Thracia Xx В Чест На 40-Годишнината От Основаването На Института По Тракология

THRACIA XX В ЧЕСТ НА 40-ГОДИШНИНАТА ОТ ОСНОВАВАНЕТО НА ИНСТИТУТА ПО ТРАКОЛОГИЯ

1 ТРАКИЯ 20 В ЧЕСТ НА 40-ГОДИШНИНАТА ОТ ОСНОВАВАНЕТО НА ИНСТИТУТА ПО ТРАКОЛОГИЯ

РЕДАКЦИОННА КОЛЕГИЯ Светлана Янакиева Румяна Георгиева Ваня Лозанова-Станчева Калин Порожанов Камен Димитров Ружа Попова Добриела Котова

СЕКРЕТАР Росица Щерева

Българска академия на науките © Институт за балканистика с Център по тракология "Проф. Александър Фол" София, 2012 г.

ISSN 0204-9872

2 INSTITUTE FOR BALKAN STUDIES & "PROF. ALEXANDER FOL" CENTER OF THRACOLOGY

THRACIA 20 IN HONOUR OF THE 40th ANNIVERSARY OF THE INSTITUTE OF THRACOLOGY

Sofia, 2012 Publishing House “Ral Kolobar”

3 THRACIA 20 IN HONOUR OF THE 40th ANNIVERSARY OF THE INSTITUTE OF THRACOLOGY

EDITORIAL BOARD Sv. Yanakieva R. Georgieva V. Lozanova-Stantcheva K. Dimitrov K. Porozhanov R. Popova D. Kotova

SECRETARY R. Shtereva

Bulgarian Academy of Sciences Institute for Balkan Studies & Prof. Alexander Fol Center of Thracology Sofia, 2012

ISSN 0204-9872

4 THRACIA XX

ХЕРОДОТ (8, 115, 3-4) ЗА КСЕРКС, ПЕОНИТЕ (ПРИ СИРИС?) И „СВЕЩЕНАТА КОЛЕСНИЦА НА ЗЕВС”

Диляна Ботева

На светлата памет на Учителите проф. Маргарита Тачева (1936-2008) и проф. Александър Фол (1933-2006)

Преди време споделих впечатлението, че „всеки чете „своя” Херодот, а препрочитайки го, долавя все нови и нови аспекти на тази вечна книга” (Ботева 2008: 121).�� Примерите�� за това са много, а с времето броят им бър- зо нараства. Следващите редове са опит за поредно проблематизиране на сведенията на Халикарнасеца за движението на персийския цар Ксеркс през Тракия през 480 г.пр.Хр.1, като акцентът е върху Hdt. 8, 115, 3-4. Когато разказва за бързото оттегляне на персите обратно към Хелес- понта след поражението при остров Саламин, Херодот ��споменава�� лако- нично, че Великият цар бил оставил „там ... свещената колесница на Зевс, когато тръгнал срещу Елада, но на връщане не я взел, защото пеоните я били дали на траките. Когато Ксеркс си я поискал, пеоните му рекли, че докато пасели, кобилите били отвлечени от траките, които живеели нагоре в Тракия при изворите на Стримон”2. Значението на неясното в този кон- текст „там” (ἔνθα) очевидно трябва да се търси в предходното Херодото- во изречение, където четем: τοὺς δὲ καὶ νοσέοντας αὐτῶν κατέλιπε, ἐπιτάσσων τῇσι πόλισι, ἵνα ἑκάστοτε γίνοιτο ἐλαύνων, μελεδαίνειν τε καὶ τρέφειν, ἐν Θεσσαλίῃ τέ τινας καὶ ἐν Σίρι τῆς Παιονίης καὶ ἐν Μακεδονίῃ3. На пръв поглед този античен текст не би трябвало да създава проблеми при превода, но въпреки това се наблюдават някои колебания. Така напри- мер предложеният от Гаврил Кацаров и Борис Геров превод гласи: „Забо- лелите войници Ксеркс оставял по градовете, през които минавал, като поръчвал на жителите да се грижат за болните и да ги хранят. Така някои

1 Публикациите по темата са многобройни. Последният подробен анализ е на Tuplin 2003, който цитира основните по-стари проучвания. 2 Превод на П. Димитров (Херодот 1990: 262). 3 Цитираният тук гръцки текст е даден по изданието на Teubner (Herodotos 1882: 87), при което са налице някои различия спрямо текста, възприет от Hude – срв. ИИТТ: 258 (вж. и с. 193).

5 Диляна Ботева

оставил в Тесалия, други в Сирис4, в Пеония, трети в Македония.”5. При този превод връзката с интересуващия ни пасаж е следната: „При все че там [в Сирис]6 той бил оставил на път към Елада и свещената на Зевса колесница...”. Различно превеждат някои детайли Иван Венедиков и Ди- митър Бояджиев: „А тези от тях, които били болни, той оставял, като ги поверявал на градовете, къде когато (sic, Д.Б.) пристигал в пътя си, да се грижат за тях и да ги хранят – някои и в Тесалия, и в Сирис в Пеония, и в Македония.”7 Техният превод продължава „Като оставил там и свеще- ната колесница на Зевс...”, което от граматична гледна точка би трябвало да означава, че колесницата на Зевс е оставена в Македония, тъй като именно този топоним е съобщен последен, което пък на свой ред противоречи на следващото Херодотово уточнение, че Ксеркс си е поискал „свещената колесница на Зевс” от пеоните. Опитвайки се да избегне този проблем, Петър Димитров предлага превод, който очевидно не е напълно коректен спрямо Херодотовия текст: „Заболелите Ксеркс оставял в градовете, през които минавал, да се грижат за тях и да ги хранят – едни в Тесалия, други в Македония, в Сирис, в Пеония. Там бил оставил и свещената колесница на Зевс ... ”8 Аналогична е ситуацията с английските преводи, където също се на- лице смислови варианти: 1) преводът на G. Rawlinson (1858-1860) e “… others fell sick and were left behind in the different cities that lay upon the route, the inhabitants being strictly charged by Xerxes to tend and feed them. Of these some remained in Thessaly, others in Siris of Paeonia, others again in Macedon. Here Xerxes, on his march into Greece, had left the sacred car and steeds of Jove…”9; 2) G. C. Macaulay (1890) на свой ред превежда ин- тересуващия ни пасаж във вида “…and some of them also who were sick the king left behind, laying charge upon the cities where at the time he chanced to be in his march, to take care of them and support them: of these he left some in Thessaly, and some at Siris in Paionia, and some in Macedonia. In these parts too he had left behind him the sacred chariot of Zeus…”10; 3) принцип- на разлика в подхода се открива при превода на A. D. Godley (1920) “… Some who were sick Xerxes left behind, charging the cities to which he came in his march to care for them and nourish them, some in Thessaly and some in Siris of Paeonia and in Macedonia. In Siris he had left the sacred chariot of

4 Традиционно�� Сирис се идентифицира със съвременния град Серес в Северна Гърция ((Tup-��Tup- lin 2003: 389; Delev 2007: 112, бел. 7 с цит. лит.). 5 ИТМ: 33. 6 Уточнението е направено в бел. 159 (срв. ИТМ, с. 37) 7 ИИТТ: 258. 8 Херодот 1990: 262. 9 Herodotus 1942: http://www.parstimes.com/history/herodotus/persian_wars/urania.html (22.12.2011) 10 Herodotos 1890: http://www.sacred-texts.com/cla/hh/hh8110.htm (22.12.2011) and http://www. bostonleadershipbuilders.com/herodotus/book08.htm (22.12.2011)

6 ХЕРОДОТ (8, 115, 3-4) ЗА КСЕРКС, ПЕОНИТЕ (ПРИ СИРИС?) И...

Zeus…”11; 4) последният известен ми англоезичен превод на съответния херодотов текст е дело на S. Felberbaum (1999-2003) “…and those of them who were in fact sick he was leaving behind and imposing on the cities where on each occasion he came to be in his driving to care for and to nourish, some in Thessaly and in Siris in Paeonie and in Macedonie (sic, Д.Б.). There in fact having left behind the sacred chariot of Zeus…”12. Какво още прави впечатление в анализираното сведение на Халикар- насеца (8, 115, 3-4)? На първо място ще посоча липсата на географска последователност при съобщаване на местата, където Ксеркс е оставял заболелите войници. В конкретния случай коректно би било след Тесалия да се назове Македония и едва след това Пеония. Видът, в който Херодот въвежда географските реалии, създава представа и за една обърната хро- нология – поставената по-напред Пеония е свързана със събития, които са по-късни спрямо действията на бързащия обратно към Персия Ксеркс в съобщената на последно място Македония. Впрочем, подобна “��хроноло��- гическа инверсия” се открива на няколко места в херодотовия текст (Delev 2007: 111, note 1; Boteva 2011: 746-748). Факт е, че в следващата част на интересуващия ни пасаж (Hdt. 8, 115, 4) липсва каквато и да било референция конкретно към Македония, макар въвеждащото „там” (ἔνθα) от граматична гледна точка би следвало да се отнася именно към нея. Въпросният разказ визира пеони (без допълни- телно уточнение), от които Ксеркс „си поискал” оставената на съхранение свещена колесница на Зевс/Ахура Мазда (Kienast 1996). Изправени сме пред проблемна ситуация, която съдържа в себе си поне две възможни решения. По-коректно от гледна точка на античния извор е да се мисли, че „ἔνθα” се отнася за последното въведено в съответния текст географско понятие, т.е. за Македония, а пеоните от разказа за „колесницата на Зевс” не е задължително да са тези от района на Сирис (нека не се забравя, че по времето, когато Херодот пише своето произведение, в границите на Македонската държава влизат и пеонски племена). Все пак, в научната литература (основателно или не!), вече се е наложила идеята, че „ἔνθα” визира (противно на граматическите правила) пеоните от Сирис, въпреки липсата на изрично указание от страна на Херодот. При евентуалното възприемане на второто представено тук „четене” биха възникнали множество трудни въпроси. Някои от тях вече са диску- тирани в литературата, а предложените отговори се различават същест- вено13. Защо Ксеркс би поверил „свещената колесница на Зевс” именно на пеоните от района на Сирис? Са ли действително тези пеони от Сирис

11 Herodotus 1921: 501. 12 Herodotus 2003: http://www.losttrails.com/pages/Tales/Inquiries/Herodotus.html (22.12.2011: „First draft is now complete; revisions are forthcoming”) 13 Виж например Kienast (1996: 306-313), както и аргументираното от Tuplin (2003: 400-407) несъгласие.

7 Диляна Ботева

идентични със сириопеоните, съобщени изрично (Hdt. 5, 15, ��3)�� сред де- портираните от Мегабаз в Азия пеонски племена,�� както се приема тра- диционно в научната книжнина? Ако е наистина така, логично възниква питането: Какво е давало основание на Ксеркс да очаква, че пеоните от района на Сирис ще пазят един така важен персийски религиозен символ, че да им го повери? Възможно ли е това да означава, че сириопеоните, ако в действителност именно на тях Персиецът е поверил свещената колес- ница, са напуснали Азия не против волята на Великия цар (Hdt. 5, 98), а напротив – с негово съгласие14? Очертава се и още една линия на разсъждение в този контект, тъй като текстът на Херодот създава представа за територии с два различни стату- та: на изток от долното течение на р. Стримон и на запад от него. Според Дитмар Киинаст в пространството между Хелеспонта и Стримон Ксеркс се е движил в сигурна за него територия, което обаче не е валидно за зе- мите западно от тази река15; затова и персийският цар е трябвало да оста- ви свещената колесница в сигурни земи�� (��Kienast ��1996��: ��308-309). ��Подоб- на възможност се подкрепя и от факта на жертвопринасяне на бели коне, младежи и девойки в местността „Деветте пътя” (Hdt. 7. 113. 2 – 114. 1) при придвижването на Ксеркс в 480 г.пр.Хр. към Елада. Именно те дават основание на Киинаст да говори за „един нов етап на похода” (“eine neue Etappe des Marsches”), който започнал след преминаването на река Стри- мон (Kienast 1996: 306). И накрая: ако наистина Ксеркс е оставил свещената колесница при пе- оните от Сирис, то тогава бихме разполагали с един географски ориентир за движението на централната moira на персийската войска по време на похода от 480 г. пр.Хр. (Hdt. VII. 121. 2-3)16. В историческите изследвания тази потенциална вероятност се тълкува по много различни начини17, но според мен тя подсказва възможността колоната, водена от Великия цар, да е следвала маршрут, който в общи линии съвпада със съвременния път Комотини – Ксанти – Драма – Серес. Ако Hammond (1988: 53) е прав, ко-

14 Различна възможност е предположена от Kienast 1996: 307. 15 Сравни мнението на О. Пикар за кампанията на Мегабаз в западна посока: “Il semble que l’armée n’ait pas dépassé le Strymon. Nous n’avons aucune indication d’une intervention quell- conque en Chalcidique.” Според френския изследовател Мардоний прибавя към персийските владения Македония и Халкидика: “Mardonios ajoute aux possessions perses la Macédoine et, selon toute apparence, la Chalcidique” (Picard 2000: 240-241). 16 Проблемът за трите колони на персийската войска при предвижването й през Тракия в 480 г. пр.Хр. е дискутиран многократно и с различни резултати от изследователите – срв. Ботева 2008. 17 Виж например Tuplin (2003: 400): “But we probably do not have to postulate a personal visit – at least if we assume that Siris was so much the principal place of the valley that it was a natural place to send valuables for storage and especially if at least part of the army did go there”. Различна възможност е формулирана от Kienast (1996: 307): “Es könnte aber sehr wohl sein, dass eine Gruppe des persischen Heeres mit dem Wagen des Zeus von Neapolis aus über Drabeskos nach Siris gezogen ist und den Wagen dort gelassen hat”.

8 ХЕРОДОТ (8, 115, 3-4) ЗА КСЕРКС, ПЕОНИТЕ (ПРИ СИРИС?) И...

гато разпознава в съобщения от Тит Ливий (Liv. 39, 27, 10; Kienast 1996: 311) „стар царски път” трасето, следвано от Ксеркс в похода срещу Елада, даденото от римския историк описание подкрепя предложената тук ре- конструкция на движението на централната moira на персийската войска с всички произтичащи от нея изводи за движение на останалите две.

Цитирана литература

Херодот 1990: Херодот, История /част втора/ (Поредица „Световно историче- ско наследство”). София. Herodotos 1882: Herodotos. Für den Schulgebrauch erklärt von Dr. K. Abicht. Fünfter Band: Buch VIII, IX und zwei Indices. Dritte verbesserte Auflage. Leipzig. Herodotos 1890: The History of Herodotus, parallel English/Greek, translation by G. C. Macaulay. http://www.sacred-texts.com/cla/hh/hh8110.htm (22.12.2011) Herodotus 1921: Herodotus of Halicarnassus, The Histories. An account of great and marvelous deeds with an English translation by A. D. Godley. Cambridge. Harvard University Press. http://www.perseus.tufts.edu/hopper/text?doc=Perseus%3Atext%3A1999.01.0126 %3Abook%3D8%3Achapter%3D115%3Asection%3D4 (22.12.2011) Herodotus 1942: The Persian Wars by Herodotus. Translated by George Rawlinson, Edited by Bruce J. Butterfield. http://www.parstimes.com/history/herodotus/persian_wars/urania.html (22.12.2011) Herodotus 2003: Inquiries by Herodotus translated by Shlomo Felberbaum http://www.losttrails.com/pages/Tales/Inquiries/Herodotus.html (22.12.2011)

Ботева, Д. 2008: Военните успехи на Мегабаз в Тракия и предвижването на Ксеркс от Дориск до Акант: връщане към Херодот. – Анали 15, 2/4, 121-128. ИИТТ: Извори за историята на Тракия и траките. Том І. София 1981. ИТМ: Извори за старата история и география на Тракия и Макеодния. Второ разширено издание. София 1949. Boteva, D. 2011: Re-reading Herodotus on the Persian Campaigns in Thrace. – In: R. Rollinger, B. Truschnegg, R. Bichler, Herodot und das Persische Weltreich / Herodotus and the Persian Empire (Akten des 3. Internationalen Kolloquiums zum Thema „Vorderasien im Spannungsfeld klassischer und altorientalischer Überlieferun- gen”, Innsbruck 2008). Wiesbaden, 735-759. Delev, P. 2000: The Deportation of the Paeonians in Herodotus. – Thracia 13, 49- 52. Delev, P. 2007: Tribes, Poleis and Imperial Aggression in the Lower Strymon Area in the 5th c. BC – the Evidence of Herodotus. – In: Thrace in the Graeco-Roman world. Proceedings of the 10th International Congress of Thracology. Athens, 110-119. Hammond, N. G. L. 1988: The expedition of Xerxes. – In: The Cambridge Ancient History. Second edition. Vol. IV, 518-592. Kienast, D. 1996: Der Wagen des Ahura Mazda und der Ausmarsch des Xerxes. – Chiron 26, 285-313.

9 Диляна Ботева

Picard, O. 2000: Monnayages en Thrace à l’époque Achemenide. –�� In: O. Casa- bonne (ed.), Mechanismes et innovations monétaires dans l’Anatolie achemenide. Numismatique et histoire (Varia Anatolica, XII). Istanbul, 239-254. Sprawski, Sl. 2010: The Early Temenid Kings to Alexander I. – In: J. Roisman and I. Worthington (eds), A Companion to Ancient Macedonia. Wiley – Blackwell, 127-144. Tuplin, Chr. 2003: Xerxes’ March from Doriscus to Therme. – Historia, LII/4, 385-409.

Софийски университет [email protected]

HERODOTUS (8, 115, 3-4) ON XERXES, THE PAEONES (AT SIRIS?) AND “THE SACRED CHARIOT OF ZEUS”

Dilyana Boteva (summary)

This study is dealing with some unclear details in Hdt. VIII, 3-4 concerning the place where Xerxes had left behind the sacred chariot of Zeus during his march against Greece in 480 BC. Traditionally it is accepted that it was left with the Paeones at Siris, which however does not fit grammatically in the text. Accordingly, other possibilities or acceptable explanations should be searched for.

10 THRACIA XX

DETECTING A SATRAPY: THE SKUDRA CASE

Galya D. Bacheva

The possible existence of an Achaemenid satrapy in Europe called “Skudra” (Thrace) has been long discussed in modern scholarship, and is based on the interpretation of epigraphic and literary ancient evidence.1 It has been suggested that the name Skudra was the Phrygian name of the region, which was later called Thrace (Fol and Hammond 1988: 246). The Skudrians are listed among the subject nations in a few Achaemenid royal inscriptions, e.g. on the base of Darius the Great’s Egyptian statue from Susa, as well as in the inscription from his tomb at Naqš-i Rustam (for a full account of their appearance in Per- sian inscriptions, with images and bibliography, see Издимирски 2009: 31-3). Since the name Skudra is missing both from the Behistun inscription and from the royal inscription on the south retaining wall of Darius’ palace at Persepolis, Cook has proposed that Thrace was conquered as a result of Darius’ European expedition (Cook 2001: 93, 115). Skudra’s satrapal status, however, has long been subject to controversy (Petit 1990: 183-5; cf. Balcer 1988: 1-9, Zahrnt 1997, Briant 2002: 144). G. Cameron has convincingly demonstrated that the references to the king’s subjects in the Persian royal inscriptions are lists of peoples rather than records of satrapies (Cameron 1973: 56). In a recent article about the status of Thrace in particular, K. Jordanov has proposed that its dependency was more formal than real, that Persian “administration” was restricted to the coastal areas, and that it stopped functioning in Europe after the mid-5th century B.C.E. (Jordanov 2003: 49-52). It is questionable, however, whether we could see Persian “administration” in European Thrace at all. In his Histories Herodotus mentions only the “Thra- cians in Asia” as part of the third province of the Achaemenid Empire (3.90). His account, as well as the text of the De Mundo (398a), which designates the Hellespont as the western border of the Empire, give us no reason to see Eu- ropean Thrace as an administrative part of it. In addition, the gold and silver trilingual plates from Persepolis, deposited during the reign of Darius, also do not mention Skudra or the Skudrians as part of the Achaemenid Empire (Balcer 1988: 7-8). Therefore, it is yet not clear to what extent we can talk about true “conquest” and the establishment of imperial control in Thrace proper, due to lack of conclusive evidence. It is indeed difficult to recognize a working and real administrative and political umbrella only through the testimony of written ancient

1 I cordially thank S. Yanakieva, M. Vassileva and I. Prokopov for being so kind to discuss with me various aspects of the topic and to share their thoughts and knowledge.

11 Galya D. Bacheva sources, as they can be patchy on one hand, and biased on the other. This is why a look at the archaeological evidence can make the picture more complete. The importance of archaeology and the misunderstanding of written sources have already been demonstrated (Armayor 1978). I consider the fortieth anniversary of the Center of Thracology an appropriate occasion to revisit Thrace’s status during the period of the Achaemenid Persian Empire. Five cities in particular come to mind when we talk about Persian conquest and presence in European Thrace: these are the sites of Sestos, Doriscus, Eion, Myrcinus and Boryza. It is believed that ancient Sestos was located at the site of the Akbaş Castle in the Yalova valley (Isaac 1986: 195). Although the site has not yielded any substantial remains of pre-medieval date, pottery from the “classical Greek culture” has been found in the vicinity (Türker 2009: 51-2). Among the numerous Greek inscriptions, there is no epigraphic evidence suggesting the establishment and existence of a Persian administrative center (Krauss 1980). According to Herodotus, at Sestos the Persians had left a governor named Artaÿctes, who was later crucified by the Athenians (Hdt. 7.33; 9. 116-121). It has been suggested that this Artaÿctes was the satrap of Skudra (Pająkowski 1983), yet this thesis has been refuted, and Artaÿctes is rather seen simply as the provincial commander of the nomos of Sestos (Balcer 1988: 6). Doriscus, Herodotus says, was located in a strip of Thracian coast, through which the Hebrus river flew (7.59). Based on written sources it has been established that during the Persian presence Doriscus was not a polis (Porozhanov 2009: 259-260 with bibliography). Instead, it was a fortress housing a Persian garrison left in it by Darius during his invasion of Scythia. It was exactly here that later Xerxes organized the numbering of his troops (Hdt. 7.59). Also, at Doriscus provision dumps were formed for Xerxes’ troops during the preparations for the march to Greece (Hdt. 7, 25). During this invasion, Xerxes ap- pointed Mascames as governor of Doriscus, replacing the man given this post by Darius (Hdt. 7, 105). Herodotus claims that Xerxes’ son Artaxerxes (464- 24/3 B.C.E.) continued to send presents to Mascames’ descendents (Hdt. 7, 106). However, Doriscus was not under Persian control when the episode with the Paeonians’ return from exile occurred during the Ionian revolt, as they were taken to the city by the Lesbians on their escape route from their captivity in Phrygia, and from there they went back to Paeonia (Hdt. 5, 98). Therefore, although Mascames was one of the Persian governors that the Greeks could not drive out, this would not have continued for long. Clearly Doriscus was one of the most important fortresses in Thrace, yet we have no reason to believe that there was a Persian administrative controlling center there. As the site has not been localized yet, however, we have no material remains to elucidate its status through archaeological evidence. Another important fortress in European Thrace was Eion, located on the Strymon river. Its foundation date is unclear, but it was perhaps established

12 DETECTING A SATRAPY: THE SKUDRA CASE by 492 B.C.E. as a critical fort on the border between Thrace and Macedonia (Balcer 1988: 14). At Eion too provision dumps were formed for Xerxes’ troops during the preparations for his march to Greece (Hdt. 7, 25). Herodotus says that Boges, the governor of the city, was held in high regard by Xerxes, since he did not give up the city when he was besieged by the Athenians under the leadership of Cimon (Hdt. 7, 107). In Thucydides’ words (4, 102), Eion was a “town of traffic” at the mouth of the Strymon river, 25 furlongs (about 5 km) from Amphipolis, which was a later Athenian colony founded in 437 B.C.E. The excavations of Amphipolis have not revealed conclusive evidence about the existence of a political or administrative Achaemenid center on site. Among the architectural remains are a massive staircase (found with 13 preserved steps), a columned building of the “Classical period”, and a paved road along that building. Although these would be good candidates for Persian structures, the excavation report gives no reason to believe that the Persians had anything to do with their construction or use, as the datable evidence belongs to the 5th century B.C.E. or later. In fact, the site of Amphipolis was founded after the Achaemenids were expelled from Eion, and the columned building could have been the portico of a stoa associated with one of the sanctuaries on site (La- saridis 1997: 30-34). Moreover, all the inscriptions are in Greek and mention only Greek and Macedonian names (Hatzopoulos 1991), while the finds are of Greek, Macedonian and Phrygian character (Lasaridis 1997). Myrcinus is mentioned by Herodotus as a city in the country of the Edoni. We are told that the tyrant of Miletus Histiaeus founded it upon Darius’ permis- sion as a reward for Histiaeus’ services (Hdt. 5, 11). But the Milesian was later taken away from it, as his construction of a solid fortress raised Magabazus’ suspicions (Hdt. ��5��, 23-4). The town, therefore, was clearly not a Persian establishment, let alone a center of any administrative or political importance for the Achaemenids. Boryza, described as a city of the Persians located north of Byzantium (Herod. 2, 937, 10; Steph. Byz. 176, 11), has not been localized yet. Since the name does not seem to be Persian, but rather Thracian, a Thracian settlement might have existed on site before Darius’ European campaign (Издимирски, forthcoming-a). Its status seems to have been of a fortified place rather than a polis, and it might have housed a Persian garrison similar to that in Doriscus. We know nothing of Boryza after the Ionian revolt, although possibly ca. 478 B.C.E. the Persians retreated from the fortress (Издимирски, forthcoming-a). None of the five sites, therefore, is clearly designated as the center of what would have been an administratively defined satrapal unit. Quite the contrary – since in the year 480 B.C.E. we hear about three governors simultaneously: Artaÿktes in Sestos, Mascames in Doriscus, and Boges in Eion, it becomes clear that there were separate Persian garrisons seated in Thrace, and no one of them was a center established as a satrapal capital (Balcer 1988: 15). Especially

13 Galya D. Bacheva telling of the lack of any organized Persian control in the area is the episode of Xerxes’ return to Asia. First, Herodotus reports that the Persian troops were left on their own in terms of surviving the trip – they lived off the country as best they could, eating grass where they found no grain, and stripping the bark and leaves off trees of all sorts (Hdt. 8, 115). Further, the Paeonians amused themselves in fooling Xerxes about his sacred chariot of Zeus, which he had left at Siris – they simply refused to give it back, claiming that the mares had been stolen by the Thracians (Hdt. 8, 115). In addition, we are told that the king of Crestonia and the Bisaltae refused to submit to Xerxes, and later gouged the eyes of his six sons to punish them for joining the Persian expedition against Greece (Hdt. 8, 116). All these events make very apparent the lack of Persian authority among the population living along the European coasts of Thrace, and the ease with which the locals disrespected and teased the Persian troops and their leaders. After the Persian military failure in Greece, and especially after the middle of the 5th century B.C.E., the garrisons of the Achaemenids in European Thrace seem to have been abandoned. I now turn to three sites that we know the Persians certainly held under control: Gordion, Sardis and Daskyleion. Gordion was a large city in the satrapy of Greater Phrygia, yet not a central political or administrative one. It was a key fortress commanded in the beginning of the 4th century B.C.E. by one Rathanes (Hell. Oxyrh. 21.6), who was probably a military officer of the Great King (Sekunda 1991: 138). The material remains from the city point to steady continuity in everyday life from the preceding centuries, as well as the presence of many Anatolian and Greek cultural elements. For example, the majority of the terracotta figurines in the Late Phrygian and Hellenistic periods represent divine figures of Anatolian or Greek affiliation (Romano 1995: 22-9). Many of the seals and seal impressions found at the site employ imagery that also falls within the Gordion tradition and the larger frame of Anatolia and the Greek world (Dusinberre 2005, cats. 51-4, 56-8, 60-1). Along with them, however, a number of eastern motifs are amply attested. Such are a scarab seal with two crocodiles on the sealing surface, another Egyptianizing one in the shape of a monkey, a conical seal with a Neo-Babylonian worship scene, and a scaraboid which Dusinberre considers Assyrianizing but adapted to the Phrygian taste (Dusinberre 2005, cats. 36-39). Finally, a number of motifs seem to follow the Achaemenid glyptic repertoire in particular. Such are the images of wild and mythological animals like stags, bulls, lions, griffins, as well as hunting and heroic scenes (Dusinberre 2005, cats. 33-5, 40-50 and 55). Achaemenid style is also recognized among accessories, jewelry and luxury finds at Gordion. Such are a golden bracelet from the second half of the th6 century B.C.E., found in Tumulus A (Sams 1979: 12, fig. 9), and the part of an ivory comb with reliefs depicting two sphinxes and two griffins flanking a tree of life (Young 1956, pl. 86, Figs. 23-24). A sherd with an Achaemenid

14 DETECTING A SATRAPY: THE SKUDRA CASE style figure, found in a Late Phrygian context, also attests to the presence of eastern artistic ideas at Gordion (Voigt and Young 1999: 192, fig. 1). And so do the drinking vessels following the Achaemenid tradition, although not found in large numbers. Such are a metal Achaemenid bowl (Young 1962, pl. 41, fig. Ia), and a locally produced rhyton (Young 1962, pl. 41, figs. 2,3 and Sams 1979: 13, fig. 11). A well polished ceramic Achaemenid bowl, found in a pit below the Persian levels, is another example imitating the shape (Young 1962: 155, pl. 41, fig. Ib). The recorded locally made ceramic versions of Achaemenid bowls, however, comprise a very small number of the pottery - about 1% of all studied ceramic vessels from the period. This implies that only a small part of society employed eastern imagery, probably due to its association with whatever imperial units established at the site (Toteva 2007: 80ff). The ample material from the Achaemenid period in the capital of Sparda, Sardis, displays a much wider spread of Achaemenid/eastern cultural elements along with the local and western ones. Pottery analysis shows that after the Persian conquest the skyphos, which had been the predominant drinking vessel in the Lydian period, was partially replaced by the Achaemenid bowl. The latter’s use at Sardis began after the Achaemenid conquest, thus being a sign of the cultural interaction that took place as a result. In fact the ratios between the number of Achaemenid bowls and skyphoi show that the shape of the Achae- menid bowl had become somewhat more popular than the skyphos (Dusinberre 1999: 94 and 2003: 191ff). Other archaeological remains at Sardis point in the same direction. For example, a stepped altar has been excavated in the sanctuary of Artemis on the east bank of the Pactolos river. Its architecture follows that used by the Ionian Greek cities, with the exception of the steps which are a feature of the Persian fire altars (Dusinberre 2003: 61-3). The altar of Kybele, located about half a kilometer north of the altar of Artemis, testifies likewise. Still in use during the Achaemenid period, it received a higher superstructure incorporating the lions that stood on its four corners during the Lydian period. At the same time, traces of burning on top have suggested to scholars that in the Persian period the structure was used as a fire altar (Dusinberre 2003: 66-7). Sculptures from the city attest to the development of hybrid styles, combining features of the eastern, western and local traditions. For example, while the free-standing human figures were often made in Greek style, details of eastern affiliation show the popularity of eastern ideas among artists and patrons (Dusinberre 2003: 90; Hanfmann 1978: 33). Like at Gordion, seals and luxury items form Sardis are among the finds which bear rich imagery of eastern origin, such as winged figures, animal motifs, and hero defeating monsters. For example, in tomb 813 (ca. 550-475 B.C.E.) were found a part of an orientalizing vessel and a faience “eye of Ho- rus” amulet. In the sarcophagus in the same tomb was found an agate cylinder

15 Galya D. Bacheva seal depicting a hero standing on two sphinxes and holding a lion-griffin in each hand (Dusinberre 2003: 253, and fig. 80). This presence of eastern elements was probably the result of a large influx of easterners associated with the city’s satrapal quarters. Their demand for items belonging to their own culture, as well as the local elite’s desire to follow, would have been satisfied by a steady income of oriental merchandise, which in its own right would have gradually been integrated in the material culture of the city as a whole. It is not a surprise that even the citizens of nearby Ephesus were found in danger to become “bar- barized” by adopting the manners of the Persians, who were mingled among the city inhabitants (Plutarch Lysander 3.3). At Daskyleion, the capital of Hellespontine Phrygia, very popular during the Achaemenid period was the omphalos phiale, an eastern shape. It has been found in considerable numbers in the area of the so-called temenos wall. Yasemin Polat reports that 75 ceramic omphalos phialae were found during Ekrem Akurgal’s excavations, and tens more came out during the new excavations under the direction of Tomris Bakır (Polat 2002: 124). The large amounts of Attic imports from the city attest to intense commerce maintained between the Hellespontine satraps and Athens (Tuna-Nörling 1999 and 2001). This falls within the overall picture of increased trade with Attica after the Persian conquest, seen not only in the satrapal capitals, but in other places of western Anatolia, e.g. in Troy (Tuna-Nörling 1995: 101-130, Berlin and Lynch 2002: 167-8). The density of Persian population in the area of Daskyleion has been already suggested by Nick Sekunda’s analysis of the archaeological and linguistic material. He also documents a number of metal Achaemenid drinking sets, including phialae (Sekunda 1988: 190), which could have been among the examples used as models for the grey ceramic omphalos phialae reported by Polat. The shape of the rhyton is represented by two vessels in Daskyleion (Tuna-Nörling 1999: 70, cat. 474 and 475). Hundreds of bullae, probably deposited in a palace archive, have been found at Daskyleion. They bear eastern imagery and Old Persian inscriptions, and most of them probably came as part of the active correspondence between Xerxes and the satrap at Daskyleion in relation to the king’s invasion of Greece (Balkan 1959: 124-7). From the overview above it becomes clear that the Achaemenid presence does have some clear expressions in the archaeological record. On one hand are the artistic hybrids and vessel shapes, which were created as a result of the cultural interactions between the peoples of the empire. Western (Greek and Anatolian) and eastern elements came together in a large variety of items and artistic representations, and therefore represent the richness of artistic repertoire and the range of objects available for use on everyday basis. On the other hand, the cylinder seals and bullae attest to the real presence of imperial administration, represented either by the subdued local rulers/aristocracy, or

16 DETECTING A SATRAPY: THE SKUDRA CASE by Persian officials sent by the Empire. Let us not forget that cylinder seals were found even at Gordion, a town which was not a capital or an important imperial center. In other words, such objects have their place even in provincial fortresses, which only housed garrisons. Steady changes in architecture, onomastics and the appearance of official texts should also be seen as signs of Persian presence. Therefore, if we are to seek the Empire in Europe, we should expect to find similar trends in the archaeological record. A very interesting recent find from Krastava Mogila near the village of Dra- godanovo in south-eastern Bulgaria, bearing clearly eastern imagery, is among the few finds possibly representing the Achaemenid Empire in Thrace. It is a stone object now interpreted as an amulet, with a worship scene depicted on its flat side Димитрова( 2011: 22, Димитрова et al. 2011: 221). The figure facing right, wearing a long robe and a triangular hat, with its beard and raised right hand, as well as the tall altar, the U-shaped crescent in first phase and the star above and in front of the figure all find close parallels in some images from the so-called Murašū archive from Nippur (cf. Briant 2002: 723, fig. 62). The Murašū was a firm functioning in Babylonia under the Achaemenid Empire (Bregstein 1993). Its archive dates to 454-404 B.C.E. and thus gives us some direction in terms of dating our amulet, which is interpreted by the excavators as a heirloom used for a few centuries before its deposition in a 2nd century C.E. grave (Димитрова 2011: 22-3, Димитрова et al. 2011: 220). For the purposes of this paper, however, this find is important with its (possibly) original function as some sort of a seal. Yet it stands out as a single example, out of its original context, and thus cannot be sufficient evidence for Achaemenid administrative presence in Thrace.2 Other types of remains from 6th-4th century B.C.E. Thrace show strong continuity from the previous periods. It would be impossible to discuss here in detail all the excavated material, but a short overview makes the point. For example, evidence from Thracian pit sanctuaries shows no marked change in ritual practices for the entire 1st millennium B.C.E. (Tonkova 2003: 482). There is no evidence for the appearance of new, eastern elements, seen for example in the construction of fire altars at Sardis. Similarly, the custom of piling burial mounds had remained unchanged from at least the 3rd millennium B.C.E. through Roman times (Китов 1993: 43). This includes the period of the Achaemenid Empire, and comes in contrast with Gor- dion, for example, where the old tradition of piling up tumuli was abandoned some time in the middle of the 6th century B.C.E., possibly because the city lost

2 Note of the editor: Ref. to the amulet and its dating to the Roman Age see in the papers of К. Му- карзел (Амулет с късно-вавилонска сцена от Крастава могила, село Драгоданово// An Amulet with Late-Babylonian Scene from Krastava Tumulus, Village of Dragodanovo) and Д.Димитрова (Археологическият комплекс Крастава могила при село Драгоданово, Сливенско// The Archaeological Complex Krastava Tumulus near the Village of Dragodanovo, Sliven District) in this volume.

17 Galya D. Bacheva its aristocracy, as the Persians established political centers elsewhere in Phry- gia (DeVries 2005: 53). In Sardis there was also a change in burial practices, expressed in the more widespread use of burial mounds, but with lack of larger, royal tumuli. This must account for the disappearance of the royal institution, replaced by Persian administration and numerous officials associated with it. Also, in Achaemenid period Sardian tombs benches and couches appeared as a new element of the funerary practices (Dusinberre 2003: 132). It has already been established that the use of tumuli was a privilege of the local elites (Китов 1993: 44). This explains the disappearance of tumuli at Gordion, where local aristocracy lost its positions in Achaemenid times, and the more widespread use at Sardis, where a large apparatus of officials must have been established by the Empire. In Thrace there was continuous construction of splendid burial mounds for the local rulers, and the evidence for the 5th through 3rd centuries B.C.E. is especially ample (e.g. Китов 1995, Kitov,Theodossiev 1995, Kitov 2003, Kisyov 2005, Агре 2005, Kitov, Dimitrov 2008, Fol 2009). One might expect that the imperial umbrella would have had effect on numismatics in the area. It has already been proposed that tribute/gifts to the Ach- aemenids would have been paid in Thracian coins (Jordanov 2003: 48). Look- ing at the coin circulation within southern Thrace during the 6th – 4th century B.C.E., two interesting trends appear. First, all the coins were issued region- ally, with significant predominance of coins from Thasos,Parion , and Thracian Chersonesos, as well as Kyzikos, Maroneia and Abdera in smaller numbers (Манов, Прокопов 2005: 35; Прокопов 2007: 151; Prokopov 2007: 350; Prokopov (forthcoming). Second, there are few Athenian and no Achaemenid coins present, as seen from the above studies and from the studied collections of a few regional museums in Bulgaria (Prokopov et al. 2007, Filipova et al. 2009, Filipova et al. 2011). Although ex silentio, in the context of dynamic political interactions in the Near East and the eastern Mediterranean during the period, this is telling evidence. It clearly reveals an important aspect of ancient reality: commercial relations and their expression in coin circulation were not necessar- ily affected by the political changes at a given time. Therefore, the numismatic material from the period cannot be used to detect true Persian presence in the area, although it does not rule it out. We can draw one of two possible conclusions: first, the imperial presence (in this particular case) is invisible behind the on-going economic development, as the Empire probably adjusted its own apparatus to the already existing networks. Alternatively, we should accept that there was no noticeable imperial effect on the monetary issues and circulation in the area simply because the Achaemenid Empire was not the political unity controlling the region. Persian coins of the Royal Archer type have been found in north-eastern Thrace (�Юрукова�� 1981:�� 126��, Пенчев 2005��)��. ��They, however, have no archaeological context, and were found in the territory of the Getae, as well as along the

18 DETECTING A SATRAPY: THE SKUDRA CASE neighboring Black Sea coast. Scholars believe that they were used for a long time in Asia Minor, and did not circulate in Thrace, although they were hoard- ed there (Издимирски, forthcoming-b). The coins are all dated to the mid-5th through mid-4th century B.C.E., and thus postdate the period of (presumed) Achaemenid presence in Thrace. Their provenance suggests commercial relations between the Getae and the Greek colonies, as well as between the latter and Asia Minor. A coin hoard of golden Darics has been found at Orgame in modern day Romania as well, and is similarly interpreted as coming from commercial relations between the city and the Greek poleis on the Asia Minor coast (Petac, Talmatchi and Ionita, forthcoming). Of the epigraphic monuments that Darius presumably left in Europe, only one has been found in modern day Romania. It is written on a clay tablet and mentions the construction of a royal palace. It is not clear, however, how this clay tablet ended up in Europe, as the circumstances of its discovery are un- known (��Издимирски 2003:�� 12-13). Similarly, there is no conclusive onomastic evidence for the use of Iranian names in Thrace during the period of Achae- menid rule in the east. On the other hand, items bearing eastern imagery are certainly not absent from Thrace. Such are the silver amphora with handles in the shape of winged lion-griffins from Kukova tumulus in Duvanlii (��Филов 1934: 199),�� the beauti- fully worked winged siren from the vertical handle of a bronze hydria from Daykina tumulus near the village of Dermantzi (Китов 1995: 54), the griffin heads decorating the bridle and head piece of the horse trappings from Dala- kova tumulus, Sliven region (Kitov and Dimitrov 2008: 25), and the gold ring with an incised griffin head from Sineva tumulus in the Kazanlak region (Kitov 2003: 303). However, these finds come along with a large variety of Greek imports or imitations. They all bear information rather of cultural and possibly commercial interactions between Thrace and the neighboring areas. Therefore such items of eastern affiliation cannot be seen as markers of Achaemenid political and administrative presence. The same can be said about the omphalos bowls, rhyta and other eastern shapes found in Thracian treasuries (e.g. Duvan- lii, Филов 1934; Panagyurishte, Венедиков 1961; Rogozen, Фол et al. 1988, Маразов 1996; see also Archibald 1989 with bibliography). Omphalos bowls, for example, have been found in much earlier contexts in Phrygia (e.g. in the so-called Tumulus MM at Gordion, dated to ca. 740 B.C.E.) and therefore cannot be seen as evidence for specifically Achaemenid “influences” in Thrace. Rather, their presence in the region must be the result of long-lived cultural ties of the Thracians with their neighbors. To strengthen this point come a number of fibulae found in the Strandja region in south-eastern Thrace. They find close parallels with examples from Gordion, the western Asia Minor coast, the Aegean islands, Macedonia and Northern Greece, dating to the 10th – 7th centuries B.C.E. (Агре, Дичев 2006: 11-26, with bibliography). That Thrace was

19 Galya D. Bacheva part of the old “Mycenaean koine” attest numerous other finds, e.g. the use of gold masks in funerary practices in Thracian tombs (Fol 2009: 37). Similarities in representations in burial contexts from Thrace and Asia Minor point to close cultural ties between these two regions (Агре 2005: 147, Василева 2007). In fact, some scholars consider Thrace a bridge between the Hellenic world and the Achaemenid Empire in the fields of metallurgy, art, architecture, as well as the state and political life (e.g. Jordanov 2003: 41 with bibliography). To strengthen the point of cultural exchange with Greece comes K. Kisyov’s study of Classical period tombs from southern Bulgaria (Kisyov 2005). The tombs show strong Greek influence in layout, building techniques and style, contain exceptionally Greek imports, and are interpreted as belonging to Odry- sian Thracians. Based on Thucydides 2.97.3, stating that the barbarian district and the Hellenic cities paid taxes to Seuthes I (424-410 B.C.E.), the Greek affiliation of most finds in the tombs is seen as resulting not just from relations between the Odrysian kingdom and the Greek states, but rather from the subor- dinance of the latter to the former (Kisyov 2005: 106, Tiverios 2007: 98). Whether we can take Thucydides’ testimony at face value is a question of a different discussion, but one fact is beyond question – the consolidation of the Odrysian kingdom, which occurred some time in the late 6th or early 5th century B.C.E., i.e. after the rise of the Persian Empire. The Odrysians maintained their strength long after Xerxes’s defeat in 480 B.C.E. and the retreat of the Persians from Europe. One might presume that like in other conquered regions, the Ach- aemenids possibly supported the subjugated local Odrysian dynasty. Yet the lack of administrative markers from European Thrace rather point in the other direction – that the Odrysian kings were independent from, although probably interacted with, the Achaemenid Empire. A friendly relationship, without subordination of the Odrysians to the Persians, has already been proposed in Thra- cian scholarship (Тачева 1994: 145). Shall we assume that instead of establishing long-term control in Thrace, the Persians had provoked a response of unification that resulted in the consolidation of the Odrysian kingdom? If so, it quickly grew into a strong political unity and a key power in the area. We know that Sytalces (431-424 B.C.E.), the son of Teres, was a powerful king who played an important role in local politics (Thuc. 2, 29). Another Odrysian king, Cotys I (383-359 B.C.E.), is known for using paradises in the Achaemenid manner. In a famous passage Athenaeus tells us that the king enjoyed pleasures and luxuries, and wherever in his country he discovered places with trees and running streams, he turned them into banqueting places. He often visited those places in turns, offered sacrifices to the gods and held court with his lieutenants (Athen. 12, 531e-f). Clearly Cotys was trying to appear in a way similar to the Great King. He did this, however, not in order to express subordination to the Persian king, but rather to demon- strate his own territorial power (Briant 2002: 201-2). A similar attempt to emu-

20 DETECTING A SATRAPY: THE SKUDRA CASE late the Achaemenid code of royal status representations is found in Thracian tombs (Vassileva 2010: 37). The above discussion allows us to draw three main conclusions. First, it becomes clear that a satrapy of Skudra did not really exist. Instead, Persian garrisons were established in some Thracian cities, in order to facilitate the imperial military campaigns in Europe. Second, even these garrisons were restricted to the coastal areas (well defined in Jordanov 2003: 43). And third, there was also a chronological restriction within about 50 years, between ca. 513-465 B.C.E., after which the Persians lost the European fortresses to the Greeks (Bal- cer 1988: 17, Jordanov 2003: 51-2; cf. Tatcheva 2000: 79 stating that at least until 492 B.C.E. we have no evidence for the establishment of a Persian satrapy in Thrace). Inevitably, we are tempted to look for the reasons that forced this so powerful Empire, often designated as the first world Empire, to abandon its attempts to establish permanent control over European Thrace. The faith of Thrace can probably be seen as similar to that of Nubia, which was not turned into a satrapy, as Cambyses failed to conquer it�� (Van De Mi- eroop 2005: 270). It has already been suggested that, similar to the Nubians, the Libyans and the Arabians, the Thracians belonged to one of the “border regions,” where the Persians had not developed satrapies (Balcer 1988: 20). This is a reasonable suggestion, especially seeing this border area of the Em- pire as it was: a place inhabited by the unruly Scythians and Thracians, as well as the democratic Greek city states. Darius’ long-term strategy was probably to set foot in European Thrace, to establish imperial control there, and then to conquer the Greek poleis. Instead, he was so unsuccessful in his European campaign, that he could not really penetrate the inland, but only left a few garrisons along the coast. In an attempt to proceed with the Achaemenid offensive strategy, Xerxes used these garrisons as military bases for his march on Greece. Yet after his defeat, the Empire lost interest, or was unable to keep them. Ad- ditionally, the problems in the eastern satrapies and other peripheral areas must have held Xerxes’ attention and prevented him from carrying on his project in the north Aegean (Balcer 1988: 21). Admittedly, the lack of archaeological evidence from many of the discussed sites precludes a definite answer to the question of Thrace’s status during the period of the Achaemenid Empire. As usual, further excavations and research will help us clarify the matter. One point must be made, however: we cannot any more rely only on the literary and epigraphic evidence that the ancients have left for us.

Bibliography

Агре, Д. 2005: Археологически разкопки на надгробна могила в землището на с. Ружица, община Болярово, през 2004 г. – В: Археологически открития и

21 Galya D. Bacheva

разкопки през 2004 г. София, 146-147. Агре, Д., Д. Дичев. 2006: Класификация на фибулите от долмените в Стран- джа. – В: Поселищен живот в Тракия. Ямбол, 9-30. Василева, М. 2007: За изобразителните формули в Тракия и Мала Азия. – В: МИФ 12 – Обредът. София, 102-114. Венедиков, И. 1961: Панагюрското златно съкровище. София. Димитрова, Д. 2011: Загадката на Крастава могила. – Наука 1, том XXI, 18- 23. Димитрова, Д., М. Марков, Н. Сираков. 2011: Крастава могила. – В: Архео- логически открития и разкопки през 2010. София, 220-222. Издимирски, М. 2003: Херодот за Персийските надписи в древна Тракия. – Минало 3, 5-13. Издимирски, М. 2009: Траките в Персеполските фортификационни таблич- ки. – Orientalia 2, 31-54. Издимирски, М. (forthcoming-a): Бориза – един персийски “полис” в Тракия. - В: България и Иран в огледалото на историята, София. Издимирски, М. (forthcoming-b): Находки, съдържащи персийски монети от Североизточна Тракия. Състояние на проучвнията. – В: Acta Musei Varnaensis VIIІ-2: Terra antiqua Balcanica et Mediterranea. Сборник в чест на Александър Минчев. Варна. Китов, Г. 1993: Тракийските могили. – Thracia X, 39-80. Китов, Г. 1995: Траколожка експедиция за могилни проучвания (ТЕМП) през 1992-1994 г. – Археология 4, 54-61. Манов, Р, И. Прокопов 2005: Ранни тасоски монети от VI-IV в. пр. Хр. от района на гр. Гоце Делчев. - ИИМКн XII, 35-42. Маразов, И. 1996: Рогозенското съкровище. София. Пенчев, В. 2005: Части от три колективни находки със сребърни персийски монети (сикли) от Североизточна България – В: Монетите и банкнотите – въз- можни прочити. Юбилеен сборник в чест на ст.н.с. д-р Христо Харитонов, В. Търново, 29-32. Прокопов, И. 2007: Монетна циркулация на днешната територия на Смолян- ска област в периода V в.пр.Хр. - VI в. - Rhodopica 1, 137-156. Тачева, М. 1994: Надгробните могили при Дуванлий в Пловдивско – родов некропол на Одриската династия на Терес (5.-4. в.). - В: Първи международен симпозиум „Севтополис”. Надгробните могили в Югоизточна Европа. Велико Търново, 145-148. Филов, Б. 1934: Надгробните могили при Дуванлий в Пловдивско. София. Фол, А., Б. Николов, С. Машов, П. Иванов. 1988: Тракийското съкровище от Рогозен. София. Юрукова, Й. 1981: Монетните находки, открити в България през 1979 г. – Ар- хеология 1-2, 126-130. Archibald, Z. H. 1989: Thracian interpretations of Greek and oriental elements in fourth-century metalwork. - In: The Rogozen treasure. Papers of the Anglo-Bulgarian conference, 12 March 1987. Edited by B.F. Cook. London, 12-25. Armayor, O. 1978: Herodotus’ catalogues of the Persian empire in the light of the monuments and the Greek literary tradition. – Transactions of the American Philological

22 DETECTING A SATRAPY: THE SKUDRA CASE

Association 108, 1-9. Balcer, J. 1988: Persian occupied Thrace (Skudra). Historia. - In: Zeitschrift für Alte Geschichte. Vol. 37, 1, 1-21. Balkan, K. 1959: Inscribed bullae from Daskyleion-Ergili. - Anatolia 4, 123-128. Berlin, A., K. Lynch. 2002: Going Greek: Atticizing Pottery in the Achaemenid World. – Studia Troica 12, 167-178. Bregstein, L. 1993: Seal use in fifth century B.C. Nippur, Iraq: A study of seal selection and sealing practices in the Murašū Archive. University of Pennsylvania. Ph.D. thesis. Briant, P. 2002: From Cyrus to Alexander. A History of the Persian Empire. Eisenbrauns. Cameron, G. 1973: The Persian satrapies and related matters. – Journal of Near Eastern Studies, vol. 32, no. 1/2, 47-56. Cook, J. M. 2001: The Persians. London. DeVries, K. 2005: Greek Pottery and Gordion Chronology. – In: The Archaeology of Midas and the Phrygians. Recent Work at Gordion. Philadelphia, 36-55. Dusinberre, E. 1999: Satrapal Sardis: Achaemenid Bowls in an Achaemenid Capital. - American Journal of Archaeology 103, no.1, 73-102. Dusinberre, E. 2003: Aspects of Empire in Achaemenid Sardis. Cambridge University Press. Dusinberre, E. 2005: Gordion Seals and Sealings: Individuals and Society. (University Museum Monograph 124. Gordion Special Studies, vol. III). Philadelphia: University of Pennsylvania Museum of Archaeology and Anthropology. Filipova, S., I. Prokopov, E. Paunov. 2009: The Numismatic Collection of the Regional Historical Museum at Kyustendil (ancient Ulpia Pautalia). (Coin Collections and Coin Hoards from Bulgaria II). Sofia. Filipova, S., E. Paunov, N. Boyadjiev, A. Tenchova, and I. Prokopov. 2011: The Numismatic Collection of the Regional Historical Museum at Smolyan (Central Rhodopes). Greek, Thracian, Macedonian, Roman republican, Roman imperial, Roman provincial and Byzantine coins from the 5th century BC to the 6th century AD. (Coin Collections and Coin Hoards from Bulgaria III). Sofia. Fol, A., G. L. Hammond. 1988: Persia in Europe, apart from Greece. – In: Persia, Greece and the Western Mediterranean c. 525 to 479 B.C. (The Cambridge Ancient History, vol. IV), Cambridge University Press, 234-253. Fol, V. 2009: The anthropodaimons with golden masks from the upper stream of Tonzos. – Thracia XVIII, 35-42. Hanfmann, G. 1978: Lydian Relations with Ionia and Persia. – In: Proceedings of the Xth International Congress of Classical Archaeology (Ankara-Izmir 23-30.IX.1973, Vol. 1). Ankara, 25-35. Hatzopoulos, M. B. 1991: Actes de vente d’Amphipolis. Paris. Isaac, B. 1986: The Greek settlements in Thrace until the Macedonian conquest. Leiden. Jordanov, K. 2003: Achaemenido-Thracica: Attempts at political and administrative control (ca. 515-466 BC). – Thracia XV, 39-54. Kisyov, K. 2005: Thrace and Greece in ancient times. Part 1. Classical Age tumuli in the municipality of Kaloyanovo. Plovdiv.

23 Galya D. Bacheva

Kitov, G. 2003: The Griffin tumulus. – Thracia XV, 303-312. Kitov. G., N. Theodossiev. 1995: New data on Thracian archaeology and religion from the tumuli near the villages of Shipka and Sheynovo in the Kazanluk region. – Thracia XI, 317-336. Kitov, G., P. Dimitrov. 2008: A 4th century BC Thracian gold signet-ring from the Dalakova tumulus (SE Bulgaria). – Archaeologia Bulgarica XII, 2, 25-32. Krauss, J. 1980: Die Inschriften von Sestos und der Thrakischen Chersones. (Inschriften griechischer Städte aus Kleinasien; Bd. 19). Bonn. Lasaridis, D. 1997: Amphipolis. Athens. Pająkowski, W. 1983: Einige Bemerkungen zur Lokalisierung der persischen Pro- vinz (Satrapie) Skudra. – Eos 71, 243-255. Petac, E., G. Talmatchi, V. Ionita (forthcoming): The Daric Hoard found at Argamum/Orgame (Jurilovca, Tulcea County, Romania) – In: The Fourteenth International Numismatic Congress, Glasgow, 2009. Petit, T. 1990: Satrapes et Satrapies dans l’Empire achénide de Cyrus le Grand à Xerxès Ier. – In: Bibliothèque de la Faculté de Philosophie et Lettres de l’Université de Liège. Paris. Polat, Y. 2002: Daskyleion’da M. Ö. 8.-5. Yüzyıllar Arasında Gri Seramik. Ege University Ph.D. Thesis. Izmir. (Unpublished). Porozhanov, K. 2009: The residences of the Odrysian rulers. – Thracia XVIII, 255-270. Prokopov, I. 2007: Coin circulation in South-West Thrace during the period 6th-5th century BC. – Thracia XVII, 343-352. Prokopov, I. (forthcoming): Coin circulation in south, south-west Thracia during the period VI-IV c. BC. Prokopov, I., R. Gushterakliev, G. Dzanev. 2007: Part I: Numismatic collection of the Historical museum Lovech (anc. Melta) Coins and Coin Hoards V-I c. BC; Part II: Numismatic collection of the Historical museum Razgrad (anc. Abritus). Coins from II – I c. BC. Collection of the Historical museum Razgrad. (Coin Collections and Coin Hoards from Bulgaria I). Sofia. Romano, I. 1995: The Terracotta Figurines and Related Vessels. (Gordion Special Studies, Vol. 2. University Museum Monograph 86. Series editor G. Kenneth Sams). University of Pennsylvania: The University Museum. Sams, G. K. 1979: Imports at Gordion: Lydian and Persian Periods. - Expedition 21, 4, 6-17. Sekunda, N. 1988: Persian Settlement in Hellespontine Phrygia. - In: Method and Theory. Proceedings of the London 1985 Achaemenid History Workshop. (Achaemenid History Workshop, Vol. 3). Leiden, 175-96. Sekunda, N. 1991: Achaemenid Settlement in Caria, Lycia and Greater Phrygia. – In: Asia Minor and Egypt: Old Cultures in a New Empire. Proceedings of the Groningen 1988 Achaemenid History Workshop. (Achaemenid History Workshop, Vol. 6). Leiden, 83-143. Tatcheva, M. 2000: La Thrace et les Perses au VIéme-Véme siècles av. J.-C. – In: Из- вестия на Националния исторически музей XI, 77-80. Tiverios, M. A. 2007: Kisyov, K. 2005: Thrace and Greece in ancient times. Part 1. Classical Age tumuli in the municipality of Kaloyanovo (book review). – Archaeologia

24 DETECTING A SATRAPY: THE SKUDRA CASE

Bulgarica XI, 1, 97-99. Tonkova, M. 2003: Late Iron Age pit-sanctuaries in Thrace: the contribution of the studies at Gledachevo. – Thracia XV, 479-504. Toteva, G. 2007: Local cultures of late Achaemenid Anatolia. A University of Minnesota Ph.D. thesis, Minneapolis. Tuna-Nörling, Y. 1995: Die Ausgrabungen von Alt-Smyrna und Pitane: Die At- tisch - Schwarzfigurige Keramik und der Attische Keramikexport nach Kleinasien. Tü- bingen. Tuna-Nörling, Y. 1999: Die Attische Keramik. Arkeoloji Dergisi VI (Daskyleion I. Edited by H. Malay). Izmir. Tuna-Nörling, Y. 2001: Attic Pottery from Dascylium. – In: Achaemenid Anatolia. (Proceedings of the First International Symposium on Anatolia in the Achaemenid Period. Bandırma 15-18 August 1997). Leiden, 109-122. Türker, A. 2009: Early Christian and Byzantine archaeology on the valleys around Madytos. – In: Anadolu ve çevresinde ortaçağ 3. Ankara, 51-74. Van De Mieroop, M. 2005: A history of the ancient Near East ca. 3000-323 BC. Blackwell. Vassileva, M. 2010: Achaemenid interfaces: Thracian and Anatolian representations of elite status. – In: Bollettino di Archeologia On Line, Reg. Tribunale Roma, n. 330, 37-46. Voigt, M., C. Young. 1999: From Phrygian Capital to Achaemenid Entrepot: Middle and Late Phrygian Gordion. - Iranica Antiqua 34, 191-241. Young, R. 1956: The Campaign of 1955 at Gordion: Preliminary Report. - American Journal of Archaeology 60, 249-266. Young, R. 1962: The 1961 Campaign at Gordion. - American Journal of Archaeology 66, 153-168. Zahrnt, M. 1997: Die Perser in Thrakien. – In: Actes du 2e Symposium Internatio- nal des Etudes Thraciennes. Thrace Ancienne. Vol. I. Komotini, 91-98.

[email protected] Galya D. Bacheva Independent scholar

DETECTING A SATRAPY: THE SKUDRA CASE

Galya D. Bacheva Резюме

Съществуването на Ахеменидска сатрапия „Скудра” в Европейска Тра- кия дълго се е основавало на данни от антични епиграфски и литератур- ни паметници. Същевременно много учени оспорват статуса на Скудра като сатрапия. Настоящата статия допринася към дискусията с анализ на данните от пет селища в Тракия свързвани с персите (Сестос, Дорискос, Ейон, Миркинос и Бориза), сравнени с находките от три града в Мала Азия които със сигурност били под управлението на Ахеменидите (Горди-

25 Galya D. Bacheva

он, Сарди и Даскилеон). За разлика от последните, в тракийските селища не са открити цилиндрични печати, промени в култовете и погребални- те обреди, епиграфски, нумизматични и ономастични данни, доказващи наличието на персийска администрация в Тракия. Откритите в региона множество предмети с източен характер (фиали, ритони, изображения на митични животни в торевтиката) е по-скоро резултат от културните връз- ки между Тракия и съседните й райони, засвидетелствани дълго преди появата на Ахеменидите. Анализът на археологическите, лингвистичните и историческите данни за разглежданите селища показва, че те са били бази на персийски гарнизони, използвани по време на военните кампа- нии на Дарий и Ксеркс. Няма данни за съществуването на централизирана персийска власт в Европейска Тракия и скоро след провала на Ксеркс в конфликта с гръцките градове-държави, селищата, обитавани от персий- ски гарнизони преминали в ръцете на гърци или траки.

26 THRACIA XX

ТРАКИЙСКАТА КРЕПОСТ „ГРАДИЩЕ” ПРИ СЕЛО ГЕЛА, СМОЛЯНСКА ОБЛАСТ

Дамян Дамянов

Археологическият обект е разположен по билото и западния склон на риолитен рид в местността Градище, разклонение на Переликски дял, спускащо се на север от връх Голям Снежник (2188,1 м н.в.) в Родопи- те. Крепостта се намира на около 3,5 км югозападно от днешното с. Гела (Обр.1). Тя обхваща терен с голяма денивелация, от 1850 м до 1875,50 м н.в., с наклон на скалния склон от 30° до 60°, а на места и повече (Обр. 2 и 4). Първите археологически разкопки на крепостта са извършени през 1971 г. от Върбинка Найденова (НАИМ – БАН) и Недялка Петрова (Исто- рически музей – Смолян). Проучена е южната крепостна стена, почистен е изкоп във външната стена, направени са сондажи (Петрова 1975: 91-93). Проучванията през 2010 г. бяха проведени през месеците юли, август и септември, тъй като поради голямата надморска височина снежната по- кривка тук се задържа до края на юни, а в началото на октомври времето рязко застудява и става невъзможно да се работи. Така още преди разкоп- ките на обекта да започнат, климатичните особености ни подсказаха, че ще проучваме крепост-убежище, която е ползвана предимно през летния и есенния сезон. Бяха регистрирани два главни строителни периода при изграждането на крепостното съоръжение, обособени хронологически и архитектурно.1 Първият период обхваща времето на т. н. „тъмни векове” в Югоизточна Европа през ХІІ-ІХ в. пр. Хр., време на големи миграционни движения по крайбрежията и хинтерланда на Черноморския, Егейския и Източносредиземноморския басейн, довели до смяната на една епоха с друга. Носителите на новата „желязна култура” идват и усядат трайно в Средните Родопи2 през ХІ-ІХ в. пр. Хр. Дали това е станало по мирен път или с насилие? Съществуването на тракийските крепости в Родопи- те свидетелства за военни конфликти. Така например, археологическите разкопки на връх Градище (1241 м) при с. Страшимир, община Златоград, разкриха тракийско светилище от късната бронзова епоха, застроено и

1 Проучванията през 2010 г. са проведени от Дамян Дамянов – научен ръководител, археолог на РИМ – Смолян. Финансирането е осъществено по проект „Археологическо разкриване, консервиране и представяне на тракийска крепост „Градище” и средновековна базилика, село Гела, Западни Родопи, България”, спечелен от фондация „Развитие на индустриалното, културно и природно наследство” – Гела и Община Смолян. 2 Понятието Средни Родопи се припокрива териториално със Смолянска област. Средните Родопи обхващат централната част от Родопския планински масив. Физикогеографски те са част от Западни Родопи.

27 Дамян Дамянов

Обр. 1. Изглед към м. Градище (под стрелката) и връх Голям Снежник (вляво) – югозападно от с. Гела, община Смолян. (Сн. Д. Дамянов)

Обр. 2. Топографска карта на м. Градище (Изработил: инж. В. Прахов) превърнато в укрепление през първата фаза на ранножелязната епоха (Да- мянов 2008: 120-122; Damyanov 2009: 453). Заселването на носителите на желязната култура в територията на къснобронзовото селище в землището на с. Гела също е било подсигурено с изграждането на защитно укрепле- ние. Но докато в случая при Страшимир е превзето местното светилище,

28 ТРАКИЙСКАТА КРЕПОСТ „ГРАДИЩЕ” ПРИ СЕЛО ГЕЛА, СМОЛЯНСКА...

Обр. 3. Скалната пропаст, използвана като източна стена на крепостта – изглед от юг. (Сн. Д. Дамянов) тук за целта е избрано ново, неизползвано до тогава място за укрепено убежище – светилище, намиращо се по-високо в планината от неговото селище и могилен некропол3 (Кисьов 1993: 2). Първото крепостно съоръжение е заемало най-горната, сравнително по- равна част от билото. Като източна стена е използвана скалната пропаст, ви- сока приблизително 100 м (Обр. 3). Стената започва от южния край на рида, където е бил и входът, тъй като тук е единственото място с по-лесен достъп. Днес тя е почти напълно разрушена (Обр. 5). Техниката на градеж е едно- лицева суха зидария от частично обработени плочести риолитни камъни. Тя има отвесно външно лице, пълнеж от по-дребни и безформени камъни и вътрешна страна, издигната стъпаловидно, застъпваща пълнежа (Тахчий- ски, Господинов 2007: 15).4 Куртината е основана без всичане в скалния терен. Тя е широка от 2,60 м до 3 м. Външното ú лице е гладко, без цокъл. Основата е трасирана по хоризонтал с надморска височина около 1863 м. Първоначално тя е с направление югоизток-северозапад в продължение на

3 Могилният некропол при с. Гела е проучван от В. Найденова. Резултатите от разкопките са публикувани частично от К. Кисьов през 1993 г. 4 Здравината и призматичната напуканост на риолитните скали са една от причините за избора на място за строителство на крепостни съоръжения в Средните Родопи. Такива са случаите с крепостите Девинско градище, Калето в м. Турлука при Смолян, Калето при с. Могилица.

29 Дамян Дамянов

Обр. 5. Сектор от южната крепостна стена, външно лице – изглед от югозапад. (Сн. Д. Дамянов) 12 м и достигайки до втора отвесна скала, завива на север. Днес на терена от южната стена са съхранени само 24 м (Обр. 4). Останалата част от куртина- та или е била разрушена заради изграждането на по-късната, външна стена надолу по склона, или е била изцяло дървена, т.е. палисада. Площта, която е ограждала първата крепостна стена, е приблизително 0,7 дка. Направени- те тук разкопки я датират най-общо в желязната епоха (Петрова 1975: 93). Съдейки по намереното количеството керамика, строителството и кулмина- цията в съществуването на тази първа крепост се отнасят в периода ХІ-ІХ в.пр.Хр.5 Откритите керамични фрагменти свидетелстват за наличието на светилищна и жилищна територия в укреплението. Светилището представлява панорамна площадка без архитектура със следи от огнища (сондажи 2, 3 и 5, Обр. 4). Тя е с лек наклон на изток и с изглед към всички посоки (Обр. 6). Откритата керамика по нея е трапезна. Дебелината на културния пласт варира от 0,05 м в западната част на площад- ката – по билото, до 0,55 м в източния ù край при скалната пропаст. Страти- графията на обекта тук е частично нарушена от плитки иманярски изкопи. Както и при другите тракийски светилища разположени на връх в Родопите,

5 На обекта са намерени единични фрагменти от халколитна и къснобронзова керамика, но тяхното минимално количество е по-скоро резултат от инцидентно посещение на местност- та, отколкото от използването на терена за религиозни или утилитарни цели.

30 ТРАКИЙСКАТА КРЕПОСТ „ГРАДИЩЕ” ПРИ СЕЛО ГЕЛА, СМОЛЯНСКА...

Обр. 6. Светилищната площадка в крепостта – изглед от юг. (Сн. Д. Дамянов) от намерената керамика не може да бъде събран съд. Началото в същест- вуването на светилището се регистрира от сравнително многобройната, с характерна за ранножелязната епоха украса, керамика. Тя е представена с фрагменти от чаши с украса от канелюри и букели (Обр. 7, 8 и 9/1), както и от апликирани релефни ленти и букели по големите кратеровидни съдо- ве – хранилища (Нехризов 2008: 131) (Обр. 9/2, 4). Фрагментите от чаши с украса от канелюри (Обр. 7) имат свой аналог: в Средните Родопи от гробен дар в могила при съседното на Гела село Солища (Дамянов 2008: 134), от връх Ком при с. Сивино, Смолянско (Георгиева 1982: 68)6 и от тракийската крепост при с. Страшимир, Златоградско (Дамянов 2008: 125); в Източните Родопи от светилището при рудник „Звездел”, Момчилградско (Кулов 1991: 83) и Ада тепе, Крумовградско (Нехризов 2008: 115); в Сакар планина в м. Градището при с. Главан (Ников 1995: 116); в Тракийската низина (Detev 1981: 180); в Дунавската равнина от тракийското селище на Царевец във Велико Търново (Долмова-Лукановска 1984: 240) и от Шуменската крепост (Антонова, Попов 1984: 174). На запад аналози са известни до долината на р. Вардар. Така например украсата на Обр. 8/2 има аналог сред керамиката

6 Р. Георгиева интерпретира археологическия обект на връх Ком като селище. Бъдещото пъл- но проучване на обекта вероятно ще разкрие, че тук също става дума за светилище и кре- пост-убежище подобно на тези в при с. Гела и с. Страшимир.

31 Дамян Дамянов

Обр. 4. План на тракийската крепост в м. Градище при с. Гела. (Изработил: инж. В. Прахов и Ат. Киряков) от ранножелязната епоха (ср. ХІ-кр. ХІ в. пр. Хр.) в селищната могила при Асирос, Македония (Wardle 1980: 261). Керамиката с букел-украса, част от която е комбинирана с канелираната, е разпространена в същите граници, простиращи се на изток-североизток до Черноморското крайбрежие, на за- пад-югозапад до долината на р. Вардар, на юг и югоизток до Беломорското крайбрежие на Балканския полуостров и североизточното крайбрежие на Мала Азия (Дамянов 2008: 127). Южно от площадката на светилището (сондаж 4, Обр. 4) сред керамиката бяха намерени фрагменти от глинена мазилка с отпечатъци от преплетени клони, свидетелстващи за наличието на жилище или заслон с измазани сте- ни, с приблизителна площ около 45 кв. м. Керамиката в този проучен сектор е преобладаващо кухненска – съдовете са по-груби, а украсата им – по-мал-

32 ТРАКИЙСКАТА КРЕПОСТ „ГРАДИЩЕ” ПРИ СЕЛО ГЕЛА, СМОЛЯНСКА...

Обр. 7. Керамика с украса от канелюри, ранножелязна епоха – сондаж 3. (Сн. Д. Дамянов, рис. Ив. Пеев) ко и по-некачествена. За наличието на жилище свидетелстват още и намере- ните пет броя долни камъни от хромели с елипсовидна форма, разпръснати между него (сондаж 4) и светилищната площадка (сондаж 5, Обр. 4). Вторият етап от съществуването на крепостта е свързан с изграждането на нова, външна стена по западния и северния склон. Преди разкопките на те- рена се виждаха 65 м от куртината, а след разкритията дължината ù достигна 85 м.7 Трасето на основата и тук е прокарано по хоризонтал, но с надморска

7 Западната крепостна стена не е разкрита изцяло при разкопките през 2010 г. Останалата част от нея, до скалата, която я свързва с южната стена е сравнително лошо запазена и не се вижда на терена.

33 Дамян Дамянов

Обр. 8. Керамика с геометрична украса, изпълнена с плитки канелюри, ранноже- лязна епоха – сондажи 3 и 4. (Сн. Д. Дамянов, рис. Ив. Пеев)

височина между 1852 м и 1854 м, т.е. тя е разположена с десет метра по-ниско по терена (Обр. 4). Външната крепостна стена започва от северното подножие

34 ТРАКИЙСКАТА КРЕПОСТ „ГРАДИЩЕ” ПРИ СЕЛО ГЕЛА, СМОЛЯНСКА...

Обр. 9. Керамика от ранножелязната (1, 2 и 4) и късножелязната (3) епоха – сон- дажи 2, 3 и 4. (Сн. Д. Дамянов, рис. Ив. Пеев) на скалния ръб с 5 метрова куртина (Обр. 4, 10 и 11). След това тя завива на югозапад и след около 95 м опира в скалния отвес в южния край на рида, при

35 Дамян Дамянов

Обр. 10. Основата на северната стена – изглед от североизток. (Сн. Д. Дамянов)

Обр. 11. Североизточният ъгъл на външната крепостна стена – изглед от северо- запад. (Сн. Д. Дамянов)

36 ТРАКИЙСКАТА КРЕПОСТ „ГРАДИЩЕ” ПРИ СЕЛО ГЕЛА, СМОЛЯНСКА...

Обр. 12. Външното лице на западната крепостна стена, разкрито изцяло – изглед от запад. (Сн. Д. Дамянов)

Обр. 13. Разрушен сектор от западната крепостна стена. (Сн. Д. Дамянов)

37 Дамян Дамянов

който (но по-ви- соко) завива на север южната, по-ранната сте- на, явяваща се обща и за двата етапа в същест- вуването на кре- постта (Обр. 4). Общо дължина- та на външната крепостна стена през втория пе- риод е била око- ло 120 м. При строителството ù са използвани най-рационал- но даденостите на терена, оси- гуряващи лес- на отбрана на укрепителното съоръжение, чи- ято площ вече достигнала око- ло 3 дка. Тя има Обр. 14. Детайл от субструкцията на западната стена. приблизително (Сн. Д. Дамянов) е л и п с о в и д н а форма с максимална дължина 110 м и максимална ширина 45 м. Входът на външната крепостна стена се е намирал на северния край, където външният терен е подходящ, т. е. по-лесно достъпен, но и по-лесно отбраняем поради невъзможността да се атакува стената от многоброен нападател. Разрушението на куртината тук не позволява точното му ло- кализиране. Техниката на градеж е същата както при по-ранната стена. Зидарията е градена на сектори, долепени на фуга (Обр. 11, 13 и 15 ). Тази строителна тактика е била подходяща за евентуалните ежегодни ремонти по стената и подмяната на палисадата на по-къси участъци. Куртината е ос- нована без всичане в скалния терен и има субструкция от недобре оформен цокъл, на места изблъскан навън от тежестта на суперструкцията (Обр. 12 и 14). Каменната стена е била висока от 2,50 м до 3 м, а над нея най-веро- ятно е била изградена дървена ограда – палисада (Обр. 12). Ширината на

38 ТРАКИЙСКАТА КРЕПОСТ „ГРАДИЩЕ” ПРИ СЕЛО ГЕЛА, СМОЛЯНСКА...

каменната осно- ва е 3,20-3,50 м. Тя има отвесно и гладко външно лице от плочес- ти камъни, пъл- неж от камъни с неправилна фор- ма и вътрешна зидария, граде- на под наклон към пълнежа. Тази зидария в горния си край е оформена като каменна пътека (широка 0,90- 1,10 м) край въ- трешното лице на липсващата днес палисада (Обр. 16, 17).8 Този тип курти- на – каменна ос- нова и палисада с „бойна” пъте- ка край вътреш- ното ù лице, е Обр, 15. Строителна фуга по външното лице на западната регистриран и крепостна стена. (Сн. Д. Дамянов) при проучване- то на тракийска крепост в м. Градище при с. Страшимир в Средните Ро- допи (Дамянов 2008: 120-122; Damyanov 2009: 453). Такова устройство на отбранително съоръжение е съвсем логично, тъй като еднолицевата суха зидария от частично обработен камък, градена на наклонен терен, не издържа във височина, а освен това е бил необходим и много повече строителен материал. Липсата на достатъчно камък се е компенсирала от изобилния дървен материал, от който са се изграждали палисадата и жи- лищните сгради в крепостта. За малката височина на каменната куртина (2,50-3,00 м) подсказват както липсата на стабилно вътрешно лице на кре- постната стена (Обр. 17), така и забележително еднаквата £ височина на

8 В публикацията си от 1975 г. Н. Петрова описва зидарията като двулицева. Разкопките през 2010 г. опровергават това твърдение.

39 Дамян Дамянов

Обр. 16. Напречен разрез в зидарията на западната стена. (Сн. Д. Дамянов)

Обр. 17. Вътрешното лице на западната крепостна стена, разкрито в рамките на сондаж № 1 – изглед от север. (Сн. Д. Дамянов)

40 ТРАКИЙСКАТА КРЕПОСТ „ГРАДИЩЕ” ПРИ СЕЛО ГЕЛА, СМОЛЯНСКА...

Обр. 18. Керамика от VІІІ-VІ в. пр. Хр. – сондаж 1. (Сн. Д. Дамянов, рис. Ив. Пеев)

съхраненост по цялата дължина, с изключение на някои подхлъзнали се по терена участъци (Обр. 13). Вероятно каменната основа на крепостната стена е била висока толкова, колкото и днес в най-добре запазените си сектори.

41 Дамян Дамянов

Обр. 19. Керамика с отпечатана украса (VІІІ-VІ в. пр. Хр.) – сондаж 1. (Сн. Д. Да- мянов, рис. Ив. Пеев)

Направеният стратиграфски сондаж 1 при вътрешното лице на външ- ната крепостна стена, освен че разкри устройството на каменната зида- рия (Обр. 4 и 17)9, предостави и керамичен материал за датирането на

9 Сондаж 1 е ситуиран в североизточния ъгъл на външната крепост. Това място бе подбра- но умишлено, тъй като е извън обсега на свличане на керамичния материал от по-ранното укрепление по стръмния западен склон, за да бъде датирана максимално точно външната крепостна стена.

42 ТРАКИЙСКАТА КРЕПОСТ „ГРАДИЩЕ” ПРИ СЕЛО ГЕЛА, СМОЛЯНСКА...

куртината. Период- ът, в който се раз- ширява тракийската крепост, обхваща втората фаза на ран- ножелязната епоха (VІІІ-VІ в. пр. Хр.). Тя функционира през късножелязна- та епоха и престава да бъде използвана Обр. 20. Биконичен съд от ранножелязната епоха (VІІІ-VІ в. пр. Хр.) – сондаж № 1. (Сн. Д. Дамянов, рис. Ив. Пеев) през ІІ-ІІІ в. Керамиката от ранножелязната епо- ха може да бъде гру- пирана в три групи според техниката на украсата ù: врязана, отпечатана и плас- тична (релефна). Съдовете с врязана украса са два (Обр. 18/1, 2). Съдейки по фрагментите, те са представлявали Обр. 21. Фрагмент от устие на амфоровиден съд (ІІ-ІІІ в.) – сондаж 1. (Сн. Д. Дамянов, рис. Ив. Пеев) купи с прави, зао- блени устия и леко изпъкнала стена на тялото. Украсата им е нанесена чрез единична врязана начупена линия под устийния ръб, об- разуваща пояс от висящи триъгълни- ци. При единия съд с двойки успоредни линии е украсен и устийният ръб (Обр. 18/1). О т п еч ат а н ат а Обр. 22. Фрагмент от устие на амфоровиден съд (ІІ-ІІІ в.) – сондаж 1. (Сн. Д. Дамянов, рис. Ив. Пеев) украса също се ре-

43 Дамян Дамянов

гистрира на два съда – чаши или купи. При първия съд украсата е нане- сена с валяк и представлява две успоредни линии от „квадратчета” под устийния ръб и зигзагообразна линия в горната част на тялото (Обр. 19/1). При втория съд отново под устието между две успоредни, но канелирани линии, е отпечатана начупена линия. Такъв декоративен пояс е нанесен и отвесно (Обр. 19/2). Пластичната украса е представена от различни по форма, големина и брой букели и издутини. Те всички са апликирани към стените на съдо- вете и в профил имат силует на сегмент от сфера (Обр. 19/1), на пресечен конус (Обр. 18/3 и 20) и на конус – единичен или двоен (Обр. 18/4). Аналози на керамичния комплекс от сондаж 1 на тракийската крепост в м. Градището при с. Гела, датиращи от втората фаза на ранножелязна- та епоха, са вече известни в страната. Подобна е керамиката с врязана и отпечатаната украса от следните археологически обекти: в долината на р. Места – от тракийското селище при с. Копривлен (Vulcheva 2002: 132); в басейна на р. Марица и р. Тунджа – в културна група Пшеничево (Čičikova 1972: 89; Hänsel 1976: 209); при с. Средно Градище, Чирпанско (Грозданова, Върбанов, Тонев 2000: 193); в тракийското селище край кв. Хисаря в гр. Хасково и с. Брягово (Аладжов, Балабанян 1984: 233); при с. Староселец (Данкова, Велков, Ников 1991: 311); в района на Раднево (Са- ватинов 1995: 150); в Сакар планина от крепостта край с. Главан (Шейлева 1994: 228; Ников 1995: 116); в Добруджа – керамичния комплекс Бабадаг ІІ (Hänsel 1976: 126). Керамиката от късножелязната епоха в сондаж 1 е малобройна. Тя е представена с фрагменти от стени на съдове, украсени с апликирани лен- ти: гладки, с ямички вследствие притискане с пръсти и с напречни насеч- ки. Най-късната керамика от сондаж 1 в крепостта е представена от гор- ните части (шия и устие) на три еднотипни амфоровидни съда (Обр. 21 и 22). Части от тях бяха намерени и при външното лице на крепостната стена на укреплението в м. Градище. Те са работени на бавно грънчарско колело. Външната повърхност на шиите им е добре огладена, но вътреш- ната страна е огладена по-грубо. Следи от въртенето на колело личат само вътре, под устието, където е апликиран релефен ръб за поддържането на капак.10 Вероятно в случая се касае за местно производство на този тип съдове, чиито аналози с такъв диаметър и профил на шията са извест- ни от керамичния комплекс, датиран през ІІ-ІІІ в. от римската вила при Ивайловград (Кабакчиева 1986: 83). Явно присъединяването на Родопите към Римската империя през І в. не спира съпротивата на местните траки,

10 Фрагменти от подобен амфоровиден съд са открити и на светилищната площадка в кре- постта. Разликата при него е липсата на апликирания вътрешен хоризонтален ръб, държащ капак.

44 ТРАКИЙСКАТА КРЕПОСТ „ГРАДИЩЕ” ПРИ СЕЛО ГЕЛА, СМОЛЯНСКА...

които още дълго време отстояват земите и независимостта си. Процесът на етническо консолидиране в империята продължава близо два века през периода І-ІІІ в. (Барсело, Тачева, Делев 1998: 410). Може би вестта за на- шествието на готите в Долнодунавските провинции през 249-251 г., както и недоволството от римската власт, са провокирали съпротивата на пла- нинските траки, които за пореден път възстановили укреплението си за защита при военни действия (Тачева 2000: 185).

Цитирана литература

Аладжов, Д., Д. Балабанян 1984: Паметници от старожелязната епоха в Ха- сковски окръг. – Thracia 6, 185-235. Антонова, В., Н. Попов 1984: Нови данни за ранния халщат в Североизточна България (Археологически разкопки на Шуменската крепост). – Thracia, 6, 160- 184. Барсело, П., М. Тачева, П. Делев 1998: История на древните общества. Со- фия-Смолян. Георгиева, Р. 1982: Тракийско селище на връх Ком в Централните Родопи. – Thracia Antiqua, 9, 65-102. Грозданова, К., Ц. Върбанов, А. Тонев 2000: Спасителни проучвания на се- лище от ранножелязната епоха до село Средно градище, Чирпанско. Годишник на Департамент археология – Нов български университет, 4-5, 185-201. Дамянов, Д. 2008: Керамика от ранножелязната епоха от могилно погребение в Средните Родопи. – В: Phosphorion. Studia in honorem Mariae Čičikova. София, 133-139. Дамянов, Д. 2009: Тракийско светилище-крепост при с. Страшимир – Сред- ни Родопи. – В: Есенни четения – Сборяново. Предизвикателството на теренната работа, Т. 6. Варна, 119-143. Данкова, Г., К. Велков, К. Ников 1991: Спасителни археологически проуч- вания на обект „Староселец” през 1990 г. – „Марица-изток” – археологически проучвания, 1, 307-358. Долмова-Лукановска, М. 1984: Към въпроса за тракийското селище на Ца- ревец. Thracia, 6, 236-251. Кабакчиева, Г. 1986: Керамика от вилата при Ивайловград, ІІ-ІV в. София 1986 (Разкопки и проучвания, 15). Кисьов, К. 1993: Керамика от късната бронзова епоха в гробните комплекси от Централните Родопи. – Археология, 2, 1-13. Кулов, Г. 1991: Тракийската култура през бронзовата и ранножелязната епоха по средното течение на р. Арда. – Известия на музеите в Южна България, 17, 73- 86. Нехризов, Г. 2008: Класификационна схема на трапезната керамика от ранна- та желязна епоха от Източните Родопи. – В: Phosphorion. Studia in honorem Mariae Čičikova. София,114-132. Ников, К. 1995: Украса на керамиката от ранножелязната епоха от местността „Градището” край село Главан. – „Марица-изток” – археологически проучвания,

45 Дамян Дамянов

3, 115-123. Петрова, Н. 1975: За проучването на тракийските крепости в Смолянски ок- ръг. – Известия на музеите от Южна България, 1975, 1, 89-98. Саватинов, С. 1995: Сондажни археологически проучвания в местността „Старото селище” край град Раднево. – „Марица-изток” – археологически про- учвания, 3, 147-169. Тахчийски, А., Г. Господинов 2007: Геоложка характеристика на Смолянска община. – Rhodopica, 1, 7-18. Тачева, М. 2000: Власт и социум в римска Тракия и Мизия. София. Шейлева 1994: Балзена ли е крепостта край Главан. – „Марица-изток” – архе- ологически проучвания, 2, 227-234. Čičikova, M. 1972: Nouvelles données sur la culture thrace de l’époque du Hallstatt en Bulgarie du Sud. – In: Thracia, 1, 79-100. Damyanov, D. 2009: Thracian Sanctuary-fortress at the Village of Strashimir – the Middle Rhodopes. – In: Thracia, 18, 451-467. Detev, P. 1981: Le tell Razkopanica. – In: Cultures préhistoriques en Bulgarie. Sofia, 141-189. Hänsel, B. 1976: Beiträge zur regionalen und chronologischen Gliederung der älteren Hallstattzeit an der Unteren Donau. Bonn Vulcheva, D. 2002: Hand-made Pottery of the Early Iron Age. – In: Koprivlen, 1. Sofia, 125-132. Wardle, K. 1980: Excavations at Assiros, 1975-9. – In: The Annual of the British School at Athens, 75, 229-265.

Смолян e-mail: [email protected] [email protected] The Thracian Fortress „Gradishte” in Gela, Smolyan Region

Damyan Damyanov (summary)

The fortress is located about 3.5 km southwest of the present village of Gela. Two major periods in its construction were registered during the investigations in 2010. The first period covers the so-called “Dark Ages” in Southeast Europe (12th-9th C BC), the time of large migration movements in the region of the seaside and the hinterland of the Black Sea, the Aegean and the eastern Mediterranean Basin, which led to the change of ages. The settling down of newcomers from a new “Iron Culture” in the area of the Middle Rhodopes started during the 11th-9th C BC. Evidence of military conflicts is provided by the existence of Thracian fortresses in this part of the mountain range. The first fortress construction occupied the upper, relatively flat part of the ridge in the area of Gradishte. A rock precipice is supposed to have been the eastern wall. The building technique yielded a one-sided dry-stone masonry

46 ТРАКИЙСКАТА КРЕПОСТ „ГРАДИЩЕ” ПРИ СЕЛО ГЕЛА, СМОЛЯНСКА... of partially processed stones. The wall is 2.60-3 m wide. The outer face is smooth and vertical. Considering the amount of pottery found during the excavation works the construction and the culmination in the functioning of this first fortress could be dated to the 11th-9th C BC. Evidence of the existence of a sanctuary and a residential area within the fortification is provided by the pottery fragments found on the site of the fortress. The beginning of the sanctuary’s existence is marked by a relatively numerous pottery with a decoration characteristic of the Early Iron Age. It is represented by fragments of bowls decorated with grooves and buckles, as well as relief straps and embossed buckles, typical of large vessels for food and liquids. The fragments of bowls decorated with grooves have their analogues in the Rhodopes, in the Sakar Mountain, in the Thracian Plain, and in the Lower Danubian Plain. In the west analogues occur as far as the Vardar Valley. The pottery decorated with buckles, part of it combined with grooves, is widely spread within the same bounds, extending east-northeast to the Black-Sea coast at the mouth of the Dniester, west-southwest up to the Valley of Vardar, south and southeast – up to the Aegean coast of the Balkan Peninsula and the northeastern coast of Asia Minor. The second stage of the fortress’s life is related to the construction of an outside wall – lower, on the western and northern slopes of the Gradishte area. The route of the base here is dug up horizontally too, yet 10 m lower in the terrain. The total length of the outer fortification wall during the second period must have been about 120 m. The building technique is the same as that of the earlier wall. The masonry was made in sectors with joint. The wall is based without indentation into the rocky terrain and features a substructure of poorly shaped plinth, on spots pushed out as a result of the gravity of the superstructure. The stone wall must have been 2.5 to 3 m high, and a palisade was probably built over it. The width of the base is 3.20-3.50 m. It has a well designed vertical and smooth outer face, an inner filling of irregularly shaped stones, the inner masonry having not a vertical, but rather an oblique face. This type of wall – stone base and palisade – was registered during the research works on the Thracian fortress in the area of Gradishte in the village of Strashimir (Middle Rhodopes). This type of structure of a defense facility appears quite logical, as the one-sided dry masonry of partially processed stones built on a sloping terrain cannot stand the height; besides, much more construction material would be necessary. The lack of sufficient stone was compensated by abundant amounts of timber, of which the palisades and buildings in the fortress were made. The stratigraphic drilling No. 1 into the inner face of the outer wall of the fortress revealed the structure of stone masonry and provided pottery fragments for the dating of the wall. The period, in which the Thracian fortress was extended, covers the second phase of the Early Iron Age (8th-6th C BC). It

47 Дамян Дамянов worked during the Late Iron Age and ceased its functioning in the 2nd-3rd century. Analogues of the pottery complex from drilling No. 1 of the Thracian for tress in the village of Gela, dated back to the second phase of the Early Iron Age, are already known in the country. Similar is the situation with the pottery with incised and imprinted decoration from certain archaeological sites in the Valley of Nestos, in the basins of the rivers Maritsa and Tundzha, in the Sakar Mountain, and in Dobrudzha. The latest pottery from drilling No.1 in the fortress is represented by three identical vessels of the amphora-type dated back to the 2nd-3rd century. The inclusion of the Rhodopes into the boundaries of the Roman Empire in the 1st century could obviously not break the resistance of the local Thracians, who fought for a long time defending their lands.

48 THRACIA XX

АРХЕОЛОГИЧЕСКИЯТ КОМПЛЕКС КРАСТАВА МОГИЛА ПРИ СЕЛО ДРАГОДАНОВО, СЛИВЕНСКО

Диана Димитрова

През 2007 г., след дълго прекъсване на всякакви теренни археологи- чески проучвания на територията на община Сливен, екип под ръковод- ството на д-р Георги Китов възобнови разкопките на могилни некрополи. Впечатляващи са резултатите за изясняване на погребалните практики на местното тракийско население (Китов 2007: 44 сл.; Китов, Димитрова, Сираков 2008а: 245; Китов, Димитрова, Сираков 2009а: 286 сл.; Дими- трова, Сираков 2009: 290 сл.; Димитро- ва 2010: 42 сл.; Марков 2010: 37 сл.) по горното течение и при големия завой на река Тунджа на юг1, постигнати само за четири сезона. Установява се устойчива приемственост във феномена насипване на могили – от много малки до такива с внушителни размери – от тракийския ет- нос през различните епохи най-малко от VI в. пр. Хр. до II в. сл. Хр., както и за- пазване на основните обичаи и практики на местното население. Крастава могила, разположена в зем- лището на с. Драгоданово, е един от набелязаните за проучване обекти през 2007 г. Тогава екипът успя да направи само геофизични измервания2. Анализът на резултатите не показа изявена геофи- зична аномалия (Китов, Димитрова, Си- раков 2008б: 250). Самата могила бе избрана, тъй като е 1. Драгоданово. Крастава могила. Част от скелет на кон в анатоми- обект на неколкократни иманярски инва- чен ред в иманярска яма (сн. Н. зии. При една от тях, според разказите на Радионов). 1 Проучванията на територията на община Сливен започнаха през 2007 г. от екип на ТЕМП (Траколожка експедиция за могилни проучвания) и РИМ – Сливен, под ръководството на д-р Георги Китов от НАИМ-БАН. Впоследствие ��те бяха�� продължени от същия екип под ръко- водството на Диана Димитрова – НАИМ-БАН. 2 Геофизичните измервания се извършиха под ръководството на инж. Илиян Катевски – НА- ИМ-БАН.

49 Диана Димитрова

2. Карта на България с местоположение на Крастава могила (автор Н. Радионов).

местни хора, търсачите на богатства са извадили колесница. В подкрепа на тази информация са откритите от ръководения от мен екип през 2010 г. разпръснати в тревата няколко железни елемента от нея – вертикален клин-нит, две предни лисици, две плоски пръчки и омеговиден фрагмент, вероятно от парапета на коша (The Luster 2010: 3), които са добре познати от колесници от други места в Тракия през римската епоха (Катинчарова 2010, 42 сл., фиг. 7, табл. XIV��-3, табл. XIV��-12).�� Изкопът в южната пери- ферия на могилата, видимо дълбок, впоследствие се е запълнил с почва и сухи тръни. През 2008 г. той беше проучен от ТЕМП. В него беше открит скелет от половин кон в анатомичен ред (обр. 1) без други археологически материали (Китов, Димитрова, Сираков 2009б: 284 сл.). През август 2010 г. се извърши цялостно археологическо проучване на Крастава могила3. Тя е разположена непосредствено на север от асфалто- вия път София – Бургас и на североизток от село Драгоданово (обр. 2). С височината си от 7 метра е видима отдалеч, като този ефект е съзнателно търсен. Тя има визуална връзка с проучената през 2009 г. и отстояща на около 1,5 км югоизточно Попова могила (Димитрова 2010б: 34 сл.), висока 11 метра, която доминира в целия микрорайон, както и с други по-малки 3 Разкопките се проведоха под ръководството на Диана Димитрова – НАИМ-БАН. Заместник ръководители бяха Мирослав Марков – РИМ-Монтана, и Николай Сираков – РИМ-Сливен. В проучванията взеха участие Иван Стоянов, Петър Петров, Иван Войков, Дорина Мин- ковска, д-р Георги Мавров, Николай Радионов, Йорданка Радева, Ирина Китова, на които благодаря за професионализма и колегиалността.

50 АРХЕОЛОГИЧЕСКИЯТ КОМПЛЕКС КРАСТАВА МОГИЛА ПРИ...

насипи в равнината. В Крастава могила са констатирани няколко ар- хеологически структури – централен гроб, чети- ри ритуални площадки и едно огнище (обр. 3, 4). Впоследствие се устано- ви, че ритуална площад- ка № 3 маркира гроба, заради който е издигнат целият насип. В предва- рителната публикация (Димитрова 2011: 18 сл.) е направен опит за интер- претация на находките и средата, в която са откри- ти – тук той е продължен и задълбочен4. Високо и почти в ге- ометричния център на насипа, в близост една до друга, са направени две тризни. В едната е по- 3. Драгоданово. Крастава могила. План на архео- логическите съоръжения (автор: М. Марков). ставена с дъното нагоре цяла глинена купа тип I, разпространена през це- лия II до средата на III в. (Кабакчиева 1983: 2), около която са нахвърляни фрагменти от натрошени други глинени и стъклени съдове. Върху втора- та площадка е открита цяла глинена лампа, местен вариант на тип XXI (Кузманов 1992: 22) с датировка от края на I до края на III в., червенола- кова купичка от широко разпространените форми в Тракия през римската епоха, тип III, която се датира през целия II до средата на III в. (Кабакчиева 1983: 4), и фрагменти от други съдове. Въз основа на находките може да се предположи, че ритуалните действия, свързани с принасяне на храни и течности като помен за погребания индивид, следи от които се намират високо в насипа, се отнасят към средата на II в. сл. Хр.

1. Гробът. В югоизточната част на Крастава могила е погребан инди- вид чрез трупоизгаряне във вкопана в материка едностъпална яма (обр. 5,

4 Благодаря�� на доц. д-р Майя Василева от Департамент по Средиземноморски и източни изиз-- следвания на НБУ за оказаното съдействие при подготовката на настоящия материал.

51 Диана Димитрова

4. Драгоданово. Профил на южната половина на Крастава могила със съоръже- нията (автор: П. Петров). 6��,�� 7).�� Тя е с размери 1,80 х 2,90 м, с дълбочина 0,80-0,95 м и е ориенти- рана изток-запад. Този тип съоръжения, вариант IV A (Гетов 1970: 4), са разпространени от средата на I до края на II в. В малката централна яма е изгорено тялото на погребания, вероятно висш тракийски аристократ или аристократка. То е било положено върху дървена скара от разположе- ни напречно и надлъжно греди, скована с железни гвоздеи, част от които са открити между недогорелите дървени късове и по стъпалата на гроба. Кладата е била много силна, свидетелство за което са силно опечените до ярко червено стени на съоръжението. След като е загаснала, но още докато жаравата е тлеела, по стъпалата на ямата, които са небрежно изпълнени и с голям наклон навътре, са положени гробните дарове. По-големите от тях са поставени върху северното, западното и отчасти южното стъпало, докато дребните предмети са разположени върху източното. Под натиска на почвата глинените съдове са се натрошили, а някои от даровете са пад- нали в малката яма.

2. Гробните дарове. А. Накити. Личните накити на знатния тракиец или тракийка са израбо- тени от злато. Пластинка без изображение, предварително съзнателно сгъ- ната, е паднала от северното стъпало в малката яма при слягането на поч- вата в гроба. Запазена е лунула от огърлица (обр. 8), паднала в малката яма

52 АРХЕОЛОГИЧЕСКИЯТ КОМПЛЕКС КРАСТАВА МОГИЛА ПРИ...

5. Драгоданово. Крастава могила. Гроб № 1 (сн. М. Марков).

6. Драгоданово. Крастава могила. План и разрези на гроб № 1 (рис. П. Петров).

53 Диана Димитрова

7. Драгоданово. Крастава могила. Гроб №1, тризна № 4 и огнище южно от гроба (рис. П. Петров). от източното стъпало, с липсваща верижка, вероятно стопена в огъня, от лицевата страна на която е припоена украса от много тънка тел с насечки с форма на ръкописна буква “Х”. Тя се доближава плътно до тип II (Ruseva-

54 АРХЕОЛОГИЧЕСКИЯТ КОМПЛЕКС КРАСТАВА МОГИЛА ПРИ...

8. Драгоданово. Крастава могила. Златна 9. Драгоданово. Крастава могила. лунула (сн. Ст. Димов). Златна обица (сн. Ст. Димов). Slokoska 1991: 148, cat. No 124) и се датира през II в. Тъй като лунулите в различни варианти са широко разпространени през римската епоха в Тракия, може да се предположи, че освен да служат за украса, са играели ролята и на амулети (Ненова-Мерджанова 1994: 2). Масивна златна обица (обр. 9), разположена в североизточния ъгъл на гробната яма, е подобна на две обици, открити в богат гроб на жрец-лечител в Голямата могила при с. Мъдрец (Димитрова 1997: 61, кат. № 03-А и Б), както и на чифт обици от могилен гроб при с. Житосвят, Карно- батско (Georgieva, Momčilov 2000: 120, fig. 1a). Тe също се датират през II в. Златният пръстен на кремирания индивид е бил поставен върху източното стъпало, от- където се е свлякъл към малката яма. Той е с халка с много малък диаметър, изтрита от продължителна упо- треба. Върху него е вградена гема от карнеол с изобра- жение на пчела (обр. 10), която е гравирана прецизно, а насекомото е предадено с много подробности. Касае се за изключителни художествени умения на майстора и следване на дългогодишна традиция от изявена юве- лирна школа. Още два подобни екземпляра – от фон- да на Националния археологически музей без посоче- на датировка (Димитрова-Милчева 1980: 82, обр. 222) и от колекция Васил Божков, отнасяща се общо към 10. Драгоданово. Крастава могила. I-III в. (Кабакчиева 2005: кат. № 250) – свидетелстват Златен пръстен за голямата почит, която траките през римската епоха (сн. Н. Радионов).

55 Диана Димитрова

отдават на ципо- крилото насекомо – символ на пло- дородието от най- дълбока древност. Прави впечатле- ние, че и четирите златни предмета не са засегнати от огъня, което е сви- детелство, че те са поставени в гро- ба впоследствие и 11. Драгоданово. Крастава могила. Бронзов леген/котел- не са били върху трипод след реставрация (сн. Н. Радионов). тялото на знатния тракиец по време на кремацията.

Б. Съдове. Втора група дарове от Крастава могила образуват съдове от глина и бронз с различна големина, форма и предназначение. Обединява- щото при повечето от тях е, че са свързани с възлияния с течности и/или миене преди, по-време и/или след извършване на пречистващи или осве- тителни ритуални практики. Всички глинени съдове с изключение на една паничка са открити силно фрагментирани под натиска на почвата. Сред тези предмети са три глинени амфоровидни стомни с цилиндрични шии и пръстеновидно дъно, две от които са поставени върху северното, а третата – върху западното стъпало. Всички принадлежат към широко разпростра- нен от края на I до IV в. в Южна България тип (Божкова 1996: 109, бел. 5; Игнатов 1996: 95, табл. ХIX, 1; Кабакчиева 1986: 26, 90, табл. 36, 419-421; Панайотов, Александров, Буюклиев, Георгиева 2006: 37, табл. V, обр. 3, 5). В гроба са поставени две глинени панички от груба глина – едната върху западното стъпало, а другата паднала от северното във вътрешната яма, тип VI – catinus по класификацията на Кабакчиева (Кабакчиева 1983: 4, обр. 6), разпространени в същия времеви интервал I-IV в. Във вътрешността на втората (единственият цял глинен съд) се откриха случайно попаднали кости от кладата. Към съдовете от гроба се отнася и глинен вретеновиден балсамарий, поставен върху западното стъпало, широко разпространен в Тракия през I-II в. (Карайотов 1976: 63, обр. 16; Буюклиев 1986: 88, табл. 25, обр. 332, 334, 336; Димитрова под печат: кат. № 75). В гроба бяха открити три бронзови съда5 – легени, единият от които е възможно да е използван като поднос. Най-малкият (диаметър на усти- ето 26,8 см и височина 4,4 см) е поставен върху западното стъпало. Той

5 Реставрацията на съдовете е дело на Искрен Шопов.

56 АРХЕОЛОГИЧЕСКИЯТ КОМПЛЕКС КРАСТАВА МОГИЛА ПРИ...

е с една дръжка. При внимателен оглед върху устието на съда се ус- танови, че има остатък от припой за втора, която, обаче, не е била поставена в гроба, тъй като липс- ват каквито и да било бронзови стопилки на дъното на кладата. Може само да се предполага дали това е съзнателен акт в традици- ята на тракийския орфизъм или дръжката е била счупена и загу- бена от дългата употреба. Него- ви най-преки аналози, но с две дръжки, са един бронзов поднос от Пловдив от края на I в. (Жу- глев 1966: 262, обр. 57), както и от два от могила № 7 при Чаталка (Буюклиев 1986: 89, табл. 26, 348, 349). Той наподобява образци от предримската епоха, изобразени върху атически и южноиталий- 12. Драгоданово. Крастава могила. Еди- ски вази (Milne 1944: 58, 59, Pl. ният от краката на леген/котел-трипод II, 44, 50). Средният по размери след реставрация (сн. Ст. Димов). съд (диаметър на устието 35,4 см и височина 7,7 см), който е без ук- раса и без дръжки, е разположен високо над северното стъпало, като между него и легена има почва, която е послужила за загасяване на тлеещия огън от кладата. Тялото на съда е кърпено на три места, което е доказателство за неговата дългогодишна употреба, а също и, че е бил любима вещ на знатния мъртвец. Подобен съд, който се датира между втората половина на I до средата на II в., е открит в зидан тухлен гроб в могила в землището на близко намиращата се Стралджа (Димитров 1932-1933: 392, обр. 9). Третият бронзов съд с три крака, припоени за тялото (обр. 11), вероятно е използван като леген за измиване на крака или котел (?). Поставен е върху краката си в югозападния ъгъл на гроба, като предварително е укрепен с почва и дребни чакълести камъчета, за да се задържи на мястото си. Той е най-голям (диаметър на устието 50,8 см и височина 26,5 см) и най-пред- ставителен. Притежава сложно съставна дръжка. Другата липсва. Въз- можно е тя да е предварително отстранена съзнателно или да е изгубена в резултат на дългата употреба на предмета. Устието на съда е хоризон- тално и извива навън и надолу, като по външната страна има украса в два реда яйцевиден и перлен низ. Краката на триножника са изключителни

57 Диана Димитрова

13. Драгоданово. Крастава могила. Глинени мъниста (сн. Ст. Димов).

произведения на античната торевтика. Всеки от тях е релефно моделиран крилат сфинкс (обр. 12) с по четири лъвски лапи, които са стъпили здраво върху пиедестал. Той самият представлява голяма и масивна лъвска лапа, която е продължение и завършек на крака на съда. Чертите на човешкото лице на сфинкса са стилизирани и сумарно предадени. Главата завършва с коси, прибрани в сложна прическа, увенчана с корона/диадема, от която надолу се спуска египетска кърпа. От краката до раменете на фигурата излизат перпендикулярни на нея крила, които служат за прикрепване към тялото на съда. Долната им част е оформена като волути. Между спира- лите на волутите са поставени украси от трилистни палмети. От средата на гърдите нагоре крилата са оформени като двустранно завити към гла- вата на сфинкса полуокръжности. Върху тях чрез насечки и вдлъбвания са имитирани разперени пера на орел. Четирите лъвски лапи на сфинкса стъпват върху масивен постамент, чиято долна част е оформена като крак на лъв, завършващ с голяма лапа. Върху предната част на големия лъвски крак е нанесена украса от обърната надолу 9-листна палмета. Лъвската лапа завършва с четири канелюри, имитиращи нокти. В средата на крила- та е оформена ажурна перфорация. От вътрешната страна големият лъв- ски крак е кух в горната си част и завършва с елипсовидно моделирана, извита надолу и навън пластина, наподобяваща щит, която служи за при- появане на крака към тялото на легена/котела. Върху короната/диадемата, торквата на врата на сфинкса, египетската кърпа, както и по някои детайли от растителната украса на голямата лъвска лапа е положено сребърно по-

58 АРХЕОЛОГИЧЕСКИЯТ КОМПЛЕКС КРАСТАВА МОГИЛА ПРИ...

критие (варак), което подчертава тяхната важност за статуса на сфинкса, респективно персоната, на която е принадлежал този ритуален съд. Има данни за използване през античността на изображения на сфинксове като мощни апотропеи, когато е необходима защита на уязвими лица (Ненова- Мерджанова 2004: 31), например при къпане или ритуали с използване на вода преди съответният индивид да получи божествена закрила. Легенът/ котелът-трипод от Крастава могила е уникален за Тракия не само през римската епоха, но и през цялата втора половина на I хил. пр. Хр.�� От�� пуб- ликуваните в литературата подобни съдове (Венедиков 1964: 78, обр. 83; Ганiна 1970: 73, 91, обр. 24; Ненова-Мерджанова 1998: 57) най-близо по форма на тялото, дръжките и захващането на краката до нашия се явява един екземпляр от музея Метрополитън в Ню Йорк (Milne 1944: 55, pl. II, 30), който е датиран в IV в. пр. Хр. Само на около стотина километра югозападно от Крастава могила при Драгоданово през 70-те години на ХХ в., при строежа на работническата болница в Димитровград, е открит бронзов крак от котел (Аладжов 1997: 65; Гюзелев, Аладжов 2007: 16), който удивително напомня по форма, на- чин на захващане и орнаментите в растителната украса на котела от Крас- тава могила. Въпреки, че липсват релефните изображения на сфинксове, стилът на изработка е сходен и може да се говори за едно занаятчийско ателие, което е обслужвало целия район. От обратната страна на крака от Димитровград има врязана главна буква “алфа”6. Тъй като липсват остана- лите крака, може само да се предполага дали това е отметка на майстора за идентификация на ателието или, по-вероятно, за мястото, на което е трябвало да бъде припоен към тялото на съда. По всяка вероятност котелът от Крастава могила е вносен и е бил мно- го дълго време в употреба, предаван от едно поколение на друго. Това също подчертава важното социално положение на кремирания индивид. Тъй като е свързан с миене на/и на крака, което се прави преди всякакви посветителски и очистителни ритуали, една от възможните интерпрета- ции е да предположим, че високопоставеният тракиец или тракийка от Крастава могила е имал статус на жрец, а вероятно и на лечител. След самата кремация на тялото, при поставяне на даровете в гроба, триподът е старателно загънат в кърпа, остатъци от която се намериха при разкоп- ките, подобно и на други документирани, завити в органична материя, ценни вещи през римската епоха (Ненова-Мерджанова 1998: 55). Както подсилването на украсата със сребро, така и грижливото отношение на близките на покойника към бронзовия съд и внимателното му поставяне в гроба имат за цел да пренесат семантиката, с която е натоварен приживе на собственика в отвъдния свят, за да му служи и там.

6 Благодаря на колегата археолог Ирко Петров от РИМ – Хасково, който сподели с мен своите наблюдения и ми разреши да ги публикувам.

59 Диана Димитрова

Датировката на съда може да се отнесе в широкия диапазон от IV в. пр. Хр. (Milne 1944: 55) до началото на I в. сл. Хр. Липса- та на достатъчна база данни изключително затруднява точното датиране, въпреки че аз бих го поставила в по-тесните хроноло- гически граници между началото на I в. пр. Хр. и началото на I в. сл. Хр., изхождайки от останалите предмети на гробния комплекс в Крастава могила. Във всички случаи този скъп предмет дълго време се е предавал по наследство или за специални заслуги от един притежател на друг. 14. Драгоданово. Крастава В. Дребни култови предмети. Най-много могила. Глинена шишарка като брой са дребни глинени дарове, кои- (рис. П. Петров). то могат да се обособят в обща група. В нея влизат различни мъниста, амулети, антропоморфни фигурки, култови предметчета, към които причисляваме и сребърно огледало. Това са т. нар. “играчки на Загрей” (Фол 1991: 115). Според легендата, детето Загрей се оглеждало в огледало (Теодосиев 1990: 65 с извори), когато титаните му подхвърлили играчките, за да му отвлекат вниманието и да го разкъсат на седем части – глава, торс, крайници и фалос. Т. нар. “играчки на Загрей”, с които е примамено детето, се изброя- ват от “Орфей Тракиеца” в текст на християнския апологет и философ Климент Александрийски (ок. 150 – ок. 215 г.), творил на старогръцки език (Kern 1963: II 31). Те са конус, ромб (със спекулативно тълкуване като символ на Великата богиня майка, т. е. свързан със земното начало), астрагал, огледало, ябълка, сфера и вълна. На конуса се придава значение на фалос. Ромбът, завързан на връвчица, представлява инструмент, който при завъртане издава гръмки звуци (Лозанова 1993: 83-97; Конова 2005: 150). Астрагалът (или ашик), освен за игра, се използва за гадания и пред- сказания. Ябълката, сферата и вълната (руното) се свързват със соларното (ураническото) начало, с идеята за цялостност, пълнота и плодородие. Огледалото е по-специален магически предмет, който има силата да улавя душите. Късният историк от края на IV – началото на V в. сл. Хр. Олимпиодор пише, че докато се оглеждал в огледалото, Дионис (в про- явлението му на хтоничния бог Загрей – б. м.) “тръгнал след него и по този начин се разчленил на Всичкото” (Фол 1986: 165; Фол 1991: 119). В елинизирания вариант на мита огледалото отразява идеята за разчленява- нето и съединяването на Космоса, които са необходими за непрекъснатото възобновяване на природния кръговрат и житейския цикъл. Играчките и

60 АРХЕОЛОГИЧЕСКИЯТ КОМПЛЕКС КРАСТАВА МОГИЛА ПРИ...

15. Драгоданово. Крастава могила. Култови предмети (сн. Ст. Димов).

огледалото препращат към една древна устна традиция на траките, която е засвидетелствана в много гробове и култови места от днешните българ- ски земи, както и от целия тракийски ареал от VI в. пр. Хр. до II в. сл. Хр. (Конова 2005: 157). В гроба в Крастава могила култовите предмети са различни по размери мъниста (обр. 13), антропоморфна фигурка с форма на стилизирана волска кожа, ромбоидна плочка, елипсовиден ритуален хляб, шишарки (обр. 14), модел на пирамидална тежест, стробилос (пумпал, но и фалос), други аму- летчета (обр. 15). Всички са изработени от недобре пречистена и опечена глина. Някои са придобили синьо-зелени оттенъци от съприкосновението си с бронзовите съдове. Те са служели на погребания индивид за ритуални действия, вероятно свързани с гадаене и предсказване (Миков 1958: 657). Многобройните находки на подобни култови предметчета (Агре, Дичев 2008: 21, цв. табло 1а; Балабанов 1979: 29, обр. 15-17; Гетов 1991: 172 сл., обр. №№ 48, 52; Димитрова 1982: 121, табло V-4; Димитрова 2003: 80, обр. 5-7; Димитрова 2008: 81, обр. 4; Китов, Димитрова, Димитрова 2007: 152; Карайотов 1976: 67, обр. 20-21; Катинчарова 2005: 386, обр. №№ 9-13; Ко- нова 2005: 149; Танкова 2010: 390, обр. 2; Филов 1934: 138, обр. 165)�� показ- ват тяхното широко разпространение в Тракия, което говори за устойчива орфическа традиция от началото на ранножелязната (Ελευθεράτου 2006: 138, εικ. №№ 419-425) до III в. от римската епоха (Димитрова 2005: 126,

61 Диана Димитрова

обр. 3; Огненова-Маринова 1984: 210-211, обр. №№ 378-397). Специално ритуалният хляб намира съвсем точен паралел от гроб 4 в могила V на елинистическия некропол при Кабиле (Гетов 1991: 173, обр. 46), който се датира през II в. пр. Хр. Това свидетел- ства за изключителна консервативност при формата на този тип култови/магически предмети няколко века. Някои от изследо- вателите свързват наличието на такива аму- лети с женски погребения (Балабанов 1979: 30; Тачева-Хитова 1971: 48, 50), но това не може да се твърди категорично за гробове без антропологически анализ на костния 16. Драгоданово. Крастава могила. Сцена върху амулет- материал. Поради същата причина не може печат (рис. П. Петров). да се определи нито полът, нито възрастта на кремирания в Крастава могила индивид. Костите са силно горели и остатъците от тях са минимални. При почистване в лабораторна обстановка7 на едно от мънистата с фор- ма на скарабоид и дупка за нанизване, което се откри с полепнала почва и въглени върху него, се установи, че то не е глинено, а е от камък – яспис8, и върху плоската му страна е врязана сцена. Тя е изключително прецизно направена, а рисунъкът е нанесен с уверена ръка, което е доказателство за невероятните художествени умения на майстора, като се има предвид твърдостта на камъка и малкия размер на предмета. Той е с размери 2 х 2,4 см и има дебелина 1,2 см. Върху образното поле е изобразена права мъжка фигура, обърната в профил надясно (обр. 16) и сумарно предадена като удължена елипса от кръста надолу. Тя представлява стилизирана дълга жреческа дреха, която маркира тялото. През средата на фигурата с две врязани линии е обозна- чен колан. От торса излиза дясната ръка, която е свита в лакътя нагоре, а пръстите, неестествено дълги, са пред лицето и сочат към небето. Главата е сумарно предадена. Върху нея се различава ямичка, маркираща око, дъ- лъг нос и голяма брада. С една вертикална черта на тила е загатнато, че косата също е дълга. Голям диск на мястото на ухото изобразява обица, а на шията чрез пет ямички е ясно обозначена огърлица. Главата е увенчана с висока триъгълна шапка или корона/тиара. Фигурата е застанала пред

7 Мънистото е почистено и нарисувано от Петър Петров – реставратор и художник в РИМ – Сливен. 8 Камъкът�� е определен от г-н Стефан Марков от Сливен, на когото благодаря за съдействие- то.

62 АРХЕОЛОГИЧЕСКИЯТ КОМПЛЕКС КРАСТАВА МОГИЛА ПРИ...

олтар, който визуално дели об- разното поле на две равни части. Той се състои от цилиндричен постамент, който през среда- та перпендикулярно е разделен от стилизирана двойна брадва (лабрис). Олтарът/жертвеникът е ограничен отгоре и отдолу с по една врязана хоризонтална чер- та. Под и над тях е изобразен по един диск. Над горния, който е разположен на нивото на лакътя на мъжа, с врязана линия е изо- бразена хоризонтална плоскост. В горната част на образното поле, над жертвеника, е врязан 17. Драгоданово. Крастава могила. Гли- нена лампа (рис. П. Петров). полумесец във фаза новолуние с дъга, отворена нагоре. Лицето на жреца/мага е обърнато напред и нагоре и гледа към голяма осемлъчева звезда. Точно под нея, в дясната част на образното поле, е изобразен жезъл (меч ?). Той представлява дълга вертикална линия, изтъняваща надолу, за- вършваща отгоре с топка. Малко под нея напречна къса хоризонтална чер- та обозначава мястото на ръкохватката му. Зад гърба на фигурата е врязан голям ромб. Прави впечатление, че луната, звездата, ромбът и жезълът са неестествено големи спрямо човешката фигура, за да се подчертае тяхната важност в цялостната композиция и акцентът на сцената да не пада изклю- чително върху човешката фигура. Те са равнопоставени или по-важни от нея. По всяка вероятност, става въпрос за жрец/маг, който гадае и пред- сказва по луната и звездите на нощното небе. Този предмет е истинска сензация сред останалите находки от Драгода- ново. Възможно е да е амулет, който е носен дълго време в кожена кесийка или нанизан на връвчица, тъй като в отвора не се откриха следи от стопена от огъня метална верижка, и се е предавал от поколение на поколение в продължение поне на около стотина години. Иконографията на сцената е с източен произход. Тя повтаря шаблон, чиито корени трябва да се търсят назад в хилядолетията9. Във всички случаи остава отворен въпросът къде и кога е произведен този амулет. Култовият предмет е и доказателство за отдавнашни и традиционни културно-икономически връзки и отношения между Древна Тракия и Древния Изток. Това не е изненада, като се имат

9 Пълен анализ на каменния амулет е направен от д-р Кабалан Мукарзел, на когото благодаря за сътрудничеството; виж статията му: Амулет с късно-вавилонска сцена от Крастава моги- ла, село Драгоданово в същия том.

63 Диана Димитрова

предвид сходните социални структури и на двете общества – силно класо- во разслоение с ярко изявена царска институция начело. Г. Други дарове. В гроба в Крастава могила е поставена глинена двуфи- тилна лампа10, която е доста рядък тип (обр. 17). Тя е паднала от западното стъпало във вътрешната яма, при което се е натрошила, а фрагментите са се смесили с въглените. Била е покрита с червен лак, прегорял при изпи- чането или обгарянето в огъня, от което повърхността е получила сиво- графитен цвят. Около дръжката за окачване е моделирана релефна розета. Лампата е имитация на двуфитилни бронзови лампи за окачване и се да- тира в края на I в. сл. Хр. (Hayes 1980: 101, pl. 48; Perlzweig 1961: № 110, pl. 5). Глинените лампи, цели или фрагментирани, са сравнително чести да- рове в гробове и ритуални комплекси от римската епоха (Велков 1996: табл. I, 2; Иванов 1963: 268, табл. 136; Игнатов 1996: табл. IX, 5; Минчев 1983: табл. I, 2; Preshlenov 2008: 304, fig. 19). В комплекса от Драгоданово, предвид множеството култови предмети и съдове, свързани с очистителни или осветителни ритуали преди различни свещенодействия и гадания, тя може би има значение не само на обикновен битов предмет. Сребърното огледало е паднало от източното стъпало в малката яма и е силно повредено от огъня. То е имало калаена рамка, от която се откриха само стопилки. В гроба е поставен единствен стъклен лакримарий, който е паднал във вътрешността от западното стъпало и е фрагментиран и силно горял. Той е с крушовидно тяло от тип IIIG (Чернева-Тилкиян 1997: 49, кат. №№ 17- 19), характерно за I-IV в. Като гробен дар върху западното стъпало е било поставено тоалетно сандъче, чиято дървена част е почти напълно изгоряла. От него са запазе- ни няколко незначителни фрагмента от обкова и украсата. Бронзов бюст, вероятно на Диана (Велков 1940-1942: 211, обр. №№ 297 и 299; Кабак- чиева 2005: обр.175), и стилизирана мъжка главичка се вписват в общата датировка на гроба – края на I – началото на II в. Тоалетните сандъчета са сравнително често срещан гробен инвентар, главно в погребения на жени от римската епоха в Тракия (Буюклиев 1986: 77 сл., Димитрова 2010а: 44; Димитрова 2010б: 14, 19). Извършването на кремацията се датира съвсем точно в началото на II в. със сребърна монета на император Траян, сечена през 103 или 104 г. 11 3. Свидетелства за извършени след погребението действия в могилния насип. След трупоизгарянето, непосредствено южно от ямата, са били из- вършени постпогребални действия, свързани с ритуално пиршество (обр.

10 Благодаря на колегата доц. д-р Александър Минчев от АМ – Варна за помощта при датиров- ката на лампата. 11 Благодаря на доц. д-р Бистра Божкова от НАИМ-БАН за определянето на монетата.

64 АРХЕОЛОГИЧЕСКИЯТ КОМПЛЕКС КРАСТАВА МОГИЛА ПРИ...

18. Драгоданово. Крастава могила. Огнище и тризна № 4 южно от гроба (сн. М. Марков). 7, 18). Върху равна площадка с приблизителни размери 2,30 х 4,60 м на горното ниво на гробната яма са натрошени множество глинени съдове, главно – купички, панички и чашки от широко разпространените през I и II в. в Тракия типове (Кабакчиева 1983: 1 сл; Георгиева, Момчилов, Господинов 2007: 107, обр. №№1, 2, 6). Почти в средата на тази площ е оформено огнище с диаметър около 0,95 м, оградено с плочести камъни. След загасването на жаравата в него е поставена глинена паничка, веро- ятно с твърда храна (жито?), и кантаросовидно съдче с капаче от широко разпространен тип през I-IV в. (Гиздова 2005: обр. 15, табло II), което се е търкулнало от натиска на почвата. Моето предположение е, че то е съ- държало мед. То кореспондира с изображението на пчела върху гемата на пръстена от гроба. Медът, пчелата, кошерът още от дълбока древност са символ на плодородието и на Великата богиня майка. Траките са умеели да извличат мед и восък, с които са търгували (Михайлов 1972: 43). Но ме- дът е не само хранителен продукт. Той притежава мощна лечителска сила, а това има пряка връзка с функциите приживе на погребания в близост тракийски аристократ в началото на II в. След като пиршеството е приключило, гробът е запълнен с трамбова- на почва, а мястото му е обозначено с обърната с дъното нагоре брон-

65 Диана Димитрова

зова патера12 с плоска дръжка и с дупка за окачване на колан, означена в документацията от разкопките като тризна № 3. Подобни екземпляри (Буюклиев 1986: кат. № 28; Жуглев 1971: 100; Ненова-Мерджанова 2008: обр. 9; Raev 1977: 58) се датират от началото на I до средата на II в., което съвпада с момента на извършване на погребението. Патерата, която мар- кира гроба в Крастава могила, спада към групата на плитките бронзови купи с плоски дръжки, използвани през римската епоха както в Рим, така и в провинциите (Ненова-Мерджанова 2008: 32) в края на I и началото на II в. за загребване на вода и поливане. Освен в банята, такива действия са извършвани и при очистителните ритуали преди или след всякакви лечи- телски и гадателски практики. В този смисъл бронзовият съд е лична вещ на погребания индивид и е част от останалите гробни дарове, натоварен с допълнителното значение на маркер. Известен период след погребението и ритуалното угощение – около средата на II в. – почти на върха на могилата са извършени други поменал- ни действия върху двете ритуални площадки (№№ 1 и 2 в полевата доку- ментация) (обр. 3, 4). Те са направени в кратък отрязък от време (няколко месеца или година), което се доказва от близката хронологическа дата на откритите в тях предмети, както и от еднородния характер на могилния насип, който ги покрива. 4. Датировка на гроба и археологическия комплекс Крастава могила. Като цяло датата на извършване на погребението на знатния тракийски жрец и лечител в комплекса Крастава могила се разполага в самото на- чало на II в. В гроба, обаче, са поставени и дарове, които са се предавали по наследство и са използвани продължителен период от време (каменен амулет със сцена, бронзовите легени, вероятно и златните накити). Не- посредствено след кремацията са извършени постпогребални действия в близост до ямата, свързани с пиршество и огън, както и жертвоприноше- ние на храни за омилостивяване на боговете или духа на починалия. След засипване на гроба мястото му е обозначено с бронзов съд (патера). Над него е продължило насипването на могилния насип. Към средата на II в. почти в геометричния център на могилата са извършени в кратък пери- од от време ритуални поменални действия, отново свързани с пиршество, след които насипът е окончателно завършен. Костният материал от гроба е силно горял и почти липсва, поради ко- ето антропологически анализ е невъзможен. Отсъствието на каквото и да било въоръжение предполага, че погребаният индивид в могилата е от женски пол. Халката на златния пръстен също е с малък размер. От дру- га страна, върху каменния скарабоиден амулет е изобразен мъж. Жрецът, гадателят, магът, лечителят, какъвто вероятно е статусът на кремирания,

12 Малката височина на съда (3,5 см) и заоблената форма на тялото го причисляват към група- та на патерите. Предметът е в процес на реставрация.

66 АРХЕОЛОГИЧЕСКИЯТ КОМПЛЕКС КРАСТАВА МОГИЛА ПРИ...

може да бъде както жена, така и мъж. Тъй като няма антропологични из- следвания, не може със сигурност да определи полът на индивида, който е владеел тайните знания на древните траки, предавани устно на посвете- ните и заради когото е издигната толкова голяма и видна отдалеко могила през римската епоха.

Цитирана литература

Агре, Д., Д. Дичев 2008: Спасителни проучвания на ямно светилище в м. Ге- рена, гара Скобелево, общ. Димитровград – II сезон. – В: Спасителни археоло- гически разкопки по трасето на железопътната линия Пловдив-Свиленград през 2005 г. Велико Търново, 17-44. Аладжов, Д. 1997: Селища, паметници, находки от Хасковския край. Хаско- во. Балабанов, П. 1979: Могилно погребение на богата тракийка от Анхиало. – Археология 3, 23-32. Божкова, А. 1996: Надгробна могила при Кочериново в долината на Горна Струма (предварително съобщение). – В: Първи международен симпозиум „Се- втополис”. Надгробните могили в Югоизточна Европа II. Велико Търново, 108- 116. Буюклиев, Хр. 1986: Тракийският могилен некропол при Чаталка, Староза- горски окръг. – Разкопки и проучвания XVI. Велков, Ив. 1940-1942: Гробна находка от с. Воеводово. – Известия на Бъл- гарския археологически институт XIV, 212-214. Велков, К. 1996: Случайни находки от надгробни могили в музея – Нова За- гора. – В: Т. Кънчева-Русева, К. Велков, В. Игнатов. Проучвания на надгробни могили в Новозагорско. София, 125-138. Венедиков, Ив. 1964: Находката от Старо село, Сливенско. – Известия на Ар- хеологическия институт XXVII, 77-109. Ганiна, О. 1970: Античнi бронзi из пiщаного. Киiв. Георгиева, Р., Д. Момчилов, К. Господинов 2007: Надгробна могила край Карнобат от римската епоха. – Годишник на Националния археологически музей 11, 104-122. Гетов, Л. 1970: Погребални обичаи и гробни съоръжения у траките през рим- ската епоха (I-IV в.). – Археология 1, 1-12. Гетов, Л. 1982: Тракийски могилен некропол от римската епоха при Кабиле. – В: Кабиле I, 40-77. Гетов, Л. 1991: Могилен некропол от елинистическата епоха при Кабиле. – В: Кабиле II, 168-197. Гиздова, Н. 2005: Тракийски могилен некропол и селище в местността Су- хия саз при с. Величково, Пазарджишко. – В: Studia Archaeologica Universitatis Serdicensis, Suppl. IV. Stephanos Archaeologicos in honorem Professoris Ludmili Getov. София, 173-192. Гюзелев, В., Д. Аладжов 2007: Димитровград и селищата от неговата община

67 Диана Димитрова

от праисторическата епоха до XVIII в. – В: В. Гюзелев (съст.). Димитровград. Кратък исторически очерк. София. Димитров, Д. 1932-1933: Могилна гробна находка от с. Стралджа, Ямболско. – Известия на Българския археологически институт VII, 386-393. Димитрова, Ал. 1982: Разкопки на базилика № 1 в Кабиле. – В: Кабиле I. София, 115-157. Димитрова, Д. 1997: Златните накити от Голямата могила до с. Мъдрец, Гъ- лъбовско. – Анали 1-4, 59-70. Димитрова, Д. 2003: Маврова могила при Старосел. – В: Пътят. Сборник на- учни статии, посветен на живота и творчеството на д-р Георги Китов. София, 73-87. Димитрова, Д. 2008: Танева могила. – В: По пътя на миналото. Сборник науч- ни статии по повод 65-годишнината на д-р Георги Китов..София, 80-84. Димитрова, Д. 2010а: Китова могила край с. Крушаре, община Сливен. – На- ука, 2, 42-46. Димитрова, Д. 2010б: Богати тракийски гробове от римската епоха в Сливен- ско. – Известия на музеите от Югоизточна България ХХV, 13-31. Димитрова, Д. 2011: Загадката на Крастава могила. – Наука 1, 18-23. Димитрова, Д. под печат: Тракийски гробове и погребални практики от рим- ската епоха в Сливенско. – Анали. Димитрова, Е. 2005: Гробни могили, светилища и селища от римската епоха (I-IV в.) в Долината на тракийските владетели. – В: Земите на България – люлка на тракийската култура II. София, 125-128. Димитрова, Д., Н. Сираков 2009: Спасителни археологически проучвания на могили в землището на с. Крушаре. – Археологически открития и разкопки през 2008 г. София, 290-293. Димитрова-Милчева, Ал. 1980: Антични геми и камеи от Националния ар- хеологически музей в София. София. Жуглев, К. 1966: Икономическото положение в Тракия и Мизия и търговските им отношения с Италия през I-II в. от н. е. – Годишник на Софийския унивеситет, Философско-исторически факултет LIX, 189-304. Жуглев, К. 1971: Проучвания на античните съдове trullae, открити в Мизия и Тракия. – Годишник на Софийския университет, Философско-исторически фа- култет 65, 3, 43-120. Иванов, Т. 1963: Антична керамика от некропола на Аполония. – В: Аполо- ния. Разкопките в некропола на Аполония през 1947-49 г. София, 65-273. Игнатов, В. 1996: Тракийска надгробна могила от римската епоха край с. Пет могили, Новозагорско. – В: Т. Кънчева-Русева, К. Велков, В. Игнатов. Проучвания на надгробни могили в Новозагорско. София, 71-124. Кабакчиева, Г. 1983: Типология и хронология на глинените червенолакови паници от Тракия (I-IV в.). – Археология XXV, 4, 1-12. Кабакчиева, Г. 1986: Керамиката от вилата при Ивайловград, II-IV в. (Разкоп- ки и проучвания, 15). София. Кабакчиева, Г. 2005: Изкуство и култура в Римска Тракия I-IV в. сл. Хр. – В: Колекция Васил Божков, изд. на Фондация “Тракия”, 93-102. Карайотов, Ив. 1976: Могилни погребения в района на нефтохимическия

68 АРХЕОЛОГИЧЕСКИЯТ КОМПЛЕКС КРАСТАВА МОГИЛА ПРИ...

комбинат край Бургас. – Известия на музеите от Югоизточна България I, 51-72. Катинчарова, Д. 2005: Колективна находка от култови предмети от с. Црън- ча, Пазарджишко. – В: Studia Archaeologica Universitatis Serdicensis, Supll. IV. Stephanos Archaeologicos in honorem Professoris Ludmili Getov. София, 384-391. Катинчарова, Д. 2010: Тракийски колесници от фонда на Регионален исто- рически музей – Пазарджик. – Годишник на Регионален исторически музей – Па- зарджик I, 32-60. Китов, Г. 2007: Долината на тракийските царе в Сливенско (предварително съобщение). – Известия на музеите от Югоизточна България XXIII, 44-57. Китов, Г., Д. Димитрова, Е. Димитрова 2007: Могили край Шейново в До- лината на тракийските царе. – Археологически открития и разкопки през 2006 г., 151-153. Китов, Г., Д. Димитрова, Н. Сираков 2008а: Тракийски могили в Сливенско. – Археологически открития и разкопки през 2007 г., 245-250. Китов, Г., Д. Димитрова, Н. Сираков 2008б: Крастава могила. – Археологи- чески открития и разкопки през 2007 г., 250. Китов, Г., Д. Димитрова, Н. Сираков 2009а: Спасителни археологически проучвания на могили в землището на Старо село, община Сливен. – Археологи- чески открития и разкопки през 2008 г., 286-290. Китов, Г., Д. Димитрова, Н. Сираков 2009б: Крастава могила в землището на с. Драгоданово, Сливенско. – Археологически открития и разкопки през 2008 г., 284-286. Конова, Л. 2005: Магия и погребален обред. Глинени култови фигури от не- кропола на Аполония Понтика. – В: Heros Hephaistos. Studia in Honorem Liubae Ognenova-Marinova. В. Търново, 148-164. Кузманов, Г. 1992: Антични лампи. Колекция на Националния археологиче- ски музей. София. Лозанова, В. 1993: Мито-ритуалният комплекс на тракийските Kотитии. Со- фия. Марков, М. 2010: Римски накити от могилни гробове в Сливенско. – Наука, 1, 37-41. Минчев, Ал. 1983: За керамичното производство в Одесос�� (��I��-��VII�� в.). – Извес- тия на Народния музей – Варна, 19 (34), 5-18. Михайлов, Г. 1972: Траките. София. Миков, В. 1958: Народна медицина у старите траки. – В: Изследвания в чест на акад. Димитър Дечев по случай 80- годишнината му. София, 657-671. Ненова-Мерджанова, Р. 1994: Съдове с формата на човешки или антропо- морфен бюст от римските провинции Мизия и Тракия. – Археология, 2, 1-5. Ненова-Мерджанова, Р. 1998: Бронзовите кани с дръжка, украсена с човешко ходило от римските провинции Мизия и Тракия. – Археология, 1-2, 51-57. Ненова-Мерджанова, Р. 2005: Апотропеите от Панагюрското съкровище. – В: Панагюрското съкровище и тракийската култура. София, 31-39. Ненова-Мерджанова, Р. 2008: Бронзови съдове от Мизия и Тракия. – В: Ар- хеология на българските земи III. София, 28-49. Огненова-Маринова, Л. 1984: Дребни находки, теракоти, скулптура. – В: Се- втополис I, 59-228.

69 Диана Димитрова

Панайотов, Ив., Ст. Александров, Хр. Буюклиев, А. Георгиева 2006: Моги- лен некропол от римската епоха в м. Керакова могила до с. Виница, Пловдивско. – В: Спасителни археологически разкопки по трасето на железопътната линия Пловдив – Свиленград през 2004 г. Велико Търново, 27-60. Тачева-Хитова, М. 1971: Тракийско могилно погребение край с. Староселка, Щуменски окръг. II. Инвентар, ритуал и датировка на погребението от могилната гробница. – Археология 3, 42-51. Танкова, Ж. 2010: Археологически разкопки на обект “Музеят”, гр. Пловдив. – Археологически открития и разкопки през 2009 г. София, 388-390. Теодосиев, Н. 1990: Свещената игра на орфиците. – Култура 2, 64-78. Филов, Б. 1934: Надгробните могили при Дуванлий в Пловдивско. София. Фол, Ал. 1986: Тракийският орфизъм. София. Фол, Ал. 1991: Тракийският Дионис. Книга първа Загрей. София. Чернева-Тилкиян, С. 1997: Типология и хронология на стъклените балсама- рии от Филипопол. – Годишник на Археологически музей Пловдив VIII, 42-57. Georgieva, R., D. Momčilov 2000: Le tumulus près du village de Žitosvjat, région de Karnobat. – Thracia 13, Studia in memoriam Velizari Velkov, 2000, 111-132. Hayes, W. 1980: Ancient Lamps in the Royal Ontario Museum. Toronto. Kern, O.1963: Orphicorum fragmenta. Berolini. Milne, M. 1944: A Greek Footbath in the Metropolitan Museum of Art. – American Journal of Archaeology XLVIII, 1, 26-65. Perlzweig, J. 1961: Lamps of the Roman Period. The Athenian Agora VII. Prin- ceton. Preshlenov, H. 2008: The Bulgarian Black Sea Region in the Economy of the Ro- man Empire. – In: Studia in Honorem Aleksandrae Dimitrova-Milcheva. Югоизточна Европа през античността. VI в. пр. Хр. – началото на VII в. сл. Хр. София, 300- 323. Raev, B. 1977: Die Bronzegafësse der römischen Kaiserzeit in Thrakien und Mösi- en. – In: Bericht der Römischen-Germanischen Komission. Bd.58 II, 168-201. Ruseva-Slokoska, L. 1991: Roman Jewellery. London. The Luster 2010: The Luster of Eternity. The Chariot from Caranovo, Nova Zagora Region I-II Century AD. Sofia. Ελευθεράτου, Σ. 2006: Το Μουσείο και η Ανασκαφή. Αθήνα, 2006.

The Archaeological Complex of Krastava Tumulus near the Village of Dragodanovo, Sliven District

Diana Dimitrova (summary)

In�� August�� 2010 ��Krastava ��Tumulus�� became ��subject of full archaeological research. A central grave, four ritual platforms and a fire were discovered therein. A person was probably cremated and buried in a one-step pit dug in the southeast part of the tumulus. The grave goods can be split in three groups. The first one covers the personal jewelry of the particular Thracian well-born man/

70 АРХЕОЛОГИЧЕСКИЯТ КОМПЛЕКС КРАСТАВА МОГИЛА ПРИ... woman: a gold appliqué with no image, a gold lunula, a massive gold earring and a gold ring with carneol intaglio with the image of a bee. The second group comprises bronze and clay vessels of different sizes and shapes. All vessels refer to the libation and/or washing practices before, during and/or after the performed ritual. Among these vessels there are at least three clay pitchers and three bronze wash basins of different sizes. One of the basins is a tripod and might have been used either as a podanipter (vessel for washing the feet) or a cauldron. The vessel’s legs are shaped as winged sphinxes with four lion’s paws each, staying firmly on a pedestal formed as a large lion’s paw. The main sphinx elements are emphasized by means of silver coating on the bronze. The third group of grave goods consists of different beads, amulets, small-size cult objects, and a silver mirror. These are the so-called ‘Zagreus’ toys’. According to the myth the child Zagreus was playing with those toys, and when he looked into the mirror, he got torn in seven pieces by the Titans. These objects were presumably used in that person’s lifetime for ritual practices such as fortune- telling. Thus they suggest the priest function the deceased used to have in the Thracian society of the Roman Age. One of the beads is scarab-shaped and has a hole to be worn on a string; a scene is engraved on its flat side, representing a right-profiled man’s figure standing before a sacrificial altar and predicting the fortune by stargazing. The priest’s function is once more emphasized by such attributes as scepter and rhomb. The object might have been an amulet, worn either in a leather pouch or on a string. The iconography of the scene is of eastern origin and represents a pattern rooted back in the centuries and millen- nia like the seal of the Sumerian priest Hashhamer from the late 3rd millennium B.C. or the plate of King Meli-Shih from the Babylonian Kasyt Dynasty in 12th C BC. A two-wick clay lamp, fragments from the casing and decoration of a toilet-ware wooden box, as well as a silver coin of Emperor Trajan dated to 103 or 104 remain outside the above-mentioned three groups. The early 2nd c. is the final date of the burial in Krastava Tumulus. Immediately after the cremation in the center of a flat platform south of it must have taken place certain post-ritual practices as for ex. ritual banquets around a fire enclosed by slab-stones. As a whole, the grave in Krastava Tumulus is dated to the very early 2nd c. and comprises grave goods utilized over a long period of time and handed down from generation to generation. On one hand, the lack of weapons suggests that the buried person may have been a woman and this is supported by the small size of the gold finger ring. On the other hand, a man is depicted on one side of the scarab-shaped amulet. Hence the buried person, having the status of a priest, fortune-teller or magician, might have been of male or female sex. And since there is not enough bone material for anthropological research, it is impossible to specify the sex of the individual, who used to hold the secret knowledge of the ancient Thracians transmitted orally amongst the initiated.

71 Диана Димитрова

72 THRACIA XX

АРИСТОФАН ЗА СМИКИТА – „ЦАРЯ НА ТРАКИТЕ” (Aristoph. Equit. 967-969 et scholia)

Мирослав Издимирски

През 424 г.пр.Хр. Аристофан поставя на атинска сцена своята комедия “Конниците”, по време на празника Ленеи (януари-февруари). С нея той печели първо място. Комедията е насочена срещу водача на радикалните де- мократи и привърженици на войната с Пелопонеския съюз Клеон. Фабулата е изградена между Демос (атинския народ), Пафлагон (Клеон) и Продавача на колбаси (Агоракрит – “съдникът при Агората”). Клеон е представен като нагъл хитрец, използващ наивния Демос за своя угода. Той бива победен в словесния комедиен агон от не по-малко хитрия и нахален Продавач на колбаси. В края на комедията Демос се подмладява и фаворизира победи- теля в сценичния агон Агоракрит, който става водач и защитник на Демос (Edmunds 1987: 233–263; Bowie 1993; Соболевский 20012: 98–109). В следващите редове са анализирани стихове от Втори агон (Aristoph. Equit., 967–969), както и схолион към тях. Последният изрично определя Смикита като цар на траките (Θρᾳκῶν βασιλεύς). Поради това ще бъдат разгледани както тези стихове, така и този по-късен коментар върху тях. За целта ще разгледам Аристофановите думи в контекста както на сама- та комедия, така и като част от културно-историческия климат на епохата – последното тридесетилетие на атинския V в. пр. Хр. (Sommerstein 1981; Sommerstein 2002: 63–70; Storey, Allan 2005; Соболевский 20012)

Анализираните текстове са следните: 1. Aristoph., Equit. 967–969: ΑΛ. Οὑμοὶ δέ γ‘ αὖ λέγουσιν ὡς ἁλουργίδα ἔχων κατάπαστον καὶ στεϕάνην ἐϕ′ ἅρματος χρυσοῦ διώξεις Σμικύθην καὶ κύριον. Продавач на колбаси: “А моите [оракули] пък говорят как ти с богато украсена пурпурна дреха и с венец върху златна колесница ще преследваш в съдебен процес Смикита и господаря ѝ.” (по ИИТТ: 155) 2. Scholion ad 969: Vet (I) χρυσοῦ διώξεις: τῷ “διώξεις”, ἔχοντι λόγον πρός τὰ προκείμενα ἐπήνεγκε παρὰ τὴν ϕωνὴν τὸ ”διώξεις Σμικύθην καὶ κύριον”, ὥσπερ ἐν ταῖς εἰσαγωγαῖς τῶν ἐγκλημάτων κηρύττειν εἰώθασιν, ἐπειδὰν γυναικὶ ἐπιϕέρηται ἔγκλημα. οὕτω γὰρ προκαλεῖσθαι εἰώθασιν ἐν τῷ

73 Мирослав Издимирски

δικαστηρίῳ, “ἡ δεῖνα καὶ ὁ κύριος”, τουτέστιν ὁ ἀνήρ. ἅμα οὖν ὡς γυναικώδη τὸν Σμικύθην κωμῳδεῖ καὶ ἔχοντα κύριον ὥσπερ αἱ θήλειαι. ὁ δὲ Σμικύθης Θρᾳκῶν βασιλέυς. “Κύριον” δὲ ἀντὶ τοῦ Κύρου τοῦ Ἀρταξέρξου τοῦ Περσῶν βασιλέως, ὃς κατ′ ἐκείνους τοὺς χρόνους τῆς Λυδίας πεμϕθεὶς σατραπεύειν, Λακεδαιμονίοις προσθεμένοις εἰς πόλεμον τὰ πρὸς Ἀθηναίους ἐχορήγησε χρήματα. (II) ἄλλως: τὸν Σμικύθην κωμῳδεῖ ὡς κίναιδον. “κύριον” δὲ λέγει τὸν ἄνδρα. οὕτω γὰρ ἐπεγράϕοντο ἐν τοῖς δικαστηρίοις, “Ἀσπασία καὶ κύριος”, τουτέστιν Περικλῆς. “Върху златна ще преследваш в съдебен процес: Към израза “ще пре- следваш в съдебен процес”, който има логическа връзка с предхождащия текст, според допълнението към израза „Смикита и господаря ѝ”, както е обичайно да се призовава при възбуждане на съдебни дела с писмени жал- би, когато се отправя жалба към жена. Защото така е обичайно да бъдат призовавани в съда еди коя си и господарят ѝ, т.е. мъжът ѝ. При това в коме- дията Смикита се осмива като женствен и имащ господар като жените. Този Смикита е цар на траките. Господар [е употребено] вместо Кир, сина на Артаксеркс, царя на персите, който по онова време, изпратен да управлява Лидия, доставил на присъединилите се към войната спартанци средствата за атиняните. От друга страна в комедията Смикита се осмива като разврат- ник. Господар означава мъж. Защото така се вписва в съда: „Аспазия и гос- подарят ѝ, т.е. Перикъл.” (превод К. Костакиев, по ИИТТ: 155)

Аристофановите комедии неведнъж са били привличани като извор за историята и културата на Тракия и траките (Данов 1998: 215–230; Велков 1959: 417–423; Лозанова 1993: 18–22; Lozanova 1995: 285–290; Лозанова- Станчева 1997; Попов 1989: 45–47; Попов 2010: 113–116). В почти всички запазени негови творби, както и във фрагментите от недостигналите до нас негови пиеси се споменават тракийски реалии, събития, митологеми и дори обредност. Тракийските територии и реалиите, свързани с тях, са преди всичко от Егейска Тракия, която е и по-добре позната в Атина през втората половина на V в. пр.Хр. В “Ахарняни” например се споменават събития от двора на одрисите по време на управлението на Ситалк и неговия син Са- док, който получава атинско гражданство (Achar. 134–173). Пророчеството, което привежда Продавача на колбаси (Агоракрит), ви-

74 АРИСТОФАН ЗА СМИКИТА – „ЦАРЯ НА ТРАКИТЕ” ...

зира както пълното бъдещо надмощие на Пафлагон над атинския демос, така и изправянето пред атинския съд (Хелиея) на “Смикита и нейния гос- подар” (Σμικύθην καὶ κύριον). Пафлагон е описан в пророчеството като цар на Атина1, възшестващ в града в пурпурни одежди, златна колесница и венец. Както е типично за комедийния жанр, пояснение кой е Смикита и кой е господарят му липсва. Това се дължи на обстоятелството, че комедията, както и изобщо драмата като сценично изкуство, си служи с добре познати символи, събития и личности и тяхното асоцииране в рамките на пиесата е общодостъпно за атинската публика от тази епоха. Смикита е оженствен като името му е предадено във форма, която в упо- требения в текста винителен падеж може да се схваща както от мъжки, така и от женски род. Иначе това всъщност е мъжко име – Смикитос. Изразът е характерна формула за призоваване в съда на жени (Robson 2006: 63; Neil 1901: 136), които трябва да се явят заедно със своя “господар” – баща, съпруг или близък роднина от мъжки пол. Не е възможно атинска гражданка да за- стане пред съда без закрилата и опеката на свързан с нея по един или друг начин мъж. Комедийният контекст, в който се използва този израз, цели да принизи и осмее Смикита: превръща го в жена, зависима от своя господар и неспособна на адекватно собствено волево действие, както изрично твър- ди и схолиастът. Късният коментатор привежда пример с Аспазия, която била призована в съда заедно със своя господар, т.е. Перикъл. Този похват е използван и в други Аристофанови комедии, в които става дума за ожен- ствени мъже (Nub. 678–680; 690; Thesm. 373–374). Към 424 г.пр.Хр. Сми- кита е достатъчно популярен в Атина и вероятно е заемал официален пост в полисната структура. Поради схолиона към тези Аристофанови стихове, определящ Смикита като тракийски цар, Димитър Дечев е включил името в тракийските езикови остатъци, но е поставил пред него кръст, знак за това, че не го смята за тракийско (Detschew 1957: 464). Всъщност името е срав- нително популярно: чете се върху три керамични съда, открити в Италия (Leonard 1927: 716–717). Най-рано тази форма на името е засвидетелства- на върху атическа ваза на Евфроний, чиято творческа активност се датира в последното десетилетие на VI в.пр.Хр. Името Смикитос е придружено от прилагателното “калос” (calos names) (Richter 19582: 55–56). В атически надписи се срещат общо 27 Смикитовци (Kirchner 1903: nos. 12772–12798; Roberts 1887: 83 – за съществуването на името и в женски род). Сред тях има държавни служители, като например ковчежник – секретар на свеще- ното съкровище (CIA, I, 139) (Neil 1901: 136; Sommerstein 1981: 195) или пък епистат (IG, I2, 370) (Thompson, 1965: 193; Paton 1927: 647–648). Името

1 Налице е силна аналогия с бляскавото пристигане на атинския тиран Пизистрат в Атина след изгнанието в Тракия. Пизистрат влязъл в Атина на колесница, в която била и богиня Атина (всъщност – тракийска робиня – цветарка според Arist. Athen. Pol., 14, 4 или просто атинянка според Hdt. 1, 60).

75 Мирослав Издимирски

има два възможни варианта в номинативна форма в мъжки род – Σμικύθης и Σμίκυθος (Kanavou 2011: 61). Последният вариант е по-популярният и се среща в Атика множество пъти (LGPN IIA). Женският вариант на името Σμικύθη се среща само в Атика: известни са досега осем примера, всички- те от класическия период (LGPN IIA). Името Σμίκυθος се среща също и в Aristoph. Eccl., 293, а формата Σμικυθίων – във Vesp. 401 и Eccl., 46 (Kanavou 2011: 61). В интересуващия ни случай Смикита изглежда е държавен служител и като такъв е представен от Аристофан като зависим от друг, по-висшесто- ящ и влиятелен. Последният не е назован, но без съмнение е бил достатъч- но известен за атинската публика. Допустимо е да се мисли, че Смикита е полисен служител, отговарящ за финанси, както и че “нейният” господар е политически противник на Клеон, който неведнъж е бил обвиняван от Аристофан в подкупничество и злоупотреба с финансите на Атинското архе (Никулушкина 2009: 121; Dorey 1956: 132–139). В скалата на Аристофановия хумор по отношение на неприемливата сексуалност или проблемите на половостта феминизираният мъж стои най- ниско (Henderson�� 1991: 204–220).�� Женствените мъже в Аристофановите ко- медии са подложени на най-голям присмех от всички хомосексуални персо- нажи, описани и осмени от комедиографа. Това оженствяване на Смикита напомня на речта на Есхин срещу Ти- марх от 346 г.пр.Хр. В нея Есхин обвинява Тимарх, пълноправен атински гражданин, в поведение напомнящо това на хетера. Според думите на Есхин Тимарх – вече навършил пълнолетие – приемал пари и подаръци от също пълнолетни мъже и бил в положение на зависимост от сексуално естество от тях. Това поведение се обозначава от Есхин (Aesch. Tim., 51) като hetairekos – мъж с поведение на хетера, или peporneumenos – мъж с поведение на проститутка (porne) (Доувър 2002: 35–37; Dover 1989: 19–22; Fisher 2001: 183–186). Тази ситуация може да се разгледа и през призмата на дихотомията erastes/�� eromenos��.�� Първата дума обозначава “този, който же- лае”. Това е активният пълноправен мъж, докато eromenos е “онзи, който бива желан”, бидейки в пасивна позиция. В тази позиция са жените, ро- бите и младежите. Недопустимо е обаче пълнолетен мъж да се постави в ситуация на eromenos. А точно това прави Тимарх, според Есхиновата реч. Есхин обвинява в атинския съд Тимарх в подобно поведение и според него това съгласно атинските закони е достатъчно основание гражданските пра- ва на Тимарх да бъдат отнети. Според Есхин пълноправен гражданин, който продава тялото си за удоволствие на други, лесно би могъл да “продаде” и родния си град, затова такъв човек не бива да заема официални постове и трябва да бъде остракизиран от социалното тяло, съставено от пълноправ- ните граждани. Възможно е комедийният прийом на Аристофан да цели същия ефект спрямо Смикита.

76 АРИСТОФАН ЗА СМИКИТА – „ЦАРЯ НА ТРАКИТЕ” ...

Тук е редно да обърнем внимание и на терминологичната действител- ност в схолиона към Аристофановите стихове. В него Смикита е обозначен с думата κίναιδος. Трябва веднага да отбележим, че тази дума не се среща в творчеството на Аристофан или поне в онази му част, която е достигнала до нас. Думата е с неясна етимология. Започва да се среща в прозаически тек- стове едва от IV ��в.пр.Хр.;�� в такива от V в. тя не е засвидетелствана. Веро- ятно има йонийски произход и се отнася до танц/танцьори (Kroll 1921: col. 459–462; Perpillou-Thomas 1995: 228–229; Bernand 1959: no. 154). Освен това служи като обозначение на пасивния партньор в хомосексуална връзка и има подчертано обсценен характер. Думата има явно феминизиращ смисъл, когато с нея се обозначи мъж2. Може би именно заради женствеността на танцьорите/танца женските дрехи и женственото поведение пре- дизвикват асоциацията у късния коментатор с думата cinaedus3. Особено впечатление прави твърдението на схолиаста, че Смикита е тракийски цар и е в състояние на определена политическа зависимост от ахеменидската корона. В. Лозанова-Станчева привлече анализираните до- тук Аристофанови стихове като извор за тракийски реалии и обредност (Lozanova ��1995: ��285–290; Лозанова-Станчева 1993а:�� 191). Тя свързва ожен- ствяването на Смикита с Дионисовата травеститна обредност и релевант- ния мито-ритуален комплекс на тракийските Котитии4. Аристофановата комедия “Конниците” е свързана според нея с поставената от Евпо- лид комедия “Бапти”. Последната излиза на сцена в самото начало на пагубната за атинските интереси Сицилийска експедиция в 415 г.пр.Хр. В нея е осмян стратегът на Атина Алкивиад (Pohlenz 1912: 314–317). Обредната травестия, която е характерна за Котитиите, според авторката е причина за феминизацията на Смикита в Аристофановата ко- медия, както това прави и Евполид спрямо Алкивиад. Това от своя страна е причина късният схолиаст да нарече Смикита тракийски цар. Въпросната интерпретация на тези стихове разбира се е възможна. Но трябва да по- гледнем на комедията и от политическа гледна точка. Подобен паралелен поглед е необходим и заради многопластовостта на комедийното сценично действие, което допуска разчитането му както от политическа гледна точка, така и от мито-ритуална. Важно е във връзка с това да се обърне внимание и на факта, че единствените асоциации и споменавания на оракули в този Аристофанов текст се отнасят към Аполон и Пития (вж. стихове 220, 1229 за Пития и 14 и 1021 за Аполон в неговата мантическа функция), няма обаче и намек за оракул извън елинска културна среда.

2 В българския превод в ИИТТ, с. 155 думата е преведена като “развратник”. 3 Тази латинска форма се среща у римски поети от времето на Късната република и епохата на Принципата, срв. Catull., 16; Juv. 9, 33–37. 4 Последно за Котито и празниците Котитии вж. (Попов 2010а: 112–124).

77 Мирослав Издимирски

Тук ще предложа анализ на евентуалните политически внушения на къс- ния коментатор на Аристофановите стихове. Според схолиаста в израза Σμικύθην καὶ κύριον ��“господар��”�� е употребе- но вместо Кир, „сина на Артаксеркс, царя на персите, който по онова време, изпратен да управлява Лидия, доставил на присъединилите се към войната спартанци средствата (предназначени) за атиняните”. Именно на него бил подчинен Смикита, “царят на траките”. Обърканото и объркващо твърдение на късния схолиаст, че Смикита е бил в отношение на зависимост/подчине- ност от Кир (Млади) може да е неточно, но е омофонично, както по отноше- ние на името на “царя на траките”, така и за зависимостта, която реално би могла да има място в контекста на властването на Кир Млади като сатрап в Сарди и организираната от него въстаническа армия през 403/401 г.пр.Хр. (Briant 2002: 615–620). Кир Млади е син на Дарий II (424–404 г.пр.Хр.); не ни е известен син на Артаксеркс I (465–424 г. пр.Хр.) с властови позиции, който да е носил името Кир5. Впрочем точно в годината, когато комеди- ята „Конниците” е поставена на сцена (424 г. пр.Хр.), на власт идва персийският владетел Дарий II. Самият Кир Млади е роден през 423 г.пр.Хр. като втори син на Дарий II. Още 15-годишен, т.е. към 408/407 г.пр.Хр., той става сатрап и главнокомандващ на персийската армия в Лидия, Голяма Фригия и Кападокия (Xen. Anab. 1, 9, 7). Оттук той подпомагал финансово спартанците срещу Атинското архе (Thuc. 2, 65, 12). Към 405 г. пр.Хр. Дарий II, вече на смъртен одър, повикал Кир в двора си (Xen. Anab. 1, 1, 2); през зимата на 405/404 г.пр.Хр. Дарий II умрял. На престола се възкачил неговият първороден син – Аршак, който приел тронното име Артаксеркс II. Благодарение на майка си Парисатида Кир запазил властовите си позиции в Мала Азия. Веро- ятно през лятото на 403 г. пр.Хр. той се върнал в Сарди и започнал да събира своята бунтовническа армия, която смятал да използва срещу брат си. Той помолил и старите си съюзници, спартанците, за помощ (Xen. Anab. 1, 4, 2; Xen. Hell. 3, 1, 1; Diod. 14, 19, 4). Ако приемем, че Кир Млади наистина е поддържал съюзни отношения с тракийски династ/ цар, то те трябва да се разположат във времето между 408 и 401 г. пр.Хр. Името на Смикита не звучи омофонично за нито едно тракийско царско име, което да ни е известно от този период. В хода на последната фаза на Пелопонеската война и битката за протоците между Спарта и Атина одри- сите, които имали силен интерес към Тракийския Херсонес и прилежащите територии, най-вероятно са потърсили сближение с персите на Кир. Известно е, че след бунт на тракийските племена меландити, тини и транипси одрисите загубили земи в Югоизточна Тракия, които били под

5 Йосиф Флавий в “Юдейски древности” (11, 6, 1) назовава Артаксеркс I Кир.

78 АРИСТОФАН ЗА СМИКИТА – „ЦАРЯ НА ТРАКИТЕ” ...

властта на парадинаста Месад, бащата на Севт II (Xen. Anab. 7, 2, 32–33; Фол 1972: 102). Затова твърдението на Корнелий Непот (Alcib. 7, 4–5) и Диодор (13, 105, 2–3), че в навечерието на битката при Егоспотами в 405 г.пр.Хр. Алкивиад предложил помощ на атиняните от неговите приятели, „тракийските царе Медок и Севт”, наистина изглежда неубедително (Тачева 2006: 91; друго мнение у Фол 1972: 103–105). Това Диодорово твърдение е малко вероятно, защото по това време одрисите не са имали сили, с които да помогнат ефективно на атиняните, при положение че са загубили пара- династическата област на Месад и сина му Севт и не са могли да си я вър- нат със собствени сили. Според Плутарх след отказа на атинските стратези по вътрешно-политически причини Алкивиад започнал война с “траките без царе” за своя сметка (Plut.�� Alcib.�� 36��). Тези траки остават неидентифици- рани, но могат да се разположат географски североизточно от Тракийския Херсонес (Цветкова 2008: 184–186). Възможно е дори да се предположи, че става дума конкретно за разбунтувалите се срещу Месад и прогонили го тракийски племена. Много е вероятно одрисите да са сключили съюз с Ахеменидска Персия и в частност с Кир Млади, надявайки се на помощ от негова страна за въз- връщане на загубените територии в Югоизточна Тракия. В 403/402 г.пр.Хр. в Херсонес Тракийски и северно от него Клеарх набирал наемници – траки и елини – с пари дадени му от Кир (Anab. 1, 1, 9; 1, 3, 3; 2, 6, 1–5), за което намеква и схолиастът. Към началото на 401 г.пр.Хр. сборната армия на Кир била готова. В тази армия участвали и тракийски контингенти (Издимирски: под печат). Знаем името на Милтокит, който командвал отряд конници и пелтасти и взел дейно участие в “похода на десетте хиляди”. Възможно е и други високопоставени траки да са взели участие в тези трагично завършили за Кир събития. Може да се допусне, че Милтокит е получил благословия за участие в похода от Медок и/или Севт в контекста на съюзните отношения с Кир (Издимирски: под печат). Малобройността на конния отряд на Милтокит (“четиридесе- тина конници – повечето от които траки”) говори, че в съответния момент одрисите са имали ограничени възможности във военно отношение и не са могли да изпратят по-сериозна военна сила. Възниква, разбира се, и въпро- сът дали изобщо са искали да се ангажират прекомерно с военно начинание с неясен и рискован край. Важен за разглеждане е и проблемът за изворите, които е познавал и ци- тирал схолиастът в своя коментар върху Аристофановите стихове. Ясно е, че той е ползвал писмена традиция различна от тази на Ксенофонт, защото последният не споменава изобщо за съюзни отношения между тракийски династи (в частност одриси) и Кир Млади. Затова е напълно възможно тези отношения да са били отбелязани от другия автор, който описва похода на “десетте хиляди”. Това е Софенет от Стимфал. Неговото съчинение е загу-

79 Мирослав Издимирски

бено, но пасаж в самия край на “Анабазис” на Ксенофонт, в който се твър- ди, че Севт бил персийски „архонт”, се смята за ексцерпт от съчинението на Стимфалеца (Xen. Anab. 7, 8, 25) (Издимирски: под печат; Gwynn 1929: 39–40).�� Като участник в този поход Софенет е бил достатъчно наясно с по- литическите реалности в отношенията между Кир, Медок и Севт. Ктесий от Книд също има екскурс в своята “Персика” за похода на 10-те хиляди, като по това време той бил придворен лекар на Артаксеркс II, а преди това и на баща му (Xen. Anab. 1, 8, 26). Той дори лекувал гръдна рана на Артаксеркс, нанесена му с копие от Кир по време на битката при Кунакса. Ктесий е бил четен от Ксенофонт, но и от Диодор, за когото е основният извор за този поход (14, 19–31 и 37). Ясно е, надявам се, че Аристофановите стихове от “Конниците” имат смисъл в атинския политически контекст малко преди и в 424 г.пр.Хр. Об- ръщането към Смикита в женски род цели да принизи, подиграе и унизи този високопоставен и известен на атиняните държавен служител. Късният схолиаст от своя страна обвързва погрешно тези стихове с трако-персийски отношения, които могат да бъдат ситуирани единствено в самия край на V в. пр. Хр. в контекста на похода на Кир Млади срещу Артаксеркс II. Със сигурност преди и към 424 г.пр.Хр. подобни взаимоотношения не могат да бъдат поставени. Известно е, че Севт, синът на Месад, получил желаната помощ от завръ- щащия се в Европа отряд на Ксенофонт след злощастната за Кир битка при Кунакса на 3. септември 401 г.пр.Хр6. Остатъците от десетте хиляди били достатъчни, за да върнат Севт като парадинаст в Югоизточна Тракия през зимата на 400/399 г.пр.Хр. дори и без благословията на вече мъртвия Кир.

Цитирана литература

Велков, В. 1959: Тракия в светлината на Аристофановите комедии – В: Го- дишник на Софийския университет, Филологически факултет, 53, 1, 417–423. Данов, Хр. 1998: Сведения за българските земи у атинските поети от V в.пр. Хр. – В: Хр. Данов, Тракийско изворознание. В. Търново, 215–230. Доувър, К. 2002: Хомосексуалността в Древна Гърция. Планета – 3, София. Издимирски, М., под печат: Траките в армията на Кир Млади – Orientalia. Лозанова, В. 1993: Древна Тракия в староатическата комедия – Балканисти- чен форум, 2, 18–22. Лозанова-Станчева, В. 1993а: Мито-ритуалният комплекс на тракийските Котитии, УИ, София. Лозанова-Станчева, В. 1997: Аристофановата комедия “Птиците”. – В: ΟΡΦΙΚΑ и ΠΟΛΙΤΙΚΑ, УИ “Св. Климент Охридски”, София. Никулушкина, О. 2009: Образ Клеона в комедиях Аристофана – В: Онтоло- гия кризиса в пространстве и времени человека. Самара, 120–122.

6 За последвалите събития в Югоизточна Тракия вж. Stronk 1995.

80 АРИСТОФАН ЗА СМИКИТА – „ЦАРЯ НА ТРАКИТЕ” ...

Попов, Д. 1989: Въведение в тракийското изворознание. I��. ��От Омир до Ксе- нофонт – В: А. Фол, Д. Попов (съст.). Христоматия по тракология. Т. I, УИ “Св. Климент Охридски”. София, 45–47. Попов, Д. 2010: Гръцките интелектуалци и тракийският свят. Лик. София. Попов, Д. 2010а: Тракийска религия. Лик. София. Соболевский, А. 20012: Аристофан и его время. Лабиринт. Москва. Тачева, М. 2006: Царете на древна Тракия. Книга I. Агато. София. Фол, А. 1972: Политическа история на траките. София. Цветкова, Ю. 2008: История на Тракийския Херсонес (от Троянската война до времето на римското завоевание). Фабер. В. Търново.

Bernand, E. 1959: Les inscriptions de Philae, II. Paris. Bowie, A.M. 1993: Aristophanes. Myth, Ritual and Comedy. Cambridge Univ. Press. New York. Briant, P. 2002: From Cyrus to Alexander. The History of the Persian Empire. Eisenbrauns, Winona Lake. Dorey, T.A. 1956: Aristophanes and Cleon – Greece & Rome, Vol. 3, No. 2, 132– 139. Detschew, D. 1957: Die thrakischen Sprachreste. Wien. Dover, K.J. 1989: Greek Homosexuality. Harvard Univ. Press. Cambridge. Edmunds, L. 1987: The Aristophanic Cleon’s ‘Disturbance’ of Athens – The American Journal of Philology, Vol. 108, No. 2, 233–263. Fisher, N. 2001: Aeschines. Against Timarchos. Introduction, Translation and Commentary, Oxford Univ. Press. Oxford & New York. Gwynn, A. 1929: Xenophon and Sophaenetus – Classical Quarterly, 23, No. 1, 39–40. Henderson, J.1991: Maculate Muse. Obscene Language in Attic Comedy. Oxford Univ. Press. New York & Oxford. Kanavou, N. 2011: Aristophanes’ Comedy of Names. A Study of Speaking Names in Aristophanes (Sozomena. Studies in the Recovery of Ancient Texts, Vol. 8). De Gruyter. Berlin & New York. Kirchner, J. 1903: Prosopographia Attica, Vol. II. Berolini. Kroll, W. 1921: Kinaidos – ��In: ��Realencyclopädie�� für Altertumswissenschaft�� – Pau- ly - Wissowa, Bd. 11, 1, col. 459–462. Leonard 1927: Smikythos – In: Realencyclopädie für Altertumswissenschaft – Pauly - Wissowa, Bd. 5, Stuttgart, col. 716–717. LGPN IIA – Lexicon of Greek Personal Names: M. J. Osborne, S. G. Byrne, (eds.), Vol. II, Attica. Oxford, 1994. Lozanova, V. 1995: Aristoph., Equit. 967–969: “…Σμικύθην καὶ κύριον..” – Thraco-Dacica, T. 16, 1-2, 285–290. Neil, R. 1901,: The Knights of Aristophanes. Cambridge. Paton, J.M. 1927: The Erechtheum. Harvard Univ. Press. Cambridge, Mass. Perpillou-Thomas, F. 1995: Artistes et athlètes dans les papyrus grecs d’ Égypte – Zeitschrift für Papyrologie und Epigraphik, 108, 228–229. Pohlenz, M. 1912: Aristophanes und Eupolis – Hermes, 47, 314–317. Richter, G. 19582: Attic Red-figured Vases. A Survey. New Haven, Yale Univ. Press.

81 Мирослав Издимирски

Roberts, E. S. 1887: An Introduction to Greek Epigraphy. The Archaic Inscriptions and the Greek Alphabet. Part I. Cambridge University Press, Cambridge. Robson, J. 2006: Humor, Obscenity and Aristophanes, Gunter Narr Verlag, Tübingen. Sommerstein, A.H. 1981: Knights (The Comedies of Aristophanes, Vol. II). Warminster. Sommerstein, A. H. 2002: Greek Drama and Dramatists. Routledge, London & New York. Storey, I. C., A. Allan 2005: A Guide to Ancient Greek Drama. Blackwell, Oxford. Stronk, J. P. 1995: The Ten Thousand in Thrace: An Archaeological and Historical Commentary on Xenophon’s Anabasis, Books VI, 3-6 – VII (Amsterdam Classical Monographs, Vol. II). Brill. Thompson, W.E. 1965: Prosopographical Notes on Athenian Treasurers – Hesperia, Vol. 34, No. 2, 148–156.

[email protected]

Aristophanes on Smicythes, “King of the Thracians” (Aristoph. Equit., 967-969 et scholia)

Miroslav Izdimirski (summary)

This essay deals with three verses from Aristophanes’ comedy “The Knights” and the later scholia to them. The verses report the sausage seller’s (Agoracritus) prophecy about the future superiority of Paphlagonian Cleon over the Athenian demos. In the text there is a mention of Smicythes, a higher Athenian financial officer, and his master. Smicythes is feminized; “she” is expected to be asked to the Athenian court along with “her” master, just the way a woman is being appealed with her husband/guardian. According to the scholia, Smicythes is “the king of the Thracians.” The view reasoned here suggests the idea that this person cannot be a Thracian king, because the name Smicythes is Greek and was attested in many inscriptions from Attica. However, in the scholia are mentioned the relations of political dependence between the “Thracian king” and Cyrus the Younger, which fit well into the period 407-401 BC. In the opinion of the author the political relations between the Odrysians and the satrap Cyrus the Younger form Asia Minor were settled during this period. In such a way Seuthes II was aiming at re-establishing his rule over the lost paradynastic territory of his father (Mai- sades) in South-Eastern Thrace.

82 THRACIA XX

ПОСВЕТИТЕЛЕН АЛТАР НА ХЕРКУЛЕС ОТ АБРИТУС

Румен Иванов

При проучването на крепостната стена на късноантичния град Абритус в източната част на Разград, между югоизточната кула № 16 и съседната кула № 17, е намерен вторично използван варовиков жертвеник с латински надпис ��(обр. 1). Параметрите му са следните: вис. 86 см, основата и гор- ната част са с почти квадратна форма (60 см), средната част с надписното поле е висока 31 см и широка 51 см. Буквите от първия ред имат височина 6 – 6,5 – 7 см, а в останалите редове са по 5 – 5,2 – 5,3 см.

Обр. 1 Посветителният паметник на Херкулес от Абритус (фото Р. Иванов)

Надписът не е публикуван. Той фигурира в документацията на проф. Теофил Иванов с кратък коментар, в който е датиран в 200 година, „ко- гато консули са били самият император Септимий Север и C. Aufidius Victorinus”. Същото мнение се повтаря и от Г. Радославова (Радославова, Дзанев 2003: 118). Текстът според архива на Т. Иванов е следният:

83 Румен Иванов

INVICTO HERCVLI IMP(eratore) SEVERO VICTORINO COS. P(ublius) AEL(ius) EPITYN 5 CHANVS SACERDOS ARA(m) SVB S[(ua) c(ura)]

В епиграфския паметник има две лигатури – на 1. ред: НЕ и на 5. ред: AN.�� Херкулес�� носи обичайния си епитет invictus.�� Пред�� нас е вторият па- метник на това божество от Абритус.1 Посветителят е жрец и носи гръцки cognomen. Вероятната му романизация е станала през вто- рата половина на ІІ век. В провинция Долна Мизия името Aelius се среща сред средните офицерски нива от средата докъм края на II в., след това и при по-низшите офицери. То е популярно сред гръкоезичното население, където не регламентира гражданско право, а е свързано с оп- ределен престиж. Характерно е за всички прослойки, особено за тези с високо социално положение, сред декурионите, жреците, магистратите и конниците. Това е един от номените, които са най-характерни за романи- зацията на провинцията (Стоев 2012). В този латински посветителен паметник има някакво объркване поради името Severus, носено от две различни лица. Получило се е недоразуме- ние, което се дължи на каменоделеца или на жреца, който му е поръчал ва- ровиковия алтар. Името на принцепса е L. Septimius Severus (Kienast 1996: 156), но той не е бил консул в 200 г от н.е. Пълните имена на консулите в 200 г. са Ti. Claudius Severus Proculus и C. Aufidius Victorinus (Degrassi 1952: 56; Schillinger-Häfele 1986: 100). Надписът всъщност е посвещение на божеството Херкулес и на импе- ратор Септимий Север, когато консули в Рим са били Severus и Victorinus. Вероятно в нашия случай е бил изпуснат един ред поради това, че в него е трябвало да бъде повторено името Severus, а каменоделецът не е разбрал, че става дума за две лица с едно и също име. Посвещения на божества и императори са често явление в епиграфския архив на Долна Мизия. Така надписът гласи:

Invicto Herculi (et) imp(eratori L. S.) Severo Victorino co(n)s(ulibus) P(ublius) Ael(ius) Epityn- 5 chanus sacerdos

1 Първият е с надпис: „[Her]culi sacr(um). / [P]ro salute Antonini / Aug(usti) Pii et Veri Caes(aris)/. Veterani et c(ives) R(omani)/ et consistentes / Abrito ad c(anabas) A[el](ias) / posuerunt.” (Иванов 1980, 16)

84 ПОСВЕТИТЕЛЕН АЛТАР НА ХЕРКУЛЕС ОТ АБРИТУС

ara(m) sub s[(ua) c(ura posuit)]

Изпуснатият ред, който трябва да е бил между втори и трети ред на над- писа, трябва да е гласял: Severo et. В него името на консула е в Ablativus, докато името на императора е в Dativus, но тъй като окончанията им съв- падат, каменоделецът, който сигурно слабо знаел латински и не е разбирал съдържанието на надписа, вероятно е помислил, че вече е завършил из- писването на името и е продължил нататък.

Цитирана литература

Иванов, Т. 1980: Абритус. Римски кастел и ранновизантийски град в Долна Мизия. Топография и укрепителна система на Абритус. Том І. София. Радославова, Г., Г. Дзанев 2003: Абритус (Abritus). – В: (Р. Иванов, ред.) Римски и ранновизантийски селища в България (Roman and Early Byzantine Settlements in Bulgaria). София, 110–148. Стоев, К. 2012: Романизация на Горна и Долна Мизия по данни на антропонимията (І-ІІІ в.) София (Автореферат на дисертация за присъждане на образователната и научна степен „доктор”). Degrassi, A. 1952: I fasti consolari dell’ Impero Romano. Roma. Kienast, D. 1996: Römische Kaisertabelle. Grundzüge einer römischen Kaiserchronologie. Darmstadt. Schillinger-Häfele, U. 1986: Consules – Augusti – Caesares. Datierung von römischen Inschriften und Münzen. Stuttgart 1986.

Национален археологически институт с музей [email protected]

Votive altar of Hercules from Abritus

Rumen Ivanov (summary)

A reused limestone sacrificial altar with a votive inscription (Fig. 1) was discovered during the survey of the late-antique city of Abritus, at the eastern part of the modern town of Razgrad. It was situated between the south-eastern tower with number 16 and the next one with number 17 of the fortified wall. The inscription was dated by prof. Teofil Ivanov to AD 200. It was written in Latin, divided into six lines. The dedicator was a priest bearing a Greek cognomen and the nomen Aelius. This nomen was quite typical for the period between the middle and the end of the 2nd century. The inscription causes confusion, prompted by the name Severus, due to

85 Румен Иванов an error committed either by the stone-cutter or by the priest, who ordered the limestone altar. The inscription was dedicated both to the deity Hercules and Emperor Septimius Severus in AD 200, when consuls at Rome were Severus and Victorinus. The name of the Princeps was L. Septimius Severus and the full names of the consuls in AD 200 were Ti. Claudius Severus Proculus and C. Aufidius Victorinus. Most probably, since the text reads Invicto Herculi (et) imp(eratori L. S.) Severo Victorino co(n)s(ulibus) P(ublius) Ael(ius) Epityn- 5 chanus sacerdos ara(m) sub s[(ua) c(ura posuit)], a line situated between the second and the third lines of the inscription and containing the words SEVERO ET has been omitted.

86 THRACIA XX

Политикът и държавникът Филип II в първите години на своето управление (359 - 357 г. пр. Хр.)

Кирил Йорданов

Според традицията Филип ІІ поел властта на 23 години през архонт- ството в Атина на Калимед, което съответства на първата година от 105-та олимпиада, сиреч 360/359 г. пр. Хр. (Бикерман 1975: 1 68, 205). Късният епитомист на Помпей Трог – Юстин (7, 5, 10) в кратък текст, който създа- ва известни проблеми на историците, обяснява, че Филип взел царската власт “под натиска на народа”. Тук основният проблем всъщност е какво е искал да съобщи авторът. Дали това е било събранието на войниците или приближеният до царския дом на Аргеадите аристократически елит. Последните наистина са имали силно влияние и власт дори и над царя. Достатъчно е да се напомни един фрагмент на Теопомп (FGH 115 F 217), в който изрично е отбелязано, че още в началото на управлението на Филип 800 хетайри, ядрото и на неговата армия, притежавали земя и средства на повече от 10 000 заможни атиняни (Кацаров 1922: 91-94). Може да се предположи, че изборът на нов владетел, особено при екстраординерни обстоятелства, било традиционен акт, но и с елементи на институционалност. Въпреки някои уговорки, може да се приеме, че наследяването на тро- на било по права агнатична (багренородна) линия, с изключение, когато прекият наследник бил непълнолетен, какъвто е бил Аминта ІV, синът на Пердика ІІІ – тогава на около 6 години. При утвърждаването на Филип във властта този принцип бил безусловно спазен. Въпрос на детайли е дали Филип ІІ поел властта в качеството си на епитроп – попечител/настойник на своя племенник, както предполага Бенгтсон (Bengtson 1969: 309-310). Властта на царя, при всички уговорки, не е била абсолютна и пове- че или по-малко е зависела от функциониращите магистрати и широкото градско самоуправление, което допринасяло и за обединението, особено при външна опасност, на Горна и Долна Македония. Тези институции дори можели да детронират съответния владетел при обвинения в предателство или измяна, съчетано с нарушение на традициите. Още преди Филип ІІ тези институции функционирали достатъчно ефикасно (Hammоnd 1989: 58-67). Все пак крайните решения, като дипломатическите и военно-поли- тическите, а отчасти и административните, били вземани от владетеля. При Филип ІІ това може да се твърди с висока степен на сигурност. Той е

87 Кирил Йорданов

разполагал с достатъчно време, средства и влияние, за да усъвършенства административната и институционалната система, т.е. държавния апарат в своя полза (Corvisier 2002: 66-67). Все пак принципът на агнатичността бил стриктно спазван (Hatzopoulos 1986: 279-292). Вече поел властта, Филип ІІ се изявил и като отличен психолог и дема- гог. Ако се вярва на късния Юстин, който като ексцерпирал малко произ- волно Помпей Трог, но с първоизвор Ефор, имало уникално предсказание за управлението на Аргеадите. Според неговия текст (Just. 7, 6, 2-4) при царуването на един от синовете на Аминта ІІІ Македония щяла да достиг- не своя най-велик разцвет. В случая единственият син, останал жив, бил именно Филип ІІ. Всичко това, твърди авторът, му дало допълнителен ку- раж да се справи с претендентите за престола, както и с всички вътрешни и външни врагове (Кацаров 1922: 108). Другият умел вътрешен ход на Филип ІІ бил да остави племенника си Аминта ІV в царския дворец с идеята да бъде използван в перспектива за дипломатически операции. Впоследствие Филип ІІ му дал за съпруга Кинана, една от дъщерите си от брака с илирийската принцеса Аудата. Едва ли има смисъл да се припомнят безкрайните преди това заговори и дори убийства в македонския царски дом тридесетина години преди интронизацията на Филип. Все пак трябва да се оцени по достойнство тънко пресметнатият външно и вътрешнополитически ход на владетеля. Не трябва да се забравя, че към края на 360 и пролетта на 359 г. пр. Хр. пред Филип ІІ стояли за разрешение почти невъзможни, но изключително важни военно-политически и дипломатически проблеми. Достатъчно е да се припомни преодоляването на външния натиск на илирите, предвожда- ни от Бардилис, на царския дом на пеоните или на западнотракийските владетели, включително на одриския суверен Котис І. Към това трябвало да се прибавят икономическите и политическите проблеми в Халкидика с Термейския залив и, естествено, политическите интереси на Атина (Ка- царов 1922: 109). Владетелят имал и други трудно решими проблеми, свързани с много- бройните претенции за престола, умело подкрепени от вече споменатите външнополитически фактори. Така например един от неговите полубратя, роден от брака на Пердика ІІІ с Гитея, бил премахнат, но останали другите двама – Аридей и Менелай, получили политическо убежище в близкия Олинт (Just. 8, 3, 10). Към тях се присъединили Павзаний, подкрепян от тракийския цар – вероятно одриския владетел Котис І, и в добавка Аргей – издънка на Аргеадите, най-вероятно внук на цар Аминта ІІ (394-393 г. пр. Хр.), поддържан от Атина по военно-политически причини. Атиняните дори изпратили 3000 хоплити и малък флот под командването на стратега Мантий. Основният извор на събитията – Диодор (16, 2, 6; 16, 3, 4; 16, 4, 1) е имал за информатори съвременниците Ефор и Теопомп, което дава

88 Политикът и държавникът Филип II в първите години на...

солидни основания на модерните изследователи да приемат за достоверни последвалите събития (Hammond 1994: 12-13, 15, 22-24). Филип ІІ имал късмет поради неумелите и неразчетени действия на Аргей, който се опитал да привлече за своята кауза жителите на старата столица Еге. Възстановката на събитията може да бъде само в едри щри- хи, но и те показват голямото му дипломатическо и стратегическо умение. По всичко личи, че пеони и траки пасивно изчаквали как ще се развият събитията около претендента Аргей. От своя страна атиняните също били недостатъчно настойчиви, доволни, че си възвърнали позициите в жизне- новажния за тях Амфиполис. Разумно Филип ІІ се отказал от всякакви претенции към този град. От своя страна Мантий сметнал, че основната му мисия в района е изпълне- на, и се отдал на безделие и забавления в Метоне. Аргей получил малка подкрепа от наемниците и опитът му да влезе в Еге предварително бил об- речен на стратегически провал. С наличните си сили Филип ІІ обкръжил претендента и го принудил да капитулира. Аргей безславно слязъл от по- литическата сцена. Диодор отбелязва, че Филип ІІ бил почти ненадминат в красноречието си, като знаел кога и как да убеди събранието на воините да бъдат неустрашими пред врага (Diod. 16, 12, 5; Ellis 1976: 47-48). Тук ще цитирам Юстин: “Той (Филип) се договорил с едни (в случая илири и пеони), откупил мирът от други и атакувал само най-слабите.” (Just. 7, 6, 4-5). По този начин успял да вдъхне чрез победа смелост на раз- колебаните воини и същевременно да респектира неприятеля. През 359 г. пр. Хр. Филип ІІ сключил и първия си дипломатически брак по военно-политически причини. Престарелият цар на илирите Бардилис му дал за съпруга принцеса Аудата. По този начин поне частично бил не- утрализиран най-сериозният политически противник на север, вероятно и с цената на откуп и териториални отстъпки. По-важното в случая било, че бил “успокоен” най-могъщият враг и запазена, макар относително, целостта на държавата (Corvisier 2002: 78). Тук е мястото да се отбележат многобройните бракове на Филип ІІ, които играли съществена роля в дипломацията и политиката на владетеля през цялото му управление. Става дума за прочутия откъс от Сатир, запа- зен у Атеней (13, 557b-e), където са описани неговите политически брако- ве. Те са подробно коментирани у Гринуълт (Greenwalt 1989: 19-43). Вън от всякакво съмнение е, че владетелят е практикувал полигамията по дипломатически и политически причини. В случай, че бракът вече гу- бел своето значение, той бил анулиран или оставен на заден план. Става дума за сватбите с илирийката Аудата, с Фила, дъщерята на царя на елами- тите Дердас, и Филина, изглежда от рода на Алевадите в Лариса, родила му бъдещия цар Филип ІV Аридей. Те относително бързо били оставени в забвение.

89 Кирил Йорданов

За пълнота напомням друг кратък текст у същия Атеней, който този път цитира “Истории” на цар Птолемей ІV Филопатор (222-205 г. пр. Хр.). Според него Филина била от нисък произход, танцьорка, но с необикнове- на красота. Тя “омагьосала” Филип ІІ, който я взел за жена. Информаци- ята според повечето модерни изследователи изглежда доста съмнителна с аргумента, че роденият от този брак Филип ІV Аридей, въпреки всички вътрешнополитически интриги, бил избран за наследник на покорителя на тогавашното ойкумене Александър ІІІ. Филип ІV Аридей бил интрони- зиран след 10 юни 323 г. пр. Хр. въпреки интелектуалната му немощ, съче- тана с епилепсия, причинена според клюката от билките, които му давала Олимпиада още като невръстно дете (Athen. 13, 578a; Corvisier 2002: 91). Съвсем по друг начин стояли нещата с Олимпиада, наричана преди това Поликсена, дъщеря на царя на молосите Неоптолем (Heckel 1981: 79-86). Като отличен дипломат и политик, владетелят положил особено голяма грижа след сключения през 357 г. пр. Хр. брак да обучи първород- ния си син, роден през лятото (юли) на 356 г. пр. Хр. и кръстен на чичо си Александър ІІ. Бъдещият Александър ІІІ бил обучаван и наставляван пър- воначално от Леонид, роднина на Олимпиада, а впоследствие от опитния педагог Лизимах от Акарнания. Това се сторило крайно недостатъчно на Филип ІІ, който поканил за учител великия философ, политик и естествоизпитател Аристотел, чийто баща навремето бил придворен лекар в Пела. Аристотел с готовност при- ел поканата и в продължение на три години от лятото на 342 г. пр. Хр. на- сетне преподавал история, поезия, естествознание, философия, реторика и медицина на младия принц в парка до храма на нимфите в Миеза (Plut., Alex. 7-8). Хронологията на това обучение изглежда достатъчно сигурна (Ashley 2004: 399). Ако се върнем към първите месеци на настойничеството на Филип ІІ до към пролетта и лятото на 359 г. пр. Хр., ситуацията на Изток също била неясна. В случая стратегически важният Термейски залив с Халкидика, Терме и Метоне били на практика спорни. Долното течение на Стримон, важна политико-географска и демографска граница, също застрашавала сигурността на Македония. И тук очевидно Филип ІІ трябвало да поло- жи невероятно ловки, предимно дипломатически, усилия, за да разреши проблема не само с границите на изток, но и да отстрани много опасен претендент – Павзаний, също от рода на Аргеадите. Според доста общите и непрецизирани текстове у Диодор тракийският цар подкрепил претендента Павзаний в създадената критична ситуация за властта в Пела (Diod. 16, 2, 6; 16, 3,4). Изглежда Павзаний бил сериозен претендент за властта, още повече че бил поне страничен представител на Аргеадите, най-вероятно пряк роднина на Птолемей I Алорит (Hammond 1994: 23-24.)

90 Политикът и държавникът Филип II в първите години на...

В съвременната историография “пропускът” на Диодор да назове име- то на тракийския владетел продължава да предизвиква полемика. По пътя на логиката някои изследователи предполагат, че става дума за Берисад поради близостта на владението му в контактната зона с Македония, в района на долен Стримон, както смята например Хемънд (Хаммонд 2008: 568). Прочее, тази хипотеза не е нова и в българската историография е за- стъпена от Мл. Тонев (Тонев 1942: 200) с аргумента, че убийството на одриския владетел Котис І било извършено през есента на 360 г. пр. Хр., т.е. преди Филип ІІ да поеме властта като регент в Пела. Става дума за кратък текст към схолия у Есхин (Schol. Aeschin. 3, 51) и несигурния като информатор Демостен (Dem. 23, 163), който винаги е поставял на първо място политическите интереси на Атина, както естествено своите пред историческата обективност. Не случайно именно реторът и политикът Де- мостен е търсел достатъчно аргументи, за да представи образа на Котис І в доста негативен план. Всъщност той е имал достатъчни основания за това, тъй като одрисецът, известен с политическите и дипломатическите поврати в собствена полза, повече от десетилетие създавал достатъчно сериозни проблеми на Атина в икономически, дипломатически и воен- но-политически план в Пропонтида и в Тракийския Херсонес с всичките негативни последици от това. Ако се приеме дословно информацията в писмената традиция и особено у Демостен, Котис І бил зъл, капризен, раз- пуснат, коварен, жесток, изменник и пияница, на когото не бивало да се разчита. Как обаче атинската дипломация го е била признала за почетен гражданин няколко години преди, това трудно може да се обясни, въпре- ки всички “съображения” за държавен, стратегически интерес и от двете страни” (Попов 2009: 107-108). Информацията в писмената традиция, колкото и да е непълна, дори ос- къдна, дава други възможности за интерпретация на събитията към проле- тта на 359 г. пр. Хр. Един кратък пасаж от “Гощавка на софисти” у Атеней, който цитира своя първоизвор Хегесандър, дава интересна подробност: споменава за дипломатическа кореспонденция между опитния одриски владетел Котис І, вече с 23-годишно царуване, и младия настойник, точно навършил 23 години, в Пела (Athen. 6, 248e). Подобна кореспонденция изглежда напълно реална или поне достатъчно достоверна, тъй като при одрисите със сигурност е функционирала царска канцелария (Йорданов 2000: 14) и особено активна при македоните (Hammond 1994: 23-24). След тази размяна на дипломатически ноти се стигнало и до среща между двамата владетели – царя на одрисите и регента/попечителя на Македония, заемал тази длъжност поне до 356 г. пр. Хр. (Хаммонд 2008: 568). Без съмнение, Котис І е имал своите сериозни дипломатически и воен-

91 Кирил Йорданов

но-политически причини да подкрепи “неуспешния” впоследствие пре- тендент за властта в Пела Павзаний преди при Пердика ІІІ, а сега отново през пролетта на 359 г. пр. Хр. Просто Павзаний бил удобна “разменна” фигура в сложната борба за върховната власт, в която всеки отстоявал сво- ите интереси. За младия, но вече превъзходно подготвен за управление Филип ІІ това бил благоприятен шанс, тъй като не било тайна, че най-сил- ният и опасен претендент бил Аргей. Според Атеней (12, 531e–532а = FGH 115 F 31), с извор първа книга от “История на Филип” от Теопомп, разговорите между двамата се провели в един от многобройните дворци-резиденции на одрисеца Мокарсос, раз- положен, изглежда, на изток от устието на Хеброс. Информацията у Тео- помп вероятно е достоверна, тъй като са били използвани данни от царска- та канцелария в Пела, стриктно контролирана повреме на управлението на Филип ІІ. Мястото на срещата е препотвърдено у късния лексикограф от VІ в. Стефан Византийски, който цитира същия пасаж у Теопомп (Steph. Byz. s.v. Mokarsos = FGH 115 F 32). Тук дори са описани природните кра- соти в района на резиденцията, характерни за късната пролет. Най-вероят- но става дума за по-късната римска Мокасура при днешния Чорлу (Йор- данов 2000: 14-15). По-важното в случая е, че почти сигурното споразумение между одри- ския цар Котис I и Филип II е застрашавало жизненоважните интереси на Атина както в Пропонтида, така и в Термейския залив с Халкидика, което вече било твърде опасно за хегемона на Второто архе. В специализираната книжнина съществува предположение, че инфор- мацията за срещата в Мокарсос е принадлежала не към първа, а към еди- надесета книга от “История на Филип” поради грешка (?!) на по-късните преписвачи (Badian 1983: 53). Идеята, която сама по себе си е интересна, обаче няма необходимите аргументи (Corvisier 2002: 180-181). Ако тезата бе сигурна, то срещата между Филип ІІ и тракийския владетел би тряб- вало да се отнесе хронологически към архонтската 353/2 г. пр. Хр., което изглежда на практика безпредметно. Котис І отдавна е бил покойник, а Филип ІІ вече бил достатъчно могъщ военно-политически, за да търси подкрепа от който и да е тракийски владетел (Йорданов, 2000: 15). Aтинската дипломация се решила на драстичен ход – политическото убийство на одриския цар Котис І. Физическите извършители на този по- литически акт били братята от Енос – Питон и Хераклид по сведенията на Демостен и Аристотел – съвременници на събитията, като вторият е и по- обстоятелствен (Demosth. in Arist. 119, 163; Arist. Pol. 1311b). Аристотел дава за пример поредица от политически убийства на тирани и владетели, предимно с цел лично отмъщение или поради посегателство, незачитане/ пренебрегване от суверена жалба за унижение и дори сексуални причини. В този “списък” влизал и Филип ІІ с физическия му убиец Павзаний, тъй

92 Политикът и държавникът Филип II в първите години на...

като царят не реагирал на молбата на телохранителя за нанесената му оби- да от Атал и неговите приятели. Котис І пък бил “премахнат” поради неясно отмъщение за несправед- ливото му отношение към бащата на двамата братя с произход от Енос. Специално в убийството на Котис І, според един малко накъсан фрагмент у Теопомп (FGH 115 F 307), взел участие и бунтовният одриски аристо- крат Милтокид. Разбира се, подобна възможност не бива да се изключва, още повече че фрагментът трябва да се отнесе към първа книга на Тео- помп, т.е. към 359 г. пр. Хр. (Heskel 1997: 171). Този Милтокид действал и чрез наемници – неясно какви, а бащата на убийците бил някой си Архе- лай (?!) – име доста често срещано и в династията на Аргеадите (Цветкова 2008: 202). След като през първите месеци на своето управление Филип ІІ успял да реши жизненоважни дипломатически и политически проблеми, които позволили на Македония не само да оцелее, но и да запази целостта си и да излезе от тежката ситуация. Едва тогава можело да се пристъпи и към военно административна реформа. Прочее, тези първи стъпки със сигурност били започнати при Архелай (413-399 г. пр. Хр.), за да бъдат продължени след прекъсвания поради по- литическите кризи в дома на Аргеадите при големия му брат Александър ІІ (369/8 г. пр. Хр.). Вън от съмнение е, че пряката връзка между владетеля и армията била жизнено необходима за управлението (Corvisier 2002: 99). За специалистите е очевидно, че още при Александър ІІ вече функци- онирал елитният корпус на пезетайрите – гръбнакът на пехотата, голяма а част от който са привилегировани приближени на царския двор и най- тясно негово обкръжение. Всичко това било пределно ясно на Филип ІІ още по времето на заложничеството му в Тива между 368/7 и 365 г. пр. Хр. Младият тогава Филип, макар и още далеч от властта, трупал търпеливо опит и знания. За него не били тайна военната организация с тактическите новости в беотийската армия, особено след извършените реформи от Пе- лопид и Епаминонд (Fuller 1998: 40). Всъщност първите военни построен- ия, които наподобявали фалангата, са били въведени в Аргос в далечната 675 г. пр. Хр., но това бил прототип в начален етап на развитие, който на практика бил без реално приложение. Големият историк и познавач на военната стратегия и тактика в древна Елада, Македония и Рим Полибий е доста подробен в описанието на поло- жителните качества, но и слабостите на македонската фаланга от времето на Филип ІІ до последния владетел Персей, ясно проличали в битката при Пидна в 168 г. пр. Хр. Историкът се връща далеч назад във времето, чак до Омир (Hom. Il. 13. 131-134) като паралел към особеностите на фалангата с нейните специфики, гъстота и взаимна подкрепа. Те били сходни с тези на героите под Троя: “щит върху щита, шлем редом с шлема, човек до човек.

93 Кирил Йорданов

Гривести щитове плътно докосваха медни, когато в строй се повеждаха само: тъй гъсто стояха бойците.” Впечатляващо, поетично, но и реално. Но да се върнем към реализацията на военната реформа, продължена и завършена от Филип ІІ. Без да се градира важността на промените, може би трябва да се започне със съвършено и прецизно налаганата дисципли- на, съчетани с пословична издръжливост. Всичко това позволявало да се водят активни военни действия на практика през цялата година, а не спо- ред традицията от пролетта до есента. Реорганизацията, естествено, за- сегнала обоза и снабдяването. Всеки воин бил длъжен да носи със себе си запас от храна за 30 дни (!). Именно това правело армията високомобилна. Неслучайно Диодор потвърждава, че именно Филип ІІ създал нов порядък в македонската армия (Diod. 16, 3, 2). Още по-важна част от реформата била различната дължина на прочута- та сариса, която според изчисленията на военните специалисти достигала до 5,5 м и варирала според това за кой ред от фалангата била предназ- начена. По-задните редици, естествено, използвали по-дълги от тези на предните. По този начин се повишавала ефективността на първоначалния натиск/удар над противника, а и възпирала голяма част от обстрелваните предни редици, все едно дали със стрели, копия или прашки. Сарисата била изключително здрава и гъвкава, тъй като била изработвана от дрян, който се намирал в изобилие в македонските гори, поне според твърде- нието на Ариан (Anab. 1, 15, 5). Още по-важно обаче било, че краят на сарисата бил заострен и чрез здраво опиране в земята осигурявал сигурна защита срещу евентуална конна атака на противника и на тичащи насреща пехотинци. Тя можела да се използва дори ако металният връх се счупел или изхвръкнел в разгара на битката според изричното твърдение на По- либий (6, 25, 9). Много важна била и физическата издръжливост на вой- ниците, тъй като тежката сариса тежала около 6 килограма (Momigliano 1934: 44-45). Плътното построение на фалангата в сравнение с елинските хопли- ти й давала голяма пробивна сила, която на практика не можела да бъде спряна, сиреч нямала ефективно противодействие. Плътните редици на фалангата, покрита с щитове и гората от сариси били неудържими, особе- но в равнинен терен (Polyb. 18, 29-30). Слабите места на това построяване всъщност били тилът и флангът, тъй като не позволявали бързи и резки маневри (Андерсен, Шауб 2008: 23-26). Другата голяма тактическа “новина” в действията на македонската ар- мия в сравнение с тези на елинската била синхронизацията между пехота и конница. Последната рационално се използвала за нанасяне на реши- телни тактически удари съобразно ситуацията и условията на терена, а не само за прикриване на фланговете на пехотата или сблъсък с конни отряди на противника. Филип ІІ доразвил на практика и идеята на Епаминонд

94 Политикът и държавникът Филип II в първите години на...

за клиновидното построение на конницата по време на сражение. Така например елините практикували построяването на пехота и конница във формата на квадрат, а тесалите на ромб. Построената в клиновиден строй македонска конница, част от която въоръжена с дълги копия тип сариса, можела относително лесно да се справи с основната задача – пробив в построението на вражеската пехота. Може би добър пример затова е и поради равновесието в числеността на двете армии – на македоните и илирите, по около 10 000 пехота и 600 конници. Тук решаващ момент бил тактическият удар. Филип ІІ забеля- зал, че илирите на Бардилис, старият страшен противник на Македония, построили пехотата си в каре със силен център, но слаби флангове (Front. Strat. 2, 3, 2). Македонската дясна част на пехотата атакувала лявото кри- ло на противника, а конницата допълнително я ударила във фланг и тил. Последвалият пълен разгром на илирите бил напълно логичен. Както из- рично отбелязва Шахермайр, с тези реформи Филип ІІ постигнал успехи, които надминали и най-големите мечти на предшествениците му. Големият австрийски учен нарича метафорично Филип ІІ един от най- блестящите “шахматисти” в световната история, който смятал, че няма “нерешимо” подготвен успех, естествено, с цената и на многобройни хи- трини и уловки. Помагал му и фактът, че младият владетел бил блестящ познавач на елинските дела, включително и без свян да нарушава постиг- натите договорености с партньорите. Именно блестящите му военно- политически и дипломатически успехи му осигурили царската власт за сметка на малолетния му племенник Аминта ІV най-късно през 357 г. пр. Хр. (Шахермайр 1984: 23-24). Така или иначе, разгромът над илирите ве- роятно в района на Лихнида (дн. Орхидско езеро) бил блестящо потвърж- дение на ефективността на филиповата военно-административна реформа (Errington 1986: 45). И така, още през първите месеци на своето управление Филип ІІ вече прекрасно осъзнал непрекъснатата връзка с армията, която се оказала гръбнакът на неоспоримата му власт. Неслучайно тези особени грижи по- степенно увеличавали потенциала на вече полупрофесионалната му ар- мия, която в началото не надхвърляла 10 000 бойци. Само двадесет години по-късно в битката при Херонея (август 338 г. пр. Хр.) армията надхвърля- ла 30 000 чудесно подготвени воини (Corvisier 2002: 99). Показателен е примерът с един пределно ясен текст на всепризнатия познавач на военната тактика и “хитрости”, сиреч стратегеми, Полиен. Той подробно обяснява: “Филип имаше навика да поддържа духа и силата на македоните преди битките. Те винаги бяха с цялото си въоръжение и прекосяваха до 300 стадия, включително с провизии и всичко необходимо за всекидневния военен живот.” (Polyaen. Strat. 4, 2, 10) Казано по друг начин, поне част от македонската армия още в началото

95 Кирил Йорданов

на филиповото управление е била на професионално основа, за разлика от бойците в елинския полисен свят, естествено, извън прочутите наемни- ци, които обаче воювали предимно за платата и не били особено сигурни. Диодор (16, 4, 5; 16, 8, 6) изрично отбелязва, че при Филип бойците били най-добри и дори избрани. Същото можело да се каже и за лековъоръже- ните пелтасти, стрелци с лъкове, прашкари и копиехвъргачи. В елинския свят кавалерията била предимно тактически фактор, но не и решителната военна сила, с изключение на прочутия “свещен” отряд при тиванците. В македонската армия леко въоръжената пехота имала своята стратегическа роля. В “Трета филипика” Демостен отбелязва: “Когато научите, че Фи- лип се е появил тук и там, където му харесва, той не е с фаланга от хопли- ти. Не, а с лековъоръжена войска, кавалерия, стрелци и наемници. Това е армията, която го следва навсякъде.” (Dem. Philip., 3, 49) По всичко личи, че това са били лекоразузнавателни части, които царят лично предвождал преди решителни сражения, за да подготви поредната тактическа изнена- да на противника (Corvisier 2002: 108). В друг любопитен анекдот, споменат у Полиен (Strat. 4, 2, 3), Филип водил война срещу тиванците. Двама от неговите офицери (хегемонес), поименно споменати Аероп и Демасип, довели в лагера без разрешение една арфистка за забавление. Царят силно се разгневил и ги прогонил, тъй като разваляли дисциплината от простия войник до стратега. Очевидно в случай на опасност или съмнение във верността на войниците си Филип ІІ не се спирал пред драстични мерки. Другият любител на “военни хитрости” Фронтин (Strat. 2, 8, 14) изрич- но отбелязва, че по време на битката срещу скитите на Атей през лятото на 339 г. пр. Хр. Филип ІІ поставил най-верните си части от конницата зад бойния строй, за да се възпират евентуалните дезертьори. Естествено, почти всички предпочели да загинат в битката с неприятеля, отколкото позорната смърт от своите! Не съм сигурен, че това действие е било нов метод във воденето на сражение, както твърди Корвизие (Corvisier 2002: 123), но очевидно ефектът е бил поразителен. Прочее, тактическите умения на Филип ІІ проличали почти веднага, след като поел властта. При вече споменатата битка с илирите царят ко- мандвал десния фланг. Фронтин твърди (Strat. 2, 3, 2), че Филип “не по правилата” атакувал левия фланг на противника, т.е. приложил “клино- видния строй и съответната атака”, известна от Епаминонд, но в обра- тен ред. Засилено било не лявото, а дясното крило, като илирийското каре било ударено под ъгъл в една точка, докато кавалерията ги атакувала в тила. Паниката сред противника била пълна и довела до погром (Diod. 16, 4, 3-7). Допълнителна причина за победата била ефикасната употреба на сарисата в сражението, включително и от конницата. Както изрично отбелязват експертите по военна стратегия и тактика,

96 Политикът и държавникът Филип II в първите години на...

Филип ІІ бил сред първите, които в Европейския Югоизток дават нова насока в начина на воюване. Тук не става дума само за синхронните ма- неври преди и по време на сражението, но и за максималното използване на възможностите не само да се обкръжи и победи противник, да бъде демобилизиран до такава степен, че да капитулира и дълго да не помисля за евентуални реванши (Fuller 1998: 43-44). Филип ІІ силно се интересувал от нововъведенията както в обсадната техника, така и от миньорско-подривната дейност, особено ефективни при големи и трудно преодолими крепостни стени. Той не скъпял пари за да привлече прочутия тесалийски инженер Полиейдос, най-добрия според всички в региона специалист по обсадна техника и поддръжка (Clochè 1955: 32-33). Именно той и неговите специалисти, строго контролирани и наблюдавани от царя, приели за важно стратегическо и особено воен- но-инженерно постижение тежките катапулти, добре познати от войните на тирана Дионисий І от Сиракуза (430-367 г. пр. Хр.) при сблъсъците с картагените пред крепостите в Сицилия. Филип ІІ с възхита приел това нововъведение в обсадното дело в района на Егеида (Fuller 1998: 45). Той не се отказвал и от общоприетите стратегеми, с които се “нарушавали” не- писаните закони на конфликтите със съседите. Дори големият му критик Демостен, възмутен от начина му на воюване, почти се възхищавал от из- ключителната му находчивост и умение във военните операции. Прочее, това е било възприето в елинските военни сблъсъци: всички, почти без из- ключение, може би само без спартанците, използвали подобни “нечестни” прийоми, въпреки че тяхната “неморалност” била приета (Wheеler 1988: 9-11). И като дипломат Филип ІІ бил много ловък, а понякога дори безскрупу- лен. Може би добър пример за подобни “царски дела” е случаят със стра- тегическия за всички в района Амфиполис, твърде важен и за Атина. Вла- детелят, по-скоро настойник на Аминта ІV, отстъпил “доброволно” града на атиняните през 359 г. пр. Хр., което се оказва критично за неговото уп- равление. Остава дискусионно дали е имало неофициално секретно спо- разумение между него и атиняните, въпреки “неясните” по политически съображения намеци у съвременниците Демостен и Теопомп, очевидно негативно и то с основание настроени към македона (Demosth. 2 (Olynth.) 6-7; (Arist.) 121; FGH 115 F 30a-b.; Сarlier 1995: 82-83). В същата реч Демостен упреква съгражданите си, че се отказали от споразумение с Олинт, тъй като Филип ІІ чрез таен договор им обещал Амфиполис, възползвайки се от тяхната наивност. Години след това, от- белязва Демостен, той (Филип ІІ), за да спечели приятелството на олин- тийците и след като завладя Потидея, която ви принадлежи (sic!), им я предаде, а вие на всичко отгоре му бяхте съюзници! Фрагментите, запазени у Теопомп чрез Харпократион, цитирани по-

97 Кирил Йорданов

горе, още веднъж потвърждават голямото дипломатическо умение на ма- кедона, който се възползвал от голямата политико-икономическа алчност на атиняните. Не бива да се изключва и възможността, ако изобщо е имало подобно споразумение с Атина да е било пропаганден трик на владетеля, с който да оправдае пред приближените си контрола над Амфиполис и Пид- на. По този начин той поставял атинското народно събрание пред свършен факт, като се възползвал от мудността на техните дипломатически реак- ции. Такъв вариант изглежда напълно реален, тъй като мнозинство в атин- ското народно събрание трудно се постигало бързо, докато Филип ІІ на практика еднолично, почти светкавично можел да вземе правилни според него дипломатически и военно-политически решения още през първите години на своето управление (Corvisier 2002: 137-138). Същевременно Филип ІІ винаги полагал специални усилия и много старание да има верни дипломатически и политически поддръжници в съ- седните Тесалия, Беотия с център Тива, Халкидическия полуостров със стратегическия Олинт, Коринт, Мегара и дори Спарта. Особено стабилни били неговите позиции във “вечния” противник Атина, като се възполз- вал умело и от популярните в този исторически момент идеи на Исократ за филелинизма. Всъщност великият философ и ретор Исократ сочел за пример още баща му Аминта ІІІ и бил убеден, че дори и през 357/6 г. пр. Хр. синът нямал особени експанзионистични стремежи спрямо атиняни- те. Дори и по-късно, вече 90-годишен, Исократ в края на Третата свещена война е убеден, че единствено Филип ІІ е бил длъжен да поведе елините срещу изпадналата в тежка криза Ахеменидска империя и дори да завла- дее поне западната й част като акт на отмъщение за светотатствата над елините по време на Персийските войни, особено през 480-478 г. пр. Хр. от Ксерск (Isocr. 5 (ad Phil.) 33-39, 111-115; Corvisier 2002: 149-150). Очевидно Исократ е бил наясно и за умелата вътрешна политика на Филип ІІ, който успешно лавирал между династическите родове с неиз- менните им амбиции. Ставало дума за династическите домове на линкес- ти, орести, елимеи, тимфеи и еорди, които ловко били привличани като хе- тайри, пезетайри или соматофилакси в отделните родове войска. Съвсем ясен бил не само дипломатическият, но и чисто психологическият подход, който водел до ефективни държавнически решения (Кацаров 1922: 118). Напомням, че Хемънд е убеден, че още в началото на управлението си, Филип ІІ разчитал на пезетайрите, които съставлявали гръбнака на елитната му гвардия пехотинци (Hammond 1994: 37). Същото може да се каже и за реорганизацията на тежката и леката конници, включително и хетайрите, извършена на регионален и етнически принцип (Heskel 1997: 180). И така, дипломатическият и военно-политическият регистър на вла- детеля още през първите две-три години от управлението бил пъстър, но и поучителен за страничните наблюдатели. Изключително гъвкав и съобра-

98 Политикът и държавникът Филип II в първите години на...

зителен, той прекрасно съзнавал, че за да има ефективност във военните действия, те трябвало предварително да бъдат подготвени чрез взаимоиз- годни съюзи или споразумения. Твърде ловък в пропагандата, той много успешно се представял за изключително почтен, като се съобразявал дори с местните обичаи и традиции. Поради тези причини Клоше отбелязва (Clochè 1955: 35-36), че са неоснователни всички обвинения към Филип ІІ за неговата плеонексия (pleonexia) – елинският термин за завладяване и контрол на чужди те- ритории. Нима всичко това не е било естественият стремеж, познат и в елинския полисен свят? Най-добрият пример е насилствено създаденият Втори атински морски съюз през 377/6 г. пр. Хр., разпаднал се през 355 г. пр. Хр. вследствие сблъсъците между членовете му. Прочутото Атинско архе, окончателно престанало да съществува през 355 г. пр. Хр., дало нови шансове на Филип ІІ в нарастващата му военно- политическа и дипломатическа агресия, особено след осъществяването на контрол над Амфиполис (Bengtson 1969: 311) и нарастващото му влияние в района на устието на Стримон и Термейския залив (Sakellariou 1980: 113). Към всичко това трябва да се прибави контролът над комуникациите в Югозападна Тракия и реалната възможност за завладяване на рудниците около Пангей – силни удари върху политическия и икономическия автори- тет на Атина в региона (Clochè 1955: 57- 60). Към края на 358 и пролетта на 357 г. пр. Хр. Филип ІІ видял много ясно своите реални шансове в така очертания регион. Информацията за последвалите събития е относително стабилна, особено у Диодор, който е използвал подробните сведения на съвременници на събитията и то дос- та прилежно ексцерпирани. В случая това са Теопомп, по-специално тре- та книга от неговата “История на Филип”, и Марсиас от Пела (Йорданов 1995: 9). Трябва да се вземат предвид и “царските дневници”, стриктно водени в столичната канцелария още в началото на филиповото управле- ние, които вероятно са съдържали важни дипломатически и военно-стра- тегически “тайни”. Към всичко това трябва да се добавят и сведенията на Исократовия уче- ник Ефор с неговата “История”, стриктно проследил събитията в Елада и особено Македония със Северна Егеида до към 340 г. пр. Хр. (Hammond 1994: 14-15). Когато през 359/8 г. пр. Хр. илирите на Бардилис били разгромени, като античните извори съобщават за 7000 убити воини (Diod. 16, 4-7; 8, 1; Just. 7, 6, 8; Polyaen. Strat. 4, 2, 17), границите на Македонската държава на север-северозапад преминават отвъд езерото Лихнида (Охридското езеро) (Pajakowski 2000: 150). Доколко обаче Филип ІІ е успял да контролира всички “сепаратистич- но” настроени княжески домове на съседните линкести, еорди и пелагони

99 Кирил Йорданов

остава отворен въпрос. Все пак линкестите продължавали да играят важна външнополитическа роля, макар и с регионално значение. Част от тех- ния аристократичен елит Филип ІІ разумно привлякъл в обкръжението на хетайрите. Изглежда тогава македонският владетел положил основите на Хераклея Линкестис с цел за по-сигурен контрол над долината на Еригон (Hammond 1994: 25-26). Другият потенциално силен противник на север и североизток – пеони- те на Агис също били сломени, въпреки че запазили своята автономия. Но може да се приеме, че те били достатъчно респектирани, за да представля- ват реална заплаха (Diod. 16, 4, 1-2; Йорданов 2003: 107). В ранната пролет на 357 г. пр. Хр. Филип ІІ с основание преценил, че дипломатическите усилия биха могли да се реализират и чрез военни опе- рации. Халкидският съюз трябвало да бъде убеден, че срещу себе си има сериозен противник. Същото трябвало да се случи и с Атина, която обаче смятала, че поради нейните дипломатически и военно-морски операции Филип ІІ ще бъде плах или поне недостатъчно агресивен. На практика се получило точно обратното. След умела, достатъчно прикрита стратегиче- ска и техническа подготовка, македонската армия пристъпила към обсада- та на Амфиполис. Градът, изключително важен търговско-икономически и политически център в района, бил с много солидни крепостни стени, разположен над устието на Стримон, можел да получи помощ и по море, особено от Атина – неговата основателка. През лятото на 357 г. пр. Хр. македоните блокирали града по класиче- ските канони на обсадната стратегия и тактика. Информацията у Диодор (16, 8, 2-3) е достатъчно подробна. Били използвани за пръв път обсадни машини, включително тарани, инженерно-сапьорски части в съчетание с чести атаки, които били сменяни с цел да омаломощят съпротивата на обсадените. Според специалистката по обсадна техника и стратегия при атаките на големи градове И. Гарлан (Garlan 1974: 202-203, 236) Филип ІІ бил един от първите, който приложил в цялост стратегически похвати, познати в района на Северна Егеида. След три месеца ожесточени сблъсъ- ци голяма част от крепостните стени била срината и нахлулите македони сломили съпротивата на изтощените граждани. Дори атиняните, които уж трябвало да помогнат на града, били впеча- тлени от дипломатичноста на победителя – Филип ІІ не проявил жестокост към гражданите, които указали в крайна сметка безсмислена съпротива. След превземането на Анфиполис липсвала реална сила която да възпре Филип II. Не могли да го спрат дипломатическите и политическите усилия за съюз между Халкидската лига и Грабос ІІ, царя на илирите, още повече, че атиняните загубили войната със съюзния Хиос през лятото на същата 357 г. пр. Хр. Успешно били регулирани отношенията с наследниците на Берисад в Югозападна Тракия (Ashley 2004: 393; Белох 2009: 206-207).

100 Политикът и държавникът Филип II в първите години на...

Превземането на Амфиполис в края на лятото или ранната есен на 357 г. пр. Хр. силно разколебало доверието на всички атински съюзници в региона. Последвал логическият натиск на македоните над Пидна в са- мия край на лятото или есента на същата 357 г. пр. Хр. (Doid. 16, 8, 3-4; Hammond 1994: 33).

Използвана литература

Ashley, J. R. 2004: The Macedonian Empire. The Era of Warfare under Philip II and Alexander the Great. 359-323 BC. Jefferson, North Carolina and London Bengtson, H. 1969: Griechische Geschichte von den Anfangen bis in die Römische Kaiserzeit. München Carlier, P. 1995: Le IV siècle jusqu’à la mort d’Alexandre. Paris Clochè, P. 1955: Un fondateur d’Empire. Philipp II, roi de Macèdoine (383/2 – 336/5). Saint-Etienne Corvisier, J.-N. 2002: Philip II du Macèdoine. Paris Ellis, J. R. 1976: Philip II and Macedonian Imperialism. London Errington, R. M. 1986: Geschichte Makedoniens: Von den Anfängen bis zum Un- tergang des Königreiches. Munchen Fuller, J. F. C. 1998: The Generalship of Alexander the Great. London Garlan, Yv. 1974: Recherches de Poliorcètique Grecque. Paris Greenwalt, W. 1989: Polygamy and succession in Argead Macedonia. – Arethusa 22, 19-43 Hammond, N. G. L. 1989: The Macedonian State. Oxford Hammond, N. G. L. 1994: Philip of Macedon. Baltimor–London Hatzopoulos, M. B. 1986: Succession and Regency in Classical Macedonia. – An- cient Macedonia 4, 279-292 Heckel, W. 1981: Polyxena, the Mother of Alexander the Great. – Chiron 11, 79- 86 Heskel, J. 1997: Macedonia and the North. 400 – 336. – In: The Greek World in the Fourth Century: from the fall of the Athenian Empire to the successor of Alexander. London, 167-188 Momigliano, A. 1934: Filippo il macedone. Saggio sulla storia graeca del IV secolo a. C. Firenze Pająkowski, W. 2000: Die Illyrier. Illyrii proprie dicti: Geschichte und Siedlungsgebiete: Versuch einer Rekonstruktion. Poznan Sakellariou, M. 1980: Philip and the Southern Greeks: strength and weakness. – In: Philip of Macedon. Athens, 112-127 Wheeler, E. 1988: Stratagem and the vocabulary of military trickery. – Mnemosyne 108, 1-24 Андерсен, Вл., И. Шауб2008: Македонцы в бою. Москва Белох, Ю. 2009: Греческая история, т. 1-2. Москва Бикерман, Э. 1975: Хронология древнего мира. Ближний Восток и антич- ность. Москва Йорданов, К. 1995: Филип ІІ в Егеида и Тракия (357-353 г. пр. Хр.). – Минало

101 Кирил Йорданов

4, 9-20 Йорданов, К. 2000: Политическите отношения между Македония и тракий- ските държави (359-281 г. пр. Хр.). (= Studia Thracica 7), София Йорданов, К. 2003: Thraco-Paeonica: историческа панорама според писмената традиция. – В: Пираjхме, 2. Куманово, 63-118 Кацаров, Г. 1922: Царъ Филипъ ІІ Македонски. История на Македония до 336 г. пр. Христа. София Попов, Д. 2009: Древна Тракия. История и култура. София Тонев, Мл. 1942: Приноси към историята на траките. – Беломорски преглед 1, 179-226 Хаммонд, Н. 2008: История древней Греции. Москва Цветкова, Ю. 2008: История на тракийския Херсонес (от Троянската война до времето на римското завоевание). София Шахермайер, Ф. 1984: Александр Македонский. Москва

THE POLITICIAN AND STATESMAN PHILIP II DURING HIS FIRST YEARS OF GOVERNMENT (359 - 357 BC)

Kiril Jordanov Summary

During his first three years of government Philip II proved his exceptional talents as statesman, politician, diplomat and administrator. He met no challenge to get the supreme power after the decision voted by the general assembly made of warriors and the aristocratic elite – he even left his underage nephew, Amyntas IV, close to the government of the state. Gradually, by smart diplomatic maneuvers he got rid of all real and imaginary pretenders to the Argeades’ throne. He entertained delicate diplomatic relations with Athens and even more so with Amphipolis and the Odrysian king Cotys I, and played astute political games with the neighboring Paeonian and Illyrian tribes. The latter suffered a heavy defeat on the battlefield where their old king Bardylis was also killed. At that time Philip II contracted his first dynastic and political marriages in order to legitimize incontestably his position as well at home as in the eyes of his foreign counterparts. His military and administrative reforms were particularly important and made him a political factor in the European Southeast and the Hellenic world, especially after the fall of the strategically important Amphipolis.

102 ПРОРОЧЕСТВАТА НА МНОГО(НА)ДАРЕНИЯ

Ваня Лозанова-Станчева

Епизодът с епифанията на духа на Полидор в пролога на трагедията на Еврипид Хекуба обикновено остава в сянката на епифанията на духа на Ахил: синът на Тетида е спрял ахейската флота на брега на Тракийския Херсонес на път за дома след края на многогодишната Троянска война, за да получи полагащия му се „почетен дял от плячката” (γέρας). Безспорно е обстоятелството, че в идентификацията на трагедийното пространство на тази си творба с Тракийския Херсонес, а не под стените на Троя, Еврипид е следвал нетрадиционен и неизвестен мито-драматургичен модел, посред- ством който много вероятно е търсел и различен политически и религи- озно-етически дискурс. Цялата концепция на трагедията Хекуба изглежда е организирана именно с оглед локализацията на трагедийното действие в Тракия, в един подчертано тракийски контекст, което е провокирало у мнозина нейни изследвачи предположението, че митологичните фигури на Полидор и тракийския цар Полиместор не са плод на чистата поетична

Фиг. 1. Хекуба намира тялото на Полидор на брега на морето; Виргил Солис, 1581, гравюра към Ovid., 13, 422-423 http://www.righthealth.com/topic/Polymestor/Images

103 Ваня Лозанова-Станчева

фантазия на Еврипид, а са заети от местен „мрачен” мит на Тракийския Херсонес (Pohlenz 1930: 288; Conacher 1967: 147-150; Stephanopoulos 1980: 78-82; срв. Hall 1989: 107-110; Рабаджиев 2008: 82-86). Някои автори дори са убедени, че тази пространствена връзка е критична за драмата и полу- чава развитие в хода на действието (Gregory 1999: XXII; Лозанова 2004: 161-169; Lozanova 2004: 9-22; Лозанова 2011). Еврипид е първият, иден- тифицирал драматургичното пространство на трагедията на троянската царица Хекуба с Древна Тракия, заради нейната специфична религиозно- етическа (орфико-дионисова) метафорика и ритуален контекст (Лозанова В. 2011). Може би не случайно и самата Хекуба – за разлика от Омировата версия – тук е дъщеря на тракиеца Кисеус (Euripid., Hec., 3; срв. Schol. Euripid., Hec., 3), в чието име са ясно доловими дионисови реминисцен- ции (срв. Διόνυσος Κισσός у Pausan., 1. 31.6: Κισσὸν τὸν αὐτὸν ϑεὸν [Διόνυσον] τιμῶσι). Реконструируема ли е евентуална култова ситуация, предпоставена от тракийската локализация на трагедийното действие, ко- ято е подхранила трагическите образи на Еврипидовата трагедия?

I Появата и генезисът на митологичната фигура на Полидор в древног- ръцката литературна традиция обикновено се асоциира с трагедията на Еврипид Хекуба, датирана ок. 425 г.пр.Хр., заради наличието в текста й (ст. 462) на намеци за възстановяването на Делоските празници през 426 г.пр.Хр. (Norwood, G 1952: 215 – ок. 425 г.пр.Хр.; срв. Pohlenz 1930: 288 – преди 423 г.пр.Хр; Schmid 1940: 406, n. 2 – ок. 417 г.пр.Хр.). Неговото име (Πολύδωρος), в превод – „Много(на)дарения”, е известно на Омировата Илиада като малолетния син на Приам от наложницата му Лаотое (Hom., Il., 20. 407-412, 21. 90-91, 22. 48; срв. Eustath. ad Il., 16, 175), който загива под стените на Троя, пронизан от копието на Ахил. В Еврипидовата тра- гедийна интерпретация той е най-малкият син на троянския цар Приам и неговата съпруга Хекуба, изпратен от родителите си при тракийския цар Полиместор в Тракия (на Тракийския Херсонес), за да избегне гибелта в случай, че Троя бъде завладяна от ахейците. Когато това се случило, тракиецът убил коварно момчето и захвърлил тялото му в морето, заграб- вайки съкровищата (с тях се асоциира и името му „Много(на)дарения”!), които родителите му изпратили с него, за да не изпитва никаква нужда по време на изгнанието си. Натрапчивата драматургична фигура на златото както в целия текст, така и като главен мотив в поведението на тракий- ския цар Полиместор поражда не само морални (Kirkwood 1947: 61-68; Adkins1960: 193-219; Nussbaum 1986), но и политически внушения (Ло- занова 2011). Духът на мъртвия вече Полидор ясно вижда причината за смъртта си в сребролюбието на своя гостоприемник и желанието му да присвои изпратените му с троянския принц съкровища (25-28):

104 ПРОРОЧЕСТВАТА НА МНОГО(НА)ДАРЕНИЯ

κτείνει με χρυσοῦ τὸν ταλαίπωρον χάριν ξένος πατρῶιος καὶ κτανὼν ἐς οἶδμ᾽ ἁλὸς μεϑῆχ᾽, ἵν᾽ αὐτὸς χρυσὸν ἐν δόμοις ἔχη.

От всички трагедийни персонажи в Хекуба Полиместор определено и преднамерено не буди никаква симпатия и съмнения относно мотивите за престъплението си: само неговите деяния са в пълно противоречие и на νόμος, и на δίκη (1234-1235). Той е принципно „лош”, защото е чужде- нец, варварин, и никакви аргументи не могат да го оправдаят: „варварите никога не могат да бъдат приятели на елините!”

ἀλλ᾽, ὦ κάκιστε, πρῶτον οὔποτ᾽ ἂν ϕίλον 1200 τὸ βάρβαρον γένοιτ᾽ ἂν Ἕλλησιν γένος οὐδ᾽ ἂν δύναιτο.

Фиг.2. Полиместор убива Полидорос; Антонио Темпеста, Polymnestor avaritia inductus Polydorum trucidat, pl.121 от серията към Овидий, Метаморфози, 17 век http://amica.davidrumsey.com/luna/servlet/view/search?q=AMICOID=FASF.58531%20 LIMIT:AMICO~1~1&sort=INITIALSORT_CRN%2COCS%2CAMICOID&search=Search

105 Ваня Лозанова-Станчева

Според оправданията на самия Полиместор в Еврипидовата трагедия, това злодеяние той извършил не от присъщата на варварите алчност и сре- бролюбие, а за да не бъдат заплашени ахейците от възкресяването на Троя и нейната мощ (Euripid., Hec., 1135-1145). Тогава ахейците биха изпрати- ли отново експедиция срещу Троя и биха опустошили владените от него тракийски земи, защото и съседите на троянци са изпитали големи беди по време на войната. Епифанията на Полидор в пролога (1-58) на Еврипидовата трагедия е внушителна и грандиозна. Неговият дух (ψυχή; ϕάντασμα Πολυδώρου; ϕάσμα μελανόπτερον 705) – според множеството опити за реконструк- ция (Mastronarde: 1990: 247-294; Mossman 1995: 50) – може би се е появя- вал на покрива на скенето или се е реел в пространството над него (ст. 32: τοῦ αἰωρήματος) посредством mechane в началото на представлението (Hourmouziades 1965: 160; Bremer 1971: 232-250); или просто е излизал на сцената на нивото, на което малко по-късно се е появявала неговата уплашена от злокобния сън майка (Lane 2007: 290-294)? Струва ми се най- вероятно да е излизал някъде отдолу, от дълбочината на проскениума, от мрачното царство на Хадес и езерото Ахерон, за което индиректно подк- сазват не само Еврипидовите стихове, но и нейните реминисценции в ня- кои детайли от фрагментираната трагедия на Пакувий Илиона от 2 в. пр. Хр. (Pacuv. Iliona 197 sqq.; cf. Va. Opp. I 92 II 490; Schol. Bob. ad Cicero, Pro Sest. 59: ab inferior aulaei parte; Ribbeck 1875: 234, Anm. 5). Цицерон в книга I (За презрението към смъртта: Cicero, Tusc., I. 44. 106) въвежда асоциации с прочутата сцена на появата на призрака на мъртвото момче, казвайки, че той се издига изпод земята, не оставяйки майка си да спи: ecce alius exoritur e terra, qui matrem dormire non sinat. След това цитира в стихове молбата му към нея да се събуди и да му отдаде полагащото му се погребение, за да не бъде тялото му осквернявано и костите му разнасяни из полята:

Mater, te appello: tu, quae curam somno suspensam levas neque te mei miseret, surge et speli natum prius, quam ferae volucresque ……………………………………………… neu reliquias quaeso mias sireis denudates ossibus per terram sanie delibutas foede divexarier (Ribbeck 1875: 234)

Трагедийното действие на Еврпидовата Хекуба започва на зазоряване. В ранното утро Хекуба се е събудила от зловещия пророчески сън (70-95; вж. особено μελανοπτερύγων … ὀνείρων 71; ϕάσμα μελανόπτερον: 705), който я е изпълнил с лоши предчувствия. От монолога на духа на Полидор (а и по-късно от стиховете на самата Хекуба – 70-90, 705) става

106 ПРОРОЧЕСТВАТА НА МНОГО(НА)ДАРЕНИЯ

Фиг.3. Полиместор убива Полидор и хвърля тялото му в морето; Йохан Вилхелм Баур, 1659, илюстрация към Ovid., Met., 13, 429-438 http://en.wikipedia.org/wiki/File:Bauer_-_Polydorus_Polymnestor.jpg

ясно, че той първо се е явил в съня й, пророкувайки й предстоящите зло- вещи събития (ст. 54: ϕάντασμα δειμαίνουσ᾽ ἐμόν 73-74; 81-82): в този ден тя ще погребе двете си рожби – дъщеря си Поликсена и него самия:

δυοῖν δὲ παίδοιν δύο νεκρὼ κατόψεται 45 μήτηρ, ἐμοῦ τε τῆς τε δυστήνου κόρης.

В последните 6 стиха от този монолог Полидор подготвя появата на Хекуба (ст. 53), предвещавайки участта й, без да конкретизира обстоятел- ствата на нейната метаморфоза и смърт. Това ще стори тракийският цар Полиместор в края на трагедията (1259-1274) от името на „тракийския Дионис”... Свързани ли са с „тракийския Дионис” всички прорчества? Полидор започва разказа си, споделяйки че идва от „палатите на мъртвите, от портите на мрака, където Хадес обитава далеч от бого- вете…” (1-2: ῞Ηκω νεκρῶν κευϑμῶνα καὶ σκότου πύλας λιπών, ἵν᾽ ῞Αιδης χωρὶς ᾤκισται ϑεῶν…)��,�� и в дълъг монолог – до влизане-

107 Ваня Лозанова-Станчева

то на Хекуба на сцената, подкрепяна от пленените троянки (59-97) – описва коварното му убийство от царя на Тракийския Херсонес – Полиместор. Въпреки обвързаността му с троянците посредством клетвата за гостоприемство (πρὸς δῶμα Θρῃκίου ξένου: Euripid., Hec., 6; ξένος πατρῶιος: Euripid., Hec., 26), тракийският цар сто- рил злодеянието си веднага след като ахейските войски напуснали опожарената Троя и поели към родината си. Тялото на момчето той захвърлил в морето, без да му отдаде полагащата му се последна почит и да го погребе. От три дни – откакто ахейците са поели на път от Троя – то се мие от морските вълни край бреговете на Тракия. След това Полидор разказва за епифанията на духа на Ахил (ὑπὲρ τύμβου ϕανεὶς: 37; срв. Apollodorus, FHG I. 429:᾽Αχιλλέως ψυχἠν εἰσάγει λέγουσαν). Той е пожелал сестра му Поликесна да бъде принесена в жертва на надгробната му могила като почетен дар (37- 41):

ὁ Πηλέως γὰρ παῖς ὑπὲρ τύμβου ϕανεὶς κατέσχ᾽ ᾽Αχιλλεὺς πᾶν στράτευμ᾽ ῾Ελληνικόν, πρὸς οἶκον εὐϑύνοντας ἐναλίαν πλάτην· αἰτεῖ δ᾽ ἀδελϕὴν τὴν ἐμὴν Πολυξένην 40 τύμβῳ ϕίλον πρόσϕαγμα καὶ γέρας λαϐεῖν

Появата на духа на Ахил над надгробната му могила, който възпи- ра отплуването на флота с пророчествата си за предстоящата съдба на завръщащите се у дома, възхожда поне към следомировия епически цикъл (Iliu Persis, EGF p. 40; Nostoi, EGF p. 53; Cypria, fr. 26 = Schol. Euripid., Hec. 41; Davies 1988: 62-63, а според някои автори – дори към самия Омир: Michelakis 2002; Papaioannou 2007) и ранната гръцка ли- рика (Ibicus fr. 307 PMG). Епитомето на граматика Проклус (Proclus, Chrest. 239 = EGF p. 50) уточнява накратко: ἔπειτα ἐμπρήσαντες τὴν πόλιν Πολυξένην σϕαγιάζουσιν ἐπὶ τὸν τοῦ ᾽Αχιλλέως τάϕον. Докато в Еврпидовата интерпретация на тази култова ситуация появата на духа на Ахил е мотивирана от искането за жертвопринасяне на По- ликсена, Проклус подчертава профетическите аспекти на епифанията като специфична черта на следомировия епос. Той твърди, че когато Агамемнон се готвел вече да отплува от Троада, призракът на Ахил се появил, за да предупреди с прорчествата си гърците за бедите, с които щяло да бъде съпроводено завръщането им, и да ги предпази от тях (EGF p. 53): ᾽Αχιλλέως εἴδωλον ἐπιϕανὲν πειρᾶται διακωλύειν προλέγον τὰ συμβησόμενα. У Квинт от Смирна (Quint. Smyrn., 14, 178 ff.) Ахил се появява на сина си Неоптолем в съня му, за да поиска

108 ПРОРОЧЕСТВАТА НА МНОГО(НА)ДАРЕНИЯ

Поликсена като почетен дял от плячката. В Еврипидовата трагедия и свързаната с нея традиция тъкмо Неоптолем извършва жертвоприно- шението на троянската принцеса. Пророкуването посредством манти- чен сън не е чуждо на мито-ритуалния кръг около култа на великия син на Тетида и особено – в неговите проявления на Понтарх, „владетел на Понта” (Procl., Chrest., 2). Според Ариан в Периплус на Понт Евксин- ски (Arrian., P. Pont. Eux., 34), той се явявал в съня на приближаващите се към неговия мистичен остров Левка (в устието на р. Истрос) или още по време на плаването към него и ги насочвал към най-благопри- ятното за акостиране място. Максим от Тир във Филотимиа (Max. Tyr., Philosoph., p. 109 sq.; вж. Trapp 1997: 83) описва епифаниите на велико- то морско божество като зрение и слух на моряците. Подобни качества проявява и призракът на Полидор, който – както става ясно – първо се появява в пророчески сън на майка си, пробудил я в ранната утрин, а после – и като призрак над лагера на акостиралите на тракийския бряг ахейци, за да предскаже предстоящите събития. (Псевдо-) Лонгинус в своя трактат За възвишеното (Περὶ ὕψους 15. 7 – 1 в.сл.Хр.) съобщава, че още Симонид (ок. 556-468 г.пр.Хр.) живо опи свал (ἐναργέστερον) сцената на епифанията на духа на Ахил, с каквато започвала и трагедията на Софокъл Поликсена (Schol. Euripid., Hec., I. 220; Calder III 1966: 31-56):

Περὶ ὕψους 15. 7: ἄκρως δὲ καὶ ὁ Σοϕοκλῆς ἐπὶ τοῦ ϑνῄσκοντος Οἰδίπου καὶ ἑαυτον μετὰ διοσημείας τινὸς ϑάπτοντος πεϕάντασται, καὶ κατὰ τὸν ἀπόπλουν τῶν Ἑλλήνων ἐπὶ τἀχιλλέως προϕαινομένου τοῖς ἀναγομένοις ὑπὲρ τοῦ τάϕου, ἣν οὐκ οἶδ᾽ εἴ τις ὄψιν ἐναργέστερον εἰδωλοποίησε Σιμωνίδου˙...

Лонгинус обаче не споменава и дума за аналогичната сцена в пролога на Еврипидовата Хекуба. Схолионът към последната свидетелства за из- вестно съвпадение на нейното начало и това на Софоклевата Поликсена (τὰ περὶ τὴν Πολυξένην ἔστι καὶ παρὰ Σοϕοκλεῖ εὑρεῖν). С появата на духа на Ахил от подземния свят, от мрачните струи на Ахерон, е свързан и един от съхранилите се Софоклеви фрагменти на тази трагедия (Pearson 1917: Voll. II, fr. 523, p. 164), който много (но не напълно!) напомня на на- чалните думи на призрака на Полидор в Еврипидовата Хекуба:

Фр. 523 (Apollodorus, FHG I. 429) ἀκτὰς ἀπαίωνάς τε καὶ μελαμβαϑεῖς λιποῦσα λίμνης ἦλϑον, ἄρσενας χοὰς Ἀχέροντος ὀξυπλῆγας ἠχούσας γόους.

109 Ваня Лозанова-Станчева

Фиг.4. Ослепяването на Полиместор; Виргил Солис, 1563, гравюра към Овидий, Метаморфози, песен 13, 560-564 http://www.latein-pagina.de/ovid/ovid_m13.htm#5

Фрагментът е съхранен като цитат на Аполодор от неговата творба За боговете (Περὶ τῶν ϑεῶν) у Порфирий (ap. Stob., Eclogae, I. 49. 50 p. 419). Ф. Ноак (Noack 1890; Noack 1890a, 158-177; срв. Pearson 1917: 162) предполага, че Софокъл първи е свързал епифанията на духа на Ахил в причинна връзка с жертвоприношението на Поликсена и че Еврипид е атакувал неговата версия. Независимо от това коя от двете трагедии е била по-ранна и в какви взаимоотношения стоят те (Gruppe 1834: 593 ff. смята, че Хекуба на Еврипид е по-ранна от Поликсена на Софокъл; срв. Fӧrster 1882: 193-238; Wilamowitz 1906: 268 Anm. 1; Wilamowitz 1962: 229; Wilamowitz 1931: 365, Anm. 1 приема, че Хекуба е по-късна трагедия; Mossman 1995: 44-46 с лит.), едва ли остават съмнения, че Еврипид е по- търсил един по-различен от Софокъл подход, опосредствайки епифанията на Пелеевия син с пророчествата на духа на Полидор. Но това не е случай- но, нито изглежда обичайно търсене на художествен похват, който трябва просто да отличи двете трагедии една от друга. Защото в центъра на сю- жета стои не съдбата на Поликсена (както често се приема!), а тъкмо тази

110 ПРОРОЧЕСТВАТА НА МНОГО(НА)ДАРЕНИЯ

на Полидор, чиято смърт слага край на цялата династия на Приамидите и следователно – на надеждите за възкресението на Троя. Това е реалният политически крах на Троя! И смъртта на Полидор по никакъв начин не остава в модела на „частната”, т.е. персонална загуба на Хекуба в проти- вовес на жертвоприношението на Поликсена за „общото благо” (Adkins 1960: 193-219; срв. Kirkwood 1947: 61-68). Тези специфични му политиче- ски значения придават на мита за троянския принц особена функционал- ност в концепирането на мита за основаването на Рим и пътуванията на Еней към Алба Лонга у римските автори и особено в Енеида на Вергилий (Biow 1996: 23-24; 26, 44-46). Затова и тъкмо с духа на мъртвия Полидор и неговата съдба за- почва трагедийното действие, организирайки в единен разказ отдел- ните, привидно слабо свързани един с друг епизоди на творбата на Еврипид (Богданов 1975; Gregory 1999; Лозанова 2011), интегрира- ни посредством образа на Хекуба. Във втората част на пролога (37- 41) Полидор съобщава, че Ахил се е появил над своята надгробна могила, спирайки гръцката войска, тъкмо когато се приготвяла да отплува, с искането сестра му Поликсена да бъде жертвопринесе- на на гроба като „почетен дял от плячката”. Съдбата на троянска- та принцеса е предрешена. Неговите (на Ахил) другари, казва той, няма да го оставят без дарове (ἀδώρητος 42-43):

καὶ τεύξεται τοῦδ᾽, οὐδ᾽ ἀδώρητος ϕίλων ἔσται πρὸς ἀνδρῶν·

В описанието-коментар на това събитие Хекуба перифразира почти дословно думите на Полидор (92-95), включвайки своя пророчески сън. Третото и най-пространно описание на епифанията на Ахил се появява в стиховете на хора (109-115) след като е съобщил на Хекуба, че гърците са взели решение да принесат в жертва нейната дъщеря. В тези стихо- ве пленените троянки разказват, че Ахил се появил над своята надгробна могила в златното си въоръжение и спрял отплуващите гръцки кораби, крещейки им високо (ϑωΰσσων) да не оставят гроба му без почетен дар (ἀγέραστον):

ποῖ δή, Δαναοί, τὸν ἐμὸν τύμβον στέλλεσϑ᾽ ἀγέραστον ἀϕέντες; 115

Появата на призрака на Полидор измества преднамерено траге- дийния патос от фигурата на Ахил и традиционно принадлежащото му ритуално пространство в Троада (евентуално – при Сигеон, къ-

111 Ваня Лозанова-Станчева

дето античните автори локализират Ахилейон с надгробната могила на хероя) в Тракия и респ. на Тракийския Херсонес. Посредством инкорпорирането на ритуалното пространство на Тракийския Хер- сонес в трагедийната събитийност Еврипид е изградил един нов модел на драматургичното пространство, придавайки му и нова функционалност посредством метафоричния образ на Древна Тра- кия като идентификация на специфичното гранично пространство и граничната ситуация на трагедийния кризис (Лозанова 2011; срв. Lozanova 2002: 523-532; Lozanova 2004: 9-22). Би могло ��да се допус- не, че поетът е предложил този различен подход в художествената интерпретация на митологичния материал не толкова като реакция спрямо своите драматургични първообрази, които и да са те, колко- то следвайки логиката на тракийската локализация на трагедийна- та събитийност. Това ни внушава особено ясно и следеврипидовата традицията за Полидор.

След поставянето на Еврипидовата трагедия Хекуба през последната четвърт на 5 в.пр.Хр. митологичният образ на Полидор „възкръсва” едва през 2 в.пр.Хр. посредством нейните имитациите на римските трагици, начевайки с Ений (Хекуба: Ribbeck 1875: 142-146), Пакувий (Илиона: Ribbeck 1875: 232-239) и Акций (Хекуба), за когото О. Рибек (Ribbeck 1875: 419) предполага, че е преработил навярно трагедията на Ений. Сер- вий в своя коментар към Енеида на Вергилий (Serv. ad Verg. Aen., 7. 320) изрично подчертава, че Ений и Пакувий са следвали Еврипид, назовавай- ки Кисеус баща на Хекуба. Очевидно – едва ли са го следвали само в това (Jocelyn 1967: 221 n. 2)! От тримата римски трагици Ений е подражавал най-близо Еврипидовия първообраз, което може да се проследи в малкото запазени фрагменти от едноименната му трагедия. Сред тях забележите- лен е монологът на призрака на Полидор, който се появява от мрачните дълбини на Ахерон, описвайки своята смърт и епифания в доста по-раз- ширена и величествена форма. Монологът е наречен Grande Carmen от Цицерон в първа книга (16. 36) на Тускулански беседи, където са детайли- зирани характеристиките на подземния свят и пътят към него, спускащ се в пропасти дълбоки през пещери и надвиснали остри скали:

Adsum atque advenio Acherunte vix via alta atque ardua per speluncas saxis structas asperis pendentibus maxumis, ubi rigida constat crassa caligo inferum, unde animae excitantur obscura umbra opertae, imagines

112 ПРОРОЧЕСТВАТА НА МНОГО(НА)ДАРЕНИЯ

mortuorum, alto ostio Acheruntis, salso sanguine (Pohlenz 1918: 1. 37; срв. Dunlop 1872: 71-72).

Според Цицерон тези величави стихове многократно затрогвали зрите- лите в препълнения театър… Класическата версия на мита за Полидор е подета с различни отклонения в детайлите от римските автори като Катул и Проперций, Сенека (Троянки), Овидий (Metam., 13, 430ff.; 527ff.), Вер- гилий (Vergil, Aeneid., 3, 13-70), коментарите на Сервий към Вергилиевата Енеида (Serv. ad Verg. Aen. 3. 15, 49) и др. В Успоредните жизнеописа- ния (§24 Polydorus & Rustius) на Плутарх, както и във Фабули на Хигин (Hygin., Fab., 109: Iliona; срв., 240; 254), може да се долови процесът на съвместяване на различни мито-литературни традиции, отклонявайки се до известна степен от Еврипидовата: роденият по време на Троянската война Полидор бил изпратен в пълна тайна непосредствено след ражда- нето му при най-голямата дъщеря на Приам и Хекуба, Илиона, която била омъжена за тракийския цар Полиместор. Същият мотив е лежал в основа- та на загубената творба на римския трагик Пакувий Илиона (Horat., Sat., 2.3. 61 и схолиите към тези стихове, както и някои оскъдни цитирания у Cic., Tusc., 1, 44. 106; Acad., 2, 27; Serv., Verg. Aen., 1, 653), който в своите поетични творби е третирал предимно сюжета на Троянската война. От съображения за сигурност Илиона го подменила със своя син Дейфилос, представяйки последния за своя брат. След падането на Троя ахейците предложили на Полиместор дъщерята на Агамемнон, Електра, за съпруга, ако убие Полидор. Той се съгласил, но поради заблудата убил собствения си син, Дейфилос. Когато това се случило, Полидор отишъл при Аполо- новя оракул в Делфи, за да научи истината за родителите си. Но останал удивен, научавайки, че неговият роден дом е разрушен, баща му убит, а майка му – в плен. След като се върнал у дома, все още смятайки Илиона и Полиместор за свои родители, той попитал Илиона, защо оракулът греши в прорицанията си. Тогава тя му разкрила истината за неговия произход. По неин съвет младежът ослепил и после убил Полиместор. По-различна е версията в достигналата до нас под фиктивното име на Диктис Критски (Dictys Creten., 2. 18-27; срв. Cedrenos 1.222f.) хроника на Троянската война, датирана към 4 в. Според нея Приам в пълна тайна изпратил своя най-малък син при обвързания с него от клетва за гостопри- емство (= Eurip., Hec. 6) тракийски владетел. По време на дългогодишната обсада ахейците опустошавали близките на Троада земи и градове. Ко- гато Аякс, синът на Теламон, нападнал Тракийския Херсонес, уплашен, че земите му ще бъдат опустошени, Полиместор му предложил в замяна Полидор, много злато и дарове, както и да доставя една година жито за ахейската войска. Ахейците изпратили Одисей и Диомед при Приам за преговори, в които поискали замяната на Полидор с Елена. Парис не ис-

113 Ваня Лозанова-Станчева

кал да се раздели с любимата си и направил така, че троянците да откажат замяната. В отмъщение и за назидание ахейците убили с камъни малкото момче под стените на Троя. Очевидно, тук сме пред едно развитие-интер- претация на Еврипидовата традиция, което съчетава неизвестни източни- ци и Омирови елементи.

3 Към загадката, поставена от Еврипид в трагедията му Хекуба, Вергилий в песен ІІІ на своята Енеида (Vergil, Aeneid., 3, 13-70; Lloyd 1957: 382-400) добавя допълнителни многозначителни детайли към образа на Полидор, в които биха могли да се потърсят допълнително евентуални тракийски култови реминисценции. Той излага фрагментирано един забележителен митологичен разказ, следвайки може би евентуална локална легенда и кул- това практика в Тракия, която би могла да гравитира отчасти и към Еври- пидовата трагедийна концепция. В тази версия поведението на духа на Полидор не следва напълно традиционния елински хероически култ (или на култа към хероса-ойкист), а поема специфични профетически функ- ции, пророкувайки изпод земята по познатия ни вече от Еврипид модел. Според Вергилий, Еней достигнал след бягството си от Троя първо далеч- ната земя, посветена на Марс, която траките обработвали, а нявга била владяна от Ликург. Тя била сред съюзниците на троянци (Vergil, Aeneid., 3, 15: hospitium antiquum Troiae sociique Penates). Мястото на акостиране на Еней не е изрично уточнено. Вергилий споменава само, че събитията се случват на залив, край брега на морето, където Еней искал да основе нов град, който да нарече на свое име. Като част от ритуала на основаването на новия град там хероят принесъл жертва на своята майка (Афродита) и на боговете, които го закриляли. За да застели олтаря свещен с миртови клонки, той се опитал да изтръгне няколко стебла от наблизо стърчащата могила и станало чудо: от тях закапала черна кръв, която опръскала земя- та. От хълма той дочул плачевни вопли и научил страшната история на най-малкия син на Хекуба и Приам, Полидор, която в тази си част вече следва Еврипидовата версия. Поверен от баща си с много съкровища на царя на траките (който тук остава анонимен!), с падането на Троя той бил убит от него, за да заграби всичкото злато, изпратено с момчето. Появата на духа-оракул на Полидор е едно от първите пророчества, с които Еней трябва да бъде насочен от боговете (“бързо от тази престъпна земя да се махнем и този/край да напуснем, с убийство на гост осквернено....”) към Алба Лонга:

.... Бягай от тази проклета земя и от този алчен бряг... (превод от лат. Б. Тонков: Вергилий: с. 65)

114 ПРОРОЧЕСТВАТА НА МНОГО(НА)ДАРЕНИЯ

Преди да отплуват, Еней и неговите съпътници извършили погребал- ния ритуал над тялото на Полидор, натрупвайки много пръст на могилата и преливайки гроба, за да „въведат в гроба душата”. Описанието на риту- ала е забележително с детайлизацията си: И почит 60 сетна отдаваме на Полидора. Натрупваме много пръст върху хълма, а после издигаме тъжни олтари в чест на душите и ги украсяваме със сини повезки, с чер кипарис. Илионки застават наоколо, както 65 е обичаят, с разпуснати плитки. Преливаме гроба с мляко и жертвена кръв и въвеждаме в гроба душата. (превод от лат. Б. Тонков: Вергилий: с. 66) Сцената с оживелите храсти, от чиито откъснати клони капе „черна кръв”, е великолепно реинтерпретирана от Данте в неговата Божествена комедия (Ад, Седми кръг, песен 13), макар и в различен контекст:

... И аз посегнах и с недоумение откърших стрък от трънка и завчас „Защо ме късаш?“ – викна тя с вълнение и цяла в черна кръв застена с глас... (превод от итал. Ив. Иванов, Л. Любенов, с. 69-72)

Фиг.5. Карта на пътуването на Еней от Троя до Лациум: първата спирка е на брега на Тракия http://www.google.bg/images?q=Polydorus+images&hl=bg&rlz=1T4SKPB_ enBG364BG364&um=1&ie=UTF-8&source=univ&ei=Y9VHTcC4Lsf0sgan_9z8Ag&sa= X&oi=image_result_group&ct=title&resnum=1&ved=0CCAQsAQwAA

115 Ваня Лозанова-Станчева

По този начин митът за Полидор е интегриран в митологичната пре- дистория за основаването на града на Еней в Тракия – Енейа (Αἴνεια; Aene(i)a; Aineia, алтернативно – Енейади, Aineiadai като наименование на жителите му; Hirschfeld 1894: 1009-1010; Malten 193: 33-59). Енейa бил град в Тракия на Термейския залив, наречен на името на Еней, който се смятал за негов ойкист. Стефан Византийски (St. Byz. s. v. Αἴνεια) сумира накратко тази традиция, привеждайки фрагмент от коментара на Теон (fr. 10 Guhl) към Ликофрон (ст. 1261). Според него, след като напуснал Илион, Еней доплувал до Тракия, където основал града Енейади (така били нари- чани наследниците на Еней – б.м.), и там погребал баща си Анхиз:

132 Αἴνεια· τόπος Θρᾴκης … ἀπὸ Αἰνείου. Θέων (fr. 10 Guhl) δ᾿ Aἰneιάδας ταύτην καλεῖ, ὑπομνηματίζων τὸν Λυκόϕρονα (v. 1261) „Αἰνείας δὲ μετὰ τὴν Ἰλίου πόρθησιν εἰς Θρᾴκη παρεγένετο καὶ ἔκτισε πόλιν Αἰνειάδας, ὅπου τὸν πατέρα ἔταψε”.

Някои изследвачи смятат, че формата Енейади възхожда към наиме- нованието на жителите на града. Тит Ливий (Tit. Liv., 4, 10, 7) познава град с това име на 15 мили от Тесалоника, точно срещу Пидна, град в плодородната земя на Термейския залив (за евентуалното местоположе- ние на историческия град Енейа – Hammond, 186ff.), на Халкидическия полуостров (Dion. Hal., 1, 49; Skymn., 627; Skyl., 66), на върха на вдаващия се в Термейския залив северозападен нос (Cap Aineia или ¥kra A‡neia: Skymn., 627). Херодот (Hdt., 7, 123, 2) го споменава на последно място сред осемте „съседни на Палене градове, граничещи с Термейския залив”, в земята, наричана и по негово време все още Кросейа (χώρη Κροσσαίη). „От Айнеиа, продължава Херодот, с която свърших изреждането на градо- вете, флотата (на Ксеркс – б.м.) влязла в самия Термейски залив, който се намира в земята Мигдония (γῆ Μυγδονίη).” Градът е секъл монети с изображения на мита за основаването му, сред които се търси и най-ранният пример за изображение на троянската ле- генда за Еней. Това е една тетрадрахма, датирана към 525 г.пр.Хр., която представя Еней с баща си на гръб, а до него – жена, която носи дете по същия начин (Baumeister 1887: 937, Fig. 1015). Монети на същия град от 5 в.пр.Хр. представят Еней като ойкист (Head, Poole1879: 41 f.; Head19112: 214; Sallet1889: 33, Taf. III, 21).

Най-ранните варианти на традицията за основаването на Енейа, в кон- текста на мита за бягството на Еней от Троя след завладяването й от ахей- ците, са фрагментарно съхранени в Римски древности на Дионисий Хали- карнаски (Dion. Hal., 1,46-49; Lloyd 1957: 382-400; Egan 1974: 37-47). На първо място той цитира един обширен фрагмент на Хеланик от неговата

116 ПРОРОЧЕСТВАТА НА МНОГО(НА)ДАРЕНИЯ

Фиг. 6. Град Енейа, 525 г. пр. Хр.; тетрадрахма с надпис ΑΙΝΕΑΣ и сцена с бягството на Еней от Троя – най-старото изображение на легендата (Baumeister, p. 937, Fig. 1015)

Фиг. 7. Македония, Енейа, ок. 450 г.пр.Хр.; тетрабол, изо- бражение на Еней с шлем http://www.snible.org/coins/hn/macedon.html#d

Троика (Dion. Hal., 1, 46-48 = FGrH I Fr. 127), който трудно би могъл да бъде отделен от собствения му разказ: „Еней със синовете си и своя баща, вземайки и изображенията на боговете (пенатите), отплувал с кораб през Хелеспонта и доплавал до най-близкия полуостров, който се намира пред Европа и се нарича Палене”. Изразът е много странен, защото по-логич- но би било полуостровът, достигнат първом от Еней, да е Тракийският Херсонес, а не Халкидическият полуостров, а още повече – Палене! Тази земя обитавал тракийски народ, наричан крусаи, които били съюзници на троянците и им помагали по време на войната много повече от всички други:

... ἔϑνος δ̉ εὔχεν αὐτὴν Θρᾴκιον σύμμαχον Κρουσαῖυν καλούμενον ἀπάντων προϑυμότατον τῶν συναραμένων αὐτοῖς τοῦ πολέμου.

Тази версия относно бягството на Еней, според Дионисий Халикар-

117 Ваня Лозанова-Станчева

наски, е най-достоверната. Подир туй той цитира Кефалон от Гергис (фик- тивен автор, под чието име се предполага, че Хегезианакс от Алексан- дрия публикувал някои свои творби и най-вече своята Троика: Athenaeus 9.393d; FGrH 45 F7) и Хегезип (от Мекиберна на Халкидика, живял през 4 или 3 в.пр.Хр.). И двамата автори са писали за Палене, където бил ло- кализиран традиционно от латинските автори градът Енейа. Според тези локални автори Еней като достигнал Тракия, умрял там! Сам авторът на Римски древности твърди, че напускайки Троада, Еней и неговите съпът- ници най-напред достигнали Тракия и „спрели на полуостров Палене, на- селяван от варвари, наречени крусаи (Krousa‹oi), които му предложили прием. Тук те прекарали зимата и построили храм на Афродита на един от носовете и основали град, наречен Енейа (Aeneia), където оставили всич- ки, които от умора не можели да продължат пътуването, и онези, които избрали да останат там”. Дионисий Халикарнаски уточнява, че градът съ- ществувал чак до управлението на наследниците на Александър Македон- ски, но че бил разрушен по времето на управлението на Касандър, когато била основана Тесалоника. Жителите на Енейа с много други били пресе- лени в новопостроения град, въпреки че и към времето на Тит Ливий (Tit. Liv., 40. 4; 44.10,7; 45,30) градът все още съществувал и пазел традициите си. Той свидетелства за ежегоден празник в чест на Еней като основател (херос-ойкист) на града, който празнували с голяма тържественост (Tit. Liv., 40, 4, 9). Ликофрон в началото на 3 в.пр.Хр. също познава тази тради- ция (Schol. Hom., Il., 13, 459; Schol. и Tztetz. on Lyc., 1236). Усилията към локализацията на древния тракийски град Енейа пропускат уникалността на прорицанието на Полидор: то изрично указва да не се построява град при неговото подземно мистериално светилище-прорицалище, което би могло да се намира и под могилен насип (Фол 2004: 73). Указанията му са да напуснат „този алчен бряг”, „с убийство на гост осквернено...”! Тази локална традиция ясно разграничава култа към мъртвия херой-ойкист (бащата на Еней, Анхиз, или самия Еней) от проявленията на (антропо- демонизирания) профет (Rabajiev 2007, 509-513; Рабаджиев 2008: 82-86; Theodosiev 1995: 371-384; Theodosiev 2000: 435-447), идентифициран като духа на Полидор по модела на „доктриналните персонификации от типа на Орфей – Залмоксис – Резос (Фол 2002: 19, 39-40, 50, 52, 178, 183; Фол 2004: 41, 73, 160). Това би обяснило, може би, разминаването в локализа- цията на гроба на Полидор, който не бива да се търси при „града на Еней”. В по-късна контаминация двата топоса са били, изглежда, обединени в един, което е породило недоразумението. Подобна ситуация подсказват и събитията около основаването на Амфиполис при сакралния регион на Деветте пътя (̉Εννέα ὁδοί) на река Стримон. „Обединените сили на тра- ките” (Thuc. 1.100: ὑπὸ τῶν Θρᾳκῶν ξυμπάντων …), начело с едоните, десетилетия наред оказвали яростна въоръжена съпротива спрямо всеки

118 ПРОРОЧЕСТВАТА НА МНОГО(НА)ДАРЕНИЯ

опит не само той да бъде заселен, но и не позволявали нито да бъде разо- раван, нито засяван (Herod. 7, 113-115; срв. Thuckyd. 4. 102. 2-3). Една поредица латински автори локализира алтернативно надгробната могила на Полидор при Енос (Aenos, Αἶνος) на устието на Хеброс (Plin., NH, 4, 11, 18; Pomp. Mela, 2, 28; Amm. Marc., 27, 4, 13; Serv. ad Vergil. Aeneid., 3.16), който те смятат за основания от Еней град. На Енос локали- зира същите събития и анонимният съставител на Origo Gentis Romanae 9. 4-5 (ок. 4-5 в.), без да пропусне да упомене историята на Полидор и Полиместор. Според него Еней първо акостирал в Тракия, където основал Енос, назовавайки го на свое име. Вероломството на Полиместор станало известно чрез убийството на Полидор…:

9. 4: … Itaque eum magnis cum opibus pluribusque sociis utriusque sexus a Troia digressum longo mari emenso per diversas terrarium oras in Italiam devenisse ac primum Thraciam appulusum Aenum ex suo nomine condidisse. 5. Dein cognita Polymestoris perfidia ex Polydori nece inde digressum pervectumque ad insulam Delum….. (Sehlmeyer 2004: 9)

Тази идентификация навярно е станала под влияние на сходството (ако не и идентичността!) между специфичните култови елементи в легенда- та за основаването на града и мита за убийството на Полидор от тракий- ския цар Полиместор, обясняващо евентуално възникването на подземно мистериално светилище (надгробна могила или пещера) с прорицаващ от него (антроподемонизиран) „профет на Бакхус” (Gruppe, p. 209, Anm. 5). Плиний (Plin., NH, 4. 18) също поставя без колебания гроба на Полидор при Енос, на устието на Хеброс, регион, принадлежал преди на кикони- те (os Hebri, portus Stentoris, oppidum Aenos liberum cum Polydori tumulo, quondam Ciconum regio). Градът е споменат още от Омир (Hom., Il., 4, 520) като съществуващ по време на Троянската война, което подсказва за реминисценции от евентуални микенски политически и култови реликти. Споменаването на киконите във връзка с Енос загатва тази архаичност на източниците на римските автори или за съзнателно търсене на архаиза- ция. Изглежда асоциирането на култовата ситуация около евентуално под- земно мистериално светилище с основаването на града в Тракия от Еней е вторично, в контекста на нейната литературизация. Помпоний Мела (ок. 43 г.сл.Хр.) обединява двете традиции в кратко- то сведение, че Еней основал Енос при Хеброс, в земите на киконите (2, 28: eximia est Aenos ab Aenea profugo condita. Circa Hebrum Cicones...), което съвпада с локализацията на мита за Полидор в Метаморфози на Овидий (ст. 530: has datus Ismario regi Polydorus in oras): там убиецът на „най-невръстния от синовете” на Хекуба е идентифициран като „цар на Исмарос”. Цецес в коментара си върху поемата Александра на Ликофрон

119 Ваня Лозанова-Станчева

(Schol. Lycophr. 1236) добавя, че Райкелон, град в Македония, бил наре- чен Енос, заради посещението на Еней там, което би могло да е по-скоро усилие за преодоляване на противоречията в легендата за основаването на града на Еней на Халкидика и неговата идентификация с града на устието на Хеброс. Интегрален момент на повечето версии е култовата ситуация около подземно мистериално светилище (надгробна могила или пещера) с прорицаващ от него (антроподемонизиран) „профет на Бакхус”, иденти- фициран с омировия герой Полидор. Конон в своя разказ за Еней (Konon, Diêgêsis 46; Egan 1974: 37-47) комбинира двете версии, въвеждайки допълнителни неизвестни детайли. Когато Илион бил превзет, Еней, синът на Анхиз и Афродита, избягал от ахейците и се заселил първо на Ида... После взел със себе си своя баща и колкото могъл от своите привърженици и поел на изток, следвайки напът- ствията на Афродита. Преминал Хелеспонта и достигнал до Термейския залив, където погребал мъртвия Анхиз. Той, обаче, не приел предложени- ето на местното население да им стане цар. И в разказа на Конон, както и в този на Вергилий, Еней не основал града си на мястото, на което акос- тирал за първи път след напускането на Троя, очевидно следвайки прори- цанията! Продължил към Брузийската земя (не е ясно, дали не е грешно изписване на Крузийската земя, където античните автори локализират обичайно град Енейа). Там той приел властта над тази земя, предложена му от местното население, жертвопринесъл една крава, която го следвала от Ида (Афродита била повелила това!), и основал град, който от тогава бил наречен Енейа по името на своя основател. По-късно, обаче, името било променено на Енос (не е ясно, дали това сведение принадлежи на самия Конон или е интерполирано от патриарх Фотий, автор на епитомето на съчинението на Конон, за да свърже двете традиции в единен разказ). В цялата антична традиция не е известен друг град Енос, освен този на устието на Хеброс! Това, заключава Конон, е едно от многото сведения, които гърците предават, докато други извеждат римския народ от него (от Еней – б.м.) и го правят основател на Алба. Разбира се, римските автори са насочили усилията си към развитието на последната концепция в пре- организирането на митологичните си източници и са редуцирали по-ран- ните митографски детайли за пребиваването на Еней в Тракия (Egan 1974: 37-47). Въпреки че Конон е живял в края на І в.пр.Хр. и началото на І в.сл.Хр., има достатъчно основания да се допуска, че неговият разказ възхожда към доста по-стари елински митографски извори. Фотий също споменава за не- говите „много древни първоизточници”. Някои изрази и ситуации в този разказ дори се отклоняват от представата, че Еней е напуснал Троя и извър- шил своите пътувания с кораб. Налага се по-скоро внушението, че в този ранен вариант на мита, гравитиращ към основаването на града с неговото

120 ПРОРОЧЕСТВАТА НА МНОГО(НА)ДАРЕНИЯ

име, Еней е извършил пътуването си по суша. Това усещане се засилва от традиционния за основаването митологичен образ на следващата го крава (крава води Илос към мястото на бъдещия Илион: Apollod., 3, 12, 3; крава води Кадъм към мястото на бъдещата Тива: Pausan., 9, 12, 1ff и т.н.), която трябва да бъде пренесена в жертва на мястото, предопределено за основа- ването на Енейа от Афродита, една Велика богиня-майка – бъдещата Тихе на града. Очевидно сме пред фрагменти от устойчиво митологично ядро и ритуален комплекс около основаването на нов град в Тракия, вписан в най-ранните литературни редакции на мита за Еней и съпроводен от необ- ходимите за това прорицания (но не от Делфи!) и гроб-хероон на херой, с чието ритуално препогребване („въвеждане на душата в гроба”, по думи- те на Вергилий, Vergil., Aeneid., 3. 66-67: animamque sepulchro condimus) са били свързани те. Подобна ситуация може да се долови и при основава- нето на Амфиполис и препогребването на Резос, когото Хипонакс в един свой фрагмент (Hipponax, fr. 41, p. 598 Brg; Tzetz. аd Posthom. P. 65 Schirach) представя като цар на Енейа:

ἐπ᾽ ἀρμάτων τε καὶ Θρηϊκίων πώλων λευκῶν ἰὼν κατ᾽ ἐγγὺς Ἰλίου πύργων ἀπηναρίσϑη Ῥῆσος Αἰνίων (MS. Αἰνειῶν, corr. Brink.) πάλμυς.

Цецес, коментирайки тези стихове, които цитира, допълва, че Резос е бил цар на Енейа: Ὁ δὲ Ῥῆσος Αἰνειῶν Θρᾴκης ἠν βασιλεύς, υἱ ὸς Στρύμονος ἢ Ἡιονέος καὶ Τερψιχόρης … Формата на наименованието на града – Енейон (Αἰνειῶν) – внушава дори асоциации с надгробна моги- ла/хероон на хероя-ойкист – епоним, което съответства на митологичната версия, отнасяща смъртта на Еней в Тракия. В коментара на Сервий към Вергилиевата Енеида (Serv. аd Vergil Aeneid., I. 469) Резос дори става син на Хеброс, което идентифицира евентуалната му локализация по нетра- диционен начин. Ситуацията позволява да бъде допусната хипотезата, че асоциирането на „гроба на Полидор” с град Енос на устието на Хеброс би могло да е извършено поради функционирането там на древно светилище (надгробна могила или пещера) с прорицаващ от него (антроподемонизи- ран) „профет на Бакхус”. Тази литературна (?) асоциация на култа на Полидор и на Резос е забе- лежителна, защото индикира типологически (а навярно – и генетически) идентични мито-ритуални и култови ситуации/комплекси, свързани вто- рично с основаването на нов град в древна Тракия, алтернативни на Дел- фийския оракул. Още повече, че митологичната фигура на Резос също се асоциира с профетическите функции на подмогилен оракул – „профет на Бакхус”, с каквито се проявява Полидор в реконструирания митологичен наратив. Прочутото описание на съдбата на мъртвия Резос в оплакването

121 Ваня Лозанова-Станчева

на неговата майка – муза принадлежи на едноименната трагедия на Еври- пид (962-974) и кореспондира тясно с култовия контекст, очертал се около митологичната фигура на Полидор:

κρυπτὸς δ᾿ ἐν ἄντροις τῆς ὑπαργύρου χθονὸς 970 ἀνϑρωποδαίμων κείσεται βλέπων ϕάος Βάκχου προφήτης ὥστε Παγγαίου πέτραν ᾤκησε σεμνὸς τοῖσιν εἰδόσιν θεός.

Текстът е силно повреден и не подлежи на сигурна реконструкция, което превръща всичките му интерпретации в крайно хипотетични. Най-голям проблем създават последните четири стиха, третиращи антроподемонич- ната съдба на Резос след смъртта му. Музата, неговата майка, сравнява (?) участта на своя син в позицията му на антроподемон (ἀνϑρωποδαίμων) с тази на някакъв „профет на Бакхус” (Βάκχου προφήτης), който обитава скалите на Пангей. Поради разночетенията в кодексите (в Палатино се появява една късна корекция на ὥστε в ὅς τε) не става ясно дали думите σεμνὸς… ϑεός се отнасят към ἀνϑρωποδαίμων или προφήτης. Една дълга коментаторска традиция предлага различни идентификации-интер- претации на „профета на Бакхус”:

1). с Ликург: Ф. Фатер и Г. Диндорф (Vater 1837: 280; Dindorf 1840: 626-627) предполагат, че това е Ликург. Основания за това те виждат както в представянето му в трагедията на Софокъл Антигона (955 сл.: … ἐκ Διονύσου/ πετρώδει κατάφαρκτος ἐν δεσμῷ) като „заключен в скални окови” (вж. схолиона към тези стихове, който обяснява стихове- те на Софокъл с това, че Ликург бил хвърлен в пещера „и като затвори- ли входа, обрекли го на гладна смърт”), така и в не съвсем ясния израз у Страбон (10.3.17), който асоциира Дионис с едонеца Ликург: [οἱ Φρύγες] τὸν Διόνυσον καὶ τὸν Ἠδωνὸν Λυκοῦργον συνάγοντες εἰς ἓν τὴν ὁμοτροπίαν τῶν ἱερῶν αἰνίττονται.

2). с Орфей: Е. Маас (Maass 1895: 67-68) идентифицира „профета на Бакхус” с Орфей. Според него, музата вече е споменала Орфей и няма нужда да повтаря името му; асоциацията на Орфей с Дионис е обичайна тема, казва той, от Херодот насетне. Според интерпретацията на Е. Маас на последните стихове от монолога на музата, на Пангей има Дионисов оракул, който е Орфей, и Резос също ще има светилище в пещера там. Той въвежда и асоциацията на пещерата-светилище с традицията за подземно- то жилище на Залмоксис, която У. Лийф и А. Нок по-късно ще доразвият (Nock 1926: 164-186; срв. Leaf 1916: 1-11; Porter 1916: introduction, и др.). В една група извори Орфей също се проявява като подмогилен профет,

122 ПРОРОЧЕСТВАТА НА МНОГО(НА)ДАРЕНИЯ

Фиг. 8. Червенофигурна хидрия с изображение на прорицаващата глава на Ор- фей, 440 г.пр.Хр.; Античен музей и колекция Лудвиг, Базел, Швейцария

който след насилствената си/мъченическа смърт изисква да получи дос- тойно погребение, според прорицанието, а след като това се случва, сам започва да дава прорицания от хероона си (Conon, Fab. 45; Phanocles ap. Stob. Tit. 62, p. 399 = Kern 1972: Test. 77; Antigon. Caryst. = Kern 1972: Test. 130; Ovid., Metam., 11, 50-60; Lucian., Adv. Indoc. 109 ff. = Kern 1972: Test., 118; Pholpstr., Her., 5. 3; срв. Philostr., Vit. Apoll. Tyan., 4. 14 = Kern 1972: Test., 134; Guthrie 1935: 35 ff.). В една от речите си Дион Хризостом (Or. 1, 57) поставя Орфей сред първите, почитани заради мантическите си уме- ния (Ziegler 1939: 1200 – 1316). Редица произведения на изкуството и осо- бено на вазописта, антични геми и огледала илюстрират тази устойчива култова ситуация. Около митологичната фигура на Орфей са концентри- рани най-много антични сведения, очертаващи забележителната култова ситуация на hêrôa с оракул.

3). с Резос: П. Пердризет (Perdrizet 1910: 13-28) критикува аргументите на Е. Маас, бидейки убеден, че „профетът” е самият Резос, което би могло да се допусне, ако корекцията ὥστε („така, както”) в ὅς τε („онзи, който”) е правилна. Във всички случаи, както подсказва проф. Ал. Фол (Фол 1991: 84), характеристиката остава непроменима. От У. Лийф и У. Портър насам (Leaf 1916: 1-11; Porter 1916: XXV-XXVI; вж. напоследък Blomart 2004:

123 Ваня Лозанова-Станчева

89, n. 15) серия изследвачи виждат в Резос един акумулиран по литерату- рен път образ, който е имал евентуално своите първообрази в по-ранни тракийски митологични фигури като Орфей и Протезилай (срв. Borgeand 1991: 51-59), но не е притежавал местен култ и връзка с Тракия. Но това е тема на друго изследване!

4). с Дионис като „реинкарнация на Бакхус”: У. Риджуей (Ridgeway 1926: 17) предполага, че „профетът на Бакхус” е самият Дионис, в едно изследване, с което се опитва да защити хипотезата си, че Еврипид е на- писал трагедията си Резос, както и Вакханки, по време на пребиваването си в македонския двор. А. Нок (Nock 1926: 164-186) отхвърля всичките предложени до него хипотези, за да направи не по-малко екстравагантно- то предположение, че прототип на „профета на Бакхус” трябва да е бил … Залмоксис (вж. Попов 1995)!

Ако самият Резос от едноименната Еврипидова трагедия е генериран по литературен път, то това не означава, че поетът не е следвал един ус- тойчив култов модел на тракийския „профет на Бакхус” като подмогилен оракул, получил антроподемоничния си статус и специфични прорица- телски функции в резултат на насилствена и мъченическа смърт. Може би този модел е бил следван от Еврипид и в изграждането на образа на Полидор. В трагедията Хекуба, струва ми се, прозират допълнителни вну- шения, които биха подкрепили подобна хипотеза по отношение на мито- логичната фигура на Полидор.

4 Трагедийните действия на Еврипидовата Хекуба са рамкирани и интег- рирани не случайно от две пророчества – съответно в пролога и епилога на творбата. Симетрични на прорчествата на Полидор в пролога са тези в епилога на получилия внезапно с ослепяването си профетически дар тракийски цар Полиместор (ст. 1267), които също разкриват предстояща- та съдба на Хекуба, но и на нейната дъщеря Касандра, и на Агамемнон. Той сам признава, че само препредава пророчествата на „тракийския Ди- онис” (ὁ Θρηξὶ μάντις εἶπε Διόνυσος τάδε), които, струва ми се, имат специфични структуроопределящи трагедийното действие функции и доизграждат загатнатото още в пролога контекстуално мито-ритуално пространство (Лозанова 2011). Застанал пред Агамемнон, от когото търси правосъдие и справедливост, ослепеният от пленените троянки тракийски цар Полиместор разкрива в присъствието на Хекуба нейната и на царя на Микена съдбовна обреченост: Агамемнон (1279-1281) и Касандра (1275) ще бъдат застигнати от смъртта чрез ръката на Клитемнестра (1277); Хе- куба, полудяла от скръб, ще се превърне в огненоока кучка (1265: κύων

124 ПРОРОЧЕСТВАТА НА МНОГО(НА)ДАРЕНИЯ

γενήσει πύρσ’ ἔχουσα δέργματα) и ще намери своята смърт във вълни- те на морето, скачайки от мачтата на кораба (1259-1263); нейното име ще бъде увековечено с гроба й (σῆμα) на носа Киноссема, “Знакът на кучето” (Κυνὸς σῆμα) на Тракийския Херсонес (срещу Ахилейон на Малоазий- ското крайбрежие!), който ще служи като знак/маяк в морето за моряците (1271, 1273): τύμβῳ δ᾿ ὄνομα σῷ κεκλήσεται κυνὸς ταλαίνης σῆμα, ναυτίλοις τέκμαρ. Не бива да се подценява обстоятелството, че тъкмо в тази Еврипидова трагедия за първи път се появява наименованието на Киносема и етиологическата легенда, свързана с него! Еврипид изгражда, струва ми се, своята творба Хекуба по-скоро от перс- пективата на мотивиращия метаморфозата традиционен митологичен и култов инвариант, отколкото от гледна точка на иманентната драматургич- на функция на злодеянията, задвижили трагедийните механизми. В това отношение трагедията много се доближава до Еврипидовата Вакханки. Тъкмо в този контекст схолионът към ст. 1267 въвежда асоциации с про- чутото светилище на Дионис с оракул в Тракия (ἢ ἐν τῇ Θρᾴκῃ Διόνυσος μάντεῖον), където се намирали и изписаните от Орфей таблички:

…Някои казват, че светилището на Дионис било около Пангей, други – около Хемус, където се намират писанията на Орфей върху дъсчици, за които се говори и в Алкестида (ст. 966 и Shol. ad 968).... А понеже и Дионис бил прорицател и във Вакханки (ст. 288) казва: „Това божество е прорицател, защото вакхическото изстъпление и безумието имат голяма пророческа сила.” (Извори 1981: 113)

[1267. ὁ Θρῃξὶ μάντις: ὁ ἐν τοῖς Θρῃξὶ μάντις ἔλεξε Διόνυσος ταῦτα. I. ἢ ἐν τῇ Θρᾴκῃ Διόνυσος μάντεῖον ἦν, ἢ ἐν Θρᾴκῃ μάντις Διόνυσος καλούμενος.]

Gu. I. Διόνυσος: οἱ μὲν περὶ τὸ Πάγγαιον εἶναι τὸ μαντεῖόν φασι τοῦ Διονύσου, οἱ δὲ περὶ τὸν Αἷμον, οὗ εἰσι καὶ Ὀρϕέως ἐν σανίσιν ἀναγραϕαί, περὶ ὧν ϕησιν ἐν Ἀλκήστιδι.... ὅτι δὲ καὶ Διόνυσος μάντις καὶ ἐν Βάκχαις ϕησὶ „μάντις δ᾽ ὁ δαίμων ὅδε∙ τὸ γὰρ βακχεύσιμον καὶ <το> μανιῶδες μαντικὴν πολλὴν ἔχει”. A.B.M.I. (Dindorf 1883: 510)

Схолиастът подсказва индиректно евентуалната множественост на прорицалищата в Тракия, подчертавайки тяхната неизменна свързаност с Дионис (Фол 1991:84-85; 148-163 и др.). На това съответства прочуто- то Херодотово описание на светилището на Дионис с прорицалище при сатрите (7. 111), което според Е. Маас (Maass 1895: 69, Anm. 87; срв Nock 1926: 164-186) е идентично на споменатото от Дион Касий (51.25):

125 Ваня Лозанова-Станчева

… Те (сатрите – б.м.) притежават прорицалището на Дионис; прори- цалището се намира в най-високата част на планината; измежду сатрите с прорицанията в светилището се занимават бесите, жрица дава прорица- нията точно като в Делфи – няма нищо по-различно (превод от стргр. П. Димитров, Херодот 1990: 188).

Съзвучни на тези представи са и стиховете на самия Еврипид в не- говата забележителна трагедия Вакханки (297-300), спомената в по-горе цитираните схолии към Хекуба:

μάντις δ᾽ ὁ δαίμων ὅδε˙ τὸ γὰρ βακχεύσιμον καὶ τὸ μανιῶδες μαντικὴν πολλὴν ἔχει˙ ὅταν γὰρ ὁ ϑεὸς ἐς τὸ σῶμ᾽ ἔλϑῃ πολύς, λέγειν τὸ μέλλον τοὺς μεμηνότας ποιεῖ.

Очертанията на Дионисовото ритуално пространство, в което е пото- пено трагедийното действие на Хекуба, са драматургически уплътнени от няколко допълнителни художествени щрихи, натоварващи преднамерено троянките с дионисови характеристики. В ст. 1076 тракийският цар По- лиместор характеризира ослепилите го жени като „вакханки на Хадес” (Βάκχαι Ἅιδου). Изразът придава на троянките очертанията на свеще- нослужителки на хтоничния Дионис, чиято релативност с Хадес е под- сказана още от Хераклит (fr. 15 Diels: ὡϋτὸς δὲ ᾍδης καὶ Διόνυσος; срв. Macrob., Saturnal., 1. 18. 17 = Kern 1972: 251, No 239; Фол 1991: 148-163 и др. с извори, коментар и лит.). Тъкмо в този си аспект се проявява про- рицаващото от подземното си мистериално светилище божество посред- ством екстатични видения (Farnel 1909: 100, 132, 281). Когато хорът обвинява Агамемнон за неговата пристрастност в дебата, дали Поликсена да бъде пренесена в жертва на гроба на Ахил, подобна характеристика получава в партията на хора прорицателката Касандра (ст. 121): тя е наречена τῆς μαντιπόλου Βάκχης, въпреки че в цялата мито- поетична традиция е известна като прорицателка на Аполон. Асоциацията е породена както от цялостния ритуален контекст на трагедията, така и от логиката на култовата ситуация около евентуалното мистериално прори- цалище, експлицитно въведена в коментара на схолиаста към към ст. 1267: „защото вакхическото изстъпление и безумието имат голяма пророческа сила.” На подобна представа съответстват неясните на пръв поглед вну- шения във Fr. 86 (Mette 1959: fr. 86) от Есхиловата трагедия Басариди на тетралогията Ликургия, където Аполон („увенчаният с бръшлян Аполон, вакхическият прорицател”) получава присъщи на Дионис характеристи- ки:

126 ПРОРОЧЕСТВАТА НА МНОГО(НА)ДАРЕНИЯ

… ὁ κισσεὺς Ἀπόλλων, ὁ βακχ<ε>ι{οσ}όμαντις …

По подобен начин Хекуба отново характеризира Касандра и в ст. 676:

οἲ ̉γὼ τάλαινα: μῶν τὸ βακχεῖον κάρα τῆς θεσπιῳδοῦ δεῦρο Κασάνδρας ϕέρεις;

Труднопреводимите стихове, в които Хекуба изплаква мъката си над току-що намереното бездиханно тяло на Полидор, отново са въведени вак- хически асоциации:

685 αἰαῖ, κάτάρχομαι γόων. βακχεῖον ἐξ ἀλάστορος ἀρτιμαθῆ νόμον ...

Подценявайки ритуалната функционалност на тези характеристики в трагедийното действие и тяхната контекстуална релативност с прор- чествата на „тракийския Дионис”, повечето изследвачи предпочитат да интерпретират βακχεῖον просто като „див, беснеещ”/ “wild, frenzied”, т.е. като десакрализиран и формализиран художествен израз (Nussbaum 1986: 409; Mossman 1995: 166-168 с лит.; вж особено 168, n. 1). Разгледани, оба- че, в контекста на Дионисовото ритуално пространство и култовите асо- циации, в които е вписано трагедийното действие, приведените стихове биха хвърлили допълнителна светлина върху цялостното разбиране на енигматичната Еврипидова творба. Налага се внушението, че може би сме пред художествена, респ. дра- матургична реинтерпретация на култова ситуация около подземно мис- териално светилище (надгробна могила или пещера) с прорицаващ от него (антроподемонизиран) „профет на Бакхус”, идентифициран в този случай с (псевдо-) Омировия Полидор. Идентификацията не е случайна! Профетическите функции на Еврипидовия Полидор тясно кореспондират с подчертано дионисовия характер на едноименната митологична фигура от Тиванския цикъл – синът на Кадъм и Хармония, брат на Семела, Ино, Агаве и Автоное, наследил короната на Тива след Пентей, баща на Лаб- дакус, дядо на Лай и прадядо на Едип (Hesiod., Theogon., 975-978; Hrd., 5, 59; Euripid., Phaoenissae 1, 5; Diod., 4, 2, 1ff.; Hygin., Fab., 179, срв. 76). Дионисовият характер на фигурата на тиванския Полидор е подчертан от разказа на Аполодор (Apollod., 3.5.5; срв. 3.4.2, 3.12), който включва в кон- текста на неговата генеалогия историята за любовта на Зевс към Семела и раждането на Дионис, както и историите на Ликург и Пентей. Същата традиция, изглежда, следва Павзаний (Pausan., 9.12.4), свързвайки мис-

127 Ваня Лозанова-Станчева

тичната история за появата на една култова фигура на Дионис с Полидор:

„Има и една легенда, че с мълнията, хвърлена върху брачната стая на Семеле, от небесата паднал и един дънер. Казват, че Полидор украсил този дънер с бронз и го нарекъл Дионис Кадъм…” (превод от стргр. В. Русинов, Павзаний 2005: 256).

Много е вероятно Еврипид да е комбинирал свързаната с Дионис фигу- ра на епическия херой Полидор с тази на локалния тракийски антроподе- мон-профет, към който гравитира светилище с Дионисов тип прорицали- ще, поставяйки началото на една нова литературна традиция. Моделът на митотворчество би бил идентичен с този на трагедията Резос. Реконстру- ируемо е устойчиво митологично ядро и ритуален комплекс около основа- ването на нов град, съпроводени от необходимите за това подземно мисте- риално светилище (надгробна могила или пещера) и прорицаващ от него (антроподемонизиран) „профет на Бакхус”, алтернативни на Делфийското прорицалище.

ЛИТЕРАТУРА

Adkins 1960: Adkins, A. W. H. Basic Greek Values in Euripides’ Hecuba and Hercules Furens. – ClQ, 60, 193-219 Baumeister 1887: Baumeister, A. Denkmäler des klassischen Altertums (zur Erläuterung des Lebens der Griechen und Römer in Religiom, Kunst und Sitte). München and Leipzig, Bd. 2, 1887 Biow 1996: Biow, D. Mirabile dictum: representation of the marvelous in medieval and Renaissance Epic. Michigan, 1996 Blomart 2004: Blomart, A. Transferring the Cults of Heroes in Ancient Greece: A Political and Religious Act. – In: Maclean, J. K. B., Aitken, E. B. Philostratus’s Heroikos: religion and cultural identity in the third century. Leiden, 2004 Borgeand 1991: Borgeand, Ph. Rhésos et Arganthoné. – In: Orphisme et Orphée: En lhonneur de Jean Rudhardt (ed. Ph. Borgeand). Geneva, 1991, 51-59 Bremer 1971: Bremer, J. M. Euripides Hecuba 59-215. – Mnemosyne, Series IV, Vol. 24, 1971, 232-250 Calder III 1966: Calder III, W. M. A Reconstruction of Sophocles’ Polyxena. – GRBSt 7, 1966, 31-56 Conacher 1967: Conacher, D. J. Euripidesn Drama: Myth, Theme and Structure. Toronto, 1967 Davies 1988: Davies, S. G. Epicorum Graecorum Fragmenta. Gӧttingen, 1988 Dindorf 1840: Dindorf, G. (Ed.) Euripidis tragoediae superstites et deperditarum fragmenta. T. III. Annotationes. Oxford. 1840 Dunlop, J. C. History of Roman literature from its earliest period to the Augustan age. Vol. I, New York, 1827

128 ПРОРОЧЕСТВАТА НА МНОГО(НА)ДАРЕНИЯ

Egan 1974: Egan, R. B. Aeneas at Aineia and Vergil’s Aeneid. – Pacific Coast Philology, Vol. 9, 1974, 37-47 Farnel 1909: Farnel, L. R. The Cults of the Greek States. Vol. 5, Oxford, 1909 Fӧrster 1882: Fӧrster, R. Achilleus und Polyxena: Zwei unedierte Deklamationen des Choicius. – Hermes 17, 1882, 193-238 Gregory 1999: Gregory, J. Euripides: Hecuba. Introduction, Text, and Commentary. Atlanta, Georgia, 1999 Gruppe 1834: Gruppe, O. Ariadne: Die tragische Kunst der Griechen in ihrer Entwicklung und in ihrem Zusammenhang mit der Volkspoesie. Berlin, 1834 Gruppe 1906: Gruppe, O. Griechische Mythologie und Religionsgeschichte. Bd. II, München, 1906 Guthrie 1935: Guthrie, W. K. Orpheus and Greek Religion: a study of the Orphic movement. New York, 1935 Hall 1989: Hall, Ed. Inventing the Barbarian: Greek Self-Definition through Tragedy. Oxford, 1989 Hammond 1972: Hammond N. G. L. A History of Macedonia. Vol. I, Oxford, 1972 Head 19112: Head, B. V. Historia Numorum. A Manual of Greek numismatics. Oxford, 19112, p. 214 Head, Poole 1879: Head, B. V., Poole, R. S. Catalogue of the Greek Coins in the British Museum: Macedonia etc., London, 1879 Hirschfeld 1894: Hirschfeld, G. Aineia. – RE I, Stuttgart, 1894, 1009-1010 Hourmouziades 1965: Hourmouziades, N. Production and Imaginaion in Euripides. Athens, 1965 Jocelyn 1967: Jocelyn, H. D. The Tragedies of Ennius. Cambridge, 1967 Kern 1972: Kern, O. Orphicorum Fragmenta. Berlin, 1972 Kirkwood 1947: Kirkwood, G. M. Hecuba and Nomos. – TAPA 78, 1947, 61-68 Lane 2007: Lane, N. Staging Polydorus’ Ghost in the Prolgue of Euripides’Hecuba. – Cl.Q. Vol. 57/1, 2007, 290-294 Leaf 1916: Leaf, W. Rhesos of Thrace. – JHS 35, 1916, 1-11; Lloyd 1957: Lloyd, R. B. Lloyd Aeneid III and the Aeneas Legend. - AJPh, Vol. 78, No. 4, 1957, 382-400 Lozanova 2002: Lozanova, V. Altthrakien als Mythologeme des griechischen Dramas. – VIII-th International Congress of Thracology „THRACE AND THE AEGEAN”. Sofia, 25-29 September 2000. С., 2002, Vol. II, 523-532 Lozanova 2004: Lozanova, V. Die Euripidische Tragödie Hekabe: Zwischen Thrakischen Chersonesos und der Insel der Seligen. – In: IX-th International Congress of Thracology: Thracians and Circumpontic World. Chişinău – Vadul lui Vodă, 6-11 September, 2004, Chişinău, 2004, Т. III, 9-22 Maass 1895: Maass, E. Orpheus. Untersuchungen zur griechischen römischen altchristlichen Jenseitsdichtung und Religion. München, 1895 Malten 1931: Malten, L. Aineas. – Archiv für Religionswissenschaft (ARW) 29, 1931, 33-59 Manuwald, G. (2000) Pacuvius’ Iliona. Eine römische Version des Polydorus- Mythos. In: Manuwald, G. (ed.) Identität und Alterität in der frührömischen Tragödie. Würzburg, 2000, (301 - 314)

129 Ваня Лозанова-Станчева

Mastronarde 1990: Mastronarde, D. J. Actors on high: the skene roof, the crane, and the gods in Attic drama. – ClAnt 9, 1990, 247-294 Mette 1959: Mette, J. (Hsgg.) Die Fragmente der Tragӧdien des Aischylos. Berlin, 1959 Michelakis 2002: Michelakis, P. Achilles in Greek Tragedy. Cambridge, 2002 Mossman 1995: Mossman, J. Wild Justice. A Study of Euripides’ Hecuba. Oxford, 1995 Noack 1890: Noack, F. Iliupersis: de Euripidis et Polygnoti quae ad Trojae excidium spectant fabulis. Gissae, 1890 Noack 1890a: Noack, F. Iliupersis des Euphronios. – In: C. Robert. Aus der Anomia. Berlin, 1890, 158-177 Nock 1926: Nock, A. D. The End of Rhesus. – The Classical Review, vol. 40, No. 6, 1926, 164-186 Norwood 1952: Norwood, G. Greek Tragedy. New York, 1952 Nussbaum 1986: Nussbaum, M. C. The Fragility of Goodness: Luck and Ethics in Greek Tragedy and Philosophy. Cambridge, 1986 Papaioannou 2007: Papaioannou, S. Redesigning Achilles: “recycling” the epic cycle in the “Little Iliad”: (Ovid., Metamorphoses 12.1 – 13.622). Berlin/New York, 2007 Pearson 1917: Pearson, A. C. The Fragments of Sophocles. Cambridgem 1917 Perdrizet 1910: Perdrizet, P. Cultes et mythes du Pangée. – Annales de l'Est, 24, 1910, № 1, 13-28 Pohlenz 1918: Pohlenz, M. (Ed.) M. Tullius Cicero, Tusculanae Disputationes. Leipzig. 1918 = http://www.perseus.tufts.edu Pohlenz 1930: Pohlenz, M. Die Griechische Tragödie. Leipzig and Berlin, 1930 Porter 1916: Porter, W. H. The Rhesus of Euripides. Edited with Introduction and Notes by W. H. Porter. Cambridge, 1916 Rabajiev 2007: Rabajiev, K. Mt.Pangaios. The War for its Silver in Myth. – In: Thrace in the Graeco_Roman World. (Proceedings of the 10th International Congress of Thracology, Komotini – Alexandroupoli, 18-23 October, 2005.) Athen, 2007, 509-513 Ribbeck 1875: Ribbeck, O. Die Römische Tragödie im Zeitalter der Republik. Leipzig, 1875 Sallet 1889: Sallet, A. von. Beschreibung der antiken Münzen. Bd. II: Paeonien, Macedonien, die macedonischen Könige bis Perdiccas II, Berlin, 1889, 33, Taf. III. 21 Schmid 1940: Schmid, W. Geschichte der Griechischen Literatur. Munich, 1940 Sehlmeyer 2004: Sehlmeyer, М. Origo Gentis Romanae. Die Ursprünge des römischen Volkes. Texte zur Forschung 82. Darmstadt, 2004 Stephanopoulos 1980: Stephanopoulos, T. K. Umgestaltung des Mythos durch Euripides. Athens, 1980 Theodosiev 1995: Theodosiev, N. The Sacred Mountain of the Ancient Thracians. – In: Thracia 11, 1995 (= Studia in honorem Alexandri Fol), 371-384 Theodosiev 2000: Theodosiev, N. Monumental Tombs and Hero Cults in Thrace during the 5th – 3rd centuries B. C.. – In: Pirenne-Delforge, V., Suarez de la Torre (éds.) Héros et héroïnes dans les mythes et les cultes grecs. Actes du Colloque organisé à l'Université de Valladolid, du 26 au 29 mai 1999 (= Kernos. Supplément no. 10, 2000), 435-447

130 ПРОРОЧЕСТВАТА НА МНОГО(НА)ДАРЕНИЯ

Trapp 1997: Trapp, M. B. (Ed.) Maximus of Tyre. The Philosophical Orations, trans. with notes M. B. Trapp, Oxford 1997 Vater 1837: Vater, F. Vindiciae. – In: Vater, F. Euripidis Rhesus cum scholiis antiquis. Berlin, 1837 Wilamowitz 1906: Wilamowitz-Mӧlendorf, Ul. von. Griechische Tragӧdie. Berlin, 1906 Wilamowitz 1931: Wilamowitz-Mӧlendorf, Ul. von. Der Glaube der Hellenen. Bd. I, Berlin, 1931 Wilamowitz 1962: Wilamowitz-Mӧlendorf, Ul. von. Kleine Schriften. Bd. IV, Berlin, 1962 Zwicker, J. Polymestor No1. – RE 21.2, Stuttgard, 1952, 1768-1772 Ziegler 1939: Ziegler, K. Orpheus. – RE 18.1, 1939, 1200 – 1316 Богданов 1975: Богданов, Б. Двучастните трагедии на Еврипид и въпросът за описанието на мирогледната проблематика на античната трагедия. Кандидатстка дисертация. София, 1975 Вергилий. Енеида. Превод от лат. Борис Тонков. София, 1979 Данте Алегиери. Божествена Комедия. Превели от итал. Ив. Иванов и Л. Лю- бенов. С., 1975 Извори за историята на Тракия и траките. София, 1981, Т. 1 Овидий. Метаморфози. Превел от лат. Г. Батаклиев. С., 1974 Лозанова В. 2004: Лозанова В. Еврипидовата трагедия Хекуба: драматургич- ният топос на метаморфозата. – В: Черно море между Изтока и Запада. (IX Пон- тийски четения, Варна, 16-17 май, 2003). Варна, 2004, 161-169; Лозанова В. 2011: Лозанова В. Еврипидовата трагедия Хекуба: метаморфоза и ритуално пространство. – Култура, литература, действителност. (Юбилейна на- учна конференция в чест на проф. Богдан Богданов, 6 ноември 2010 г.). С., 2011 (под печат) Лозанова В. 2010: Лозанова В. Енейа. – В: Енциклопедия Древна Тракия и траките (http://www.thracians.net/index.php?option=com_content&task=view&id =529&Itemid=102) Павзаний 2005: Павзаний. Описание на Елада. Книги VI-X. Превод от старо- гръцки В. Русинов. С., 2005 Попов 1995: Попов, Д. Богът с многото имена. С., 1995 Рабаджиев 2008: Рабаджиев, К. Антроподемонът в Тракия. – В: Phosphorion. Сборник в чест на ст.н.с. Мария Чичикова. С., 2008, 82-86 Фол 1986: Фол, Ал. Тракийският орфизъм., С., 1986 Фол 2002: Фол, Ал. Тркийският Дионис. Книга трета: Назоваване и вяра. С., 2002 Фол 2004: Фол, Ал. Orphica Magica I. С., 2004 Херодот 1990: Херодот.История. Част втора. Превод от старогръцки П. Дими- тров. С., 1990 Ancient coins of Macedon: http://www.snible.org/coins/hn/macedon.html#d British Museum: Collection database search: Minted in Aeneia: http://www. britishmuseum.org/research/search_the_collection_database/search_results.aspx

131 Ваня Лозанова-Станчева THE PROPHECIES OF THE “MANY-GIFT[ED]”

Vanya Lozanova-Stantcheva (summary)

The submitted essay deals with the origin and development of the mythological figure of Polydorus (the translation of the name from Ancient Greek means as much as „many-gift[ed]”) and its eventual rooting in well- known ritual practices in Ancient Thrace. Although the name comes up already in Homer’s Iliad, in ancient-Greek literary tradition it is generally associated with Euripides’ tragedy Hecuba (dated to ca. 425 BC, mostly because of the occurrence in its text of allusions to the revival of the Delos Festivities in 426 BC). The whole conception of the tragedy Hecuba seems to be organized namely with a view to the localization of the tragic action in Thrace, in an explicit Thracian context; this fact has presumably led a number of researchers preoccupied with its study to the assumption that the mythological figures of Polydorus and of the Thracian king Polymestor are not to be regarded as a result just of Euripides’ purely poetical fantasy – they have rather been loaned from some local “gloomy” myth from the Thracian Chersonese. Does it seem possible to reconstruct an eventual cult situation pre-conditioned by the Thracian localization of the action of the tragedy feeding up the tragic characters in Euripides’ tragedy? The exposition is organized in 3 main groups of source problems: 1. In the first place is considered the mythic-literary complex related to the epiphany and prophecies of Polydorus in the context of Euripides’ tragedy Hecuba and its literary tradition. The appearance of the ghost of Polydorus deliberately removes the pathos of the tragedy from the figure of Achilles and his traditional ritual space in Troas (eventually near Sigeon, where the ancient authors localized Achilleion and the burial tumulus of the hero) in Thrace, and, respectively, on the Thracian Chersonese. Through the incorporation of the ritual space of the Thracian Chersonese into the range of events in his tragedy Euripides created a new model of the dramaturgic space, also adding a new functionality to it by means of the metaphoric image of Ancient Thrace as identification of the specific border area and borderline situation of the tragedy crisis. One may suppose however that the author suggested this particular approach in the literary interpretation of the mythological material not so much as a response to his dramaturgical prototypes – whoever they might be – as rather as following the logics of the Thracian localization of the events of the tragedy action. 2. All this also very clearly indicates the post-Euripidean tradition about Polydorus considered in the second place in the submitted essay. After the staging of Euripides’ tragedy Hecuba in the last quarter of the 5th

132 ПРОРОЧЕСТВАТА НА МНОГО(НА)ДАРЕНИЯ century BC the mythological figure of Polydorus “was revived” only during the 2nd century BC through the imitations of Roman tragedians like Ennius (Hecuba), Pacuvius (Iliona), and Accius (Hecuba). The mythological narrative about Polydorus in Latin literature – especially the version of Pacuvius (Iliona) and the Chronical of the Trojan War, referred to Dictys of Crete and dated to AD 4th century – is an original evolvement-interpretation of the Euripidean tradition merging anonymous sources of mythology with Homeric elements. 3. The most significant tendency of development of the mythological narrative on Polydorus offers the tradition connecting Polydorus’ prophecies with the founding of the city of Aineia (Αἴνεια; Aene(i)a; alternatively – Aineiadai as designation of its inhabitants, as well as of the city of Aenus situated on the shore of the river Hebros), assigned to Aeneus. This tendency reveals an earlier circle of sources, alternative to the tradition of the foundation of Alba Longa, where Aeneus founds an eponymous city in Thrace and dies (or – his father Anchises) being buried there as a heros oikistes. An integral moment of a great part of the mythic-literary versions is the specific cult situation surrounding an underground mystery sanctuary (tumulus or cave) with a prophesying (anthropodaemonized) “Bacchus’ prophet” identified with the epic hero Polydorus. Certainly, the Roman authors oriented their efforts towards the developing of the conception on the foundation of Alba Longa by Aeneus, omitting the earlier mythographic details about the stay of the hero in Thrace. 4. Finally, last but not least, the literary material is analyzed in the Dionysian context of the tragedy conceptualization of Euripides’ Hecuba, where oracular dreams, prophecies and Bacchic associations frame up the mythic-dramaturgical events as a whole. The outlines of the Dionysian ritual space, in which the action of the tragedy Hecuba is embedded, appear dramaturgically sealed by some additional artistic strokes deliberately loading the women of Troy with Dionysian characteristics. The conclusion yields the hypothesis that we may possibly be facing a literary, respectively dramaturgic re-interpretation of a cult situation surrounding an underground mystery sanctuary (tumulus or cave) with an anthropodaemonized “Bacchus’ oracle” prophesying there, in this case identified with the (pseudo-) Homeric hero Polydorus. It seems very probable that Euripides merged the image of the epic hero Polydorus, generally associated with Dionysos, with the figure of the local Thracian anthropodaemonic prophet, towards which a sanctuary with an oracle site of Dionysian type leans, thus laying the beginnings of a new literary tradition. The pattern of the mythical creation might appear identical with that of the tragedy Rhesus ascribed to Euripides. Reconstructible seems also the steady mythological core and the ritual complex related to the founding of a

133 Ваня Лозанова-Станчева new city, along with the required underground mystery sanctuary (tumulus or cave) with a prophesying (anthropodaemonized) oracle (“Bacchus’ prophet”) there, as an alternative to the Delphic oracle site.

134 THRACIA XX

ОМИР И ТРОЯ В КУЛТУРНОТО ПРОСТРАНСТВО НА СРЕДИЗЕМНОМОРИЕТО: ПОЛИТИКИ НА НАСЛЕДСТВОТО

Цвете Лазова

Увод Основанията ми да предложа този текст са заниманията ми с Омир като докторантка на създадения през 1972 година институт по тракология към БАН, които в годините се трансформираха в интерес към разбирането на употребите на миналото в контекста на разнообразните културни поли- тики – от една страна разбирани като процедури, които регулират про- изводството на културни продукти и практики, а от друга страна разби- рани като рефлексии на властта в акта си на определяне и представяне на културните значения. В този смисъл културните политики са винаги терен на оспорвани значения. Ето защо интересът ми се насочи не само към разнообразието от изследователски инструменти по отношение на из- следването на Античността, но и към „туристическия поглед” към нея. Превърнал се в сериозно изследователско поле на антропологията след 70-те години на миналия век, туристическият обект започна да се разбира като знак за общуване и комуникация. Така той съчетава процесите на комодификация (превръщането му в стока) и създаването на образите на автентичността, които в контекста на глобалната консумативна култура всъщност продават туристичекия продукт. Туристическият поглед, който е винаги социално организиран и систематизиран, търси автентичност- та. Тя е конструирана от знаци, а тези знаци се изграждат в дискурсивни практики, които обективират Античността и я правят самоочевидна. (Urry 1990). Самоочевидността се изгражда чрез дискурса, който сам по себе си обединява езика и практиката, назовава и чрез този акт дава значение на материалните предмети и социалните практики. Така те стават видими и дискурсивно оформени. Формирането и съществуването на дискурса оз- начава, че у нас вече е изградена идеята за това, което очакваме да видим като туристи. Туризмът от своя страна генерира професионалисти, които изпълват мястото или пространството с все нови и нови обекти, предназ- начени за туристическия поглед, търсещ „автентичността” на другото вре- ме и на другото място. Ето защо тази работа ще направи опит да види темата за Омир и негова- та Троя през призмата на процесите, произвели образите им чрез различни дискурси и допринесли за съставянето на пътеводителя, който туристите имат в ръцете си, посещавайки това място (Korfman 2005). Туристичски-

135 Цвете Лазова

ят „съветник” или пътеводителят обикновено е подложен на множество „очистителни” практики, които премахват всичко излишно в процеса на автентизирането на мястото.

Пространството, мястото и техните значения Значенията на пространството и мястото се изграждат чрез социалните отношения на властта. Използвам категорията пространство, сполучливо употребявана по отношение на Балканите, поради по-голямото внимание към сплотяващите процеси и структури, които изграждат значенията на това пространство в полето на културата, т.е. в различните категории на общуването и отношенията, връзките и зависимостите, породени в него. При това стремежът ми е да го поставя в рефлексивния му контекст, така че да разкрива връзките мужду знанието, властта и пространствеността, а не в контекста на статичната националистична претенция, която се вижда в изрази като „пространство, населявано от гърците” или „пространство, в което се е развила английската нация”. (Тодорова 2010: 31–32). Простран- ствените характеристики на Средиземноморието са белязани от метафо- рата за кръстопът на множество култури, взаимодействали си във времето. Поради тази му същност средиземноморското пространство се дефинира и чрез категорията „големи и малки традиции” (Goody 2000: 473–487). Идеята се развива след антропологичните изследвания на Робърт Ред- фийлд в Латинска Америка, който чрез синтез от дисциплини осмисля по нов начин обвързаността на малките общности с по-големите общности – държавите (Redfield 1956). Тъй като антропологичните изследвания са контекстуални, те отнасят различни елементи от „голямата” традиция – свещена книга, значим текст, ритуал и пр. – към живота на хората и всеки- дневието им. В случая Омир и неговата Троя в представата на много хора за Средиземноморието са значимият „текст”, който ги привлича към това място. Пространствнените характеристики на Средиземноморието съдър- жат и преплитащи се изследователски традиции, белязани от динамиката на дефинирането и предефинирането на изследователските инструменти, насочени към разбиране на парадигмалната му стойност. Поради това Средиземноморието може да бъде видяно и като лаборатория, в която се разпознават и епистемологичните трудности в изследването му (Лазова 2009: 189–206). Омировата Троя (тур.Truva) се намира на Егейското крайбрежие на западната част на Мала Азия край пролива Дарданели в Източното Сре- диземноморие. Културното пространство на Средиземноморието съдържа представата за Омир като начало на западната традиция, поради което днес се смята за най-популярната туристическа дестинация и е предмет на ан- тропологичен изследователски интерес като „престижна зона” (Boissevain 2000: 685–696). Освен заниманията с Античността per se, ясно е очертан и

136 ОМИР И ТРОЯ В КУЛТУРНОТО ПРОСТРАНСТВО НА...

един друг подход, който вижда тази епоха от европейската традиция като социален и културен капитал на европейските национални държави и този факт води до усъвършенстване на методите за разбирането ѝ. Ареалът на Средиземноморието, откъдето произтича и ореолът на Античността, вли- за в изследователския дневен ред на процесите, изграждащи национални- те държави и тяхното „изобретяване” и „въобразяване”, като се превръща в едно от съвременните измерения за разбирането на миналото и негово- то наследство (Hobsbawm, Ranger 1983: 1–14; Андерсън 1998). Подходът, който залага преди всичко на процесите на конструиране на националните държави и мястото на Античността в тях, е обвързан и с рефлексивността като съвременна посока на организацията на знанието. Тъй като знанието има социална природа, то се конструира в определен исторически и соци- ален контекст и има разпознаваеми граници на своята валидност (Бъргър, Лукман 1996). Този подход залага на изясняването на смисъла в контекста на изследваните отношения��, ��както и механизмите, чрез които те се обек- тивизират и стават естествено приемливи за хората. Той очертава поле, което включва Античността и дисциплините, които я изучават, в едно изследователско пространство, съдържащо и историческата перспектива на тяхното формиране. Тези модели на мислене са породени от новото разбиране за знанието, което се ситуира в социалните дискурси и това по- ражда процеси, необходими за предефиниране на предходно знание с цел да се предложат нови пътища, чрез които може да се мисли за съвремен- ния свят. Нови развития в мисленето, нова организация и производство на знанието пораждат и нови интерпретации на културното пространство на Средиземноморието. Оттам произтичат и новите въпроси, свързани с пресечната точка на знанието и властта, които стоят извън обсега на тра- диционните дисциплини. (Meskell 1998: 1–13). Този тип изследвания са рефлексивни, отношенчески и анализиращи процесите на изграждане на значения, смисъл, ценности и тяхната употреба. Те акцентират върху по- литиките на представяне, тоест начините, по които властта е въвлечена в конструирането на значението, така че то да се възприема от социалните групи като естествено. Както вече споменах, представата за Омир и неговата Троя се свързва с културното пространство на Средиземноморието, както и с началата на западната традиция. Омир е знак за античност, за антични епохи и наслед- ства особено за западната традиция и за европейското – основни инстру- менти за историческото (ре)конструиране на миналото. Епохите, периоди- зациите и традициите са понятия на историческата наука, формирана през последните около 200 години, когато в Европа се създават националните държави. Наред с тях обаче и други категории като традиции и наследства оформят пространствата, като всички те са или едновременни, или застъп- ващи се, други са последователни или напълно откъснати едни от други

137 Цвете Лазова

(Тодорова 2010: 35–38). В случая фокусът ще бъде върху дискурсивните практики, които се организират и контролират от интелектуалните акаде- мични елити в различни национални школи и които са формирали пред- ставите, вписани в пътеводителя из руините на Троя, формиращ основно „туристическия поглед” (Korfman 2005).

Омир и Троя в митовете за основаване: политически употреби Омир е епическият поет, осигурил в голяма степен ореола на Антич- ността, тъй като той обезсмъртява в слово войната на гърците с Троя и троянците, извеждайки специфични събития от един много широк кон- текст и нареждайки ги в изгодна за гърците позиция – заради бягството на троянския принц Парис с отвлечената от него Елена, гърците водят война с троянците и постигат победа над града Троя чрез хитростта на дървения кон. Омировият разказ не е прост хронологичен наратив за събития, след- ващи едно след друго, а е сложен подбор от множество подобни разкази. Това е индикация за голямо майсторство, а и за това, че има публика, ко- ято добре разпознава и съзнава значимостта на разказите. Наскоро след завършването на епическия наратив, темата е в публично обръщение като се представя повсеместно в образи от множество художници. Значимостта на войната за гърците прави поемите му да съперничат на другите „голе- ми” традиции като религиозните текстове от Средиземноморието. Преп- редавайки този разказ, гърците осигуряват наратива, който легитимира „героичното” им минало, а по-късната западна традиция непрекъснато ще се връща към него с различни инструменти за (ре)конструкции. Разположен на стратегическо място, градът Троя се намира на грани- цата между Изтока и Запада, между Средиземно и Черно море. Около 3. век пр. Хр. Рим започва да огласява своя троянски произход – троянецът Еней води оцелели троянци до Лациум на Италийския полуостров, където те усядат и поставят началото на римското население. Така се ражда един от митовете за основаването на Рим, който осигурява разказ за това. Като всеки мит за произход, така и той описва как се появява някаква нова ре- алност. Поемата на Вергилий Енеида е наративът, който легитимира нача- лата на римската култура, като я свързва с Троянската война. На тази основа са и разказите, които съдържат позовавания на Троя и които използват това място и неговото минало за легитимиране на други политически действия. Така Троя с нейния ландшафт и разказите, свърза- ни с нея, се вплита още по-здраво в корените на западната традиция. Сред- новековни рицарски романи за Троя от 12. и 13. век преразказват свиде- телства от 1.- 5. век за падането на Троя. Като резултат много наследници като франки, бургунди, нормани, бретонци, както и турците започват да се виждат като наследници на троянците. Например рицарите от четвъртия кръстоносен поход (1202-1204), които никога на достигат Йерусалим, оп-

138 ОМИР И ТРОЯ В КУЛТУРНОТО ПРОСТРАНСТВО НА...

равдават непочтените си схеми за превземането на Константинопол с това, че са дошли да отмъстят за обсадата на Троя, „тъй като тя принадлежи на нашите предци и ние сме дошли да отвоюваме тази тяхна земя” (Korfman, 2005). Така разказите за Троя започват да играят ролята на мит за осно- ваването на Европа, която вече започва да формира идеята или по-скоро идеала за себе си. Много подобно е отношението и на Мехмет Завоевате- ля, който след падането на Константинопол посещава Троя и надгробните могили в равнината (1462), за да стане ясно, че най-сетне е отмъстено за безчестието и позора срещу неговите земи. Така Омир и неговата Троя се превръщат в оспорвано пространство, легитимиращо нечие минало. Омир и неговата Троя разпалват въображението и на ерудитите от 16. и 17. век. Въпреки че някои пътешественици успяват да достигнат до Атина, условията за проникване на западни учени в Гърция са неблагоприятни до падането на Османската империя. Ренесансовите учени са принудени да ограничат интересите си до Италия, където се провеждат и първите разкопки през 16. век в Рим. Статуите, разкопани в Рим през 16. и 17. век, една от които е тази на Лаокоон, започват да красят домовете на фамилии като Медичите. Тези фамилии създават и един канон, който често обявя- вал откритите статуи за работа на гръцки майстори, възхвалени от Плиний Стари (23/24-79). Така вербалните и невербални езици, които днес знаем, че не са едно и също нещо, тогава се свързват в едно цяло, за да произ- ведат сигурно знание за Античността. Тези канонични творби започват да се изучават и от майстори на изобразителното изкуство като Рубенс. Тъй като идеалите на Ренесанса се разпространяват отвъд границите на Италия – Франция и Англия, с тях се разпространява и практиката да се колекционира и изучава античното изкуство. ( Whitley 2007: 17– 41). Новият социален опит, породен от индустриализацията и формирането на националната държава през 18. век, е белязан от нови пространствени отношения. Падането на Османската империя и зависимостта ѝ от добра- та воля на западните сили променят положението. В началото на 18. век познаването на античното изкуство става характеристика на изискаността на джентълмена. Времето на 18. век е и апогеят на пътуванията в Италия, смятани за първите туристически дестинации, където художници рисуват своите патрони пред импозантни руини, като дорийския храм в Пестум. Ражда се и практиката да се формират клубове, свързани с антикварните им интереси. През 18. век – времето на експанзията на технологично и научно знание – става ясно, че античността не е безлично цяло и че в мно- го отношения гръцкото изкуство е дълбоко различно от римското. С тези разбирания и при тези нови условия започва процес на спонсориране на експедиции в Гърция. Новите изследвания върху Гърция се различават с по-голям обхват и точност (Whitley 2007: 26). Тези изследвания обаче все още работят по-скоро в посока на подобряване на вкуса и чувствителност-

139 Цвете Лазова

та към красивото, отколкото в посока на изледвания в самата Гърция.

Древна Гърция – родина на уникален европейски дух Устремът в изучаването на Атина�� допринася за изграждането на иде- ала, който по-късно Винкелман ще оповести, а след това ще се катего- ризира като елинизъм, с което да означи преклонението на Запада пред великото елинско наследство.�� Така�� към края на 18. век се появяват и но- вите идеи за европейското, една от които съвременните автори наричат елинизъм (Hamilakis 2007: 57–123; Morris 2000: 37–76). Тази идея или по- скоро идеал се отнася до разпознаването на древна Гърция като родина на уникалния европейски дух. Тя измества интереса на учените от Рим към Гърция. Двигателят и на идеята, и на идеала е Й. Винкелман (1717-1768), който създава двутомната „История на изкуството на древността” (1764), чрез която лансира и нова естетика. Хердер (1744-1803), Гьоте (1749- 1832), Шилер (1759-1805) гледат на Античността през неговите очи. В края на 18. век интересът към Гърция нараства и Винкелмановата идеали- зация на нейната древност оказва силно влияние върху изследователската практика и образованието. Александър фон Хумболт (1769-1859), назна- чен за министър на образованието (1808-1810), има задачата да възроди националния морал след поражението на пруските армии при Йена през 1806 година от Наполеон. По-старите занимания на благородниците с античността се трансформират в професионална, университетски инсти- туционализирана „наука” - Altertumswissenschaft или „наука за древност- та”. Професионализацията на науката за древността е резултат от мощна държавна интервенция, която превръща Берлинския университет в меж- дународен изследователски център. Класическата филология, заразена с позитивистки дух, застава в епицентъра на германската университетска професионализация като развива педантичните си похвати, подкрепяни едновременно от романтичния идеал - Винкелмановия елинизъм. Хумболт превръща „науката за древността” в основа за новото пруско образование, за да спаси с религиозен фанатизъм падналия национален дух след пора- жението от Наполеон при Йена. Така изучаването на Античността вече не е само сухо академично занимание, а и форма на хуманистично самоусъ- вършенстване и реализация, което заслужава немското понятие Bildung (Morris 2000: 37–76). На практика тази романтична посветеност на елинския идеал вър- ви ръка за ръка с развитието на науката за древността като академична дисциплина. Всъщност германските учени, педантични към каквото и да било друго изследване, освобождават гърците от естествените канони на изследователските практики за анализ и по този начин превръщат древна Гърция в метаисторичен концепт, изграден от Винкелман. Самият Вин- келман никога не посещава Гърция и развиването на педантични изследо-

140 ОМИР И ТРОЯ В КУЛТУРНОТО ПРОСТРАНСТВО НА...

вателски умения в контекста на основните позитивстки модели на мисле- не на практика не се отнасят до гърците. Те остават извън анализа. Не е случайно твърдението на Александър фон Хумболт, ключова фигура в раз- пространението и утвърждаването на елинизма, че германците трябва да виждат Гърция от разстояние, да я виждат в нейното минало, откъсната от нейната всекидневна реалност. Всеобхващащата концепция за Volksgeist или „духа на народа” стои в основата на идеализиращия древна Гърция мисловен модел.

Омир и Троя в академичния дискурс преди Хайнрих Шлиман Ако досега Омир и неговата Троя стоят в основата на европейското като наследено минало, вписано основно в ранните легендарни наративи, то напорът в развитието на „науката за древността” в Германия е белязан с борбата за материализирането на този идеал. Процесът се активизира и от национализма, който става политически особено важен от края на 60-те години на 19. век��, когато започва да играе съществена роля и във фор- мирането на археологическото наследство. Историческата връзка между национализма и археологията, особено през втората половина на 19. век днес е предмет на интензивни изследвания. Те акцентират върху приро- дата на тази обвързаност, която е плод на развитие в социален, културен, политически и икономически контекст (Kohl, Fawcett 1995). Процесите на индустриализация през 18. век в Западна Европа, които предизвикват твърде разнородни движения в посока на промяна на статуквото, създа- ват условия за противодействие на тези нови тенденции. Консервативните елементи започват да акцентират върху идеи, свързани с историческото и биологичното единство на нациите. Романтично настроените европей- ски интелектуалци призовават националните си държави да запазят исто- рическото и биологичното наследство, което техните граждани споделят (Trigger 2005: 268–269). Бързото развитие на германската Altertumswisswnshaft в тази посока започва да откроява спецификите на националните школи по отношение на изучаването на древността. Нацията и изграждането на националната идентичност започват по специфичен начин да произвеждат материални обекти – артефакти, места и паметници – които да направят видимо ан- тичното наследство. Този процес протича при ясното съчетаване на ан- тичните текстове с материализацията им, т.е. споменатото в текстовете да се извади на бял свят и да се назове в съответствие с тях. До 1870 година, когато Шлиман започва работата си в Троя, Гърция преди лирическите поети от 7. век пр. Хр. се смята за реалност от един ранен или героичен период, представен от Омир. Заниманията на английските историци от 18. век с Омир съдържат в себе си перспективата за един хомогенен период, който се простира от заселването на Гърция в най-древни времена до пър-

141 Цвете Лазова

вата Олимпиада през 776 г. пр. Хр. Те общо взето се оставят на датировки- те, изведени от гръцките текстове (Херодот, Тукидид, Ератостен). Така те смятат, че чрез Омир и епоса като цяло се предоставя един ясен и директен достъп до времето, предхождащо създаването на полисите. Някои омиро- веди от това време обаче започват да разбират поемите в романтичен дух – те намират Омир за поет на една по-примитивна култура и поради това по-интересна и ценна от лустросания Вергилий. Привлечени са от идеята, че поезията на Омир е спонтанен изблик на оригинален гений. Тази идея е в съгласие с теоретичната им посока, че Омир е естествен израз, „отра- зяващ” реалността в Гърция преди полисите. В контекста на романтичните идеали, изградени от Винкелман и ока- зали силно влияние върху Омировата проблематика, един радикално различен подход към ранна Гърция изведнъж придобива първостепенно значение в Германия под формата на филологически анализ. Той става из- вестен чрез Фридрих Волф и неговите Prolegomena ad Homerum (1795). Тази теория успешно дефинира и стереотипизира понятието „Омиров въ- прос” за следващите 150 години. Т.н. аналистка позиция на Волф остава предимно германска и се поддържа от фактора национализъм, тъй като е в духа на всеобхващащата тогава изследователска концепция на германския университетски професионализъм, свързан с Volksgeist, придобил широка популярност през 19. век. Според аналистите Омир е просто редактор, който е „съшил” ранни народни песни, за да създаде една голяма поема. В процеса на добавянето и съединяването се е формирал противоречивият и напукан текст, който ние днес познаваме като Илиада. Ето защо Илиада е ценна като извор за общия етос (дух) на Омировото време, смятано за реалност много след Троянската война. От другата страна стоят т. н. унитаристи, които твърдят, че Омир е един вдъхновен поет, който е създал Илиада като отделна велика поема, препре- давана във формата, в която ние днес я познаваме. Противопоставянето аналисти – унитаристи, макар и твърде условно, остава предимно герман- ско. Националистичните тонове в т.н. Омиров въпрос остават непривлека- телни за учени от други страни, които не вземат страна в този поляризиран дебат. Римската история например остава по-популярна изследователска перспектива във Франция, отколкото гръцката, а когато френските учени се заемат с предархаична Гърция, те загърбват целия англо-германски де- бат. Най-забележителният текст – този на Фюстел дьо Куланж с неговата книга La Cité antique (1864) – е яростно настроен срещу германските идеи. В един полемичен трактат авторът отхвърля всички методи, прилагани от учените в Германия. Той твърди, че всички индоевропейски общества са основани въз основа на прародителски култове и че тези култове, които се съсредоточават върху гробница извън къщата, са причината гръцкото и римското общество да са основани върху произход по мъжка линия. За

142 ОМИР И ТРОЯ В КУЛТУРНОТО ПРОСТРАНСТВО НА...

Фюстел дьо Куланж класическата древна история е разказ за борбата меж- ду този принцип на родственост и появяващите се като резултат от тази борба политически сили. Тази книга е преведена на английски през 1873 г. и дълго остава в центъра на интерпретациите на ранната гръцка история. Древна Гърция е въвлечена и в политическите дебати на националните държави. Дебатират се нейните форми на управление, правят се парале- ли със съвременноста. Обсъждат се паралелно формите на управление в древна Гърция и в съвременна Англия, като Омир се смята за регистатор на по-ранните времена. Като цяло тези политически дебати в рамките на националните държави използват Омир и данни от творбите му като ин- струментариум в съвременния политически живот, но съществува един общ консенсус, че за ранна Гърция преди 8. век пр. Хр. не е възможно да се знае много и това знание се ограничава до една културна история ( Morris 2000: 77–106).

Героичният век на Хайнрих Шлиман Днес името Омир действа като парола за различни антични епохи, из- вестни като „героична”, „микенска”, „тъмни векове”, резултат от академич- но произведени и регулирани историографски процеси, т.е. от определени дискурсивни практики. Става дума за антична Гърция в периода прибли- зително от 1200 и 700 г. пр. Хр., който от 1870 година насам постоянно се преформатира и натоварва със значения, рефлектирали в названия като „ге- роичен век” или „тъмен период” в зависимост от променящите се интерпре- тации на натрупано емпирично знание, определяни от взаимодействията на академично структурирани дисциплини и политически употреби. Работата на Хайнрих Шлиман в Троя отваря нова ера в изучаването на Омир и не- говата Троя. Шлиман е подвластен на разказите за това място, търсено от пътешественици и авантюристи, за да открият материални следи от това, което са учили за Омир в своята младост и което все още обичат и ценят. Въпреки някои опити, които се свеждат до спекулиране по темата къде може да се намира цитеделата – убежището на Приам, условия за изследвания на мястото се откриват едва след падането на османската власт. През 18. век, а и в самото начало на 19. век като най-възможно от стратегическа гледна точка се посочва селището Бунарбаши или Ilium Vetus на около 8 км. южно от малката и скромна могила на Хисарлък. Един аутсайдер на „науката за древността”, за какъвто го смятат про- фесионалните учени, Х. Шлиман започнал да копае в Троя. Напуснал об- разованието си през 1836 на 14 годишна възраст, той се връща към Омир през 1866 г. след блестяща бизнес кариера. Той е бизнесмен, забогатял от търговия с оръжие по време на Кримската война в Русия, озовал се и сред златотърсачите в Калифорния. Развежда се, за да намери своята Елена и се оженва за 17-годишната гъркиня София Енгастроменос. Свързва се с Франк

143 Цвете Лазова

Калвърт, дипломат и археолог–любител, който пише на Шлиман: „в моята земя (земята била притежание на семейството му) има местност, наречена Хисарлък. Аз копая там. Мисля, че това е Троя. Опитайте се да го види- те: ще копаем и ако се окаже, че е Троя, ще измислим какво да правим.” (Korfman 2005). Така Шлиман започва разкопките в Троя през 1870-1871 преди археологията да се професионализира както класическата филология. Резултатите от тези разкопки и до днес са свързани с разгорещени дебати, съпроводени с различни интерпретации. Шлиман публикува резултатите от разкопките си през 1875 в Troja und seine Ruinen. През 1874-1876 година той се премества в Микена и предприема цялостно археологическо проучване след първите разкопки, проведени на това място от гръцкия археолог Ки- риакос Питакис, който през 1841 г. открива и възстановява Лъвската порта. (Korfman: 2005) Шлимановата интерпретация на тези места е свързана с разбирането му, че Омир отразява историческа реалност, която трябва да се открие и да се назове според Омировите текстове. Въпреки че Шлиман не е приет за учен от професионалистите в об- ластта на класическата древност, неговият триумф създава новото усеща- не, че археологията може да бъде извор за национална гордост. Шлиман показва потенциала за една взискателна и точна археология по отноше- ние на Гърция, каквато неговата не е. Липсата на образование у Шлиман, деструктивните методи, които прилага, честите смени в намеренията му го излагат на оценки, според които той не може да принадлежи към ака- демичните елити. Ернст Курциус (1814-1896) е първият, който създава синтеза от археологически разкопки и Altertumswissenschaft (Morris 2000: 50). Романтичните визии за класическата гръцка култура се подсилват и затвърдяват непрекъснато с проекти за археологически разкопки в сама- та Гърция. Академията вече е професионализирана с учени на заплата. Филолозите отстояват своята взискателност и педантичността на своите занимания, а класическите археолози възприемат тези стандарти. Въпре- ки че като цяло общността на учените както в Америка, така и в Англия се противопоставя на Шлиман, той печели общественото мнение на своя страна. В Англия има учени, които подкрепят по-стария британски уни- тарен модел за съществуването на един действителен Омир, така че там Шлиман намира благодатна среда за пазар на своята идея. Той моли Глад- стон да напише предговор на книгата му за Микена. Гладстон се колебае, но в крайна сметка се съгласява. Въпреки че днес се смята, че Шлиман съсипва Троя, той налага напъл- но нова визия за ранна Гърция. Твърди, че наистина е съществувал геро- ичен век, свързан с Микенските дворци, за които Омир е надежден извор. В определен момент дворците са изгорели и героичният век завършва. Това трябва да се е случило преди 7. век пр.Хр., но Шлиман няма потен- циала за по-точна датировка. Шлиман превръща разрушената от него Троя

144 ОМИР И ТРОЯ В КУЛТУРНОТО ПРОСТРАНСТВО НА...

в блестящ успех и печели пълна победа. Около 1914 година повечето ели- нисти приемат, че Омир описва един реален героичен век, който в много отношения е сходен с начина на живот на царските семейства от времето на Микена. Решаващият аргумент са разбира се блестящите находки от Микена, които се намират точно там, където Омир казва, че са били. Шлимановата позиция, превърнала се в научна ортодоксия, се оспорва от малцина и се разширява и затвърждава от известни учени в областта на ранната гръцка история. Като правило изследователите на Омир приемат, че поемите достигат повече или по-малко формата, която днес познава- ме, около 700 г.пр.Хр., но описват микенския свят, който приключва около 1200 г. пр.Хр. Работата на Ф. Петри от 1890 г., която синхронизира падане- то на микенските дворци с египетската 19. династия около 1200 г. пр.Хр., изправя изследователите пред една много по-сложна задача – не само да проучат сравнително краткия преходен период между дворците и полиси- те, а да се сблъскат с една много по-продължителна епоха, отнасяща се до много по-голямо пространство в Източното Средиземноморие. Шлиман показва не само, че археологическите находки могат да бъдат тема за национална гордост, но той въвлича Омир в идеологически пара- метри – Гладстон и неговите последователи са единодушни, че Омирови- те поеми трябва да стоят в центъра на елитните английски училища. Така се затвърждава визията, че доброто образование трябва да съдържа знание за тези интерпретации. Шлимановите показни находки правят бронзовата епоха идеологиче- ски интересна, показвайки връзката ѝ с Омир, а по този начин Омировият епос, вече и материализиран чрез археологически находки, затвърждава съществуването си като един от значимите канонични текстове за иден- тичността на западната култура. Материализираният Омиров епос посоч- ва европейските корени, съществуващи „от незапомнени времена”. Отсега нататък всички съседни античности (тракийската напр.) ще се синхрони- зират научно с изваденото на бял свят от Шлиман (Лазова 2011).

„Изобретяването” на тъмните векове Така между 1870 и 1914 година се създава нова периодизацията на Гърция, основана на нови интерпретации. Сега дебатите за реалността на героическата епоха, произлизащи от стария Омиров въпрос, изглеждат доста остарели. В тази нова интерпретация Омир едва ли не казва всич- ко за приписаното му време и съвсем малко за последвалия период. Така се „изобретява” един „тъмен период” или „гръцки средни векове”, които се натоварват с идеята, че са безинтересни. Поради подчиненото си по- ложение спрямо класическата филология археологическото проучване е тласнато към героичните векове, с които филолозите обвързват археологи- ческите изследвания. Тези векове стават интересни, важни и заслужаващи

145 Цвете Лазова

вниманието на академичните среди, които „професионално” започват да уплътняват с текстове материалността на находките, а находките с мате- риалността си да илюстрират Омировия текст. Така Античността на за- падната традиция е уплътнена до канонизация. Безинтересният „тъмен век” започва да се бори за�� вниманието на ар- хеолози и историци по няколко причини. Първата причина се отнася до създадения голям интерес на колегите им между 1890 и 1939 година към пост-микенския период. Този интерес се дължи на идеята за идването на дорийците, които се смята, че подобряват етническата смесица на класи- ческия период. По това време „научният расизъм” е важна движеща сила за праисторията на много части от света (Trigger ��1989:�� 110–206)��.�� Основ- ният научен въпрос сега е дали скелетите, които се откриват в пост-ми- кенски материали, принадлежат на дорийците. Черепите им са надлежно измервани, за да се види дали дорийците принадлеижат към арийците. Тези аргументи са особено значими за науката в Германия по това време, но имат последователи и в други страни (Morris, 1997, 111–112) . Друга причина е, че съществува консенсус по твърдението, че това е времето на произхода на гръцкото изкуство. Историците на изкуството ка- талогизират материалите, като идентифицират регионални стилове, фик- сирани в хронология. В Кеймбриджката стара история Дж. Бийзли харак- теризира периода между 1200 и 750 г. с едно изречение: „между процъф- тяващата крито-микенска цивилизация и същинския геометричен преи- од се простира един дълъг период, който е наречен не много сполучливо прото-геометричен: период на културен упадък без съмнение от инвазии и постоянни конфликти”. С тази констатация той показва, че материалите от това време не предизвикват интерес. И още една причина за интерес към този период е, че според общото мнение произходът на гръцката ре- лигия също се поставя в периода между 1200 и 700 г. Въпреки очертания общ консенсус, че това е времето на възникване на гръцкия етнос, изку- ството и религията, този период остава в застой от изследователска гледна точка. Към това се добавя и идеята за дълбоки непоследователности във времето между 1200 и 700 г. пр. Хр., които трудно се интерпретират и пре- одоляват (Morris1997: 96–131; 2000: 77–106).

Новите тъмни векове: следвоената преоценка Разграничението между „героичен век” преди 1200 г. и „тъмни векове” след 1200 г. започва да се пропуква след 1945 година вследствие от новите развития, засегнали археологическата дисциплина след 20-те години на 20. век. Археолозите започват да акцентират върху изучаване на модели, свързани със средствата за съществуване, технология, търговия, социални и политически организации в праисторическите периоди. Тези развития в археологията тласкат академичния дискурс към преобладаващия теорети-

146 ОМИР И ТРОЯ В КУЛТУРНОТО ПРОСТРАНСТВО НА...

чен дебат в полето на социалните науки. Тя постепенно се откъсва от кул- турно-историческите подходи, обвързани с националистическата културна археология. Археологическата наука започва да развива нови технологии за извличане на информация от археологическите данни за социалните развития. В такъв контекст се разпространява и теорията на Милман Пари за устността на Омировия епос, разчита се микенското линейно Б писмо, появява се и фактът на нарастването на постмикенски археологически на- ходки, които подкопават старото твърдение, че Омир е надежден ориентир за живота през бронзовата епоха. Някои историци лансират твърдението, че за Омир може да се научи повече от времето между 10. и 8. в. пр. Хр., а Мозес Финли (автор, който доколкото ми е известно не е споменаван в българската Altertumswissenshaft) започва да твърди, че именно този пери- од е ключът към разбирането на икономическото и социалното развитие на античното и в частност гръцкото общество (Finley 1954). Днес в историографски план може да се говори за предвоенното раз- граничение между бронзови/героични векове и жезелезни/тъмни векове, което се трансформира в следвоенното разграничение между филологи- ческия героичен век и археологическите тъмни векове. Позитивисткият проект, съчетан с националистическата идеология, бързо се изчерпва. В рамките на дисциплините, изследващи древността, все по-често започ- ва да се акцентира върху икономически и социални фактори, актуални за социалните науки, които допринасят за очертаване на параметрите на „изобретяването” на античната епоха от националистическия академичен елит. Това тласка съвременните изследвания в нова посока, извеждайки на преден план изследването на нови механизми на формирането на антич- ността и нейната материалност като социален и културен капитал. Ако в годините между 1875 и 1900 микенският свят се дефинира като вълнуващ „героичен век”, а постмикенският – като безинтересни „тъмни векове”, то в годините между 1945 и 1980 година обвързаните с антични- те текстове историци и археолози предефинират периода въз основа на новите значения, видени в постмикенския период. Още преди Втората световна война Милман Пари твърди въз основа на теренната си рабо- та в Сърбия, че Омир е устен поет (Лазова 2001: 7–20; Вълчинова 2001: 21–36). След това, през 1945 година Райс Карпентър комбинира идеите на М. Пари с фолклорни изследвания, за да отхвърли напълно четенето на Омир като история, продължило от 80-те години на 19. век. Тези тен- денции, продължени и развити от Албърт Лорд (Lord 1960), затвърждават идеите за устността на Омир, което прави несъстоятелни твърденията на културно-историческия подход, че поемите са препредадени незасегнати през целия период на тъмните векове. Предвоенните модели на мислене работят и след войната чрез автори като Денис Пейдж, упорито поддър- жащ старите идеи за историческата реалност, запазена и достигнала до

147 Цвете Лазова

нас чрез Омировите поеми (Page 1959). Тези две течения в омирознанието са повлияни и от едно второ раз- витие, което се оказва още по- решаващо. През 1952 г. Майкъл Вентрис разчита линейното Б писмо, което безкомпромисно покава, че икономи- ческата основа на микенските дворци е напълно различна от Омировото героично общество. Мозес Финли твърди, че микенските дворци изглеж- да имат много повече общи характеристики с близкоизточните, отколкото с Омир. Финли, твърде влиятелен за изследването на античността след 1960 година, е и твърде нетипичен за групата на античните историци. Като асистент в Института за социални изследвания в Ню Йорк той придоби- ва опита си през 30-те години в средата на т.н. Франкфуртска школа, чи- ито представители са първите и най-големи критици на марксизма, а в периода между 1948 и 1953 той участва в семинара на Карл Полани в Ко- лумбийския университет. Така големият му интерес се насочва към ико- номическата и социалната структура на класическа Гърция. Той твърди, че микенските дворци имат редистрибутивна икономическа система и че ключът към разбирането на класическа Атина се намира в промените на една по-широка икономическа система. За разбирането на тази промяна решаваща роля имат т.н. тъмни векове. В контекста на съвременната му антропология и повлиян от теоретич- ните перспективи на Марсел Мос, в книгата си The World of Odysseus (1954, но започната преди дешифрирането на микенското писмо от М. Вентрис) Финли твърди, че Омировата икономика е основана на размяната на да- рове, което създава и йерархията мужду хероите (Finley 1954). Като се позовава на М. Пари и като прави ясни аналогии между Омир и сред- новековния епос, Финли твърди, че Илиада и Одисея не отразяват нито микенския свят, нито Омировото собствено време, а съдържат спомени от някаква междинна точка, които авторът локализира през 10-9. век. Така Финли изиграва решаващата роля за отделянето на Омир от бронзовата епоха и насърчава нов тип изследвания върху него, като свързването на Омировото общество с бронзовата епоха все повече се смята за пресилено и подвластно на националистичната идеология.

Смяна на парадигмата: социалните археологии vs��.�� културните ар- хеологии Академичният дискурс с преобладаващия теоретичен дебат в полето на социалните науки води до раждането и на първите социални археологиии. Най-влиятелните археолози на тъмните векове, които идват от английски- те академични среди (Lorimer 1950; Desborough 1972) революционизират изследването на тъмните векове, прилагайки социални теории в работите си. Резултатът е разрив между археологията от една страна и история- та и класическата филология от друга. Очертава се ново развитие между

148 ОМИР И ТРОЯ В КУЛТУРНОТО ПРОСТРАНСТВО НА...

1950 и 1960 години, като през 60-те години се правят първите сериозни опити археологията да се разглежда като социална история (Starr 1961) Възприемат се, макар и критично, някои възгледи на М. Финли, но започва тотална ревизия на публикувани и непубликувани археологически мате- риали. Зададените социални въпроси получават различни от досегашните отговори: „моделът на цивилизацията, която наричаме гръцка, се появява в основните си очертания през 11. век пр. Хр. ... а революционното вре- ме 750-650 пр. Хр. представлява най-драматичното развитие през цялата гръцка история. За кратко време гърците създават ясна и свързана систе- ма – политически, икономически и културно – която устоява в останалия независим техен живот.” Въз основа на развиването на първите социални археологии, които задават напълно различни въпроси към миналото, се извършва и смяна на досега работещата парадигма. Археологическият синтез, който про- извеждат трима британски археолози от 70-те години (Snodgrass 1971; Desborough�� 1972; Coldstream�� 1977) допринася�� за предефинирането на по- лето на културната история и води до смяната на парадигмата. Микенско- то наследство изчезва в Егейското пространство около 1100 г. пр. Хр. и напомня за себе си чрез размити и неясни форми в изостанали области. Социалните археолози са единодушни, че през 11. век пр. Хр. егейското общество се различава от останалата част от Средиземноморието – егей- ското пространство губи контактите с външния свят и приема икономика, основана на желязото. Те са единодушни, че тъмните векове преминават в едно възраждане, осезаемо през 8 век. Снодграс отбелязва, че се наблю- дава ръст на населението, а земеделското интензифициране предизвиква усложняване на социалния живот, който поставя края на малките мобил- ни, егалитарни и може би пасторални групи. Състезанието за добра земя ускорява политическата централизация. Новите полиси (city-��states)�� при- бягват до чести и интензивни военни действия, колонизация на отдале- чени територии и културни развитиия като строеж на храмове, по-дълги жертвоприношения и почитане на отдавна починали предци, които могат да осигурят претенциите за земята. Напълно новата визия за тъмните векове е произведена въз основа на новия синтез на социалната археология. Така предвоенното темпорално различаване между микенски „героичен век” и постмикенски „тъмни ве- кове” се заменя с методологично различие между два отделни постми- кенски периода – единият, основан на антични текстове героичен век и другият, основан на артефакти тъмен период. А. Снодграс, основен двига- тел на смяната на парадигмата, разширява традиционната взискателност на класическата археология в посока на изследване на всички артефакти и се концентрира възможно най-много върху контекста на депозирането им, а не върху самите артефакти. Този емпиристки подход е най-голямото

149 Цвете Лазова

методологическо наследство от 60-те и 70-те години – един археолог от тази школа, свързана с т.н. тъмни векове трябва да събере всички данни, които показват кое принадлежи на по-широки модели и кое е нетипич- ното, необикновеното. Работата на британските археолози допринася за еманципирането на археологията от класическата филология. Те вече не гледат на класическата филология със стария автоматизъм, който позво- лява на една филологическа дисциплина да дефинира целите им. Вместо това, античната социална история и различните форми на некласическа археология осигуряват алтернативни рамки. Забелязва се и придвижване към нови модели, свързани с нарасналия акцент на ролята на близкоизточ- ните влияния върху гръцката култура. Едно от най-забележимите развития е очевидният край на почти ед- новековната липса на интерес към тъмните векове сред френските учени. В началото на 60-те години Жан-Пиер Вернан, който следва Дюмезил и Леви-Строс, пише серия от статии върху Хезиодовата поезия като израз на ранногръцките ценности. Това е първото прилагане на антропологич- ния структурализъм към ранногръцките изследвания. Години по-късно Франсоа дьо Полиняк успява да комбинира структурализма на Вернан с интереса на Снодграс към социалната археология в своята много влия- телна книга Раждането на гръцкия град (1984). Мощното съчетаване на структурализъм и позитивистка археология на дьо Полиняк подкрепя ар- гументите на Снодграс за виждането на религиозна революция през 8. век пр. Хр. като централен елемент в раждането на гръцкия полис. Това става чрез изследване на построяването на извънградски светилища като начин, по който формиращите се полиси дефинират границите си. Следващи изследвания и методологически подходи оспорват някои ин- терпретации на Снодграс и се концентрират върху социалната еволюция, идеология, класовия конфликт и символното конструиране на значението

Омир и Троя в българската Altertumswissenschaft Поради ограничението в обема на настоящата работа ще отбележа само, че овладеният в германските университети научен дискурс през 20-те и 30- те години умело синхронизира тракийски археологически материали с ми- кенските „влияния”, формирали общ „културен кръг” (Филов 1920: 40–53). Траколожките изследвания в България, институционализирани след 70- е години, не само продължават този научен дискурс, но го разгръщат в по-ма- щабни методологично обосновани проекти, свързани с „микенска Тракия”. (Fol 1984: 76–79). Тази интерпретация на Омир и неговата Троя цели да синхронизира „микенска” Тракия с „микенска” Гърция като по този начин се извоюва тракийската видимост в по-ранни периоди чрез гръцките тек- стове на поемите. Така Омир и неговата Троя се появяват в рубриката „Из- вори” за древна Тракия и траките в контекста на ентусиазма и искреността

150 ОМИР И ТРОЯ В КУЛТУРНОТО ПРОСТРАНСТВО НА...

на „възрожденския изблик” да се разшири кръгозора на знанието за тяхната култура чрез превод и коментар на древни автори (Попов 1990: 251–263). Въпреки филологическите обобщения за характера на Омировите текстове (Богданов 1996), както и подсказани резерви за „достоверността” при изваж- дането на откъси от Омировия епос (Lazova 2006: 61–67; Лазова 2011: 9–24) историческото присъствие на траките в него се обективизира и натурали- зира до такава степен, че „сведенията” на Омир се превръщат в природна даденост за образа на траките въобще. В монологичната академичност на българската Altertumswissenschaft предлагането на алтернативни решения или хипотези остава винаги незабелязвано и лишено от необходимостта да се дискутира по темата. Така „изобретеният” и „изчистен” образ на траките от Омировия епос се изписва във всички брошури, предназначени за „из- нос” или за „туристическия поглед”.

Омир и Троя в „туристическия поглед” За разлика от поклонничеството през Средните векове или аристокра- тичните „велики пътешествия” през 17. и 18. век, свързани най-вече с Ита- лия и нейните древности, туризмът днес е масова дейност в контекста на консуматорската култура. Мобилността на човека и свободата на движение са сред най-желаните ценности. Днес границите между „висока” и „ниска” култура са твърде размити и все повече артефакти са предмет на „туристи- ческия поглед”. Античността е една от най-желаните „туристификации” не само за туристите, но и за местните хора. Туристът обикновено търси автентичността, която да удовлетворява погледа му. Конструираната чрез дискурсите на пътеводителя автентичност е тази, която туристът възприе- ма. Тъй като „погледът на туриста” предполага комуникация, символните езици са тези, които той използва. Това, което се счита за автентично, вече е дискурсивно конструирано, а това означава, че всички имат идеята за това какво да очакват да видят и как да възприемат това, което срещат на мястото. В полза на автентичността работи огромният бутафорен троян- ски кон от филма „Троя”, подарен от актьора Брад Пит (Ахил) на турския град Чанаккале, в околностите на който е сниман филмът. Той е един от серията троянски коне, които придават повече автентичност на мястото, отколкото експонираните археологически разкопки, подробно проследени пласт по пласт. Изправени пред колосалните „троянски коне”, монумента- лизирали хитростта на гърците, туристите едва ли ще обърнат внимание на последното изречение от пътеводителя на М. Корфман, а именно, че това, „което остава непотвърдено, е една битка за Троя, толкова историческа и толкова героическа, колкото е тази описана в Илиада” (Korfman 2005: 29). Всъщност какви „доказателства” търсим за нещо, което дискурсните практики са превърнали в реалност и остава само да отидем, да ги видим и да донесем сувенири, „инвестиращи в спомена”?

151 Цвете Лазова

Цитирана литература

Андерсън, Б. 1998: Въобразените общности. София. Превод на оригинала от 1991 г. Богданов, Б. 1996: Омировият епос. София Бъргър, П., Т. Лукман 1996: Социалното конструиране на реалността (Из- следване по социология на знанието). София. Превод на оригинала от 1965 г. Вълчинова, Г. 2001: „Създаването на Омировия стих” между литература, ис- тория и национализъм: вариации на тема Милман Пари и Албърт Лорд. – В: Лазо- ва, Ц. (съст.), Антропологични изследвания, т.2. София (НБУ), 21–36. Лазова, Ц. 2001: Омир, устната поезия и устността (възможностите на мето- да) – В: Лазова, Ц. (съст.), Антропологични изследвания, т.2. София (НБУ), 7–21. Лазова, Ц. 2009: Историческият конструктивизъм : употреби на миналото и опитът на гърците��. – В: Бокова, И., М. Елчинова (съст.), Антропологични изслед- вания, т. 7. София (НБУ), 189–206. Лазова, Ц. 2010: Създаването на микенската епоха: значения и употреби. – В: Studia classica Serdicensia, т. 1. София, 507–515. Лазова, Ц. 2011: Basileus: термини и понятия в културното пространство на източното Средиземноморие (8.–7. в. пр. Хр.). – В: Seminarium Thracicum 7. Со- фия, 9–24. Попов, Д. 1999: Тракология. София. Тодорова, М. 2010: България, Балканите, светът: идеи, процеси, събития. Со- фия. Филов, Б. 1920: Тракийско-микенски отношения. – В: Сборник в чест на проф. Ив. Д. Шишманов. София, 40–53.

Boissevain , J. 2000: Insiders and Outsiders: Mass Tourism and European South. – In : Albera, D., A. Block, C. Bromberger ( eds.). Anthropology of the Mediterranean. Paris. Coldstream, N. 1977: Geometric Greece. London. Desborough, V. 1972: The Greek Dark Ages. London. De Polignac, F. 1984: La naissance de la cité grecque. Paris. Finley, M. 1954: The World of Odysseus. New York. Fol, A. 1984: Thracians and Mycenaeans: Methodology of Parallelism. – Bulgarian Historical Review, 1 (1984), 76–79. Goody, J. 2000: The Great and Little Traditions in the Mediterranean. – In: Albera, D., A. Block, C. Bromberger ( eds.). Anthropology of the Mediterranean. Paris. Hamilakis, Y. 2007: The Nation and Its Ruins: Antiquity, Archaeology, and National Imagination in Greece. Oxford. Hobsbawm, E., T. Ranger (eds.) 1983: The Invention of Tradition. Cambridge. Kohl, Ph., C. Fawcett 1995: Nationalism, Politics, and the Practice of Archaeology. Cambridge. Korfman, M. 2005: Troja/Wilusa, Guidebook. Lazova, Ts. 2006: Rhesos of Thrace: The Transfer of Hero’s Bones. Its Political Implications and the Making of “history” in the Greek Polis. – Orpheus. Journal of Indо-Europaean and Thracian Studies, № 16, 61–67.

152 ОМИР И ТРОЯ В КУЛТУРНОТО ПРОСТРАНСТВО НА...

Lord, A. 1960: The Singer of Tales. New York. Lorimer, H. L. 1950: Homer and the Monuments. London. Meskell, L. et al. 1998: Archaeology under Fire. Nationalism, Politics and Heritage in the Eastern Mediterranean and Middle East. London, New York. Morris, I. 1997: Periodization and the Heroes: Inventing a Dark Age. – In: Golden, M., Toohey (eds.). Inventing Ancient Culture: Historicism, Periodization and the Ancient World. New Jork, Routledge. Morris, I. 2000: Archaeology as Cultural History. Words and Things in Iron Age Greece. Oxford. Page, D. 1959: History and the Homeric Iliad. Oxford. Redfield, R. 1956: Peasant Society and Culture. Chicago. Snodgrass, A. 1971: The Dark Age of Greece. Edinburg. Starr, Ch. 1961: The Origins of Greek Civilization. New York. Trigger, B. 1984: Alternative Archaeologies: Nationalist, Colonialist, Imperialist. – Man, New Series, Vol.19, №3, 355–370. Trigger, B. 1989: A History of Archaeological Thought. Cambridge. Trigger, B. 2005: Romanticism, nationalism, and archaeology. – In: Philip L. Kohl, C. Fawcett (eds.). Nationalism, Politics, and the Practice of Archaeology. Cambridge, 263–279. Urry, J. 1990: The Tourist Gaze. London: Sage. Whitley, J. 2007: The Archaeology of Ancient Greece. Oxford.

Homer and His Troy in the Cultural Space of the Mediterranean: Politics of the Heritage

Tsvete Lazova (summary)

As a doctoral student on Homer and his evidence concerning Thrace and the Thracians in the Institute of Thracology established in 1972 I have all good reasons to offer a text on my understandings of Homer developed through the years. They took paths in an anthropological perspective understanding the past and its uses as a cultural capital in the context of various cultural politics: as procedures regulating the production of cultural products and practices from one side and as reflections of power in the representation of cultural meanings from the other side. Another important perspective in the study of Antiquity is its touristification and the “tourist gaze”. This aspect in the study of Antiquity is recognized as important anthropological perspective in the context of the “great and little traditions” in the Mediterranean space as it studies the processes of the commoditization of the ancient images. The “touristic gaze” which is always socially organized seeks authenticity and therefore it has to be produced. Usually the discourse forms the idea expected by the tourists to be seen. As a result of this theoretical background the paper discusses the space, the

153 Цвете Лазова place and their meanings constructed through various networks of social power relations. It discusses Homer and his Troy in the context of various foundation myths produced in different times for different reasons. It studies also the process of producing the idea or better the ideal, represented as Hellenism in the sense of apology of Greece and the Greek culture and embedded in the academic space before Heinrich Schliemann. The paper presents the heroic age “imagined” by Schliemann and thus “inventing” the Dark Ages. After the Second World War a new “Dark Ages” were established in the context of the development of the archaeological discipline in the social sciences perspective. This was the theoretical perspective that diverted it from the cultural-historical approaches typical for the nationalistic cultural archaeology. This change of paradigms opened the way for redefining the Mycenaean heritage and the ideas about the social life of the Greek poleis. This paper discusses in short the position of Homer and his Troy in the Bulgarian Altertumswissenschaft. It retains the feeling produced by the old cultural-historical perspectives that the links between the “Mycenaean” Greece and the “Mycenaean” Thrace are so transparently visible that they enter all academic and touristic discourses as something natural and non-debatable. Homer and his Troy is amongst the most successful touristic destinations. It is valued today with the “authenticity” of the Trojan horse in the Turkish town of Canakkale gifted by the Hollywood production of the film “Troy” with the famous Brad Pit playing the role of Achilles. Fascinated by the “Trojan horses” in this space, monumentalizing the cunning Greeks, the tourists would hardly notice the concluding suggestion in a chapter from the Guidebook by Manfred Korfmann – the late archaeologist from the Tubingen University – who says: “what remains unconfirmed is a struggle over Troia as historic and heroic as that depicted in the Iliad”. What “proofs” do we seek in the discourse practices that have produced a reality worth to be known, worth to be seen and memorized by pictures and souvenirs?

НБУ [email protected]

154 THRACIA XX

QUID SIT DEUS?

Gregorio Luri

Qué es un dios? Sorprende constatar lo fácilmente que hablamos de los dioses y lo que cuesta definir qué es un Dios, es decir, qué es aquello a lo que llamamos Dios. Aunque la pregunta «Quid sit Deus?» - recogiendo la formulación literal de las Institutes de Calvino- debiera ser la pregunta esencial de cualquier estudioso serio de la mi- tología, raramente la hallamos formulada. ¿Acaso la respuesta es evidente? ¿Es que sabemos con claridad en qué consiste la naturaleza de la divinidad? “A Dios nadie lo ha visto”, sostiene con rotundidad el evangelista Juan. Pero sí vemos el mundo que se forma en torno a la fe de los creyentes y algo tendrá que ver Dios con ello. Por eso una posible vía para responder a nuestra pregunta consiste en observar al mundo que nos rodea a los creyentes. Es Nietzsche quien sugiere que, así como en torno a un héroe todo se vuelve tragedia, en torno a un Dios todo se vuelve mundo. Es, efectivamente, así porque nuestra fe siempre está soportando a nuestro mundo. “Las ideas se tienen, en las creencias se está”, decía Ortega y Gasset. Donde estamos es, inevitablemente, en nuestro mundo y nuestra fe se pone de manifiesto en aquello que estamos dispuestos a defender de él incluso al precio de nuestra vida. La fe es aquello que modula el mundo para convertirlo en nuestro mundo, precediéndonos como la luz de una antorcha en la oscuridad. Podemos decir, así, que llamamos mundo a eso que los dioses nos entregan a cambio de la ofrenda de fe incondicional que depositamos en sus altares. El dios –dice el Platón en Sofista 365b- es una dýnamis poietikê. Efectivamente. A cambio de nuestra fe nos entrega un mundo poetizado (el mundo como poíêsis) al que, sin embargo, vemos como el mundo natural. La fe nos entrega, por ejemplo un cielo estrellado de movimientos regulares en cuya supuesta armonía el creyente confirma la misma existencia de los dioses o un mundo caótico que va a la deriva1. Todo aquel que habita un mundo pone de manifiesto su fe en su manera espontánea de habitarlo.

1 Es bien sabido que Lucrecio en De rerum natura no ve en el cielo estrellado más que unas murallas provisionales del mundo (moenia mundi), que en última instancia serán incapaces de resistir el embate corrosivo del tiempo (II. 1144-45). Para el gran poeta materialista, “toda nuestra vida se afana a tientas en las tinieblas”, II, 55. “El mundo –añade- no ha sido creado para nosotros por obra divina; tan grandes defectos lo afean” (II. 180-181, V. 198-199). El gran desorden del mundo era para los epicúreos el hecho que impugna la existencia de Dios, mientras que para los estoicos, por el contrario, es el orden del mundo lo que la pone de manifiesto su existencia. Los epicúreos contraargumentaban diciendo que los estoicos daban el nombre de orden (táxis) a la necesidad (anánkê). Ver LUCIANO, Zeus trágico. Podemos añadir a estas dos imágenes la del mundo teleológico de Aristóteles, la imagen demiúrgica que sugiere Platón en el Timeo, la creación ex nihilo del Génesis, etc..

155 Gregorio Luri

Para saber en qué Dios cree un pueblo basta observar de qué manera contempla la naturaleza. Dicho de otra manera: consideremos lo que un pueblo entiende por “natural” (por katà phýsin y por parà phýsin) y sabremos qué es lo que entiende por Dios. Si la phýsis, como decía Heráclito, phileî krýptesthai (Hadot 2004)2, en las estrategias de encriptamiento de lo natural propias de cada pueblo hemos de suponer la presencia de un Dios. Esta es nuestra primera respuesta a la pregunta que nos ocupa.

Dioniso, Ariadna y Teseo Podemos intentar responder a la pregunta “¿Qué es un dios?” a partir de la primera referencia conservada de término phýsis. Se encuentras en Odisea X. 302-306 (Clay 1972: 130-131; Curd 1998: 44-45). Cualquier estudiante de filo- sofía sabe que sin la idea de phýsis no hubiese habido en Grecia ni filosofía ni ciencia. Precisamente por eso es altamente llamativo que sólo aparezca una vez este término en Homero, si bien el contexto en que aparece es muy significati- vo. Cuando Odiseo se dirige a la residencia de Circe, en busca de sus hombres, se le aparece súbitamente el dios Hermes y le cuenta que la hechicera los ha transformado en cerdos. Para protegerlo a él de los hechizos de Circe, le entrega una planta que actúa como antídoto de su magia, haciéndola impotente. “El Argifonte me ofreció su remedio, tras arrancarlo del suelo, y me enseñó su phýsis. En la raíz era negro, pero su flor era blanca como la leche. Moly, lo llaman los dioses inmortales. Es difícil de extraer, al menor para los mortales, los dioses lo pueden todo” (X. 303-306). Así, pues, mientras los hombres únicamente puede ver, si son capaces de encontrarla, la parte visible de la planta (la naturaleza ama, efectivamente, ocul- tarse), los dioses conocen su apariencia, su naturaleza, el lugar donde se oculta y, muy especialmente, su nombre. Sólo los dioses, por consiguiente, conocen lo visible y lo invisible de cada cosa (lo primero para nosotros y lo primero en sí) y son capaces de referirse al todo correspondiente con precisión. Pero en cuanto al ser de moly, que se resume en su paradójica unión de contrarios, hay en él una necesidad que ni los mismos dioses pueden alterar, puesto que no son ellos los que lo han creado. Los dioses sólo son poderosos en la medida en que conocen la naturaleza de todas las cosas, pero no son omnipotentes a la manera del dios bíblico. El mundo es coexistente con los dioses homéricos y se relacionan como naturalezas separadas3 (Strauss 1989: 160-162; Benardete 1997: 85; ver también Reinhardt 1916). Vista la elusividad de la phýsis, Platón y Aristóteles distinguían entre lo primero por naturaleza (prôton phýsei) y lo primero para nosotros (prôton pros

2 Hadot ha desarrollado ampliamente la historia filosófica de este aforismo. 3 Seth Benardete y, en general, el círculo filosófico de Leo Strauss ha prestado gran interés a este pasaje. El conocimiento de la naturaleza, dice Benardete, “lets Odysseus share in the knowledge of the gods without his having to share in their being”.

156 QUID SIT DEUS? hêmâs), es decir, entre aquello que es la naturaleza en sí misma (cuya necesidad interna es indeterminada, necesaria e incausada: es lo que siempre es) y aquello que la naturaleza es para nuestros sentidos (determinada, contingente y causa- da: es lo que siempre está deviniendo). Nuestro conocimiento de lo primero por naturaleza ha de partir necesariamente de las informaciones sensoriales, que son lo más próximo a nosotros, para ir ascendiendo a lo más alejado de nosotros, pero primero en sí4. Este es el camino de la filosofía y de la ciencia: la transición intelectual de la apariencia de las cosas hasta su verdad. Pero no el de la religión. La religión ve lo primero en sí manifestándose en lo primero para mí. Si Homero fue el primero en comprender la complejidad de la phý- sis, es porque su descubrimiento, efectivamente, no es fácil para los hombres (Benardete 1997: 87). Pero esto significa que mientras la experiencia religiosa está al alcance de todos, la filosófica está reservada a quienes están dispuestos a esforzarse lo suficiente como para alejarse intelectualmente de lo inmediato y enfrentarse al desarraigo. La filosofía es un proceso, mientras que la religión es un estado en el que siempre, de una u otra manera, ya estamos. La conciencia de la ignorancia del filósofo es, inevitablemente, hybris, mientras que la del hombre religioso se manifiesta como piedad. En 1936 Karl Reinhardt publicó un artículo en Die Antike titulado Nietzs- ches Klage der Ariadne (Reinhardt 1936) en el que encontramos una vía de ac- ceso a la teoría de la naturaleza a través de «la teología de Nietzsche», que es, a su vez, un intento de pensar la phýsis desde la compleja simbología de Dioniso. A los ojos de Dioniso, dice Reinhardt, la naturaleza se muestra como lo que es, lo primero en sí. Todo lo que se presenta primero para nosotros es para Dioni- so la imagen de algo más profundo (lo primero en sí) a lo que podemos dar el nombre de «destino», siempre que entendamos este último término como una energía de fondo no necesariamente teleológica, porque el destino no tiene por qué identificarse con la Providencia. En la afirmación o negación de la Provi- dencia, bien sea como un Dios providente, como la heimarménê de los estoicos (que guarda en su raíz su parentesco con la moîra) o como la Historia, ya está presente la fe; como lo está presente en la afirmación de un mundo movido por el dinamismo ciego de los átomos. Siendo plenamente consciente de todo esto, el mismo Platón que en la Re- pública (382e; 378b, 379d, 380d-381 a) o en el Filebo (33b-56a) intenta ha-

4 Leemos en Física 184a 15ss: “El camino natural de nuestro conocimiento se inicia con lo que es más accesible y claro para nosotros para continuar con lo que es más claro y más cognoscible en sí, pues no es lo mismo lo que es cognoscible para nosotros que lo cognoscible de manera incondicionada. Por ello es necesario partir de lo que es menos claro en sí, pero más claro para nosotros, para dirigirnos posteriormente a lo más claro y cognoscible en sí. Sin embargo para nosotros lo más accesible y claro es lo que está más mezclado; a partir de esto, más tarde, llegan a ser cognoscibles, por separación, los principios de las cosas”. Ver también Ética a Nicómaco 1095a 30; Metafísica 1029b 3-5; De anima 413a 11 s., Analíticos segundos 71b 29 ss.

157 Gregorio Luri cer a los dioses apáticos5 e inaccesibles a los caprichos humanos, en las Leyes construye un discurso meticuloso sobre la conveniencia política del culto y la piedad, resaltando la epiméleia que ejercen los dioses sobre la ciudad, viéndolo todo y castigando a los malos y premiando a los buenos (Leyes 718a). El pro- yecto político de Platón es la preservación de la fe necesaria para hacer viable la vida en común y aquella esperanza ciega que, según el Prometeo de Esquilo, la sustenta. Por eso retiró a la filosofía del ágora y la recluyó en la Academia. El dios de los filósofos es en Platón muy diferente a los dioses políticos. El buen ciudadano, dice el Sócrates del Fedón, tiene reservado un lugar en el Más Allá. Esto es exactamente lo que, mirando a Platón, se encarga de resaltar Cicerón en el libro VI su De Republica con el relato del Sueño de Escipión, que dará lugar al magnífico comentario posterior de Macrobio (Somn. Scip.) y que ha de ser entendido como un ejercicio de protrepsis política elaborado por un filósofo. Platón sabía bien que los dioses de la ciudad (los dioses cuya afirmación nos permite vivir enraizados en la cultura de nuestra comunidad) han de ser dioses providentes, puesto que necesitamos obedecer las leyes, cumplir nuestros com- promisos y considerar el más alto honor dar la vida por la patria. Pero Sócrates, ante el tribunal que lo ha condenado por no creer en los dioses en los que creía su ciudad, confiesa no saber qué puede haber tras la muerte, en el caso de que haya un Más Allá. Volvamos a Reinhardt. Dionisio es capaz de mirar de frente al Destino sin sobresaltarse porque lo entiende como una contraposición tragicómica e ino- cente de fuerzas en la que se confunden el dolor y la alegría, lo parcial y lo completo, etc. Según Reinhardt, la visión dionisíaca de la naturaleza es intuida por Nietzsche cuando deja atrás a Zaratustra -que es ateo y no cree en ningún dios- en Más allá del bien y del mal, lo cual le permite comprender que Dio- niso es un dios filósofo que es capaz de decir «da capo» mientras contempla la naturaleza de frente, aceptando el “circulus vitiosus deus” (Nietzsche: 56) en el que la phýsis se afirma a sí misma como brotar o, en la terminología nietzs- cheana, como voluntad de poder. Pero la voluntad de poder al afirmar algo que siempre es, es una reivindicación de un principio metafísico o, si se quiere, de Dios, en tanto que punto de apoyo imprescindible para interpretar el mundo. A este dios que está más allá del bien y del mal, añade Nietzsche, ningún griego le habría negado la divinidad. Efectivamente, no se la negó a Eros, por ejemplo. La filosofía de la naturaleza consistía para los antiguos griegos en un discurso físico-mitológico (Euseb. PE III. 1). Frente a la figura de Dionisos, Reinhardt sitúa la de Teseo, que representa al humano que necesita un mundo habitable (su Ariadna) y, por lo tanto, la verdad

5 Porque los dioses no padecen, la conquista de la apatía personal significaba para los cínicos asimilarse a lo divino. JULIANO, Contra los cínicos ignorantes, 192 a. En realidad, si dios es el incondicional que nos permite tener un mundo, al afirmar ese mundo, estamos afirmando a nuestros dioses.

158 QUID SIT DEUS? que puede soportar (una naturaleza rendida y domesticada). Pero persiguiendo su verdad acaba perdido en el laberinto (la verdad que no puede soportar). Si Dionisio triunfa sobre Teseo es, precisamente porque el dios acepta a Ariadna como un laberinto y en condición de tal la recibe como su amada (Cic. De Nat. Deor. 3. 24. 63)6. Mientras que el Dios puede mirar cara a cara a la verdad, nosotros sólo podemos mirar a nuestros dioses. La verdad de la phýsis se nos oculta a los hombres. Por ello necesitamos dioses que orienten nuestra mirada hacia el centro posible y nos ofrezcan imágenes plausibles de la inmortalidad, frente a nuestra mortalidad, y pletóricas de ser frente a nuestra fragilidad. Los necesitamos porque los reclama nuestra vida, que no puede, en ningún caso, permitirse el lujo de la desesperanza. Vivir es no conten- tarse con lo inmediato y, por lo tanto, sobrepasar las fronteras de lo dado. Un dios, pues, es el anthropoeides que se interpone entre la naturaleza y nosotros como la figura mediadora que nos ofrece un mundo.

Los dioses y los límites La mirada del ser contingente (el hombre) al ser necesario (la phýsis) es, pues, indirecta. Necesita la mediación de nuestros dioses, que dan forma tanto a lo máximamente inquietante para nosotros (la muerte y la nada representada por Circe) como lo máximamente reconfortante el saber que nos permite con- fiar en nuestra esperanza. Los dioses (los dioses que afirmamos incondicionalmente) son los encargados de poner límites a lo indefinido, y al obrar así nos permiten tener ante nosotros un mundo visible, con formas delimitadas. Un dios es siempre una epifanía. Esta es la misión que los egipcios tenían reservada a la diosa Maat, tan íntimamente ligada a la figura del faraón (Casanova Robledo 2004: 32-41), los griegos a Zeus Horios (Plat. Leg. 846a-c) y los romanos a Jupiter Terminalis (Sallis 1999)7. En este grupo podemos incluir en general a todos los antiguos dioses solares. Así el Horus egipcio, interpretado por los griegos como Horos fue asimilado a Apolo. Recordemos también que en el Génesis se comienza diciendo que “en el principio Dios creó el cielo y la tierra” y el resultado fue “informe”. A continuación creó la luz “y separó la luz de las tinieblas” y así pudo haber límites precisos y, por lo tanto, un “en medio” que es el mundo de los hombres. El principio delimitador que ejerce la delimitación (horizô) no puede ser el resultado de una delimitación previa (Heidegger 1989: 129)8. Este principio se

6 « La realidad es bien diferente de como la pensamos los hombres –escribe Cicerón, recogiendo las tesis de Zenón, Cleantes y Crisipo- y aquellos que conocemos con el nombre de dioses, no tienen forma de dioses (figura deorum), sino sólo realidad natural (rerum naturas)”. 7 Añadamos el Horos Zyakozreron aparecido en Gramadi, cerca de Kjustendil. El término tracio “Zyakoz” significa probablemente “luz”, “antorcha”; mientras que “-rera” significaba “piedra”. 8 Pues el ser se ha echado hacia nosotros como la “luz” en la que, en cada caso, el ente aparece como un ente. A este echarse hacia nosotros nunca podemos salirle al encuentro.

159 Gregorio Luri encuentra, como el Bien platónico (si acaso no se identifica con él)epékeina tês ousías. Un dios es la máxima indeterminación y, al mismo tiempo, la máxima potencia delimitante y en ambos casos se presenta delimitándose a sí mismo como el anthrôpoeides que es objeto de nuestras plegarias. De ahí que sea im- posible que todos los hombres adoremos al mismo dios. Aquello a lo que con- cedemos nuestra fe, en la expresión de un oráculo al Apolo de Claros aparecido en Oenoanda, es autophyês (se produce a sí mismo), adídaktos (sin maestro), amêtôr (sin madre), astyphéliktos (inquebrantable) y oúnoma mê khôrôn (anón- imo). Pollôn onomátôn morphê mía, dice el Prometeo de Esquilo (212). Pero lo que adoramos son siempre nuestros dioses, que tienen nombres que nosotros conocemos e historias que nosotros sabemos. En el oráculo de Oenoanda se cal- ifica a Apolo de poyuônymos, de nombres múltiples (Robert 1971: 597-619)9, pero el que acudía a Claros sabía bien a qué dios se dirigía10. Cuando los ciudadanos de Tegea dedicaban sacrificios a Zeus Teleios sin duda no tenían una clara de lo que significaba teleios, pero sí sabían a qué dios sacrificaban. En Zeus Teleios daban forma simbólica a su añoranza de comple- tud transformándola en ofrenda. En la consciencia de que algo esencial se nos escapa siempre cuando nos referimos a un Dios se encuentra, precisamente, una de las características de la relación de los hombres con los dioses (se nos escapa el mapa del laberinto), la piedad, esa virtud de la que carecen los filósofos. Al situarnos piadosamente ante Dios afirmamos su ser y negamos la nada en este mismo ser. Por eso puede ser objeto de nuestro amor. Pero frente a la potencia su ser experimentamos también como inquietud nuestra condición efímera. El deseo de ser (o la esperanza de superar en potencia el propio ser, o el amor al Bien, a la Justicia, a la Belleza, a la Seguridad, a la Verdad, o a cualquiera otra idea) y el temor a dejar de ser lo poco que somos son los nutrientes de nuestras plegarias. Somos, dice Homero, utilizando una comparación que hará fortuna, frágiles como las hojas de los árboles (Il. 21. 462), mientras que los dioses viven gozando todos los días (Od. 6. 44-46). Pero necesitamos vivir y al afirmar nuestra fe en el árbol que permanece firmemente enraizado en la tierra, nos sentimos alimentados por una sabia inmortal. Por eso ser hombre es vivir orientado hacia la luz, como nos enseña Platón en su famosa alegoría de la caverna11. Hay aquí un desequilibrio que se encuentra en el corazón mismo de toda religión: es el desequilibrio entre el temor y el amor. Mientras nuestros miedos encuentran fundamentación cada día (en la experiencia de la fragilidad, la soledad, el dolor, la muerte) el amor nunca es completamente satisfecho. El

9 Leemos en Servio (ad Aen. 4. 638 = SVF 2, 1070): « Los estoicos sostienen que Dios es uno, aunque se le han atribuido nombres diversos según sus actividades y funciones (…). Los estoicos afirmaron que sólo existe un único Dios, y con uno e idéntico poder (unus deus et una eademque potestas)”. Ver también SVF 1, 164, 1 y SVF 1, 164, 2. 10 En el de Jenofonte (VIII. 9) leemos que Zeus “pollàs epônym´ñias ékhei”. 11 En la alegoría de la caverna la imagen principal es una anabasis, es decir una ascensión hacia la luz (tò phôs anablépein) (515c) en la que se pone de manifiesto nuestrapaideia (514a).

160 QUID SIT DEUS? hombre, como le dijo sabiamente Solón a Creso, ha de ser prudente a la hora de considerarse feliz. Eros (como demanda de satisfacer el deseo de belleza, juventud, inmortalidad, fuerza, etc., o, como dirán los neoplatónicos, como fuerza capaz de reunir las fuerzas de los seres particulares (Arnob. Adv. Nat. 2. 27)) habita en nuestro corazón, pero poseyéndolo, no como una energía domesticada. El hombre, como criatura de Eros, vive entre dos mundos, entre el mundo de la naturaleza y el de los dioses, siendo sus marionetas (Leg. 644e). Pero si como marionetas de la naturaleza tenemos instintos, como marionetas de los dioses podemos transformar el instinto natural en eros synagagóntes y syndesmós. Platón nos presenta a Eros en el Banquete como amor de algo (199e) respecto a lo cual sentimos una falta (éndeia, 200e). Por eso mismo se sitúa entre dos (metaxý: 200a, 202d, 202e, 204b). Se encuentra en mésô permitiendo el ensamblaje (syndedésthai: 202 d) de nuestros deseos y lo bueno (206a, 206e) y así nos permite procrear en la belleza (206e). La política es, en este sentido, la erótica fundamental, porque es lo que nos permite ofrecer a la formalidad de la éndeia la materialidad del ideal común (lo bueno, lo bello y su concreción en lo santo). Nuestros dioses son los incondicionales que nos permiten orientar nuestros deseos. Por eso los consideramos, como hace Homero, “de vida fácil” (reîa zôontes) o, en lenguaje de los epicúreos, libres de negotii (preocupaciones) (Cic. De Nat. Deor. 1. 102). Es inevitable pensar aquí en los versos de Höld- erlin: “Al hambre llamamos amor: y allí donde no vemos nada, allí intuimos a nuestros dioses”. Nuestros poetas (uso este término en el sentido del poiêtés griego) son los que saben poner nombre a nuestros deseos y miedos, por eso son ellos los padres de nuestros dioses. “¿Qué es Dios?”, nos preguntábamos. Ahora podemos responder: Es nuestro Dios. Un Dios, para merecer nuestra fe, ha de ser el nuestro. Y si no merece nuestra fe, no es para nosotros un dios. El dios de los otros es un error.

Nuestros dioses Si aceptamos, con los antiguos, que el hombre es un animal político, debemos aceptar también que aquello que capaz de transformar un animal-potencial- mente-humano en un ser-humano-en-acto (o sea: en un ciudadano) es la vida en común, la tribu, el éthnos, o la polis (depende de los casos, porque a cada forma de organización humana le corresponde una fe sobre lo humano y lo divino). Ser hombre es una conquista, una respuesta a una incitación política. Pero de la misma manera que el hombre civilizado (político) se siente afectado por el amor y el temor, también la comunidad que lo dota de forma humana se sabe frágil y se quiere eterna, y, en consecuencia, también necesita de dioses. Pero no necesita cualquier tipo de dioses sino sus propios dioses, que son los únicos

161 Gregorio Luri legitimados para pedirle sacrificios. Por eso cada pueblo –dice Proclo- se ha de dirigir a los dioses con los nombres que tienen en su lengua, pues los dioses que dominan una región (klimatarkhai) se complacen en ser nombrados en la lengua de su propio país (Procl. in Plat. Cratyl. 57). Lo que nos humaniza es la fe en nuestra polis. Mediante la participación en los rituales ciudadanos (toda ciudad se asienta en torno a su calendario cronológico-litúrgico) el ciudadano, y con él la ciudad en su conjunto, se siente parte integrante de la historia de lo sagrado, historia que es una repetición incesante de lo mismo, en la forma del ritual con el que la comunidad presiente su inmortalidad. Aquí lo sensual se convierte en puerta hacia lo trascendental. Por ejemplo, con toda probabilidad el penetrante olor de las antorchas encendidas en las fiestas nocturnas tenía mucho que ver con la seriedad de esos rituales. Incluso podemos pensar, como sugiere el Aristófanes de Las ranas, que es el mismo olor de la antorcha lo que se consideraba propiamente místico. No hay que olvidar nunca que los sacerdotes antiguos tenían muy poco que ver con un sacerdote o un pastor moderno. Eran los encargados de oficiar los ritos que ellos mismos cuidaban de preservar, pero cuya fundación general- mente los trascendía. Los fundadores de ciudades son siempre esos políticos con alma de poetas a los que en la Biblia se da el nombre de profetas. Pensemos en el caso sobresaliente de Licurgo12 o en la llegada de la Madre de los Dioses a Roma, que según el Emperador Juliano contribuyó a la victoria militar de Roma sobre Cartago (Iulian. Hymn. Met. 161a) o en los que supieron utilizar el oscuro episodio de Harmodio y Aristogitón para erigir con ellos un símbolo de la democracia ateniense. Los sacerdotes aparecen cuando es necesario ritualizar el gesto fundador ya mitificado, cuando hay que preservar un dogma. Cuando el general ateniense Agnon se apoderó de la ciudad de Ennea Hodoi y la rebautizó como Anfípolis, necesitó refundar míticamente la historia de la ciudad y, de esta manera, también sus rituales. Informó que un oráculo le había aconsejado traer hasta la ciudad los restos del homérico rey Rheso (in clami- dem purpuream ossa conjecta ad Strymonem deportarunt, leemos en el relato transmitido por Polieno (Strat. VI. 53)), para sostener la nueva legitimidad sobre el fundamento de un mito común a tracios y atenienses13. Este mismo autor nos ofrece otro ejemplo un poco después sobre el político-poietés (VII. 22). Comienza diciendo que entre algunas tribus tracias (cita a los cerronios y los si- cebos) era costumbre que sus jefes fueran sacerdotes (sacerdos et dux) de Juno. Pero en cierta ocasión eligieron un jefe, llamado Cosingas, al que no parecían muy dispuestos a obedecer. Para asentar su autoridad, Cosingas los amenazó de construir una enorme escalera para subir al cielo y acusarlos ante Juno de

12 “Creo que la constitución espartana le debe más a Licurgo que a Apolo”, leemos en Cicerón (De Nat. Deor. 3. 91), quien muy probablemente tiene presente La constitución de los lacedemonios de Jenofonte. 13 Conón (Diegeseis 4) hace de Estrimón el padre de Branga, Rheso y Olinto, lo cual le permite narrar la fundación mítica de esta última ciudad.

162 QUID SIT DEUS? su renuencia a prestarle obediencia (quod obedientiam prestare nollent). Te- miendo que cumpliera su amenaza (metuentis ducis in coelum ascensum), los tracios se le sometieron. El político-poietés sabe que la comunidad se siente legitimada en su forma de ser junto a sus dioses, sus rituales y su calendario. "¡Oh, patria, tierra de los dioses nativos (enkhôrioi)!”, leemos en la Electra de Sófocles (67). No hace falta recordar aquí los muchos mitos que justificaban la autoctonía de una comunidad política. Lo que nos humaniza es la fe en nuestros dioses recogida y expresada en la forma de ser de una comunidad a la que los griegos llamaban politeia.

Los dioses y la politeía La politeia educa en la piedad de los dioses de la ciudad expresando en esta piedad al mismo tiempo la necesidad de respetar la ley y de dotar de forma política, mediante la participación en la ley comunitaria, al ciudadano potencial que nace en su seno. Este es, en definitiva, el mensaje de “la noble mentira” que cuenta Sócrates en la República (414d-415d) y en las Leyes (719c-724a). Toda “politeia” está sustentada sobre un doble simulacro (el de “nuestros” dioses y el de “nuestra” autoctonía). Sólo la creencia en los propios dioses puede dotarlos de verosimilitud hasta el punto de que los ciudadanos estén dispuestos a considerar el más alto honor dar su vida por la patria14. La creencia en lo propio, al afirmarnos a nosotros mismos, nos define frente a los extraños (Glacken 1996). Según Eliano, al entrar Jerjes en Europa, un rey tracio, del que ignora el nombre, se retiró en el monte Rodope y aconsejó a sus hijos no tomar las armas contra los griegos. Como sus hijos le desobedecieron, les arrancó los ojos. Eli- ano añade que esta es “una acción muy alejada de las costumbres griegas” (Ael. Var. Hist. 5. 11). Evidentemente, más que criticar a los tracios está alabando su propia politeia. La politeia es trophê de los ciudadanos porque gracias a ella participan en una forma de vida comunitaria y la hacen suya (Plato Menex. 238b-c; Meno. 51e; 54b). En su Política Aristóteles describe la polis como la phýsis que pro- porciona los medios para que los ciudadanos vivan bien (1. 2. 8). Por eso el hombre es para él un politikòn zôon (1. 2. 9). Sin la ciudad seríamos animales o dioses. Platón, Aristóteles e Isócrates coinciden en que la politeia es la psykhé de la polis. Por este motivo era frecuente que las colonias recibiesen sus po- liteiai de sus metrópolis (Chamoux 1952: 106-108). Era el cordón umbilical que las unía. Por Nono de Panópolis y Porfirio conocemos los ritos de Heracles Melkart que se practicaban en sus templos de Tiro y de Cádiz y, por lo tanto, podemos

14 Los sofistas fueron los primeros en sospechar que la religión era una tecnología política. “Rei publicae causa”, dice Cicerón (De Nat. Deor. 1. 118).

163 Gregorio Luri suponer que eran muy semejantes a los practicados en el templo de este dios en la isla tracia de Tasos. El sacerdote debía realizar diariamente un ritual de aspersión de sangre sobre el altar para garantizar la estabilidad del mismo y de las ciudades a las que protegía. La sangre lo sujetaba a la tierra y a una corriente ancestral de sentido. Hercules Melkiart es un dios guardián y protector (Porph. De abst. 1. 25. 4-7), como todos los dioses fundadores. Y esto es exactamente lo que los ritos deben recordar y reactualizar. Se ha repetido muchas veces que la religión griega fue, en sus aspectos esen- ciales, una religión del Estado y, efectivamente, conoció su final cuando sus ritos dejaron de ser los ritos del poder, cuando los emperadores cristianos se permiti- eron dejar subsistir las fiestas paganas pero despojándolas de sus rituales ancestrales (Chuvin 2011). Pero desnuda de liturgias la “religión de nuestros padres” se convierte en un motivo de rememoración, pero que rememora algo ya sin vida. Toda ciudad necesita a sus dioses. También nuestra vida en común necesita su fe y ninguna fe efectiva se reconoce como tal. Seguimos siguiendo piadosamente a nuestras banderas y entregando nuestra sangre por ellas. La política sigue nutriéndose de metáforas y, por lo tanto, de poetas y rituales. Hoy como ayer una politeia es, básicamente, una comunidad estética que necesita agluti- narse en torno a sus símbolos. Seguimos tan convencidos como los antiguos de que la persistencia de nuestras comunidades políticas depende directamente de la salud de nuestros cultos (hoy los llamamos cultura, término que en su raíz delata su origen). Cuando Teodosio, llevando en sus estandartes la señal de la cruz, se enfrenta a Eugenio, cuyas tropas lucían la imagen de Hércules, sabía que estaba asistiendo a una batalla decisiva entre una cultura declinante y otra emergente y que la batalla era también simbólica. En las batallas cruciales es cuando los estandartes han de ser bien visibles. Es cierto que nos escandalizamos cuando leemos en Platón que los atenienses acusaron a Sócrates de no creer en los dioses en los que creía la ciudad. Pero debemos leer a Platón despacio. Es bien sabido que Sócrates no reconoció en ningún momento su fe en los dioses de la ciudad. Se limitó a defender que creía en dioses. Pero ser piadoso es creer en los dioses de la ciudad y respetarlos de forma manifiesta. La conducta de cada uno era –y es- la expresión de su fe. ¿Hace falta añadir que no existe, tampoco hoy, ninguna ciudad capaz de no producir un tipo u otro de exclusión entre los que han perdido la fe en los dioses comunitarios? O dicho de otra manera: Toda fe produce sus descreídos y sus herejes. Lo sagrado no es ni lo inaudito ni la ruptura de lo cotidiano: lo sagrado es la norma, la confianza en la explicación, la fe en las propias fuerzas, la sensibili- dad colectiva, la estética común. Lo sagrado es la repetición de lo cotidiano y lo ritual. Por eso cuando se rompe el ritmo de lo cotidiano el hombre se asoma al abismo de la naturaleza. Cuando los cristianos egipcios, azuzados por Teófilo de Alejandría, destru-

164 QUID SIT DEUS? yeron el Serapeion, en el 391, muchos paganos creían firmemente que en realidad se habían destruido los rituales que mantenían la regularidad de las crecidas del Nilo. Pero el verano del 391 la crecida del río se presentó puntual, sin mos- trarse afectada por el gran sacrilegio de Teófilo. Se hizo para todos evidente que para enfrentarse a esa naturaleza insensible a la destrucción del Serapeion eran necesarios nuevos dioses.. No entendemos a los antiguos y, lo que es peor, tampoco nos entendemos a nosotros, cuando despreciamos el mito por ser, supuestamente, un “pensamiento prelógico” o cuando les aplicamos la categoría de “mentalité primitive” (Lévy-Bruhl 1922). De esta manera tendemos a creernos superiores y, por lo tanto, a ignorar lo que nuestros pensamientos y ritos deben al mito, a la fe y a la esperanza. Ignorar lo que la increencia moderna tiene de fideísmo no hace más sabios a los increyentes. Cuando decimos de algo que “es” ya está actuando la fe. Por eso ignoramos que aquello que entendemos por “ser” es el fundamento de nuestra concepción del mundo y, por lo tanto de los dioses que salvaguardan esa concepción del mundo. ¿No hay un dogmatismo en la suposición de que “ser” significa inevitablemente “ser siempre” o “ser inteligible” o “ser un objeto”? ¿Y no se soporta en este dogmatismo la fe en que el Todo posee una estructura permanente y que es siempre el mismo? Conviene recordar que frente a la concepción estática del ser hay quienes sostienen que «ser» significa «ser elusivo» o «ser misterioso». Este es el caso, por ejemplo, del dios de los judíos, que se presenta a sí mismo como “soy el que seré”. No por casualidad la noción de physis es ajena a la Bib- lia. El misterio de la physis ya está subsumido por el misterio inherente al Dios absconditus de los judíos, cuya perfección, según Maimónides, es un abismo insondable. Pero debemos recordar también que los dioses paganos no hablan nunca de sí mismos. Nunca dicen “yo soy”. Su ser parece encontrarse siempre fuera de ellos, en su singular presencia aquí y ahora y en la intuición de su presencia parece hallarse el consuelo que el hombre antiguo necesita. Los dioses, en la imagen que acabamos de conquistar, se presentan como los fundadores de lo que somos: los que han elegido a nuestra ciudad para difer- enciarla del resto de ciudades y concedernos el derecho al legítimo orgullo de nuestra diferencia.

Arbitrariedad y politeia No hace falta recurrir a Nietzsche para comprender que una lengua es un sistema arbitrario. También lo es toda cultura. ¿Y la fe? Si la fe fuese elegida, el principio que permite elegirla sería nuestra auténtica fe. La fe no se elige, se afirma. Es ella, en cierta forma, la que se nos impone como evidencia y nos subyuga existencialmente. Pero ninguna cultura puede perdurar si no se oculta a sí misma su arbitrariedad con alguna forma verosímil de legitimidad natural. Para ello debe desarrollar una fe específica en sí misma. Esto es lo que ha

165 Gregorio Luri sido siempre incapaz de entender el funcionalismo cuando ha pretendido dar una explicación estrechamente utilitarista del rito y del mito. No ha entendido que el rito y el mito son culturalmente útiles porque son arbitrarios y, por eso mismo, son específicos de cada cultura y necesitan la fe de los ciudadanos para subsistir. Toda cultura desarrollada es el fruto de siglos de sumisión a unas nor- mas y rituales. No es el deseo natural el que orienta a eros, sino que es el Bien (nuestro Bien) el que da forma a la aspiración erótica. El recién nacido que llega a una comunidad política es sólo materia natural. Una materia singular, sin duda, porque sus posibilidades de ser son mucho más amplias que las de cualquier otro ser natural. No hay instinto que le enseñe al hombre que hacer con el aire que sale de sus pulmones. Es la polis la que lo transforma en lenguaje. Lo mismo podemos decir, como sostenía Protágoras, respecto al sentido de la vergüenza y de la justicia. Está empañado de melancolía lo que Eunapio nos cuenta sobre el final de los sagrados ritos de Eleusis cuando, despojados de su dignidad estaban desapare- ciendo sin pena ni gloria. Los ciudadanos habían descubierto su arbitrariedad y estaban depositado su fe en otros rituales (Eunap. VS 7. 3. 1-5). Pero no perdieron la fe al descubrirlos arbitrarios, sino que los descubrieron arbitrarios cuando perdieron la fe. Los ritos de Cibeles tienen poco de lógico. No parece que el funcionalismo pueda dar cuenta cabal de las castraciones de sus seguidores y, sin embargo, ofreció al cristianismo una resistencia mucho más contundente que la que ofrecieron otros cultos aparentemente más racionales. El sacrificio ritual se había metamorfoseado entre los seguidores de la diosa en autosacri- ficio. Nos cuesta entender la automutilación genital, pero parece evidente que quienes la practicaban estaban convencidos de que, como decía el neoplatónico Salustio, sin sacrificios las plegarias son sólo palabras, mientras que con sacrificios son palabras animadas. Creían que su sacrificio daba vida a sus oraciones (Sallust. De dis 26. 2-3). Por esta precisa razón el paganismo se apaga cuando a partir de los edictos de Teodosio sólo se les puede rezar a los dioses sin mani- festar ningún gesto externo de sumisión. El culto se convierte en una relación personal e íntima con lo divino en el que se pierde el sentido de participación colectiva en un mismo ritual comunitario. Cuando el himno personal recitado en soledad sustituye al ritual colectivo, la religión antigua expira o, como dirán algunos, se queda sin dioses. En este final participó de manera activa, y no del todo inconscientemente, la última hornada de filósofos neoplatónicos, mucho más interesados en respetar “el templo de dios que es el intelecto que hay en nosotros” (Porph. ad Marcel. 19) que a los templos de los dioses de la ciudad. Les podemos añadir todos aquellos filósofos que hicieron de su oposición a la vida política su razón de ser, me refiero al latheîn biôsanta de Epicuro o al supuesto cosmopolitismo de Diógenes el cínico. Juliano nunca fue un genuino restaurador. Sus dioses ya no eran los de Homero, sino los de Plotino. Los ritos que educan son los ancestrales (katà tà pátria), los que nos per-

166 QUID SIT DEUS? miten participar en lo sagrado (hierôn metékhein), respetar la jerarquía, nos conceden una noble entidad y nos ponen en contacto con nuestro origen, siempre glorioso. La primera función del mito es hacernos olvidar que en el origen de nuestra comunidad política hay siempre un acto de usurpación y, especialmente, que la ciudad es una realidad política, no un producto natural. El intento de Pisístrato de legitimar su entrada en Atenas acompañado por una mujer tracia que hizo pasar por Atenea nos permite llevar hasta la historia lo que Virgilio presenta míticamente con el relato de Eneas. Pero quizás no haya habido en el mundo antiguo otro ejemplo más claro de uso del mito para fines políticos que el de Constantino. Tras proclamarse César, necesita legitimar su autoridad y los dioses acuden solícitos en su ayuda. Primero es Apolo, en el 310, quien se le presenta en una visión acompañado de la Victoria y así puede imponer su autoridad sobre los paganos; dos años después es el dios cristiano quien le envía la señal de la cruz como garantía de su alianza victoriosa en el Puente Milvio, y así se convierte en protector de los cristianos. Pero en el arco de Constantino en Roma es de nuevo Apolo quien se muestra como su protector. No es cierto, pues, que cuando se participa en un rito se esté siempre en una finalidad reconocible. Se sabe que se participa y que la participación en lo sagrado es en sí misma sagrada pero cada detalle es tomado en serio. “Es propio del sabio –dice Cicerón- proteger las instituciones de los mayores conservando los ritos sagrados y las ceremonias”(Cic. de Div. 2. 148). Quien acudía a ofrecer un sacrificio, sabía que debía cumplir con un ritual minucioso y que en su me- ticulosidad se expresaba algo sagrado. En uno de sus mimiambos, Herodes nos presenta a dos mujeres que acuden a un templo a sacrificarle un gallo a Ascle- peio. Todo en el lugar las llena de admiración, especialmente las imágenes de los dioses. Ante ellas siguen precavidamente los pasos adecuados. Tras el sacrificio han de cortar el gallo con cuidado, le han de dar un muslo al guardián del templo (neôkóros), depositar una ofrenda en la gruta de la serpiente en silencio, y humedecer unos pasteles de cebada. Han de llevar también pan bendecido, porque en los sacrificios “tiene más poder que las moiras”15. Los sacrificios liberan al creyente de la ciega necesidad natural. Frecuentemente el mito es una ceremonia de olvido de la historia y/o de ocultamiento de la naturaleza de las cosas (de lo primero en sí) que es posible mediante el fomento de una estética común y una común orientación hacia el Bien (hacia nuestro bien). Como insiste Platón, no competimos unos con otros por aquello que se puede medir objetivamente, sino por lo que consideramos justo y noble, es decir, por lo que consideramos de más valor. Pero como cada comunidad política codifica su sentido de la nobleza en una específicapoliteia , competimos unos con otros en defensa de nuestras respectivas estrategias de ocultación de la naturaleza, es decir, para preservar ese olvido específico de la realidad que sostiene nuestras leyes (y nuestra fe en nuestras leyes).

15 HERODES, Mujeres que ofrecen sacrificios, 94-96.

167 Gregorio Luri

La fe en nuestros dioses es el puente que media entre la phýsis y nuestra patria. Cuando algunos mitólogos antiguos aseguran que Ares era el dios más respetado entre los tracios están queriendo decir exactamente que los tracios ven el mundo a través de los atributos de este dios que, para An- neo Cornuto, por ejemplo, son los siguientes: miaiphónos, brotoloigós y briêpyos16. El mito antiguo comienza a perder su fuerza políticamente cohesionadora cuando aparece la pregunta por lo que oculta. Es decir, cuando se muestra él mismo como ocultación. Es en Jenofonte donde encontramos expresada clara- mente la cuestión cuando Sócrates reconoce que los rapsodas no conocen el significado de los mitos que van recitando por las ciudades: tàs hyponoías ouk epístantai (Xen. Symp. 3. 6), mientras que Sócrates, sí. Sócrates quiere descu- brir el saber del mito, pero no es la epístêmê, sino precisamente peithô quien colabora con el mito para que éste sea cabalmente un mito. El mito autén- tico tiene el poder del encantamiento (Plat. Phaed. 114d; Leg. 903a-b; Charm. 156d-157c; Euthyd. 289e-290a). Sin encantamiento, no hay mito.

¿Qué es la ley? En todo lógos physikós hay un fundamento en un lógos mythikós puesto que, como ya hemos dicho, la phýsis nunca se nos ofrece diáfanamente como lo que es (como un laberinto), sino como una de sus posibilidades de ser. Todo lógos physikós está sustentado en un peithô. El problema de los dioses es, por lo tanto, el problema de la naturaleza (en tanto que physis) y el problema de la naturaleza, el de los dioses. Si, como hemos repetido, la fe en un incondicional es la condición imprescindible para tener un mundo, entonces los dioses son aquellas ideas que, al cohesionar mediante la piedad a una comunidad, le conceden a ésta un mundo, ofreciéndole la imagen de la naturaleza que su politeia puede soportar. El hombre, al menos el hombre antiguo, que en esto era más sabio que muchos modernos, sabe que no es el amo de la naturaleza. No es amo de la naturaleza ni cuando esta se presenta en el hombre joven como aquello que lo empuja, lo impulsa y vigoriza, ni es el dueño de la naturaleza cuando esta lo aguarda, acechante con la forma de una tumba abierta. El Todo nos es inaccesible. Se nos escapa. Somos naturalmente limitados y no podemos sobrepasar los límites de nuestra propia naturaleza. Por eso hemos puesto como horoi de nuestro horizonte de sentido las imágenes de los dioses. El todo es inescrutable porque los dioses se reservan lo que hay más allá. Es bueno que sea así porque de esta forma podemos suponer que el Todo, aunque se nos escape, tiene un sentido. Los dioses afirman esa reconfortante prónoia que, según muchos mitólogos antiguos, está representada arquetípicamente por Atenea.

16 ANNEO CORNUTO, Compendio de teología griega, 41. 5-10

168 QUID SIT DEUS?

La Antigüedad tardía depositó en la figura de Némesis-Adrastea (Plut. De fato 568c-d), la confianza en una diosa previsora que recompensa las buenas acciones y es la garante de la justicia divina. “El destino es como la ley de la ciudad” (ho politikós nómos), dice muy platónicamente Plutarco (De fato 569d). Pero frente a esta diosa situó a Týkhê para nombrar todo aquello que parece escaparse al control de la diosa previsora. Se trata de la voz de la irre- ductible phýsis, aquello que no se puede ocultar con ningún rito tranquilizador y que insinúa el poder ciego de lo que siempre es. De Tucídides a Lucrecio, el hombre antiguo, y especialmente el hombre ateo, no podía reprimir la sospecha de que hay algo peor, mucho peor, que la religión: la contemplación, cara a cara, de la cruda necesidad natural. Sabía también que, como lo expresa abiertamente Plutarco, quien se pregunta «¿Qué es un dios?» es ya un ateo. Recordemos que aquí entendemos por ateo a aquel que deposita su fe en un mundo carente de dioses. Recordemos también, para concluir, que en los textos de los socráticos el hombre piadoso es el que conoce las leyes y nunca formula la pregunta «¿Qué es la ley?» (Xen. Mem. 5. 6. 4; 1. 2. 41-46).

Bibliografía

Benardete, S. 1997: The Bow and the Lyre: A Platonic Reading of the Odyssey. Rowman & Littlefield, 1997. Casanova Robledo, I. 2004: El hombre y el orden del mundo en el Antiguo Egipto. Maat. – Historia 16, 32-41. Chamoux, F. 1952: Cyréne sous la monarchie des Battiades. Paris. Chuvin, P. 2011: Chronique des derniers païens. Les Belles Lettres, Paris. Clay, J. S. 1972: The Planktai and Moly: Divine Naming and Knowing in Homer. – Hermes 100, 130-131. Curd, P. 1998: The Legacy of Parmenides. Princeton U.P. Glacken, C. J. 1996: Huellas en la playa de Rodas. Naturaleza y cultura en el pensamiento occidental desde la Antigüedad hasta finales del siglo XVIII. Barcelona, Ediciones del Serbal. Hadot, P. 2004: Le voile d’Isis. Gallimard, Paris. Heidegger, M. 1989: Conceptos fundamentales. Alianza, Madrid. Lévy-Bruhl, L. 1922: La mentalité primitive. Paris. Macrobio 2005: Comentarios al Sueño de Escipión. Ediciones Siruela, Madrid. Nietzsche F. Más allá del bien y del mal. Reinhardt, K. 1916: Parménides. Bonn. Reinhardt, K. 1936: Nietzsches Klage der Ariadne. Vittorio Klostermann Verlag, Frankfurt. Robert, L. 1971: Un oracle gravé a Oinoanda. – Comptes-rendus des séances de l’Académie des Inscriptions et Belles Lettres, 93, 3, 597-619. Sallis, J. 1999: Chorology: On Beginning in Plato's Timaeus. Indiana University Press, Indianapolis.

169 Gregorio Luri

Strauss, L. 1989: Introduction to History of Political Philosophy. – In: An Introduction to Political Philosophy. Wayne State University Press, Detroit, 159-166.

QUID SIT DEUS?

Gregorio Luri

In this paper I will show how rarely the question “What is God?” has been formulated by modern scholars of mythology. It seems as if they think it is far less important question than “Who is that God?” or as if the answer is an obvious one. But neither “what” is the same as “who”, nor the answer to the “what question” is obvious in any way. Following a Nietzsche’s hermeneutic proposal, according to which the presence of a God always creates a world around him, I prove to find a response to what’s the meaning of a world for us. I follow this way to the conclusion that we call “world” to that a God gives us in exchange for the gift of unconditional faith we put on his altars. Analyzing the relationship among God, faith and the world, are emerging to me different profiles of what is a God and that finally lead me to the question "What is law?". However, in the Socratic texts the pious man appears as that one that knows the laws but never formulated this question.

[email protected]

170 THRACIA XX

LA CLASSIFICATION EN ARCHÉOLOGIE BULGARE: UNE QUESTION DE MÉTHODOLOGIE OU DE THÉORIE?1

Ivan Marinov

« Publication of original type descriptions not only gives them official recogni- tion and legitimacy in the archaeological world, but is supposed to set a standard for as long as pots make sherds. Obviously, it does not. » (Whittaker et al. 1998: 151)

INTRODUCTION En archéologie, la classification2 est un processus fondamental par lequel débute toute analyse approfondie du matériel recueilli sur le terrain. Ce fait est confirmé notamment par l’importance accordée au traitement théorique des méthodes et techniques de la classification en archéologie (pour un historique voir Lyman, O’Brien 2006), mais surtout par le grand nombre de publications de typologies dans les re- vues spécialisées depuis le tout début de cette science. Le domaine de l’archéologie bulgare ne fait pas exception à cette tendance. Cependant, alors que les typologies proposées dans les publications archéologiques bulgares se multipliaient depuis le milieu du XXe siècle, ce n’est qu’en 1988 qu’apparait le premier article traitant explicitement de certains aspects de la méthodologie de la classification. Dans cet article, intitulé « Principes fondamentaux de la classification pour la céramique de l’âge du bronze tardif et moyen en Thrace », l’archéologue Leštakov (Лещаков 1988) proposait à ses collègues œuvrant dans le domaine de la préhistoire thrace un mo- dèle de classification dont le but était de systématiser l’information ayant trait à la céramique de l’âge du bronze afin de rendre possible la comparaison chronologique et « culturelle » de trouvailles archéologiques provenant de différents sites. Nous l’avons noté, cette classification fut le premier essai visant à introduire dans le domaine de l’archéologie bulgare une méthodologie pour la systématisation3 du maté-

1 Le présent article a été rédigé en partie grâce à l’obtention d’une bourse de recherche qui nous a été octroyée par l’École française d’Athènes. Nous voudrions également remercier les professeurs Jacques Y. Perreault (Université de Montréal), Antoine Hermary (Centre Camille Jullian, Université de Provence Aix-Marseille I) et Valeria Fol (Institute for Balkan Studies & Center of Thracology, Académie bulgare des sciences) pour les conseils précieux qu’ils nous ont généreusement accordés. 2 Afin d’alléger la lecture de cet article autrement chargé de notions abstraites et théoriques, nous employons ce terme dans son sens général, en tant que synonyme de « catégorisation », « systé- matisation » (voir plus bas, note № 4) et de « typologie ». Lorsque nécessaire, la nuance entre les différents types de catégorisation sera accentuée dans le texte. 3 Nous désignons ici par ce terme les procédures au moyen desquelles sont créés des ensembles d’unités (classes) et le résultat obtenu par l’application de ces procédures – l’arrangement particulier de ces ensembles d’unités. Pour un traitement exhaustif de ces notions, voir Dunnell 1971b; O’Brien, Lyman 2003; Lyman, O’Brien 2006.

171 Ivan Marinov riel découvert sur le terrain (Лещаков 1988: 1). À notre connaissance, elle reste à ce jour la seule tentative du genre. Outre quelques exceptions (Stefanova 1997; Нехризов 2008; Христова 2008; Христова 2010) et malgré l’importance de son sujet, l’article de Leštakov ne semble pas avoir suscité beaucoup d’intérêt dans le domaine de l’archéologie bulgare en général. Alors que les typologies se multiplient dans les périodiques spécialisés, peu d’attention est portée aux principes et aux méthodes ayant servi à l’élaboration de ces premières. Il n’est donc pas surprenant de constater qu’un même type de matériel est perçu, présenté et étudié par différents chercheurs avec une inconsistance frap- pante (Лещаков 1988: 1 et suiv.). Les typologies produites ou reproduites en masse dans le domaine de l’archéologie bulgare en général (voir plus bas, note № 8) omet- tent souvent toute approche méthodologique du matériel et semblent fondées sur le principe de l’improvisation. Le présent article a pour objectif d’expliciter de façon concise les problèmes qu’engendre le manque de méthodologie qui peut être observé dans une grande partie des typologies proposées et employées dans le domaine de l’archéologie bulgare. Une attention particulière est portée à l’absence de toute information dans ces der- nières quant aux objectifs des classifications et aux méthodes et techniques ayant permis l’obtention de critères de catégorisation employés. Une alternative à la façon habituelle de procéder est également proposée, sans toutefois insinuer qu’il s’agirait de la seule et unique méthode valable en ce qui a trait à la classification en archéolo- gie (à ce sujet voir Dunnell 1971a). Sur la base des observations portées dans cet article, nous proposons, enfin, que les problèmes que nous identifions dans la pratique de la classification dans le domaine de l’archéologie bulgare relèvent moins du choix d’une méthode ou d’une technique particulière, que du manque d’intérêt apparent pour une théorie ayant trait aux problèmes abordés par les chercheurs sur laquelle ces méthodes et techniques de catégorisation pourraient être fondées.

La classification en archéologie - Objectifs4 et critères5 Le premier principe de la classification en archéologie stipule que toute instance de cette dernière doit être conçue autour d’un problème, d’une question

4 Par « objectif » nous entendrons dorénavant le « pourquoi » de la classification proposée, la raison qui a poussé le chercheur à la concevoir et à l’employer ou, dans certains cas, à appliquer au matériel à analyser une classification créée par un autre chercheur. Le terme « objectif » sera employé de façon interchangeable avec le terme « problèmes », notamment lorsqu’il est question des problèmes théoriques à résoudre par l’application d’une classification donnée. 5 Par « critères » nous désignons certaines caractéristiques qui ont été retenues par le chercheur pour la catégorisation d’un type d’objets. Par exemple, les caractéristiques « couleur » et « angle de la lèvre » pourraient être retenues afin de catégoriser un groupe de vases en argile. Ces carac- téristiques deviendraient alors les critères de catégorisation. Les états particuliers et mutuellement exclusifs que pourrait afficher un critère sont désignés par le terme « attributs ». Par exemple, à la caractéristique « couleur » d’un pot de céramique pourraient correspondre un parmi les attributs suivants: « rouge », « brun », « blanc », « noire », « rougeâtre », « blanchâtre », etc.

172 LA CLASSIFICATION EN ARCHÉOLOGIE BULGARE: UNE QUESTION DE...

à laquelle elle doit aider à fournir des éléments de réponse (Dunnell 1971b: 168 et passim; Lyman et al. 1997: 130; Desbat, Schmitt 2003: 41; voir aussi Бъчваров 2003: 163). Si un tel problème ou objectif est clairement et explicitement formulé par le créateur de la classification, les critères choisis dans la définition des classes pourront être justifiés et leur rapport au problème à résoudre pourrait être mieux évalué. De plus, sur la base de cette possibilité de validation, dans l’occurrence de classifications compétitives abordant un même problème il serait possible de choisir la plus parcimonieuse d’entre elles. Afin que l’objectif posé par le chercheur soit atteignable au moyen de l’application d’une classification, il faut qu’il y ait un lien entre la façon dont les classes sont obtenues et l’objectif en question. En d’autres termes, le choix de critères qui permettraient de définir les différentes classes de la classification doit être théo- riquement lié au problème qui a poussé le chercheur à recourir à une catégorisa- tion de la culture matérielle. Dans le cas contraire – lorsque aucun problème ou objectif n’est défini ou lorsque le choix de critères pour la définition des classes ne dépend pas d’un objectif fixé au préalable – il est impossible d’évaluer la structure de la classification et d’en établir la validité (Dunnell 1971b: 162). Outre quelques exceptions (entre autres, Сиракова 1993; Nekhrizov 1995; Николов, В. 1983; Николов, В. 1998), peu nombreuses comparativement aux corpus complets de publications, la deuxième catégorie de classifications – cel- les pour lesquelles aucun objectif n’a été explicitement cité sauf, à l’occasion, la publication du matériel classifié – domine dans l’archéologie bulgare, no- nobstant le sujet ou l’époque d’intérêt.6 Parfois, un objectif est présenté, mais la typologie proposée et l’analyse des résultats de celle-ci ne sont pas directement liées (e.g., Бонева 1995; Балабанов 2000). Il arrive également que les observations portant sur les résultats de la classification soient inversées en objectifs ou, plus exactement, qu’elles soient présentées comme une explication rétros- pective des raisons qui ont poussé l’auteur à recourir à la classification (e.g., Плетньов 1998-1999). Ainsi, malgré l’intention de leurs auteurs, la grande ma- jorité de typologies conçues dans le domaine de l’archéologie bulgare peuvent être qualifiées au mieux de « descriptives ». Par opposition aux classifications analytiques créées dans le but de résoudre un problème spécifique, les classifications conçues sans objectif explicitement cité ou dans le but de publier du matériel archéologique sont habituellement définies de « descriptives » (ou « pratiques », voir Dunnell 1971b; O’Brien, Ly- 6 Pour les trente dernières années, voir entre autres Минчев 1980 et passim; Лещаков 1990; Хараламбиева, Атанасов 1991; 1993; Плетньов, Павлова, 1992; Хараламбиева 1993; Николов, В. 1993; Stefanova 1997; Китов 1993; 1999; Русева 2002; Иванова, М. 2003; Костова, Манолова-Войкова 2004-2005; Николов, М. 2004-2005; Сираков 2005; Николов, В. 2007; Христова 2010.�� Ces exemples ont été puisés à même les pages des publications les plus disponi- bles. Nous tenons à souligner qu’ici nous ne remettons pas en question le potentiel (analytique ou quelconque) de ces classifications, nous notons uniquement le fait que leurs auteurs n’ont explicité aucun objectif pour ces dernières. Les problèmes que ce fait peut engendrer sont présentés dans les parties suivantes de cette étude.

173 Ivan Marinov man 2002). Cette définition est rarement retenue par les chercheurs eux-mêmes en regard des classifications qu’ils proposent. Le but implicite des classifications descriptives est la présentation du matériel accumulé suite à des fouilles archéologiques ou amassé dans l’inventaire d’un musée particulier. Elles peuvent également viser la catégorisation d’entités phénoménologiques (des ar- téfacts) publiées dans différents catalogues ou d’autres types de publications. Néanmoins, cet objectif – la publication du matériel – quelque peu vague, rarement présenté explicitement, ne compense aucunement pour l’omission de la justification du choix des critères de regroupement qui permettraient de l’at- teindre. En effet, les critères de catégorisation sont rarement explicités dans les typologies descriptives et leur choix est souvent intuitif. Le problème que présente le choix implicite ou explicite des critères d’après lesquels les différentes catégories (classes) d’une classification descriptive sont obtenues n’est qu’exacerbé par la tentative de certains chercheurs d’inclure dans ce choix le plus grand nombre de critères possible afin de fournir une caractérisation optimale des entités classifiées. En effet, lorsque aucun objectif précis n’est fixé pour la classification, les analystes se sentent intuitivement poussés à prétendre que toutes les caractéristiques importantes, ou « caractéris- tiques essentielles » (Китов 1993: 46) des objets formant l’échantillon à l’étude ont été prises en considération (e.g., Иванова, С. 2006: 16, 17) et à croire qu’un certain degré d’objectivité a ainsi été atteint (e.g., Георгиева, Симеонов 2002). L’objectif qui vise à décrire de façon exhaustive l’échantillon archéologique analysé afin de s’assurer de couvrir tous les angles d’interprétation ou de pré- sentation est impossible, voire absurde (Dunnell 1971a; 1986; Bisson 2000).7 Le nombre de regroupements possibles dans un échantillon d’entités peut varier entre un – toutes les entités étudiées étant regroupées sous un type – et le nombre total d’entités – dans le cas où la classification se ferait sur la base de tous les attributs que pourrait afficher chaque objet. De ce fait, le choix d’opter pour une des multiples façons possibles de catégorisation de l’échantillon analysé ne peut être justifié sans la présence d’un objectif précis (Dunnell 1971a; 1971b).

Une alternative – la classification dimensionnelle En vue des problèmes réels et potentiels que présente la classification en général et, plus particulièrement, ceux que nous avons identifiés dans une partie des classifications du domaine de l’archéologie bulgare que nous avons quali- fiées de « descriptives », il est tout à fait naturel de se demander si une alternative existe et quelle est-elle. Une alternative – la classification dimensionnelle paradigmatique – existe, en effet, et nous en avons esquissé les principes de

7 Bien entendu, tous les aspects de la culture matérielle doivent être pris en compte dans l’étude des processus socioculturels (voir entre autres Jones 2004: 106), mais ce n’est pas dire qu’une seule étude, appliquant une classification « ultime » de la culture matérielle en question est la meilleure, voire la bonne, façon de s’y prendre.

174 LA CLASSIFICATION EN ARCHÉOLOGIE BULGARE: UNE QUESTION DE... base dans les pages précédentes. Dans le but de dégager cette alternative des autres considérations du présent propos afin de la rendre explicite et plus claire, nous la résumons de façon très schématique dans ce qui suit. Afin que des conclusions valables puissent être tirées des résultats d’une classification (que ce soit en archéologie ou dans tout autre domaine, voir O’Brien, Lyman 2003), cette dernière doit découler d’un problème (ou ce que nous avons appelé un « objectif ») précis et explicité. De plus, le choix des critères de catégorisation doit être basé sur un paradigme relevant, ou ayant trait, au problème en question. Ces critères doivent donc être fixés préalable- ment à l’examen d’un échantillon de données particulier. Après que l’objectif de la classification a été explicité et que les critères de catégorisation ont été établis sur une base théorique, le chercheur procèderait au choix du type de classification qui serait le mieux adapté à relater l’articulation du problème à résoudre (voir Dunnell 1971a). Lorsque les critères de catégo- risation ont été établis préalablement à tout regroupement des entités de l’échantillon analysé et quand l’objectif de la classification est la comparaison des unités analytiques (les classes) produites par son application, le choix le plus convenable qui se présente devant le chercheur est la classification dimensionnelle paradigmatique (voir Dunnell 1971a: 70-76, 84). Le principe de base de ce type de classification stipule que la catégorisation de tout le matériel étudié s’effectue selon des critères, ou « dimensions »8, dont les attributs sont mutuellement exclusifs (par exemple, le critère ou la dimension « couleur » et les attributs « blanc », « brun », « rouge », etc.). Les avantages que présente ce type de catégorisation sont nombreux (Dunnell 1971a: 41 et suiv.), mais le plus notable en ce qui a trait à notre analyse est le fait que les attributs des dimensions sont mutuellement exclusifs et ces dernières ont toutes la même importance pour la catégorisation (elles ne sont pas hiérarchisées), ce qui rend l’appartenance d’une entité donnée à plus d’une des catégories établies impossible. Ce n’est pas le cas des classifications dont les critères ont été obtenus de façon extensionnelle, dans lesquelles le choix de placer une entité dans un groupe plutôt que dans un autre peut être problématique.9 L’importance (ou « poids ») identique attribué aux critères de catégorisation dans la classification dimensionnelle permet la comparaison directe entre les différentes classes puisqu’elles sont toutes définies par l’application des mêmes critères de catégo- risation. Ce fait rend possible l’application sans équivoque de ce type de classification à différents échantillons d’un même type de données par différents chercheurs (Dunnell, 1971a: 75), contrairement aux problèmes qu’engendre à ce niveau la classification taxonomique et les typologies descriptives (voir

8 D’après Dunnell (1971a: 71), une « dimension » est un ensemble d’attributs mutuellement excluexclu-- sifs. Dans cet article nous avons opté d’employer ce terme en tant que synonyme à « critère ». 9 Ce problème est souvent explicitement noté par les chercheurs employant des taxonomies (e.g., Лещаков 1988).

175 Ivan Marinov

Whittaker et al. 1998). En effet, la classification dimensionnelle d’un échantil- lon de données peut être facilement adoptée par différents chercheurs en autant que ceux-ci s’entendent sur les mécanismes qui ont mené à l’établissement des critères de catégorisation – sur la théorie de base ayant servi de fondation à la classification. Même dans le cas de différents théoriques entre chercheurs, la nature explicite de la classification dimensionnelle paradigmatique rend possible la validation des résultats obtenus par son application. En d’autres termes, les débats engendrés par l’application de la classification dimensionnelle paradigmatique sont souvent au niveau de la théorie ou du paradigme ayant servi de base à cette dernière plutôt qu’au sujet des techniques de catégorisation em- ployées et leur remise en cause. De ce fait, l’ajout (la découverte) de nouvelles données ne présente pas de problèmes pour ce type de classification puisque toutes les éventualités ont été prévues par le paradigme employé.10 Ce n’est pas le cas pour ce qui est des classifications taxonomiques ou des typologies obtenues par la définition extensionnelle de leurs critères de catégorisation; l’ajout de nouvelles données bouleverse souvent la hiérarchie de ces dernières, ce qui impose la reformulation de certains types et peut mener à la reformulation de la classification dans son entier.11 Il existe, néanmoins, un type spécial de taxonomie qui emploie la classification dimensionnelle sous forme hiérarchisée en accordant une importance différente à certaines dimensions employées pour la catégorisation du matériel analysé. Ce type de classification taxonomique, appliqué notamment à la classification de la poterie préhistorique et protohistorique (Dunnell 1971a: 141- 144), a été défini de potentiellement puissant, puisqu’il sert à relater un certain ordre hiérarchique tout en préservant la cohérence des critères employés dans l’obtention des différentes classes hiérarchisées.12

CONCLUSION Par principe, il doit exister un lien entre objectifs et critères de catégorisa- tion dans toute classification de la culture matérielle. De plus, le choix des critères de catégorisation dépend étroitement des objectifs fixés pour la clas- 10 Ce fait peut, néanmoins, rendre la classification dimensionnelle paradigmatique difficile à manier en raison du grand nombre de classes que son application engendre. 11 Par exemple, la découverte d’un monument thrace dont la pièce qui pourrait être désignée de « chambre funéraire » de plan rectangulaire est précédée par une pièce, ou «antichambre », de plan circulaire bouleverse la typologie descriptive des monuments funéraires thraces proposée par l’architecte Ruseva (Русева 2002). 12 La systématisation proposée par l’archéologue Leštakov (Лещаков 1988) semble se rapprocher de ce type spécial de taxonomie. Cependant, l’emploi de critères de catégorisation différents entre les différents niveaux de la taxonomie et l’accord de primauté à certains critères par rapport à d’autres et, plus important, aux différents attributs de ces critères, ont fait de sorte que la classification taxonomique en question est moins parcimonieuse et moins cohérente (donc, plus difficile à émuler) que ne l’aurait été une taxonomie employant des classes dimensionnelles.

176 LA CLASSIFICATION EN ARCHÉOLOGIE BULGARE: UNE QUESTION DE... sification puisque ces premiers doivent découler de ces derniers. Or lorsque les objectifs d’une classification n’ont pas été explicitement annoncés par son auteur, il est impossible de valider le choix des critères employés pour l’obtention des classes. Lorsque le lien entre objectifs et critères ne peut pas être établi ou justifié, les résultats de la classification – les classes obtenues (ou les types) – ne peuvent servir à l’analyse de la culture matérielle, puisqu’elles auraient été obtenues de façon plus ou moins intuitive. Elles pourront être désignées de « descriptives », mais même une telle catégorisation serait conditionnelle et personnelle. La majorité des typologies proposées dans le domaine de l’archéologie bulgare dans les trente dernières années tombent dans cette catégorie de classifications descriptives, souvent malgré les intentions des chercheurs qui les ont proposées. Alors qu’en théorie ce type de classifications pourrait servir dans le but de faciliter la communication entre spécialistes, l’absence de tout éclair- cissement méthodologique, technique, voire théorique, en ce qui a trait à leur obtention les rend impossibles à valider et à reproduire. Nous avons noté que seule une classification dont les méthodes et techniques ont été plus ou moins explicitées et pour laquelle des objectifs ont été clairement présentés a été pro- posée dans les trente dernières années (Лещаков 1988). Dans la majorité des autres classifications les critères de catégorisation découlent de l’observation directe des échantillons analysés et ont été établis a posteriori au regroupement des entités formant ces échantillons. Cette pratique, qui relève plutôt de l’intui- tion des chercheurs, a pour résultat de rompre le lien entre l’objectif préalable à la classification (si un tel a été explicitement établi) et les résultats obtenus suite à la classification. Malheureusement, la tentative de l’archéologue Leštakov de proposer une systématisation dont les méthodes et techniques ont été explicitement présentées a été acceptée inconditionnellement ou avec indifférence et aucune interroga- tion portant sur ces méthodes et techniques n’a suivi. Nous espérons que le présent texte aura pour effet de relancer le débat portant sur la classification en archéologie bulgare initié par Leštakov il y a plus de 20 ans. Cependant, en nous appuyant sur les observations que nous avons portées dans cet article, nous croyons que ce dont le domaine de l’archéologie bulgare a besoin pour l’étude de la culture matérielle (thrace ou autre) n’est pas une systématisation ultime, ni un modèle ou une technique à copier, mais plutôt une base conceptuelle solide sur laquelle des classifications – outils fondamentaux pour l’analyse de la culture matérielle – pourraient être construites.

BIBLIOGRAPHIE

Балабанов, П. 2000: Класификация и вътрешна хронология на енглифичните печати върху амфори. – Известия на Народния музей Бургас 3, 101-105.

177 Ivan Marinov

Бонева, И. 1995: Глинени лампи от римската епоха и късната античност от музея в Бургас. – Известия на музеите от Югоизточна България XII, 37-52. Бъчваров, К. 2003: Неолитни погребални обреди. Интрамурални гробове от българските земи в контекста на Югоизточна Европа и Анатолия. София. Георгиева, П., И. Симеонов 2002: За керамиката от неолита на Тракия. – Годишник на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Исторически факултет – специалност Археология, т. 3, 7-94. Иванова, М. 2003: Оловни огледала от Южна България. – Известия на музеите от Югоизточна България XX, 22-29. Иванова, С. 2006: Ранни и среднопалеолитни кремъчни ансамбли от района на язовир „Широка поляна“ (Западни Родопи). София. (Разкопки и проучвания XXXVI). Китов, Г. 1993: Тракийските могили. – Thracia 10, 39-80. Китов, Г. 1999: Форма, съдържание и предназначение на тракийските могили. – Старини 1, 47-56. Костова, К., М. Манолова-Войкова 2004-2005: Средновековна керамика от Ахтопол. – Известия на музеите от Югоизточна България XXI, 101-113. Лещаков, К. 1988: Основни класификационни принципи за керамиката от ранната и средната бронзова епоха в Тракия. – Археология 30(3), 1-13. Лещаков, К. 1990: Украса на къснобронзовата керамика от връх Алада в Източните Родопи. – Археология 32(1), 1-17. Минчев, Ал. 1980: Антично стъкло (V – I в. пр. н. е.) във Варненския музей. – Известия на Народния музей Варна 16 (31), 111-114. Нехризов, Г. 2008: Класификационна схема на трапезната керамика от ранната желязна епоха от Източните Родопи. – В: Phosphorion. Studia in Honorem Mariae Čičikova. София, 114-132. Николов, В. 1983: Орнаментация на раннонеолитната рисувана керамика: систематизация и характеристика. – Археология 25(1-2), 29-43. Николов, В. 1993: Полихромно рисувана орнаментация върху раннонеолитни керамични съдове от България. – В: Праисторически находки и изследвания. Сборник в памет на проф. Георги И. Георгиев. София, 59-68. Николов, В. 1998: Керамичните комплекси Караново I-III, III и III-IV в контекста на Северозападна Анатолия и Югоизточна Европа. София. (Проучвания върху неолитната керамика в Тракия). Николов, В. 2007: Неолитни култови масички. София. Николов, М. 2004-2005: Накрайници на стрели от фонда на Исторически музей – Котел. – Известия на музеите от Югоизточна България XXI, 76-89. Плетньов, В. 1998-1999: Украсата на битовата керамика във Варна през XV- XVIII век. – Известия на Народния музей Варна 34-35 (49-50), 252-291. Плетньов, В., В. Павлова 1992: Ранносредновековни ремъчни накрайници във Варненския археологически музей. – Известия на Народния музей Варна 28/43, 158-223. Русева, М. 2002: Тракийска гробнична архитектура в българските земи през V-III в. пр. н. е. Ямбол. Сираков, Н. Т. 2005: Фибули от фонда на Исторически музей - Сливен. – Известия на музеите от Югоизточна България XXI, 64-75.

178 LA CLASSIFICATION EN ARCHÉOLOGIE BULGARE: UNE QUESTION DE...

Сиракова, С. 1993: За типологията на листовидните форми в източнобалканския мустериен с листовидни върхове. – В: Праисторически находки и изследвания. Сборник в памет на проф. Георги И. Георгиев. София, 41-51. Хараламбиева, А. 1993: Провинциално римски фибули от североизточна България. – Известия на Народния музей Варна 29/44, 87-99. Хараламбиева, А., Г., Ат. Атанасов 1991: Фибули от V – VI в. в Шуменския музей. - Известия на Народния музей Варна 27/42, 42-63. Хараламбиева, А., Г., Ат. Атанасов 1993: Фибули от епохата на Великото преселение на народите. – Известия на Народния музей Варна 29/44, 103-121. Христова, Р. 2008: Керамика от началото на ранната бронзова епоха от м. Бадъ бунар край Карнобат. – Археология 49(1-4), 93-102. Христова, Р. 2010: Характеристика на керамиката от бронзовата епоха от обект при с. Вратица, община Камено. – В: Югоизточна България през II – I хилядолетие пр. Хр. Варна, 38-61. Bisson, M. S. 2000: Nineteenth Century Tools for Twenty-First Century Archaeology? Why the Middle Paleolithic Typology of François Bordes Must Be Replaced. – Journal of Archaeological Method and Theory 7(1), 1-48. Desbat, A., A. Schmitt 2003: Techniques et méthodes de l’étude – In: D’Anna, A. et al. La céramique. La poterie du Néolithique aux Temps modernes. Paris, 7-84. Dunnell, R. C. 1971a: Sabloff and Smith’s “The Importance of Both Analytic and Taxonomic Classification in the Type-Variety System”. – American Antiquity 36(1), 115-118. Dunnell, R. C. 1971b: Systematics in Prehistory. Caldwell. Jones, A. 2004: Archaeological Theory and Scientific Practice. Cambridge. Lyman, R. L., M. J. O’Brien 2006: Measuring Time with Artifacts. A History of Methods in American Archaeology. Lincoln - Londres. Lyman, R. L., M. J. O’Brien, R. C. Dunnell 1997: The Rise and Fall of Culture History. New York - Londres. Nekhrizov, G. 1995: Late Bronze Age Pottery in the Eastern Rhodopes. – In: Pre- historic Bulgaria. Monographs in World Archaeology 22. Wisconsin, 309-325. O’Brien, M. J., R. L. Lyman 2002: Seriation, Stratigraphy, and Index Fossils. The Backbone of Archaeological Dating. New York - Boston - Dordrecht. O’Brien, M. J., R. L. Lyman 2003: Cladistics and Archaeology. Salt Lake City. Stefanova, T. 1997: Early Neolithic Pottery from Tsiganova Mogila Site. – In: Maritsa Project 1. Volume 1. Rescue Archaeological Excavations along Maritsa Motorway in South Bulgaria. Sofia, 29-52. Whittaker, J. C., D. Caulkins, K. A. Kamp 1998: Evaluating Consistency in Typology and Classification. – Journal of Archaeological Method and Theory 5(2), 129-164.

Doctorant Université de Montréal – Département d’histoire Université de Provence Aix-Marseille I – MMSH, Centre Camille Jullian [email protected]

179 Ivan Marinov КЛАСИФИКАЦИЯТА В БЪЛГАРСКАТА АРХЕОЛОГИЯ: ВЪПРОС НА МЕТОДИКА ИЛИ НА ТЕОРИЯ?

Иван Маринов

Позовавайки се на примери от сферата на българската археология, ав- торът си поставя за цел да уточни основните проблеми, които предизвиква в нея липсата на методологичен подход към класификацията на материал- ната култура. Особено внимание е обърнато на отсъствието на информа- ция относно целите, които си поставят авторите на типологии и относно факторите, които определят избора на критерии на категоризиране в пред- лаганите класификации. Авторът описва метод на класификация, който е разработен и прилаган в световната археология от средата на 20-ти век насетне, и който подчертава зависимостта на категоризирането на матери- алната култура от предварително подготвена теоретична основа, форму- лирана на базата на археологическия материал.

180 THRACIA XX

КЪМ ВЪПРОСА ЗА ДРЕВНОТРАКИЙСКОТО НАСЛЕДСТВО В ПРАЗНИКА ГЕРГЬОВДЕН ОТ БЪЛГАРСКАТА НАРОДНА КУЛТУРА

Васил Марков

За българите Гергьовден е най-големият календарен народен праз- ник. Народът казва: „Голям ден Великден, още по-голям – Гергьовден”. Празникът бележи ежегодното възраждане на природата за нов живот и е посветен на християнския светец Св. Георги – патрон на земеделците и животновъдите. Според народните представи той представлява начало- то на пролетно-летния сезон, който продължава до Димитровден. От Ди- митровден до Гергьовден е есенно-зимният период на годината (Колева 1981: 103; Колев 1987: 240-241). Така, подобно на древните календарни и митологични представи от Източното Средиземноморие традиционната година у българите се дели само на две части – лято и зима. Според редица изследвачи Гергьовден от българската народна култура е наследил и като календарно време, и като езически обреди древната Нова година, празну- вана в Тракия и в цялото Източното Средиземноморие през пролетта (Те- одоров 1999: 205-238; Венедиков 1992: 211-215). Светецът бил почитан на 23 април, стар стил – времето, когато природата се пробужда за нов живот след зимния сън и всичко наоколо се раззеленявало. В тази връзка и св. Георги, и празникът му Гергьовден били наричани „цветен” или „зелен”. Прозвище, което откриваме най-рано в названието на големия хетски про- летен и новогодишен празник Антахшум – Цвете(н) (Попко 1983: 63-69). Празникът у българите започвал преди изгрев слънце. Моми и жени излизали в горите и поляните и се къпели голи в сутрешната роса, в из- ворите и в реките. Магически обред, чрез който силата на възраждащата се природа трябвало да премине у хората, да им осигури здраве и пло- дородие през годината. Централно място в обредите заема принасянето на кръвна жертва на светеца. Всяко семейство било длъжно да принесе на св. Георги първото мъжко агне. Животното било обредно почиствано, сресвано и украсявано с венец и две свещички върху рогцата. Колели аг- нето най-често в огнището или на прага на къщата (Колева 1981: 77-80) – места, които са свещени за българите и имат стойност на домашен олтар. Под тях живее, според българската народна вяра, голямата домашна змия, мислена като духа на основателя на рода – една митологична представа с установен древнотракийски произход (Георгиева 1983: 57-63). Агнето колят също и при голямо плодно дърво в двора, така че кръвта да изтече в яма при корените му. Пак там често се закопават и костите на жертвеното

181 Васил Марков

животно. Търси се постигане на плодородие по обредно-магически път. Ритуалът има многобройни паралели в култа към хтоничните божества у древните хети, елини, етруски, траки, почитани в жертвени ями (Попко 1983: 113-118). Плодното дърво в случая трябва да се мисли като природен код на кос- мическото дърво във варианта му „дърво на плодородието”. То бележи космическата ос и тристепенното деление на мирозданието на небесен, земен и подземен свят, свързани съответно с короната, стеблото и коре- ните на дървото. Космическото дърво маркира митологичния център на света и във връзка с него се извършват и всички свещенодействия (Елиаде 1995: 301-368). Съсредоточването на култовите действия при корените на дървото в нашия случай показва отново наследена почит към един дре- вен хтоничен митологичен персонаж, живеещ в корените на космическото дърво, под прага на традиционния дом на българина или под огнището. От него се очаква да бъде измолено плодородието през предстоящата ка- лендарна година. С космическото дърво, символ на вечно умиращата през зимата и въз- раждаща се през пролетта природа е свързан още един обред от празника Гергьовден – забождането на зелени клонки по нивите, къщите и коша- рите на стопаните. Най-често това са букови клонки – за да „бучат”, т.е. да стават големи и силни посевите и животните. Зелена клонка държи и водещата жена при лявото обредно Гергьовско хоро в Родопите (Теодоров 1999: 45-49). На Гергьовден българите се теглят на зелено дърво за да са здрави през годината. Със символа на космическото дърво трябва да се свърже и връз- ването на люлки за зелен клон. На тях се люлеят моми и момци. Тук те се харесват и залюбват. Ритуалът е придружен от обредни песни с любовни и сватбени мотиви (Теодоров 1999: 45-49). Те напомнят за сватбата на бо- жествата от изначалното митологично време, която хората повтарят в своя микрокосмос. Сватба, която според древното митологично мислене от ре- гиона на Източното Средиземноморие, се осъществявала на Нова година, в началото на пролетта. Специално внимание представлява фолклорният образ на св. Георги от българските народни песни, приказки и легенди. Той винаги е конен герой, който е прогонил зимата, равностойна в семантичен аспект на смъртта на природата. С неговата поява посевите израстват, завръща се плодородието и благополучието на земята. Това дава основание на изследователите да видят във фолклорния образ на св. Георги наследник на едно от вечно умиращите и възраждащи се божества на плодородието, така характер- ни за религиите на Древния Изток и Източното Средиземноморие (Вене- диков 1992: 211-215). Тази връзка личи особено силно в легендата „Св. Георги убива ламята”. Легенда, която с основание в науката се счита за

182 КЪМ ВЪПРОСА ЗА ДРЕВНОТРАКИЙСКОТО НАСЛЕДСТВО В ПРАЗНИКА...

християнизиран вариант на основния двуборчески мит от езическите ре- лигии в Източното Средиземноморие. Това е битката между върховния Бог на бурята – едно сезонно божество, покровител на плодородието, и господаря на подземния свят – митологичния змей. Митът ни е познат в класически вид от хето-хуритската митология. Там бог Тешуб се бори със змея Илуянка с променлив успех. Първоначално губи битката, змеят му отнема очите и сърцето и той се оттегля, с което се описва сезонът на зимата, равнозначна в семантичен аспект със смъртта. В последствие битката е подновена, змеят е победен. Това осигурява възраждането на природата през пролетно-летния сезон. Близък мит, вероятно заимстван от хетите, имали и елините. Той разказва за битката между гръмоверже- ца Зевс и змея Тифон. Като прототип на легендата за битката между св. Георги и ламята могат да се видят и древноелинските митове „Херакъл спасява Хезиона от морско чудовище”, както и „Персей спасява Андроме- да от морско чудовище” (Марков 1997: 74-75). Близък мит за едно конно божество, покровител на плодородието и изобилието имали и древните траки, в лицето на Тракийския херос (Теодоров 1999: 205-252). Вероят- но византийският фолклор свързал тези легенди със св. Георги и широко ги разпространил в християнизиран вид в Анатолия и на Балканите през Средновековието. Чак до ХІІ в. сл. Хр. легендата за св. Георги и ламята била апокрифна, тъй като навярно във Византия бил добре известен ней- ният езически произход. От Византия легендата проникнала и в българ- ския фолклор (Беновска-Събкова 1992: 63-94). Тезата на Е. Теодоров и Ив. Венедикв за значимо древнотракийско на- следство в народния празник Гергьовден (Теодоров 1999: 205-238; Венеди- ков 1992: 211-215) беше убедително потвърдена от резултатите на нашите теренни проучвания. На територията на няколко значими по мащабите и значението си древнотракийски мегалитни светилища от българските земи ние регистрирахме празнуването на Гергьовден, изпълнено с множество обреди с определено древен, езически произход. На „Св. Гергьова скала”, разположена в подножието на сакрализирания в древна Тракия Ляски връх в Южен Пирин, култът към св. Георги е наследил култ към митологичния змей, фолклорният наследник на тракийския Дионис тук (Yankov, Markov 2004: 45-60). Местната легенда разказва, че в подножието на параклиса се намира пещера – старият дом на змея, покровител и стопан на землището. Тук змеят отвлякъл най-хубавата мома – поповата щерка Топлица от хо- рото в с. Мусомища, Гоцеделчевско и я направил своя жена (Динчев 1993: 17-20). Вече имах възможност да изтълкувам тази част от легендата като артефакт от мита на свещения брак на божеството-покровител, състоял се в изначалното митологично време и гарантиращ плодородието на човеш- кия социум (Марков 2009: 124). Пак тук – в пещерата, с дете на ръце, я открил моминия баща – попът,

183 Васил Марков

след дълго търсене в Пирин. Сцена, която може да се тълкува като следа от ритуално слизане в подземния свят на свещеника – показан в този късен вариант на легендата като християнски поп. Свещена история, която има много добри паралели в още две аналогични български народни легенди, съответно за Поповото езеро в Централен Пирин и за езерото от върха на планината Пелистер край Битоля, и която аз изведох генеалогически от древните тракийски и елински митове, свързани със слизането на бо- жества и герои в подземния свят. Все варианти на сезонните земеделски митове от региона на Източното Средиземноморие, посветени на вечно умиращата и възраждаща се природа. Митове за божества – покровители на плодородието, богатството и благополучието на човешкия социум и ви- наги свързани с подземния свят, където са господари на несметни богат- ства (Венедиков 1992: 112-230). Такъв е и митологичният змей от нашата легенда. От неговите съкровища, скрити в пещерата – символ на подзем- ния свят, взема чувал с жълтици, за да дари свещеника отвлечената мома, вече в качеството си на „змейова булка”. Змеят, подобно на ред върховни божества-покровители на плодороди- ето от Източното Средиземноморие, като хетския Тешуб и като елинския Зевс, е и змееборец – той пази селските землища в региона от чужди зме- йове, хали и лами, които дебнат, според народната вяра наоколо, за да обе- рат плодородието. Така в образа на стария езически митологичен персонаж – господар на святото място – виждаме функциите, които по-късно българската народна вяра приписва на християнския великомъченик св. Георги. Той е покрови- тел на плодородието, дарител на изобилие и богатство и змееборец. Така вероятно още в епохата на късната античност (ако се съди по откритите от нас на терена археологически материали – б.а.) старият езически гос- подар на святото място, от подножието на свещената за траките планина Ляски връх (Южен Пирин – б.а.), бил заменен с християнски митологичен персонаж. Не по-малко показателна е картината от празника Гергьовден в с. Баче- во, Разложко, честван върху тракийско мегалитно светилище. Древнотра- кийското свято място „Св. Гергьова скала” се намира в южното подножие на Рила планина на около 5 км. югозападно от селото. Сакрализирана е импозантна група скали, разположени на върха на добре изявен върху ре- лефа скален хребет. В християнската епоха тракийското светилище е на- следено от култа на св. Георги, в резултат на което там е построен парак- лис. Почти без прекъсване, обредните практики са поддържани до наши дни. Тук, върху сакрализираните в тракийската древност скали и до днес се коли общоселският курбан на с. Бачево за Гергьовден. Параклисът днес е възобновен, а скалата е маркирана с огромен железен кръст. Кръглите изсичания-жертвеници по източните разломи на скалата се считат от на-

184 КЪМ ВЪПРОСА ЗА ДРЕВНОТРАКИЙСКОТО НАСЛЕДСТВО В ПРАЗНИКА...

рода за следи от коня на св. Георги. В тях и до днес се поставят дребни монети за здраве. Според народната легенда св. Георги е минал оттук и е живял в множеството скални ниши и „подземия”, разположени под скали- те (Марков 2007: 227-229). Нашето теренно наблюдение показа, че въпросните скални ниши са били обект на почит и култово-обредни практики в Древна Тракия. Мно- гобройните фрагменти от ръчно изработена тракийска керамика свиде- телстват за извършвани тук в древността религиозни ритуали. Най-ран- ните от тях трябва да се отнесат към старожелязната епоха. Поставянето на св. Георги в позицията долу в това светилище е уникално явление, тъй като без съмнение този християнски светец се свързва най-вече със свет- лото, уранично и слънчево начало (Беновска-Събкова 1992: 63-93), а не- говият празник бележи началото на същинската пролет. Това ме кара да предполагам, че в конкретния случай той, подобно на картината от Св. Гергьова скала край с. Старо Ляски, е наследил древно езическо божество – господар и дарител на плодородието, имащо и хтонични функции. Най- близък в това отношение е тракийският цар, жрец и бог Залмоксис, който слязъл и живял в подземното си жилище 4 години, както съобщава Херо- дот (Herod. 4. 95). Този паралел е особено ценен, тъй като за Югозападна Тракия Залмоксис е свързан с лечебни функции, фолклорни артефакти от каквито личат и в това тракийско светилище (Попов 1995: 27-58). Тук бъл- гарите – християни, подобно на българите-мохамедани от Западните Ро- допи се провират за здраве на Гергьовден през мегалитната арка (Марков 2007: 227-229). Естествено възниква въпросът, защо точно св. Георги се явява христи- янският наследник в това древнотракийско свято място. Може би част от отговора се крие в българската народна приказка Тримата братя и злат- ната ябълка, която в отделни части е твърде близка и като сюжет, и като структура до част от житието на светеца (Даскалова-Перковска, Добрева, Коцева, Мицева 1994: 96-97). В нея виждаме героят да слиза в подземното царство през кладенец – вход към отвъдния свят, където в подземията (по- някога пълни с вода, б.а.) – дом на антагониста преследва и убива ламята, крадяща златната ябълка – символ на плодородието и благополучието на собственото му царство. Специално внимание заслужава тук мнението на Т. Гемкрелидзе и В. Иванов за съществуването на общ индоевропейски мотив за златната ябълка, даряваща безсмъртие и вечна младост. Така по- гледнато слизането на героя в подземния свят може да се мисли като под- виг, извършен в процеса на търсенето на безсмъртието (Гемкрелидзе, Ива- нов 1984: 643). В резултат той спечелва и най-хубавата дъщеря на ламята за годеница. Този подвиг е дублиран от второ змееборство, в резултат на което най-малкият царски син убива ламята, заключила водата в езерото и спасява царската дъщеря от „долната земя”. Подвиг напълно аналогичен

185 Васил Марков

на този, извършен от св. Георги (Беновска-Събкова, 1992: 64-75). В ре- зултат на това героят си извоюва изгубената възможност да се завърне на белия свят, което става по изключително показателен начин. Там го изнася белият овен, биещ се с черния на върха на планината. В резултат на този последен подвиг героят получава правото на брак с най-хубавата дъщеря на убитата от него ламя. Структурата на приказката изумително напомня тази на реконструира- ния основно по писмени и изобразителни източници мит, за тракийския герой, цар, жрец (с функции и на шаман, б.а.) и бог, който трябва да из- върши инициационен подвиг, за да получи властта и правото на свещен брак с Великата богиня-майка – картина, която ни е позната от множество паметници на изобразителното изкуство. Достатъчни са примерите от Ле- тнишкото съкровище, коланът от с. Ловец, Старозагорско, ловните сцени от монументалната живопис в Александровската гробница. Към тях, раз- бира се, могат да се прибавят и много други. В тях тракийският герой и цар трябва да победи антагониста – глиган, мечка, вълк, символизиращи силите на хаоса и да осигури възраждането и ритмизирането на подреде- ния космос (Маразов 1994: 11-30). Ако се доверим на нашия фолклорен източник, можем да предполо- жим, че въпросният подвиг е извършван в отвъдния свят. Действително изображенията на Тракийския херос върху оброчните паметници от тра- ко-римската епоха и особено появата му върху надгробията сочат, че пос- ветеният тракийски аристократ се превръщал в знаменит божествен герой едва след като е преминал през смъртта, т.е. в отвъдния свят (Венедиков 1981: 25-49). Може би с един такъв образ на героя, извършващ подвизите си в под- земния свят в пътя си към хероизацията, е контаминиран и св. Георги в легендата от мегалитното тракийско светилище край с. Бачево, Разложко, приемайки тук странни за този християнски светец хтонични черти. До такъв извод достига отдавна и Е. Теодоров, макар и върху друг обширен източников материал (Теодоров 1999: 262-271). Антично наследство в този култ вижда и Т. Колева (Колева 1981: 189-205). В този ред на мисли специален интерес представлява скалната арка от това тракийско светилище. Тук и до днес християнското население се про- вира на Гергьовден, за здраве през годината. Провиранията се извършват от слънчевата южна страна към тъмната – северна. В такъв аспект тя може да бъде тълкувана като вход към подземния свят. Подземният свят, в който вече виждаме господар мъжки митологичен персонаж – може би Дионис – Загрей или Залмоксис, наследен по-късно от християнския светец. Карти- на, която има много добър аналог със съдбата на древнотракийските свети места, наследени от култа на св. Иван Рилски в Южна Рила, както и със съдбата на тракийския култов комплекс от Демир баба теке, Разградско,

186 КЪМ ВЪПРОСА ЗА ДРЕВНОТРАКИЙСКОТО НАСЛЕДСТВО В ПРАЗНИКА...

където древният митологичен персонаж е заменен последно от алиански светец (Теодоров, Гергова 2006: 161-170; Марков 2007: 173-210). Свидетели сме на стадиално развитие на архаичната неолитна и пре- диндоевропейска представа за пещерата като утроба или дом на Великата богиня-майка, отъждествявана със скалата. Тя е заменена от митологема, в която през патриархалното общество господар и тук става мъжко бо- жество. Великата богиня, отъждествявана със земята, не е обаче напълно изместена от своите стари функции. Откриваме я отново в подземния свят, но вече във второстепенната роля на съпруга на новия му господар. Кар- тина, която в класически вариант ни е известна от мистериалната легенда, свързана със светилището в Елевзина от древна Елада (Eлиаде 1997: 353- 369). Близък ритуал по провиране през мегалитни арки преди изгрев слънце на Гергьовден се наблюдава и при мегалитните арки Ташкапи (Каменна порта, б.а.) в Пирин, Камен Дука в Родопите и при с. Медово в Средна гора. Обредите тук завършват с ритуално къпане, което и в семантичен, и във функционален аспект напълно отговаря на широко разпространеното обредно къпане рано сутрин на този празник. Обреди, които могат да се изведат в генеалогичен аспект от древнотракийските мистериални риту- али по слизането в подземния свят, в лоното на Великата богиня майка- земята и възраждането на посветените за нов, вечен живот (Марков 2007: 211-235). Още по-впечатляващи са лечебните обредни практики, извършвани на Гергьовден върху тракийския мегалитен жертвеник Говедар камен край гр. Щип, днес в Р Македония (Вражиновски 1998: 108 – 109; Вражинов- ски 1998а: 136-143). На първо място заслужава внимание легендата, как се е образувал камъкът: царски син е подменен в люлката от циганка и пуснат в кошница по реката, за да се удави. Детето, разбира се, оцелява по чудодеен начин и е отгледано от един воденичар. Като пораснало, станало говедар. Накрая по приказен начин синът се завръща при баща си – царя. Отвели го при баща му отново, след като той оценил царската колесница, най-високо от всички – колкото най-голямото богатство на земеделеца – гергьовския дъжд. Темата за златния дъжд ни е позната от елинската митология. Свързана е със свещения брак, при който небето опложда земята чрез дъжда и оси- гурява плодородие. Според Аполодор „Зевс се преобразил на златен дъжд и стичайки се през покрива в скута на Даная се сношил с нея” (Apollod. 2.4.1). Изследваната митологична история е много близка като сюжет до цяла група народни легенди, които упорито ни представят малкия Крали Марко като говедарче. Точно като такъв Марко открива двете плачещи самодив- ски деца и за награда получава възможността да бозае от самодивското

187 Васил Марков

мляко и да получи огромна юнашка сила. Още по-показателна е легендата, разказваща за това, как баща му чул наречниците, че като порасне, Мар- ко ще пребие или ще строши ребрата на баща си. Затова пуснали бебето Марко в кошница по Вардар. Намерил го един говедар на брега и така той станал говедарче (Сб. НУ LIII 1971: 864). В тези легенди, явно свързани с общ архетип, личат твърде много ан- тични митологични мотиви. Мотивът за богоизбраното, подхвърлено дете, пуснато по реката в кошница е широко разпространен в стария свят. Познаваме го от древните митологии на Индия, Месопотамия, от юдей- ската, елинската и от римската митология (Гринцер 1974: 218). Мотивът с предсказанието за пребития баща e много близък като сюжет и струк- тура до тиванския мит за Лай и Едип цар. Като цяло, обаче, легендите твърде много напомнят, макар и в силно профанизиран и фолклоризиран вариант, мита за детето Дионис, за свързания с бика Дионис-Загрей и за завръщането на Дионис в божественото семейство (Фол 1991: 174 - 175). Показателен е и фактът, че фолклоризираният и достигнал до нас като легенда мит е закрепен на терена чрез природния код на скалата, симво- лизираща вкаменения царски син-говедар в лицето на Говедар камен и го- ведата му – по-малки каменни блокове наоколо. Тук ще обърна внимание на един показателен античен паралел. Водачите в дионисовите мистерии били наричани „boukoloi” – „говедари”, а самият Дионис бил титулуван в Пергам като „аrkhiboukulos”. Това са факти, които, според мен, подсказват следи от дионисов култ и при изследвания тук мегалитен жертвеник (Ги- чева 1997: 59-65). Още по-голям интерес представляват изпълняваните на Гергьовден върху Говедар камен традиционни култово-обредни практики. Според ин- форматорите, анкетирани от Т. Вражиновски, тук се събират до 200 души всяка година, за да търсят лек за болни очи, гърло или други болести. Бо- лният се напръсква, измива или пие от дъждовната вода, събрана в изкуст- вен басейн, оформен елипсовидно, подобно на голяма човешка стъпка, върху равна площадка на върха на камъка. След това той нарича, обрича дар на камъка. Ако оздравее, на следващата година човекът донася дара. Обикновено това е жертвено животно и прави тук курбан. От резюмираното дотук става ясно, че водата в ямите от каменния жер- твеник е мислена за лековита в точно определен ден на годината. Показа- телно за нас е, че този ден е точно Гергьовден, най-вероятният наследник в традиционния народен календар на древната Нова година. Денят, в който се осъществявал свещеният брак между небесния Бог на бурята, който чрез дъжда оплождал Великата богиня майка-земята, за да осигури пло- дородието, здравето и благополучието. Това е най-архаичната форма на свещен брак, споменът за който като че ли е запазен в народното вярване, че всеки гергьовски дъжд е жълтичка, т.е. богатство. Митологична пред-

188 КЪМ ВЪПРОСА ЗА ДРЕВНОТРАКИЙСКОТО НАСЛЕДСТВО В ПРАЗНИКА...

става, която вече открихме изречена и от принца-говедар, в описаната по- горе легенда за Говедар камен. Пак като част от тази семантична верига: свещен брак – плодородие – здраве и благополучие ще трябва да се тълкува и най-голямата слава на Говедар камен – като даряващ деца на бездетни жени. Т. Вражиновски подразделя няколко фази в тези култово-обредни действия. Към първата фаза той отнася вярата на жената в изцелителната мощ на камъка, защото, както казва народът: “Без вяра няма помощ”. Към втората фаза се отнася изборът на кум. Към третата – плетенето на коланче от бял и червен конец, при което кумът държи, а жената плете (Вражиновски 1998: 108 – 109; 136-143). След като стане готово коланчето, с него се обикаля камъка три пъти, като половината се оставя на камъка, а другата половина се опасва от жената и се носи до следващия Гергьовден. Следващата фаза е пиене на вода или миене с водата, събрана в стъпковидната яма на върха на камъ- ка. Петата фаза настъпва, когато жената забременее и роди. Тогава кумът става и кръстник на детето, а камъкът се дарява с жертвено агне. То три пъти се върти около камъка, заедно с детето. След това агнето се коли върху Говедар камен, като се гледа кръвта да потече по южната страна на камъка. С кръвта от ножа се правят кръстове по челото, гърдите и корема на новороденото и се вика: “ Св. Георги го дал воа детенце, св. Георги да му дае, Бог здраве да му дава”. Вярва се, че така детето ще бъде защитено от болести през годината. Тогава се сече и поясът на жената и се оставя върху камъка. В началото бих желал да се спра на народната представа, че без вяра в камъка няма помощ. Точно древната вяра в божеството-изцелител, вселе- но в камъка-жертвеник, е онази непреодолима сила, свързана с болките и въжделенията на отделния човек, която е пренесла във времето, в рамките на традиционния колектив артефакти от древнотракийската религия и ги е съхранила като легенда или като фолклорна култово- магическа обредна практика. Така добавяме още един солиден щрих към механизма за преда- ването на древния мит и обред на неговия фолклорен наследник, при това за точно определени свещени места. Ако повярваме на тази теза, част от представата ни за историята на културата на Балканите сериозно ще се измени. През последните три хи- лядолетия тук се сменят множество религии, империи, култури, но ядрото на определени езически митове и култови практики, дълбоко свързани с цикъла на живота и природата, оцеляват. Оцеляват, вероятно, именно за- това, защото още в генезиса си следват, сливат се с неизменния кръговрат на природата, символизиращ вечността на подредения космос и безсмър- тието. При анализа на обредите от Говедар камен не могат да не се отбеле- жат и определени женитбени елементи, които всъщност са в центъра на

189 Васил Марков

култовите действия. Жената си избира нов кум, макар и видимо да липсва нов съпруг. Новият кум ще стане по-късно кръстник и на новороденото дете. Елементи, които навеждат на мисълта, че вероятно става дума за обред, напомнящ с отделни артефакти за свещен брак на жената с божест- вото, което се символизира от камъка. В тази връзка показателен паралел е една история от античността за бездетна жена, която преспала в храма на Асклепий и като резултат родила близнаци (Георгиева 1983: 105). Пак в тази връзка е и конкретното вярване за Говедар камен, че св. Ге- орги или камъкът го е дал това детенце. Като се вземе предвид, че камъкът е символ – образ на вкаменения принц-говедар, това би могло да ни наве- де на мисълта, че езическият предшественик на светеца е едно божество свързано с бика, а то за Древна Тракия е Дионис-Загрей (Фол 1991: 24). Към древната мистериална легенда и култовите практики, свързани с нея, ни навежда и обредното плетене на червен колан, чрез който бездет- ната жена се приобщава към Говедар камен, поставяйки половината колан върху себе си, а другата половина върху мегалитния жертвеник. Това със значителен успех би могло да се тълкува като наследство от посветителен обред, познат в много близък вид – чрез препасване на колан от посвете- ните в мистериите от Самотраки (Пенкова 1994: 43-54). Коланът е знак за посвещение, засвидетелстван и при фригийските погребални практики (Василева 2005: 100). Особено внимание заслужава в случая и фактът, че централната сцена на мистериалната драма в Елевсина е точно свещеният брак (Венедиков 1992: 170 - 171). Трябва специално да отбележа, че личните ми наблюдения върху отсече- ните и поставени върху сакрализираната скала колани показаха, че към част от тях е бил пришит в тензухена торбичка малък къс от камъка. М. Фили- пович ни съобщава, че жената трябвало лично да откърши с голи ръце това камъче и да го носи пришито на колана през цялата година, до следващото и идване (Филипович 1937: 21-28). В такъв аспект можем да мислим, че жената носи като символ върху детеродната част на тялото си своя симво- личен „съпруг”. Така например, както в българските народни песни, жената на змея го носи на повратки, сложен като колан. В тази връзка наблюдаваме и изображението на змея върху металопластичните токи на женски колани от средновековието и възраждането в българското народно изкуство (Мар- ков 1994: 70-71). Много е вероятно в случая с ритуалите от Говедар камен да става дума за обреден аналог на тази известна от българския устен и изобразителен фолклор идея – визуализиран израз на свещения брак между митологичен, божествен персонаж и смъртна жена. Известен аналог на магически контакт със сакрализираната скала е из- вестен от лечебните практики, записани за Марков камък, в с. Ярджило- вци, Радомирско (Теодоров 1981: 48; Сб.НУ LIII 1971: 786). И тук жените кършат малки камъчета от свещената скала и ги заливат с вода. После

190 КЪМ ВЪПРОСА ЗА ДРЕВНОТРАКИЙСКОТО НАСЛЕДСТВО В ПРАЗНИКА...

пият от нея, като вярват, че така ще оздравеят. Случаят е особено интере- сен, тъй като свидетелства, че лечебните свойства на водата се придобиват вследствие на допира и със сакрализираната скала. Направените от мен наблюдения на терен върху Говедар камен през юни 2006 г. потвърдиха предположението, че се касае за древнотракий- ски мегалитен жертвеник. Скалното вкопаване с форма на голяма човешка стъпка, изсечена върху високата заравнена площадка на скалата и съби- раща свещената вода, изкуствените стъпала и улеите, „изтичащи” на юг и запад от жертвената площадка, където и днес обилно тече кръвта на жертвените животни, свидетелстват недвусмислено за това. В подкрепа на тракийския произход на жертвеника е и откритата от мен в съседство фрагментирана, ръчно изработена керамика, датираща от І хил. пр. Хр. Забележителното тук е голямото количество натрошена съвременна кера- мика. М. Филипович съобщава за обичая да се строши глинен съд, пълен с вода от жената, която е дошла на Говедар камен, за да бъде дарена с рожба. Авторът още през 30-те години на ХХ в. свързва този обичай с известните аналогични сватбени обичаи у южните славяни, считайки ги основател- но за антично наследство (Филипович 1937: 20-29). Особено показателни са успоредиците с трошенето на съдове в момента на брачното свождане (Филипович 1986: 246-271). В този ред на мисли счупването на съда в камъка, с който завършва целият обред при Говедар камен, може да се тълкува и като знак за осъществения в символичен план брак на жената със сакрализирания камък. Без да изключваме гореизложената символика на обреда, с по-голяма степен на сигурност бихме могли да твърдим, че става дума за наследство от посветителен обред, в който жената умира в старата си болна същност – семантично съизмеримо със счупването на керамичния съд в скалата, за да може да се роди отново – в качеството си на майка. Вероятно отново се касае за фолклоризиран вариант на древните мистериални посветителни обреди, при които в процеса на посвещението неофитът умирал в качест- вото си на профан и се раждал като посветен. Посвещението било мислено като ново раждане на миста (Елиаде 1997: 335-369). Във връзка с ролята на свещената вода, събирана в каменния съд върху жертвеника, заслужава внимание и един паралел с митологична представа от ведическата мито- логия, където водата, идваща от небето, се мисли като сома – магическата напитка на безсмъртието, която като дъжд се връща на земята. Тя в иран- ската митология се нарича хаома. Хаома изстискал например първият чо- век Виваштвант, за да зачене син (Маразов 2000: 29). Връзка с древните мистериални посветителни практики сочи още един елемент от описания традиционен народен обред. Става дума за лекуване- то на болни очи чрез измиването със свещената вода, събрана в „стъпка- та”, отличена върху култовата площадка на сакрализираната скала. Обре-

191 Васил Марков

дът в семантичен план е свързан с проглеждането. Проглеждането, което получавал неофитът след акта на посвещение в древните мистериални практики. Аналогични култови обреди са познати от мегалитното тракийско све- тилище „Марков камък” край с. Д. Ябълково в Странджа. Там страдащите от болки в очите измиват лицето си със свещена вода от скалните изсича- ния – тракийски жертвеници на върха на сакрализираната скала, с вярата че ще получат лек (Фол 1982: обр. 212-213; Фол 1988: 8-9). И тук можем да тълкуваме обреда като част от древните мистериални посвещения, свър- зани с „проглеждането” на неофита. Пак в тази връзка, като наследство от посветителните мистериални практики, мислени като ново раждане на но- вопосветения, може да се изведе практикуваното и тук лекуване на женско безплодие. За нас представлява особен интерес формата на сакрализира- ния камък. Той е един огромен валун, подобен на монументално каменно яйце. Присъствието и на скална арка в съседство, през която до късно се провират за здраве, ни кара да мислим, че посвещението тук в древността е било свързано със знанието за сътворението на света от космическото яйце, което е важен елемент от орфическата космогония (Батаклиев 1989: 5-12). Връщайки се отново към лечебните обредни практики от Говедар ка- мен, трябва да отбележа още едно изключително важно магическо дейст- вие – изкъпването с вода на жената, която не може да има деца, като фи- нал на обреда след като се прибере в къщи. Вода, в която са престояли откършени от скалата камъчета (Филипович 1937: 26). Особено важен и много архаичен елемент от обредите за преход, който има изключително богати паралели в българския юнашки епос. Самодивата връща част от загубената сила на Марко, като го къпе сутрин с дива силина, а вечер с биле самовилско в продължение на три месеца (Теодоров 1981: 21). Вида самовила убива в Самовилския дервен в Пирин планина приятеля на Мар- ко – Иве. Възкресява го Магда самовила, като го къпе и пои с отвара от самовилски билки (Теодоров 1981: 24-26). Самовила дава на Марко жива вода, за да съживи брат си и сестра си, погубени от турците (СБНУ LIII 1971: с.864). Към всичко това трябва да се добави и обредното къпане с вода на Гергьовден у българите. Вода, която на този календарен празник носи плодовитост и здраве (Теодоров 1999: 11-19). Очевидно е, че според българските митологични представи водата може да стане „жива” чрез магически практики, включващи потапянето в нея на свещен предмет – биле самовилско – своеобразна хипостаза на космическото дърво или части от свещения камък. Пиенето или къпането с такава вода има магическата сила да променя статуса на човека – да го превръща от болен в здрав, дори да го връща от отвъдния свят – мито- логична представа, която пряко кореспондира с потапянето във вода от

192 КЪМ ВЪПРОСА ЗА ДРЕВНОТРАКИЙСКОТО НАСЛЕДСТВО В ПРАЗНИКА...

митологичните представи и обредно-магическите практики по обезсмър- тяването в Древна Тракия. (Попов 1989:121; Маразов 1982: 14-25; Мара- зов 1991: 19). Пак към тези древнотракийски митологични представи ни отвежда и легендата, показваща ни Крали Марко като безсмъртен герой. Той, според нея, дори се хвърлил в морето и пак не могъл да умре. Мотив, който твърде много напомня за оттеглянето на Дионис в лоното на Тетида, след като е преследван от тракийския цар Ликург (Попов 1989:121). Значителен интерес като антично наследство представлява принасяне- то на кръвна жертва на Говедар камен. Този ритуал ни отвежда към един паралел от тракийското изкуство – сцената с царско жертвоприношение на овен върху шлема от Коцофенещи (Маразов 1994а: 175-190). Ив. Ма- разов, позовавайки се на Хемберг, сочи, че основното жертвоприношение при посвещението в мистериите от Самотраки също е на овен (Маразов 1992: 154; Hemberg 1950). Легендите и особено обредите от тракийския мегалитен жертвеник Го- ведар камен са изключително показателен пример за силата на приемстве- ността, свързана с устойчивата семантична верига раждане, здраве, пло- дородие, богатство, благополучие и накрая безсмъртие. Можем спокойно да заявим, че при Говедар камен са съхранени връзки с всички нейни зве- на. Отпаднало е последното, и най-важното за древната езическа религия – получаването на безсмъртие чрез мистериално посвещение, което ще трябва да свържем с налагането на християнството, а после и с настанява- нето на исляма тук. Показателно е обаче, че част от древните религиозни мистерии, които в Тракия са придружавани от лечебни практики, вероятно престанали да бъдат секретни и били преосмислени във фолклорен дух. Можем да пред- ложим хипотезата, че „проглеждането” на неофита било трайно свързано с народното лекуване на очи, а неговото „ново раждане”, в качеството му на новопосветен, с възможността за раждането изобщо. Важно е наблюдението, че и двете по-късни религии – християнството и исляма – се отнасят изключително толерантно към тези отявлено езиче- ски обреди, при това – извършвани върху древен жертвеник. И християни, и мюсюлмани, и българи, и турци, и власи, и каракачани, и егюпци ходят за лек на камъка – още едно свидетелство за древността на обредите (Фи- липович 1937: 20-29). Причината, според нас е, че въпросните култови практики от Говедар камен докосват най-съкровени и интимни стойности на традиционния човек – тези за раждането, здравето и живота, което на- карало новите религии да се съобразят с древния култ и така той, според мен, е надживял времето, превръщайки се в забележителен културен фе- номен. Превърнал се е в жив артефакт от езическата древност в нашето модерно общество, което също нерядко не може да реши успешно горепо- сочените проблеми на отделния индивид.

193 Васил Марков

Цитирана литература

Батаклиев 1989: Батаклиев, Г. Орфей. Химни. Аргонавтика. София: 1989 Беновска-Събкова 1992: Беновска-Събкова, М. Змеят в българския фолклор. София: БАН, 1992 Василева 2005: Василева, М. Цар Мидас между Европа и Азия. София:АИ „Марин Дринов”, 2005 Венедиков 1981: Венедиков, Ив. Тракийският херой. – В: Ал. Фол, Ив. Вене- диков, Ив. Маразов, Д. Попов. Тракийски легенди. София: Наука и изкуство, 198 Венедиков 1992: Венедиков, Ив. Раждането на боговете. София: Аргес, 1992 Вражиновски 1998: Вражиновски, Т. Народна митология на македонците.Т. І, Скопие-Прилеп, 1998 Вражиновски 1998а: Вражиновски, Т. Народна митология на македонците.Т. ІІ, Скопие-Прилеп, 1998 Гемкрелидзе, Иванов 1984: Гемкрелидзе, Т. В., Иванов, В. В. Индоевропей- ский язык и индоевропейцы. Реконструкция и историко-типологический анализ праязыка и протокультуры. Т. ІІ, Тбилиси: Издательство Университета Тбилиси, 1984 Георгиева 1983: Георгиева, Ив. Българска народна митология. София: Наука и изкуство, 1983 Гичева 1997: Гичева, Р. Змеевата сватба в апликациите от Летница. – Пробле- ми на изкуството, 1997, кн. 3-4, 59-67 Гринцер 1974: Гринцер, П. А. Древнеиндийский эпос. Генезис и типология. Москва: Восточная литература, 1974 Даскалова-Перковска, Добрева, Коцева, Мицева 1994: Перковска, Л., До- брева, Д., Коцева, Й., Мицева, Е. Български фолклорни приказки. Каталог. София: УИ „Климент Охридски”, 1994 Динчев 1993: Динчев, К. Юнаци още хайдути. София: Орбел, 1993 Елиаде 1995: Елиаде, М. Трактат по история на религиите. София: Лик, 1995 Елиаде 1997: Елиаде, М. История на религиозните вярвания и идеи. Т. І. От каменния век до Елевзинските мистерии. София: Христо Ботев, 1997 Колев 1987: Колев, Н. Българска етнография София: Наука и изкуство, 1987 Колева 1981: Колева, Т. Гергьовден у южните славяни. София: БАН, 1981 Маразов 1982: Маразов, Ив. Трако-келтски културни паралели. – Изкуство, 1982, кн. 9, 14-25 Маразов 1992: Маразов, Ив. Мит, ритуал, изкуство у траките. – София: УИ „Климент Охридски”, 1992 Маразов 1994: Маразов, Ив. Митология на траките. София: Секор, 1994 Маразов 1994а: Маразов, Ив. Митология на златото. София: Христо Ботев, 1994 Маразов 2000: Маразов, Ив. Тракия и виното. Русе: Дунав прес, 2000 Марков 1994: Марков, В. Митологични символи от българското възрожден- ско изкуство. София: Респект, 1994 Марков 1997: Марков, В. Митологични символи от Класическия Изток, Из- точното Средиземноморие и Балканите. София: Респект, 1997 Марков 2007: Марков, В. Културно наследство и приемственост. Наследство

194 КЪМ ВЪПРОСА ЗА ДРЕВНОТРАКИЙСКОТО НАСЛЕДСТВО В ПРАЗНИКА...

от древноезическите свети места в българската народна култура. Благоевград: УИ „Неофит Рилски”, 2007 Марков 2009: Марков, В. Културно-историческо наследство от култа към змията-змей в земите на тракийските сатри. Благоевград: УИ „Неофит Рилски”, 2009 Пенкова 1994: Пенкова, Е. Тракийският Дионис и вярата в безсмъртието. – Проблеми на изкуството, 1994, кн.3, с. 43 – 54 Попко 1983: Попко, М. Митология на Хетска Анатолия. София: Български художник, 1983 Попов 1989: Попов, Д. Залмоксис. Религия и общество на траките. София: УИ „Климент Охридски”, 1989 Попов 1995: Попов, Д. Богът с много имена. София: Свят.Наука, 1995 Теодоров, 1981: Теодоров, Е. Български народен героичен епос. София: На- родна просвета, 1981 Теодоров 1999: Теодоров, Е. Древнотракийско наследство в българския фолк- лор. София: АИ „Марин Дринов”, 1999 Теодоров, Гергова 2006: Теодоров, Е., Гергова, Д. Прабългарски и тракийски следи. София: Изток-Запад, 2006 Филипович 1937: Филипович, М. Говедаров камен на Овчем полу. – Гласник етнографског музеjа Београду. Београд, 1937, 21-29 Филипович 1986: Филипович, М. Матьиjско разбиjанье судова. – Трачки ко- ньаник. Студиjе из духовне културе. Београд, 1986 Фол 1982: Фол, Ал. Мегалитите в Тракия. Т.ІІІ. София: Наука и изкуство, 1982 Фол 1991: Фол, Ал. Тракийският Дионис. Книга първа. Загрей. София: УИ „Климент Охридски”, 1991 Фол 1988: Фол, В. Свещеното пространство. – В: МИФ. Т.ІІІ, София, 1988 Hemberg 1950: Hemberg, B. Die Kabiren. Munchen, 1950 Yankov, Markov 2004: Yankov, A., Markov, V. The Holy Spirit Holiday in the village of Novo Lyasky, Gotze Delchev Region. In: Art and Culture with no Limits. Blagoevgrad: Neofit Rilski, 2004, 45 – 60

КЪМ ВЪПРОСА ЗА ДРЕВНОТРАКИЙСКОТО НАСЛЕДСТВО В ПРАЗНИКА ГЕРГЬОВДЕН ОТ БЪЛГАРСКАТА НАРОДНА КУЛТУРА

Васил Марков Резюме

В статията са предложени нови свидетелства, подкрепящи тезата за присъствието на древнотракийско наследство в българския народен праз- ник Гергьовден. Изследвани са български народни легенди и обредни практики свързани с древнотракийските мегалитни светилища край Ляс- ки връх, Гоцеделчевско, Св. Гергьова скала край с. Бачево, Разложко и Го-

195 Васил Марков

ведар камен на Овче поле в Р Македония. Привлечени са редица паралели. В резултат на сравнително-историческия и семантичния анализ са откро- ени основни мотиви и обредни практики, свидетелстващи за древнотра- кийско наследство в народния празник Гергьовден, при това – свързани с конкретни древнотракийски свети места.

196 THRACIA XX

АМУЛЕТ С КЪСНО-ВАВИЛОНСКА СЦЕНА ОТ КРАСТАВА МОГИЛА, СЕЛО ДРАГОДАНОВО

Кабалан Мукарзел

Намереният в затворен археологически комплекс Крастава могила при с. Драгоданово, Сливенско, амулет (обр. 1; Димитрова тук: обр. 16) по своите форма, размер и иконография има аналогии с образци от Древното Двуречие и може да бъде причислен към групата на амулетите-печати, познати ни от глиптиката на Месопотамската цивилизация.1 Следващите редове са посветени на образните и стилистични връзки между артефакта и културната среда на неговите предхождащи го модели от древен Ирак.2 1. Амулетът – (Инв. № 10, ТЕМП 2010). Амулетът е с елипсовидна форма, от яспис и има следните размери: диаметър 2 х 2,4 см, дебелина 1,2 см и диаметър на отвора за нанизване 0,38 см.3 Върху лицевата стра- на на паметника има изобразена сцена. Тя се състои от фигура на човек, обърнат в профил надясно, с вдигната в молитвен жест дясна ръка. Гла- вата на човешката фигура е увенчана с висока корона, има удължени бра- да и коса. Голям диск на мястото на ухото изобразява обица, а на шията чрез нанасяне на пет точици е обозначена огърлица. Фигурата е облечена в стилизирана дълга дреха, през средата на която две врязани линии отбе- лязват колан.4 Дясната ръка е свита в лакътя нагоре, пръстите са отворе- ни. Фигурата е застанала изправена пред стилизиран олтар, в чиято горна част е изобразена хоризонтална плоскост. Олтарът се състои от няколко елемента (виж обр. 1). Тези две фигури заемат центъра на образното поле. Над тях, в горната част на полето, е изобразен обърнат нагоре полумесец. В пространството горе, вдясно от олтара, е изобразена осмолъчна звезда, а между нея и олтара – кама или меч с ясно очертана дръжка. Вляво от човешката фигура има ромб. Всички описани фигури са изобразени чрез врязване върху повърхността на амулета (виж обр. 1). Най-ранните амулети и конични печати са познати в Северното Дву- речие още от периода около VI хил.пр.Хр. (Porada 1993: 564), докато 1 Изказвам специалните си благодарности на ръководителя на ТЕМП – Диана Димитрова, която ми предостави възможността да публикувам намерения артефакт. 2 За оказаното съдействие по повод настоящето проучване изказвам големи благодарности на доц. дин. Д. Ботева-Боянова от катедрата по Стара история и тракология на СУ, доц. д-р М. Василева от НБУ, проф. М. Гелер от Свободния Университет в Берлин и С. Панайотов, докторант по асирология в Университета „Карл-Рупрехт”, Хайделберг. 3 Вж. Димитрова 2011: 22, бел. 7. Тъй като паметникът все още не е инвентаризиран от РИМ – Сливен, в настоящата публикация е използвана дадената му номерация в археологическата документация на Траколожката експедиция за могилни проучвания (ТЕМП). 4 Вж. Димитрова 2011: 22.

197 Кабалан Мукарзел

Драгоданово. Крастава могила. Амулет-печат. (рис. П. Петров).

най-ранните цилиндрични печати оттам се датират ок. 3400 г.пр.Хр. (Collon 2007: 95). През I хил.пр.Хр. в глиптиката на Месопотамия вече е имало утвърдени традиции на иконографски връзки между сцените, изобразени по цилиндрични печати и амулети-печати. Независимо от разновидностите на техните форми, печатите и аму- летите-печати са създавани с три основни цели: първата – като обо- значение на собственост или притежание, втората – като показател за социален статус или заемана административна позиция (Collon 1995a: 53-55) и третата – като предмет с апотропейна цел. Амулетите-печа- ти като намерения в затворения археологически комплекс в Крастава

198 АМУЛЕТ С КЪСНО-ВАВИЛОНСКА СЦЕНА ОТ КРАСТАВА МОГИЛА...

могила са най-употребявани именно във връзка с третата цел. Поради тази причина те са и пробивани, за да могат да бъдат окачвани.5 При- тежанието на печат (или амулет-печат) е показател за висок обществен статус или за заемана висока длъжност в рамките на дворцовия и хра- мовия административен апарат. Печатите и амулетите-печати са били ползвани за нанасяне на изображение върху таблици, глинени пликове, етикети, лампи, повърхности на съдове и др. (Porada 1993: 564). По своите размери предметът от Крастава могила е близък до стандартни- те за Двуречието от I хил.пр.Хр., имащи диаметър на изображението от ок. 2,5-3 см. (Collon 2007: 97). 2. Образно поле: култовата сцена. По параметрите на основната си сцена – човек в профил надясно, с вдигната дясна ръка (поза nīš qāti), застанал пред олтар, амулетът засвидетелства пряка връзка с широко разпространен през нововавилонската епоха – VII–VI в. пр.Хр. – мо- тив.6 Той е класифициран като изображение на “култова сцена”, център на която е човешка фигура, обърната в профил към олтар и символи на божества (Zettler 1979: 258, 261). Този мотив е познат и от по-стари па- метници от Двуречието, но като водещ по своите основни елементи и разпространение се утвърждава през VII-VI в. пр.Хр.7 Мотивът и него- вото иконографско развитие са добре засвидетелствани не само върху цилиндрични печати и амулети-печати, но и върху техни отпечатъци, запазени върху различни клинописни текстове.8 Основната сцена, в центъра на която са фигурите на адорант и на олтар, е често допълвана от изображения на различни символи на бо- жества, чието разнообразие е голямо. Подходящ пример за присъстви- ето на мотива върху паметници от нововавилонската епоха е това на коничен печат от Лувъра (AO 4366), където в центъра на сцената стои фигура на адорант с дълга брада, в профил надясно, с вдигната дясна ръка пред олтар, върху който са изобразени символите на двете върхов-

5 Остава неясно дали тези амулети-печати са били окачвани по врата, по дрехите или по дру- ги предмети. 6 Под понятието “нововавилонски период” тук се разбира епохата на Нововавилонското цар- ство – 626-539 г. пр.Хр. Под понятието “късновавилонски период” се разбират епохите в историята на Двуречието, през които управляват Ахеменидите – 539-331 г. пр. Хр., наслед- ниците на Александър Македонски и Селевкидите – 331-126 г. пр. Хр. (този период носи и обобщаващото название “елинистически”) и част от епохата на управление на Аршакидите (Партите) – от 126 г. пр. Хр. до средата на I в. сл.Хр. 7 Вж. Zettler 1979: 257 и Collon�� 2007: 116, 120, ��която дава за пример изображение на цилин- дричен печат (BM ANE 89311), датиран през новоасирийската епоха, както и изображение на печат от нововавилонската епоха (BM ANE 102575), на който е представена мъжка фигура с вдигната ръка в молитвен жест, обърната надясно, пред олтар на боговете Мардук и Набу (Collon 2007: 119, Fig. 7.34, 7.35). 8 Трябва да се отбележи, че запазените отпечатъци от цилиндрични печати и амулети-печати върху клинописни текстове дават възможност за точно датиране на изображенията, стига съответната част от таблицата да не е увредена.

199 Кабалан Мукарзел

ни божества през нововавилонския период – Мардук и Набу (драконът Мушхушшу и над него лопатата и две стилà). Зад фигурата на човека е изобразен ромб, а в горната част на образното поле – полумесец.9 Друг паметник от Лувъра (MN 1374), амулет-печат, датиран също през но- вовавилонския период, изобразява фигура на адорант с вдигната дясна ръка, застанал пред олтар, над който са изобразени лопата с две стилà, а над тях полумесец и звезда, но без изобразен ромб.10 Отпечатъци от цилиндрични печати и амулети-печати, нанесени върху различни клинописни таблици, са открити при разкопки в Урук и Вавилон от нововавилонската епоха.11 Основният мотив е засвиде- телстван в редица административни и съдебни текстове. Пример за та- къв паметник е отпечатък на таблица от Британския музей (BM 30940). Текстът на таблицата е договор, датиран по време на управлението на Навуходоносор II (590 г. пр. Хр) и съставен във Вавилон. В центъра на изображението стои изправена фигура на адорант, облечен с дълга дре- ха и носещ дълга брада, обърнат надясно, с вдигната дясна ръка. Вдя- сно от адоранта е изобразен олтар, върху който са разположени лопата и две стилà, а над фигурата на адоранта – обърнат нагоре полумесец.12 Друг пример за отпечатък от тази епоха е поместеният на паметник (BM 47475) текст, съставен във Вавилон през управлението на Нериг- лисар (558/7 г. пр. Хр.). На изображението има обърната надясно фигу- ра на адорант с висока корона (или шапка), с дълга брада и с вдигната ръка, гледаща към олтар, върху който са поставени лопата и две стилà. Над двете фигури е поместен полумесец.13 Посочените примери свидетелстват, че амулетът от Крастава могила възпроизвежда изображение, чиито основни елементи са добре засви- детелствани в паметници от нововавилонската епоха. Основните раз- лики в култовата сцена на амулета и посочените примери са следните: а) в нововавилонските паметници олтарът е обикновено допълнен с изображенията на лопата и две стилà (символите на Мардук и Набу) – нещо, което липсва на амулета от Крастава могила; б) изобразява- нето на самия олтар е също по-различно от това на нововавилонските паметници. В амулета от Крастава могила той е стилистично различен, нещо, което може да се отдаде на по-късни форми и техники в глипти-

9 Вж. снимката на паметника в André-Salvini 2008: 223, No. 176, като по-стара снимка може да се види в Delaporte 1923: pl. 92, no. 29 (A. 759). 10 Вж. снимката на амулета-печат в Delaporte 1923: pl. 92, no. 27 (A. 756). 11 За таблиците от Урук вж. изображенията в долната част на клинописни текстове GCCI 2: 199-201, датирани през управлението на Навуходоносор II у Dougherty 1933: pl. XXXIII. Трябва�� да се отбележи, че документите са с деструкции и на тях се виждат различни елемен- ти от общата сцена – главно човешка фигура с вдигната дясна ръка (No. 199) или човешка фигура с вдигната дясна ръка и полумесец над нея (No. 201). 12 Вж. изображението на отпечатъка у Mitchell, Searight 2008: 117, No. 288. 13 Вж. изображението на отпечатъка у Mitchell, Searight 2008: 119, No. 293.

200 АМУЛЕТ С КЪСНО-ВАВИЛОНСКА СЦЕНА ОТ КРАСТАВА МОГИЛА...

ката.14 Печати и амулети-печати от ахеменидската епоха продължават да възпроизвеждат мотива с “култовата сцена”.15 Според Zettler��, изобра��- зяването й е един от най-често срещаните мотиви върху печати и аму- лети-печати по времето на управленията на първите двама ахеменид- ски царе във Вавилония – Кир II Велики и Камбиз II (539-522 г. пр. Хр.). Мотивът се среща често и в началото на управлението на Дарий I�� (521-486�� г. пр. Хр.), като от средата на неговото владичество и осо- бено при това на Артаксеркс I сцената става все по-рядко срещана и е изместена от ахеменидски и персийски образци. Според същия автор вероятна причина за това са административните и политически рефор- ми на Дарий I, в резултат на които ползването на местните традиции в глиптиката било ограничено в полза на имперски модели, повлияни от древноиранските традиции, засвидетелствани в паметници от Двуре- чието.16 След епохата на Дарий мотивът с “култова сцена” се употребя- ва все по-рядко в глиптиката на Двуречието и е изместен от други като тези, свързани с борбите между хора и животни. Пример за употребата на мотива през ахеменидската епоха може да се види в отпечатък на паметник от Британския музей (BM 62561), където е изобразена из- правена фигура на мъж с дълга брада и вдигната дясна ръка, обърната надясно към олтар, върху който са разположени лопата и две стилà. Паметникът се датира през управлението на Дарий I (508 г. пр. Хр.).17 Мотивът, макар и с променен елемент в иконографията на олтара, се

14 Позицията относно формата на олтара е изразена с определена доза съмнение. То е пре- дизвикано от изображение на късновавилонски коничен печат, съхраняван в Лувъра – (KLq 24). Печатът има две лица: на предното е нанесена “култова сцена”, в която фигура на адорант с дълга дреха, дълга брада и висока корона (тиара) държи ръката си вдигната в молитвен жест и е обърната надясно – към олтар, на който са изобразени лопата и две стилà. На задното лице на печата е изобразен висок олтар (с подставка), върху който е положена лампа – символ на бог Нуску. Олтарът с лампата по своята форма има голяма прилика с този от сцената на амулета от Крастава могила. Основната разлика между двата олтара е тази, че печатът от Лувъра има в своята основа подставка (триножник), нещо което намереният от ТЕМП амулет няма. Вж. изображение на печата от Лувъра в André- Salvini 2008: 288, No. 267, както и по-старото изображение на паметника у Delaporte 1923: pl. 92, no. 9a-b (A. 739) и сравни с обр. 1 тук. 15 Вж. Collon 2007: 120-121; Zettler 1979: 257-258, 261 Fig. 3 D, където е прерисувана сцена от амулет-печат, датиран през ахеменидската епоха, с изобразена в профил човешка фи- гура с тиара и с вдигната дясна ръка, обърната към олтар, на който са врязани символите на Мардук и Набу, като в горната част на сцената има изобразен полумесец. 16 Вж. Zettler 1979: 260, 266-269; изображения на най-често срещаните мотиви в глиптиката на Двуречието от ахеменидската епоха могат да се видят у Zettler 1979: 260, Fig. 2 A, B, C, 261 Fig. 3 A, B, C, както и в остарелия, но все още полезен очерк у Ward 1910: 336–341. 17 Вж. изображението на отпечатъка в Mitchell, Searight 2008: 144, No. 413a.

201 Кабалан Мукарзел

среща и в паметници от елинистическата епоха в Ирак.18 Мотивът с “култовата сцена” се среща и в паметници от други райони на Древния Изток. Особено интересен пример за това е коничен печат, намерен в Гордион и сигурно датиран през ахеменидската епоха – Cat. No. 38, 1962, 9973 (Dusinberre 2005: 58-59, Fig. 48)��. ��На него е изобразена фи- гура на адорант с дълга брада, с висока тиара (корона) и със стилизирана голяма обица на мястото на ухото. Фигурата е обърната надясно и с вдиг- ната дясна ръка. Вдясно от нея е изобразен олтар, върху който са нанесени три вертикални линии. В горната част на сцената има полумесец, а вляво от човешката фигура – ромб. Трябва да се отбележи, че фигурата има ко- рона (или тиара), подобна на тази върху главата на адоранта от амулета от Драгоданово. Човешките фигури на паметниците от Гордион и Крастава могила като цяло имат голямо сходство. По своите главни елементи мотивът върху намерения в Крастава мо- гила предмет има аналогии с “култовата сцена”, изобразена на паметници от Двуречието, датирани през нововавилонската и ахеменидската епоха. Върху находката няма надпис, а това е една от главните черти на глипти- ката в Месопотамия през нововавилонската епоха – ограниченото ползва- не на надписи като част от изображението (Collon 2007: 110-111). Онова, което отличава осезаемо намерения при разкопките от 2010 г. амулет-пе- чат от месопотамските образци, е по-добрата техника на пресъздаване на изображението. 3. Датиране на амулета. Датирането на представения тук паметник от- чита два фактора. Първият е археологическият контекст на самата наход- ка, а вторият е датирането на самата сцена като мотив. Не е задължително двете датировки да съвпадат, поради възпроизвеждането в глиптиката на по-древни мотиви в произведения от по-късни епохи. Амулетът може да се датира в края на I и началото на II в. сл.Хр., тъй като е част от позната през римската епоха традиция на сувенирна индустрия.19 Трябва обаче да се отбележи, че тази традиция не е засвидетелствана в тракийските земи. Това датиране на амулета може да се приеме като terminus ante quem за не- говото изработване и съвпада с предложената за погребението в Крастава могила археологическа датировка. Датирането на изобразената на амулета сцена, извършено с помощта на стилистичен анализ, обаче сочи по-ранна

18 На таблица, съхранявана в Британския музей (BM 47774) и датирана в 327/6 или в 307/6 пр. Хр., е запазен отпечатък, на който е изобразена изправена мъжка фигура с висока шапка и с дълга брада, с вдигната дясна ръка, обърната надясно, където върху плосък олтар са изобра- зени фигури на овен-риба (козирог) и на жезъл, завършващ с глава на птица. Над фигурата на адоранта е разположен полумесец. Вж. изображението на отпечатъка у Mitchell, Searight 2008: 185, No. 599a. 19 Частна консултация с D. Collon от Британския музей, осъществена през декември 2011 г. с помощта и съдействието на Prof��. ��M��. ��Geller ��и на доц. М. Василева, на които изразявам спе- циални благодарности. По-подробно за паметници на сувенирната индустрия от римската епоха вж. бел. 46 в настоящата статия.

202 АМУЛЕТ С КЪСНО-ВАВИЛОНСКА СЦЕНА ОТ КРАСТАВА МОГИЛА...

дата, в която за terminus post quem може да се приеме късно-ахеменидска- та или ранната елинистическа епоха (V–III в.пр.Хр.). Възпроизвеждането на тази ранна спрямо самия амулет сцена върху него е част от традициите в глиптиката и не противоречи на по-късното датиране на паметника. 4. Образно поле: елементите на сцената. Амулетът от Крастава моги- ла има следните елементи като част от “култовата сцена”: човешка фигура в профил с тиара (корона) на главата, държаща дясната си ръка в поза nīš qāti, изображения на полумесец и звезда (горе вдясно), на кама или меч (долу вдясно), на ромб вляво зад фигурата и на олтар – в средата на образ- ното поле. А) Фигурата на адоранта. Самостоятелни човешки фигури на печа- ти и амулети-печати в Двуречието се появяват най-рано през Каситската епоха, ок. 1595-1157 г. пр.Хр. (Collon 2007: 107-110). Върху предмета от Крастава могила фигурата е с корона (тиара) – елемент, който по прин- цип в глиптиката на Двуречието се използва за божества.20 Короната като елемент, свързан с човек, а не с божество започва да се използва главно през новоасирийската епоха, ок. 934-612 г. пр.Хр. Пример за това е отпе- чатък от Британския музей (K. 331), нанесен на таблица, датирана ок. 639 г. пр.Хр. На него е изобразена изправена човешка фигура с брада и висока корона, обърната наляво, с вдигната в молитвен жест лява ръка. Пред фи- гурата в центъра на сцената стои дървото на живота, вдясно от него има стилизиран жезъл, на чийто връх има цвете. Над дървото е разположен символът на бог Ашур – крилат диск, а под дървото – надпис на притежа- теля на печата на арамейски – Мушаллим-Ашшур.21 Коронована фигура на изправен човек, борещ се с лъв е и основното изображение на асирий- ския царски печат.22 Въпреки че короната (тиарата) се среща като елемент в изображенията на “култовата сцена” от нововавилонската епоха, в тях изобразяването на човешката фигура е по-често като гологлава.23 Извест- но е, че жреците, свързани с някои култове от Двуречието, е трябвало да имат обръсната глава.

20 Като пример може да се посочи цилиндричният отпечатък на паметник (��WA�� 89769) от Бри- танския музей, намерен в Асирия и датиран в VII в. пр.Хр. Изображението е многофигурно. В двата края на сцената има две дървета – палми; пред дървото вдясно е изобразена фигура на божество с висока корона (тиара), стъпило върху митично животно и държащо в ръцете си лък със стрели. Вляво от тази фигура е изобразен човек с вдигната в молитвена поза дясна ръка, гледащ към божеството. Зад човека са изобразени два борещи се овена, а зад тях – вто- рата палма. В горната част на сцената е поместен стилизиран кръст. Вж. изображението у Collon 1995a: 170-171, No. 136d. 21 Вж. изображение на отпечатъка у Mitchell, Searight 2008: 67, No. 115. 22 Вж. примерно изображението на отпечатък върху глинено буле от Британския музей (BM 98863), датиран в VIII-VII в.пр.Хр. и намерен на хълма Куюнджик (древната Ниневия) у Mitchell, Searight 2008: 98-99, No. 213g. 23 За пример вж. отпечатъка върху текст GCCI 2: 199 у Dougherty 1933: pl. XXXIII. Текстът е от Урук и е датиран в епохата на Навуходоносор II. На отпечатъка се вижда ясно гологлава мъжка фигура като част от “култовата сцена”.

203 Кабалан Мукарзел

Едва по-късно през нововавилонския период и през късновавилонската епоха човешката фигура с корона (тиара) става доминиращ образ в “култо- вата сцена”. Пример за това може да се види в отпечатък върху таблица от Британския музей (BM 47362), датирана в 437 г. пр.Хр. На изображението има коронована фигура в профил надясно, с вдигната дясна ръка и обър- ната към митично същество – човек-скорпион. Над човешката фигура има полумесец, а зад нея – ромб.24 Както е известно короната (тиарата) е сим- вол на власт и царственост. Човекът, ползващ подобни изображения като амулет-печат, е имал важно обществено положение и вероятно фигурата на адоранта е била свързана по някакъв начин с притежателя на паметни- ка. От особена важност е вдигнатата дясна ръка на човешката фигура. Именно това е един от най-сериозните белези, свързващи намерения в Крастава могила амулет с традициите на Двуречието. Тази поза е позната там като “въздигане на ръката” – nīš qāti.25 Самият израз n��īš ��q��āti,�� употребя- ван в ритуални и заклинателни текстове, има и смисъл на “рецитирам мо- литва”, както и просто – на “отправям молитва”.26 Повдигането на дясната ръка по време на молитва е древна традиция в Двуречието. През I хил. пр.Хр. с този термин са означавани и специални молитви, част от серия, която се споменава в известния текст от Ашур KAR 44: 4b.27 Образът на адоранта от амулета, намерен в Крастава могила, притежава черти, ха- рактерни за късновавилонските изображения от този тип, като сред тях можем да подчертаем, дългата брада и короната (тиарата).28 Б) Астралните символи. Знаците на полумесеца и осмолъчната звез- да са употребявани в Двуречието като емблеми на бога на луната – Син (Суен, Нанна) – и на неговата според някои митове дъщеря – богиня Ищар (Иннин, Астарта), чийто астрален образ е този на планетата Венера, нари- чаната Дилбад. В рамките на “култовата сцена” двете божествени ембле- ми са сравнително често срещани през нововавилонската епоха, а и след това. Като пример може да се посочи изображението на коничен печат от музея в Авиньон, датиран през същата епоха. Там се вижда мъжка фигура

24 Вж. изображението на отпечатъка у Mitchell, Searight 2008: 162, No. 500. 25 Изразът е производен на глагола našûm с основни значения “вдигам, въздигам, повдигам нещо по време на ритуал” – вж. CAD 11: N II, 1980, 80-81, našûm A. 26 Повече сведения за израза nīš qāti вж. в CAD 11: N II, 1980: 105. 27 Текстът е намерен в Ашур и издаден от Ebeling��,�� Keilschrifttexte�� aus�� Assur�� mit�� religiosen�� In��- halts.�� Leipzig��,�� 1915, No��. 44, S��. 77-78. Документът�� представлява списък с названия на множе- ство ритуални и заклинателни серии с магически и медицински характер. Както се сочи в неговото въведение, текстът е служел за наръчник за жреци-екзорцисти (mašmašu) относно материала, който те е трябвало да познават, за да практикуват своето изкуство. 28 Вж. и сравни изображението на адоранта от амулета тук (обр. 1) с изображенията на адо- ранта от паметници (BM 79613) от нововавилонската епоха, (BM 47362) от ахеменидската епоха, (BM 47774) от елинистическата епоха, у Mitchell, Searight 2008: 132, No. 362, 162, No. 500, 185, No. 599a, както и с изображението на фигура от печата с “култовата сцена” от Гордион у Dusinberre 2005: 58-59, Fig. 48a-b.

204 АМУЛЕТ С КЪСНО-ВАВИЛОНСКА СЦЕНА ОТ КРАСТАВА МОГИЛА...

в профил с вдигната дясна ръка, обърната към олтар, на който са изобра- зени лопата и две стилà. Между човешката фигура и олтара е разположен ромб, зад олтара – палма, а над фигурите на човека и олтара – полумесец и звезда.29 Двата символа, свързвани с посочените божества, са познати в Двуречието още от IV хил.пр.Хр. (Hall 1996: 99-100, 107-108). По традиция божествата в Месопотамия са полифункционални. Тук не е мястото основните функции на Син и Ищар да бъдат обяснени, ако това изобщо е възможно. Син се свързва с плодородието, с покровителство над царската власт, нощта и календара. Ищар също се свързва с плодородието и със сигурност е най-почитаното в Двуречието женско божество. Тя е асоциирана едновременно с любовта и с войната.30 Астралните символи на двете божества, придружени от текстуални сведения, се срещат често на известните паметници-стели от каситската епоха – kudurru.31 Има пряка връзка между изображенията по печати и амулети-печати и тези, познати ни от други паметници на изкуството в Двуречието като стели и релефи. Важно е да се отбележи, че от двата символа този на полумесеца е по-раз- пространен, като той е почти задължителен за “култовата сцена”, докато звездата се среща по-рядко в сцената.32 Астралните емблеми най-вероятно имат и апотропейна цел, а двете божества, свързвани с тях – Син и Ищар – са често призовавани в закли- нателни серии на помощ срещу зли сили. Важна, макар и привидно до- пълнителна цел на изобразяването на божествените емблеми, е възхвалата към свързваните с тях божества (Porada 1993: 570). Това наблюдение е напълно приемливо и за амулета-печат от Крастава могила.33

В) Другите символи. Ромбът и камата (мечът) са двата най-трудно под- даващи се на анализ елементи от изображението на находката от Драгода- ново поради това, че двата заедно са рядко срещани в съчетание с другите

29 Вж. изображението на паметника у Ward 1910: 401, No. 1303. 30 Относно полифункционалността на божествата от Двуречието, засвидетелствана в посвете- ните на тях химни и молитви, вж. превода на пасажи от текстове, свързани с боговете Ану, Енлил, Енки, Мардук, Син, Шамаш, Нергал и Ищар у Bottero 2001: 29-36. 31 Изображение на kudurru�� с нанесени астрални символи на Син – полумесец, на Ищар – осмо- лъчна звезда и на бога на слънцето Шамаш – слънчев диск – може да се види на паметник от Британския музей (WA 90858), kudurru от град Сипар, датиран в края на II хил.пр.Хр. Вж. снимка на паметника у Collon 1995a: 121, No. 98. Друго изображение на kudurru на паметник от Британския музей може да се види у Ward 1910: 393, No. 1292. 32 Полумесецът често се среща в сцената като единствен допълнителен елемент към фигурите на адоранта и олтара с лопатата и стилàта. Вж. примерно нововавилонския коничен печат от Лувъра (KLq 22), където е представена фигура на адорант, обърнат надясно с вдигната дясна ръка в молитвен жест пред олтар, над който са изобразени стилизирано лопатата и двете стилà, като над фигурата на адоранта е изобразен полумесец. На сцената няма други елементи. Вж. снимка на печата у André-Salvini 2008: 288, No. 265. 33 Възможни са и допълнителни интерпретации на астралните символи. Според С. Панайотов не бива да се изключва свързването на полумесеца с нощта, а на звездата с деня като символ на непрекъснатостта на отправяните молитви. Частна консултация със С. Панайотов.

205 Кабалан Мукарзел

образи на “култовата сцена”. Ромбът се среща по изображенията на печати и амулети-печати от Дву- речието още в III хил.пр.Хр. в изправено или полегато положение. На пе- чати от старовавилонската и каситската епоха са изобразявани често по два ромба между останалите фигури в дадено изображение.34 Върху ко- ничен цилиндър от Ермитажа, датиран в новоасирийската епоха, ромбът е разположен между седналата на трон и коронована богиня на лечението Гула, държаща в ръцете си дълъг жезъл, придружена от нейното куче и чо- вешка фигура с вдигната към богинята дясна ръка. Над основните фигури в сцената е изобразен полумесец.35 Ромбът е изобразяван по печати и амулети-печати от нововавилонската и късно-вавилонската епоха като част от “култовата” или от други сце- ни. Пример за това са вече посочените изображения на амулет от Лувъра (AO 4366), на отпечатък от Британския музей (BM 47362), както и това върху амулет от музея в Авиньон.36 Към тези примери трябва да се до- бави и цилиндърът от Гордион, тъй като той се разполага в по-близък до тракийските земи ареал.37 Особено внимание заслужава изобразяването на ромб върху друг коничен печат от нововавилонската епоха в Лувъра – (KLq 19). Изображението е на “култова сцена”, в която изправената фигу- рата на адоранта е обърната наляво с вдигната в молитвен жест лява ръка. Пред фигурата е разположена удължена лопата, а между нея и фигурата на адоранта е изобразен малък олтар и над него – ромб.38 Паметникът е интересен с това, че в него липсват астралните символи и в центъра на изображението му стои ромбът. Интерпретацията на този елемент е спорна. Според Ward в по-ранните епохи ромбът вероятно е бил символ на бога на слънцето Шамаш, докато в по-късните би трябвало да се свърже с “божественото око”, пазещо но- сителя на амулета от зли сили и въздействия. (Ward 1910: 73, 410). Според Hall ромбът трябва да се свърже само с “всевиждащото божествено око”, предпазващо от зли вмешателства (Hall 1996: 3). Seidl ��приема�� за�� допус��- тими различни интерпретации. На него принадлежи и най-приемливото заключение в случая, а именно, че ромбът е символ на божество, което все 34 За пример може да бъде посочено изображение върху цилиндричен печат от Полевия музей в Чикаго,�� където�� два ромба са нанесени между фигура на божество и две фигури на адоран- ти, едната от които е с вдигната дясна ръка. Над двете фигури са изобразени птици и други символи, а зад фигурата на божеството има надпис. Вж. изображението у Ward 1910: 188, No. 531. 35 Вж. изображението на сцената от паметника у Ward 1910: 245, No. 747a. 36 Вж. отново изображенията на паметниците у Delaporte�� 1923: pl��.�� 92, no��. 29 (A��. 759); съвре- менна снимка на печата може да се види у André-Salvini 2008: 223, No. 176; за отпечатъка от Британския музей вж. Mitchell, Searight 2008: 162, No. 500; за амулета от Авиньон вж. Ward 1910: 401, No. 1303 и сравни с изображението на ромб в печата от Крастава могила (обр. 1). 37 За печата от Гордион вж. Dusinberre 2005: 58-58, Fig. 48. 38 Вж. снимката на коничния печат у André-Salvini 2008: 289, No. 270. По-старо изображение на паметника може да се види у Delaporte 1923: pl. 92, no. 23 (A. 760).

206 АМУЛЕТ С КЪСНО-ВАВИЛОНСКА СЦЕНА ОТ КРАСТАВА МОГИЛА...

още не може да бъде идентифицирано (Seidl 2006/2008: 277). Проблемът с камата е още по-сериозен, тъй като не е напълно сигурно, че изобразеното е кама. Камата (или мечът) се среща на различни печати от Двуречието, най-вече държана в ръка в многофигурни изображения.39 Този елемент не е често срещан като част от вавилонската “култова сцена”. Открива се например върху отпечатък от Калах, датиран през новоасирий- ската епоха, VII в.пр.Хр. и съхраняван днес в Иракския музей в Багдад (ND 7086). На изображението се вижда изправена фигура на адорант с дълга брада, обърната наляво с вдигната в молитвен жест лява ръка. Вляво от адоранта е изобразен олтар, върху който стоят символите на боговете Мардук и Набу (лопатата и двете стилà). Вдясно от адоранта е изобра- зен меч (кама), чиято форма е много близка до тази на камата (меча) от амулета, намерен в Крастава могила. На сцената от Калах липсват други символи, освен описаните тук.40 По-проблемно е изображението на кама (меч) на амулет de Clerqc 16 A, B.�� На�� него е изобразена мъжка фигура с корона (или тиара), обърната на- дясно, чиито две ръце са в молитвен жест nīš qāti. Горе вдясно от фигурата е изобразена осмолъчна звезда, долу вдясно – кама, а вляво от фигурата е врязан ромб.41 Амулетът се датира в нововавилонската или ахеменидската епоха, VI-IV в.пр.Хр. В посочения пример обаче липсват важни елементи от “култовата сцена” - олтарът и полумесецът. По начина на своето изо- бразяване камата (мечът) от амулет de�� Clerqc има сходна форма с изобра- зения на предмета от Крастава могила – със заоблен край на дръжката. В амулета от Крастава могила елементът е самостоятелен и ясно ви- дим вдясно от човешката фигура, зад олтара и под емблемите на Син и Ищар (обр. 1). Остава несигурно дали това е символ на божество, макар да е вероятно като се има предвид, че и останалите знаци имат такава функция. Според Hall камата (мечът) е известен от новоасирийски печати като символ на бог Ашур и едновременно с това като символ на властта и справедливостта (Hall 1996: 64). Първата интерпретация на автора – тази за камата (меча) като символ на бог Ашур, приложена към амулета-печат

39 Вж. примерно изображението на кама (меч) в ръката на седнало божество в многофигурната сцена на отпечатък върху таблица от старовавилонския период от Британския музей (WA 78224) у Collon 1995b: 69, 71, Fig. 1 (2). От тази епоха може да се посочи и друг пример за изображение върху цилиндричен печат от Предноазиатския музей в Берлин ��(��VA�� 243),�� в кой- то камата (мечът) е нанесен като самостоятелен елемент в изправено положение, но отново в многофигурна сцена – вж. Ward 1910: 134, No. 377. През I хил.пр.Хр. камата (мечът) вече се появяват и в сцени с по-малко фигури и добър пример за това е отпечатък върху текст от Урук, датиран в 522/1 г.пр.Хр., съхраняван в Британския музей (BM�� 120024). На изображе- нието се вижда фигурата на мъж с корона и брада, който държи в дясната си ръка отпусната надолу кама (меч), а с лявата е хванал за главата митично същество, с което се бори. Изобра- жението на отпечатъка може да се види у Mitchell, Searight 2008: 136, No. 381a. 40 Вж. снимка и изображение на този интересен паметник в Parker 1962: 38, Fig. 6, Pl. XX, No. 6. 41 Вж. изображението на амулета у Menant 1888: pl. 18, 16 A, B. На този амулет ми обърна внимание С. Панайотов, който ми предостави негова снимка.

207 Кабалан Мукарзел

от Драгоданово, изглежда малко вероятна, но втората е много подходяща. Тя може да бъде допълнена и с ново предположение: елементът, изобра- зен в рамките на “култовата сцена”, може да има символичен характер, свързан с ритуала, чието осъществяване включва и жертвоприношение, извършвано с кама (меч). Трябва да се посочи, че това е рядко срещан сим- вол в иконографията на “култовата сцена”. Значението му върху амулета от Крастава могила остава неясно както по своите функции на фона на “култовата сцена”, така и по своята по-конкретна семантика. За разлика от ромба и камата (мечът), олтарът е семантически по-ясен елемент в изображението на сцената. Той е един от задължителните сим- воли в нея, независимо от конкретната си форма. Повечето паметници от Двуречието, съдържащи “култова сцена”, имат изобразен олтар.42 Ако през нововавилонската епоха олтарът има стандартна форма – плосък и с разположени върху него лопата и две стилà, то през късновавилонската епоха неговата форма и съпътстващите я божествени символи започват да се променят. Пример за това е “култовата сцена” върху късновавилонски коничен печат от Лувъра (KLq 26) с ограничен брой фигури. Вляво има обърната надясно фигура на адорант с дълга дреха и с вдигната в молит- вен жест ръка. Адорантът е обърнат към висок олтар, в основата на който са изобразени стилизирано лопата и две стилà. Върху олтара има изобра- зен ясно видим съд.43 Още по-интересно е изображението на олтар върху друг паметник от Лувъра (AO 2295). Паметникът е коничен печат, датиран през късновавилонския период и съдържа “култова сцена”. На него са из- образени три фигури. Първата е на адорант с дълга дреха, с дълга брада, с висока корона (тиара) и с вдигната в молитвен жест лява ръка. Адорантът е обърнат наляво, а пред него е разположен висок олтар с триъгълна ос- нова. Над олтара има положена лампа – символ на бог Нуску, пазител на сънищата. Трябва да се отбележи, че формата на олтара от този паметник е много сходна с формата на олтара от амулета, намерен в Крастава моги- ла.44 Олтарът върху последния е изработен много прецизно и може би в най-горната му част има изобразен съд. Олтарът е символ на божественото присъствие, както и на прекло- нението пред божеството посредством извършвани ритуални дейст- вия. Тази важна функция на олтара е причина фигурата на адоранта

42 Класически пример за разположението на олтара в сцената може да се види в отпечатъка на таблица от Британския музей (BM 101199), датирана в 495/4 г.пр.Хр. На сцената е изобразен плосък олтар, върху който е разположена лопата, вляво от нея – ромб. Вдясно от олтара е изобразен адорант с дълга дреха, с дълга брада, с корона (тиара) и с вдигната в молитвен жест дясна ръка. Над фигурата на адоранта е изобразен полумесец. Вж. изображение на отпечатъка в Mitchell, Searight 2008: 149, No. 439a. 43 Вж. снимка на печата в Andr��é-Salvini�� 2008: 289, No��. 269. По-старо изображение на паметни- ка може да се види у Delaporte 1923: pl. 92, no. 14 (A. 745). 44 Вж. олтара в изображението на паметник (AO 2295) у Delaporte 1923: pl. 92, no. 33 (A. 765) и го сравни с олтара от амулета, намерен в Крастава могила.

208 АМУЛЕТ С КЪСНО-ВАВИЛОНСКА СЦЕНА ОТ КРАСТАВА МОГИЛА...

да бъде обърната към него независимо от конкретната му форма. Ол- тарът също е и символ на връзката между човека и дадено божество. Нямаме причина да смятаме, че в “култовата сцена” на амулета от Крастава могила, олтарът е имал семантическа роля по-различна от посочената тук. 5. Заключение. Ще обобщим защо сцената, изобразена на анализи- рания тук амулет, може да бъде характеризирана като “късно-вавилон- ска култова сцена”: 1. Основният мотив, поместен в образното поле – преклонение към божество или божества, символизирани от олтар и специфични ембле- ми, е известен от месопотамската глиптика от нововавилонската и къс- новавилонската епоха (VI–I в.пр.Хр.) и има редица аналогии с памет- ници от Двуречието. 2. Основните елементи в изобразяването на мотива: фигурата на адорант със съпътстващите я елементи (дълга брада, висока корона/ти- ара, уголемена обица) и особено молитвеният жест, изразяващ възди- гане на ръката (nīš qāti), заедно с изображението на олтара, към който фигурата е винаги обърната, имат много близки аналогии с паметници на месопотамската глиптика от нововавилонската и късновавилонската епоха. 3. Допълнителните елементи на образното поле – полумесецът, осмолъчната звезда, ромбът, камата (мечът) – са известни в съчетание с основните елементи от изображението (адорант и олтар) в множество паметници на месопотамската глиптика. Нещо повече, на образци от Двуречието тези символи заемат място в образното пространство, ана- логично с това от амулета от Крастава могила. Това твърдение важи с особена стойност за полумесеца, осмолъчната звезда и камата (меча). 4. По своите размер и начин на нанасяне на изображението (врязано, в негатив) амулетът също има аналогии с паметници от Двуречието. 5. Основните отлики на амулета от образците в Месопотамия се за- ключават в отсъствието на елементи като лопатата и двете стилà над олтара, почти винаги присъстващи в ново- и повечето от късновави- лонските печати и амулети, както и в начина, по който е изобразен ол- тарът – висок и с допълнителни елементи върху него. 6. Като второстепенна отлика може да се посочи съчетаването на всички второстепенни символи, налични в изображението на амулета в една сцена. Моделите от Двуречието обикновено съчетават повечето от тези символи в едно изображение, но не и всичките. Това наблюдение важи с особена стойност за едновременното съчетаване на кама (меч) и ромб като част от общата “култова сцена”. Фактът, че в “култовата сцена” от амулета, намерен в Крастава могила, липсват емблемите на Мардук и Набу (лопатата и двете стилà), позволя-

209 Кабалан Мукарзел

ва сцената да се характеризира като “късно-вавилонска”.45 Не е извест- но дали амулетът е местен или по-вероятното – вносен, като не бива да се изключва връзка с района на Мала Азия, от където имаме сведения за наличието на подобни паметници, отнасящи се към епохата след V в.пр. Хр. (печатът от Гордион). Еклектичното представяне на “култовата сцена” в него вероятно се дължи на по-късни традиции, свързани с периферни влияния и тяхното въздействие върху римската сувенирна индустрия. Анализирането на паметника в тракийски контекст не е сред целите на настоящето проучване, но тук могат да намерят място някои наблюдения. С оглед на богатия погребален инвентар може да се твърди, че амулетът от Крастава могила е бил притежание на човек с висока обществена позиция. Не е известно при какви обстоятелства паметникът е попаднал в Тракия. Той не е част от разпространена традиция в тракийските земи през тази епоха (I-II в.сл. Хр.). Не е ясно дали паметникът е бил придобит в резул- тат на закупуване, на подаряване, или дори като плячка. Какво значение е имал амулетът за неговия притежател също ще остане неясно. Възможно е той да е бил ползван с апотропейни функции или като сувенир.46 В семантиката на “култовата сцена” от амулета, намерен в Крастава могила, има още една особеност, свързана с възхвалените в нея божества. Единствените божествени символи, които могат да се идентифицират със сигурност, са полумесецът и осмолъчната звезда, докато ромбът и кама- та (мечът) остават за нас неясни. По-важното е, че в пространството на образното поле полумесецът и звездата заемат най-висока позиция спря- мо останалите фигури. В допълнение към това олтарът не е съпътстван от други символи като примерно олтарите от нововавилонските печати и амулети. Тъй като “култовата сцена” изразява преклонение към божест- ва, то може да се предположи, че изображението отразява поклонение пред означените със символите на полумесеца и звездата божества. Това наблюдение важи и в случай, че ромбът и камата (мечът) се приемат за божествени символи, тъй като по вертикала на сцената най-високото и важно място е заето от полумесеца и осмолъчната звезда. Известно е, че в епохата на Принципата астралните култове са били 45 Постепенното стилизиране, а след това и изчезването на лопатата и двете стилà като сим- воли на Мардук и Набу може да се търси в два фактора. Първият е, че с падането на новова- вилонската империя в 539 г.пр Хр. тези божества загубват “имперската” си роля в Близкия Изток, тъй като персите насърчават разпространението на маздеизма. Вторият фактор е ре- ализирането на вавилонската “култова сцена” в периферни райони като Мала Азия, където култовете към Мардук и Набу нямат онова влияние и значение, което имат в самата Вавило- ния. 46 Ползването на подобни амулети като сувенири, събирани от римските войници, е засви- детелствана практика при находки от Италия (Виченца, Рим), Германия (Майнц) и Англия (Доувър). Частна консултация с D��. ��Collon ��от Британския музей. Примери за намерени в по- сочените тук страни амулети с изображения, подобни на това от Крастава могила, могат да се видят у Collon, D. First Impressions – Cylinder Seals in the Ancient Near East, London 1987, No. 578, No. 581.

210 АМУЛЕТ С КЪСНО-ВАВИЛОНСКА СЦЕНА ОТ КРАСТАВА МОГИЛА...

широко разпространени в цялото Средиземноморие и че в развитието на тази астрална религия Двуречието е имало голям принос (Bottero 2001: 212-213). Културата и традициите на Месопотамия, особено тези от втора- та половина на I хил.пр.Хр., внасят в религиозното наследство на древния свят астрологията, зодиака и съпътстващите ги хороскопи, в които важна роля играе разбирането, че божествата и тяхното влияние са представе- ни от техните астрални символи.47 Вавилонската астрология оказва пряко въздействие върху елинистическата и разпространяваните през елинизма източни култове.48 Този идеен и духовен фон е отразен по паметниците на глиптиката от Двуречието, датирани през ахеменидската и елинистическа- та епоха (Mitchell, Searight 2008: 11-14). Пример за връзката между зодиака и глиптиката и то в контекста на “култовата сцена” може да се види в отпечатък на таблица от Британския музей (BM 78190), намерена в Сипар и датирана в 507 г.пр.Хр. На изобра- жението е нанесена изправена мъжка фигура с шапка, с дълга дреха и бра- да, и с вдигната в молитвен жест дясна ръка. Фигурата е обърната надясно към изображение на овен-риба с ясно очертани рога и рибена опашка; над фигурата е разположен г-образен жезъл, чийто горен край завършва с гла- ва на птица, насочена към човешката фигура. Над двете главни фигури има полумесец, а зад фигурата на човека – ромб.49 Изображението свиде- телства за навлизането на зодиакален знак в “култовата сцена” – този на козирога – на мястото на олтара и стоящите до него символи на божест- ва. Наблюдаваната семантическа особеност в сцената на амулета от Крас- тава могила – възхваляването на двете астрални божества, представени от полумесеца и осмолъчната звезда, би могла да се свърже хипотетично с влиянието на източните астрални култове от I в.сл.Хр. в ранната римска империя. Разпространението на тези култове може да се разглежда като фактор, стимулиращ изобразяването на мотива с вавилонската “култовата сцена” по изделия на римската сувенирна индустрия. В заключение ще бъде отбелязано, че откриването на находката с Инв. № 10, ТЕМП 2010, в затворен и сигурно датиран археологически комплекс 47 Повече подробности за астралната религия от епохата на римската империя и връзките й с духовните традиции на Двуречието вж. у Bottero 2001: 213-218. 48 Така например елинистическата астрология заимства от вавилонската важни елементи като изчисленията на планетарните въздигания (hypsomata), микро-зодиакът (dodekatemoria) и троичния аспект на връзките между зодиакалните знаци и намиращите се в тях планети. Вж. по-подробно по този въпрос Rochberg 2010: 147-164. 49 Вж. изображението на отпечатъка у Mitchell, Searight 2008: 144-145, No. 416d. По-късно през ахеменидската епоха и особено през елинизма в Двуречието ще се появят печати, на които има главно зодиакални знаци. Изобразяването на козирога върху тях ще следва тип, откриван най-рано в паметник като посочения. Вж. и сравни изображението на козирога върху отпечатък (BM�� 78190) с това на козирог върху отпечатък от таблица (BM�� 105206), на- мерена в Урук и датирана през управлението на Антиох III Велики, в 213 г. пр. Хр. у Mitchell, Searight 2008: 223, No. 720c.

211 Кабалан Мукарзел

е постижение на Траколожката експедиция за могилни проучвания, хвър- лящо нова светлина върху връзките между Тракия и Изтока в епохата на културен синкретизъм от I в.сл.Хр.

Цитирана литература

Димитрова, Д. 2012: Археологическият комплекс Крастава могила при село Драгоданово, Сливенско. – Thracia XX, sss.. Димитрова, Д. 2011: Загадката на Крастава могила.- Наука XXI, 1, 18-23. André-Salvini, B. 2008: Babylone. A Babylone, d’hier et d’aujourd’hui. Paris. Bottero, J. 2001: Religion in Ancient Mesopotamia. Chicago – London. CAD 11, N II 1980: The Assyrian Dictionary of the Oriental Institute of the University of Chicago. Vol. 11, part II, Chicago. Collon, D. 1995a: The Art in the Ancient Near East. London. Collon, D. 1995b: Filling Motifs. – In: U. Finkbeiner, R. Dittmann, H. Hauptman (ed.), Beiträge zur Kulturgeschichte Vorderasiens. Festschrift für Rainer Boehmer. Mainz, 69-76. Collon, D. 2007: Babylonian seals. – In: G. Leick (ed.). The Babylonian World, New York – London, 95-124. Delaporte, L. 1923: Catalogue des cylindres. Cachets et pierres gravees de style oriental. II. Acquisitions. Musée de Louvre, Paris. Dougherty, R-P. 1923: Archives from Erech. Time of Nebuchadrezzar and Nabonidus. GCCI I. New Haven – London – Oxford. Dougherty R-P. 1933: Archives from Erech. Neo-Babylonian and Persian Periods. GCCI II. New Haven – London – Oxford. Dusinberre, E. 2005: Gordion Seals and Sealings: Individuals and Society. UMN 124, Philadelphia. Hall, J. 1996: Illustrated Dictionary of Symbols in Eastern and Western Art. London. Menant, J. 1888: Collection de Clerqc. Catalogue de antiquites assyriennes, cylindres orientaux, cachets, briques, bronzes, bas-reliefs etc. Tome premier: Cylindres Orientaux. Paris. Mitchell, T., Searight, A. 2008: Catalogue of the Western Asiatic Seals in the Brit- ish Museum. Stamp Seals III: Impretions of Stamp Seals on Cuneiform Tablets, Clay Bullae, and Jar Handles. Leiden – Boston. Parker, B. 1962: Seals and Seal Impressions from Nimrud Excavations, 1955-58. – IRAQ 24, 1, 26-40. Porada, E. 1993: Why Cylinder Seals? Engraved Cylindrical Seal Stones of the Ancient Near East, Fourth to First Millennium BC. – Art Bulletin, 74, 5, 563-582. Rochberg, F. 2010: In the Path of the Moon. Babylonian Celestial Divination and Its Legacy. SAMD 6, Leiden – Boston. Seidl, U. 2006/2008: Raute. In: Reallexicon der Assyriologie und Vorderasiatischen Archäologie, 11 Band, Prinz, Prinzessin –Samug, Berlin – New York, 277. Ward, W. 1910: The Cylinder Seals of Western Asia. Washington DC. Zettler, R. 1979: On the Chronological Range of Neo-Babylonian and Achaemenid Seals. – Journal of Near Eastern Studies 38, 4, 257-270.

212 АМУЛЕТ С КЪСНО-ВАВИЛОНСКА СЦЕНА ОТ КРАСТАВА МОГИЛА...

Гл. ас. д-р Кабалан Мукарзел, катедра по Стара история, тракология и средновековна история, Софийски университет „Св. Климент Охридски” e-mail: [email protected]

An Amulet with a Late-Babylonian Scene from Krastava tumuli, Dragodanovo village.

Kabalan Moukarzel (Summary)

The present article analyzes an artifact found during the archaeological excavations conducted by TEMP in 2010 near the village of Dragodanovo. The artifact is an amulet of jasper, which image and form has analogies with monuments of the Mesopotamian glyptics. The amulets’ scene depicts six figures: bearded human figure, with crown (or tiara), whose right hand is lifted in supplicant gesture, altar, lozenge, dagger (or sword), crescent, and a star with eight beams. The amulet in its main scene and its particular elements is compared and analyzed with images on cylinder-seals, amulet-seals, and their impressions, known from the Mesopotamian glyptics during the Neo- Babylonian and Late-Babylonian periods, and preserved today in the collections of the British Museum and Le Louvre. The amulet itself is dated to the end of First and the beginning of Second century AD. on the base of its archaeological environment. But the scene, as motif, is dated early - in the Late-Achaemenidian and Seleucid period. The main motif in the amulet’s image is a “Babylonian cultic scene” – with human figure in profile before altar and divine emblems, with many parallels in similar monuments from Mesopotamia, dated during the Neo-Babylonian and Late- Babylonian periods. The amulet is not a part of well-attested tradition in the lands of the Ancient Trace. It is proposed, that the “cultic scene” of the amulet can be connected with the influences of the Eastern astral cults, during the Early Roman Empire.

213 Кабалан Мукарзел

214 THRACIA XX

GLUHITE KAMANI: OLD QUESTIONS AND NEW APPROACHES

Georgi Nekhrizov, Lynn E. Roller, Maya Vassileva, Julia Tzvetkova, Nadezhda Kecheva

The site of Gluhite Kamani is located in the most northeastern part of the Rhodope Mountains in southeastern Bulgaria. It is situated on a mountain ridge, to the east and below the peak of Sveta Marina (708.6 m), one of the most prominent peaks of the Gorata ridge in the Eastern Rhodopes. A medieval fortress and a church are located on the peak, along with traces of habitation from the first millennium BC. The area is rich in archaeological sites (Fig. 1). Further east on the same ridge are several other sites with similar characteristics: the Mezek fortresses and Kurt Kale (on Sheynovets peak); nearby are two Thracian tombs (Велков 1937; Аладжов 1997: 48, 161-163; Филов 1937). Also to the east, in the region of the village of Valche Pole and around the rocks of Kush Kaya there is a large Late Bronze Age - Early Iron Age1 and Roman site, partially excavated (Аладжов 1997: 49; Попов 2009). Further to the east lies the Kovan Kaya cliff with many niches carved on it; this is the easternmost site of this group (Аладжов 1997: 4). A number of archaeological sites have also been registered to the north, west and southwest. The highest concentration of sites is in the vicinity of the town of Madzharovo (Аладжов 1997: 26-30, 57, 73-77, 90, 142-146, 148-149, 198-199, 292-301; Nekhrizov 2000; Нехризов 2004). Gluhite Kamani (meaning “Deaf Stones”) probably owes its name to the fact that there is practically no echo in the area.2 Its fame is due to the prominent rock formation on the top of the ridge. In geological terms these are Paleogene tuffs and rhyolites, dispersed in several groups from northwest to southeast (Aleksiev et al. 2000; Костов 2001; Kostov 2008; Желев et al. 2010). The site has long been known, though until recently it has never been investigated archaeologically. Its main point of interest lies in the numerous niches carved on the vertical parts of the ca. 20 m high cliffs. Most impressive are the carvings at the westernmost rock formation which dominates the area. The top of this formation has been flattened to accommodate several architectural features: a large rectangular cistern for water collection and a two-flight staircase leading to up to the cistern. The southern rock face, to the left of the steps, is vertically dressed (Fig. 7/a). There, a cave-like room was cut out, almost quad-

1 Hereafter some common abbreviations are used as LBA – Late Bronze Age, EIA – Early Iron Age, LIA – Late Iron Age. 2 Despite inquiries among the local people, we were unable to learn when the site became known by this name.

215 Georgi Nekhrizov, Lynn E. Roller, Maya Vassileva, Julia Tzvetkova, Nadezhda Kecheva

Fig. 1. Map of Gluhite Kamani and its Environment rangular in plan and with a dome-shaped ceiling. Perhaps because of this, the cave-like room became known as a “rock-cut tomb.” Immediately below, on the ground, southwards from these cuttings the remains of a medieval church were found. The first brief description of the site of Gluhite Kamani was made by Kar- el Škorpil in the early 20th century (Шкорпил 1912/13: 261).3 His attention was drawn to the big arch-shaped niche (that looked unfinished) and the cave- like room next to it on the rock mentioned above, called by the locals Hamam (Bath). He also describes the steps leading up to the cistern on top. I. Velkov also mentions the site briefly as having numerous niches (Welkov 1952: 30). In the 1970’s the newly founded Institute of Thracology organized a series of field surveys to investigate megalithic, rock-cut sites and fortresses in southeastern Bulgaria. The expedition visited the site of Gluhite Kamani in 1975 and made the first attempt at a more detailed study and description (Венедиков 1976: 99. Обр. 11-19; Делев 1982: 174, 256-258, Обр. 149-156). For this reason we are pleased to offer the preliminary results of our survey and archaeological investigations of the site in honor of the anniversary of the Institute of Thracology. Since the original survey in the 1970’s, the site has been mentioned in a

3 Škorpil does not mention this name but speaks about the eastern slope of the St. Marina’s peak.

216 GLUHITE KAMANI: OLD QUESTIONS AND NEW APPROACHES number of publications on megalithic and rock-cut monuments and on Thracian cult and religion, where the initial description of the expedition was repeated with only a few more details (Delev 1984: 29; В. Фол 1993: 46-47; 2000: 74-76, 78, 88; 2007: 148, 246, 306, the first colour pictures: 97, 141-142, 151- 152; Аладжов 1997: 150-152, Обр. 69; Кузманов 2001: 113; V. Fol 2008: 158). More recent progress in the study of the region, the Haskovo district and the Eastern Rhodope Mountains in particular, led to the first attempts at making a typology of the rock-cut monuments, the niches included (Кулов 2002: 113-117). The discovery of the remains of ancient mining in the area of the town of Lyubimets has encouraged recent interest and led to further field surveys (Попов, Илиев 2004; 2005: 74; 2007: 620, Обр. 3). A large number of published works have appeared suggesting various views on the function and symbolism of the niches (see below). In the summer of 2008 the first systematical archaeological investigation of the site was undertaken. During this first field season the aims were focused on defining the site limits, locating its unusual features, and gathering data about its stratigraphy and chronology. The initial observations showed that there are a dozen prominent rock formations further down on the southern slope of the site, most of them also covered with niches. A natural cave was also recorded, showing traces of various carvings in it; these included grooves, shallow niches and holes (rock 24). The most impressive 2008 discovery was the petroglyph, carved on the floor of a naturally formed shallow cave-like recess on the western side of the eastern most rock in the complex (rock 6) (Fig. 4/c). Two unusu- ally small trapezoid niches, 0.10 to 0.15 m height, were registered below this rock. Their dimensions suggest they may have been miniature models of niches (Fig. 4/a). The 2008 results demonstrated the necessity for a more thorough and detailed field survey and further excavations. In 2011 with the financial support of a grant from the America for Bulgaria Foundation, administered by American Research Center in Sofia, a joint Bulgarian-American project entitled: “Rock- cut Sanctuaries in the Eastern Rhodope Mountains: the Gluhite Kamani Cult Complex,” was undertaken. Here we present a summary of our results.

The Survey Project The site of Gluhite Kamani is the largest example of its type, with over 450 rock-cut niches. The target of our field survey was the high rock outcrops in the vicinity of Gluhite Kamani that bear niches cut directly into the cliff walls. The main goals of the survey were: a thorough inspection of the rocks, recording the precise location of the existing rock carvings using accurate devices according to modern technical standards, and completing a detailed description and pho- tographic documentation of all artificial features. The method used to survey the rock-cut complex was intended to provide

217 Georgi Nekhrizov, Lynn E. Roller, Maya Vassileva, Julia Tzvetkova, Nadezhda Kecheva full coverage of a given area, in order to conduct a complete survey and thorough observation of all natural rocks in the complex. The area covered exceeds 0.5 sq. km. Within the region studied the borders of the area with artificial rock carvings were defined at ca. 0.2 sq. km. Modern devices such as GPS (Global Positioning System) and mobile GIS (Mobile Geographic Information System) were used during the survey to pinpoint the precise position of different rock groups, and the data collection was further augmented by photography and visual observations. Such mobile GIS devices are widely used in modern field surveys (Wheatley, Gillings 2002: 216-217; Pundt 2002; Tripcevich 2004), and have proved to be very helpful in fieldwork, because of their small size and portability. Mobile GIS devices are especially useful in full coverage surface surveys, where the surveyed area is divided into transects and polygons corre- sponding to terrain characteristics (Tripcevich 2004: 137). The equipment ena- bles the use of a GNSS application (Global Navigation Satellite System) with the appropriate software, and makes possible the use of preliminarily georeferenced images (images that have spatial location) in the field. The Gluhite Kamani survey used Trimble-Juno SB mobile GIS devices with license software of ESRI, ArcPad, Version 10. During the survey, the function of the mobile GIS was to locate and record the rock-cut features as precisely as possible. This would otherwise have been very difficult to do with human observation alone, due to the heavy deciduous forest cover that often made niches on the high surface of rocks difficult to see; a further difficulty was the uneven ground, thick underbrush, and frequent sharp stones, all of which significantly impeded our path and often made walking challenging. A further problem was the low strength of the GPS satellite signals. In addition, the following preliminary preparations were made: georeferencing of 1:10000 and 1:25000 topo- graphic maps, usage of georeferenced satellite images, and the creation of extra attributive tables that permitted more precise descriptions of the rock formations and facilitated careful processing of the data collected. The method used by the surface survey to document the rock-cut niches was as follows: each rock formation was given a number (called Rock Number); then each individual niche or group of niches was numbered with different numbers, called Identification Number.4 For each Identification Number the following data were recorded: number of registered niches (if more than one in a group), their facing and azimuth, photo direction, GPS position of the niches and of the place where the photographs were taken, in cases the niches were situated at inaccessible heights, and dimensions (where possible) or estimated dimensions. Our investigation was successful in locating 28 rocks and rock groups that bear niches, as well as in identifying 81 clusters (single or group of niches).

4 We gave individual numbers to isolated niches or groups of niches, defined according to visual clustering.

218 GLUHITE KAMANI: OLD QUESTIONS AND NEW APPROACHES

Fig. 2. Map of the Area Covered in the Survey The rocks with niches are situated primarily on the eastern and southern slopes. Their density becomes less in the lower terrain near the river bed. On the opposite side of the river bed, on the southwest slopes direction there is one rock with carvings but nothing that matches the density of niches noted above. A total of 459 rock-cut niches were registered during the survey. Most of them are situated on rocks facing to the south, southeast and southwest, but there are also some on panels oriented to the north, east and west (see the chart below), as sometimes carvings extend around the entire surface of a rock.

Facing of the clusters of niches 35 30 25 20 15 10 5 0 SE SW NE W NW E S We were able to access and measure precisely 67 niches, 51 of them of

219 Georgi Nekhrizov, Lynn E. Roller, Maya Vassileva, Julia Tzvetkova, Nadezhda Kecheva trapezoid shape. The most common dimensions of the latter are 0.70/0.60 х 0.40/0.30 m (see the table below). Dimensions Number of (in meters) niches 1.00/0.90 х 0.60/0.50 5 0.90 х 0.30 1 0.80 х 0.60 2 0.80/0.70 х 0.50/0.40 14 0.70/0.60 х 0.40/0.30 20 0.50 х 0.30 6 0.40 х 0.20 1 0.30 х 0.15 1 0.13 х 0.05 1

Most niches were carved in locations near the top of the rock, some fifteen meters or more above current ground level; thus they are virtually inaccessible now. There is quite a range of sizes, though, and some niches are much larger than this, over a meter in height, while a few are considerably smaller. Examples of miniature niches (0.15 m height) were also recorded. The majority of the niches are shaped like a trapezoid. Some of the trapezoid ones have steeper sides coming closer to a triangular shape; some are wider and with slightly curving sides. Trapezoid niches are deeper at the base than at the upper side. Two unfinished trapezoid niches shed light on the method of cutting (Fig. 3/c): first, the outlines of the niche were carved and then the niche itself was cut up starting from the top downward, thus the back side is sloping down. Sometimes the “floor” of a niche becomes oval or trapezoidal in plan, i.e. the niche is wider inside than at the entrance. There are, however, a number of niches with other shapes, including rectangular, square, circular, oval and arch-shaped ones (Fig. 3/b). Most often they were carved in combination with the common trapezoid ones. Several examples were found of niches rotated 90o, looking like trapezoid niches lying on their sides, and their back slopes sideward instead of downward (Fig. 3/d). The largest rock formation, the one that can be seen on the mountainside from a distance, contained over a hundred niches extending around all 360 degrees of the rock surface. In a few cases an individual niche was cut into the rock, but most niches were found in clusters, usually of three to five. It is hard to detect a special pattern in the arrangement of the niches: most often they are placed in more or less regular rows or columns, and there are a few examples of a check- erboard design, but mostly the placement of the niches looks chaotic (Fig. 3/a). This rock massif displays the largest concentration of niches, but at least four other panels with multiple niches were located, as well as other, smaller rocks

220 GLUHITE KAMANI: OLD QUESTIONS AND NEW APPROACHES

Fig. 3. Niches of Different Type and Shape with fewer groups. The team also located a number of major rock formations that did not have niches, even though the formations seemed similar to the rocks with niches. This indicates that the mere presence of rocks and their proxim-

221 Georgi Nekhrizov, Lynn E. Roller, Maya Vassileva, Julia Tzvetkova, Nadezhda Kecheva ity to the central area was not a sufficient factor to account for the choice in placement of the niches. We observed a tendency for the niches to be carved on concave rocks whose upper parts jut out, or to be arranged under a natural overhang. Another tendency is to find groups of niches around and in natural cave-like re- cesses that had sometimes been hollowed out further by human agency. This suggests that these rocks were chosen for the opportunity to carve niches above a floor where ritual activities could have taken place, or for their conspicuous setting. Carvings other than niches, such as channels, were also found at the Gluhite Kamani site. One tiny channel (3-5 cm width) is carved on the top surface, following the edge of a rock which bears several niches. The other one is carved on the vertical face of the Fig. 4. Various Rock-Carvings: a) Miniature niches; b) Chanel; rock framing part of c) The Petroglyph

222 GLUHITE KAMANI: OLD QUESTIONS AND NEW APPROACHES the niches below as if to lead the rain water away from them (Fig. 4/b).

The Excavation Project As previous field work at the site had demonstrated, the chronology of the complex could only be specified by further archaeological investigation. The results from the 2008-2011 excavation seasons were very promising. Already in 2008, a total of nine trial trenches were laid at different parts of the complex (Fig. 2). The main purpose was to clarify the spatial organization and the chronology of the site. The archaeological observations and the analysis of the finds allowed for some preliminary conclusions about the functioning and the intensity of habitation of the site during different periods. The latest traces of occupation date to the medieval period, mainly to the 11th-13th centuries AD. The relatively small amount of pottery fragments from the early Byzantine period (4th-6th centuries AD) and LIA (5th-1st centuries BC) reveal a short-lived human presence there. The isolated Roman materials found are probably to be associated with incidental visiting of the site. The most intense period of use of the complex falls within the EIA (10th-6th centuries BC), which is attested by thick stratigraphic layers from this period. The most important results were achieved in the “Central Sector” (see Fig. 2). It occupies the narrow area immediately to the east and below the medieval church. The place is naturally protected from east and west, and opened to the south, where the slope is eatremily steep. It is accessible from the north through a narrow passage between the rocks. In spite of the considerable steepness of the slope to the southeast, the wider flat space between the rocks was intensively used. In the trial trench, an area of 36 sq. m, excavations revealed cultural depositions of ca. 2.60-3.00 m thick. The uppermost stratigraphic layer, ca. 0.60-0.75 m thick, is associated with the medieval period. It contained destructions from the church and related constructions. The medieval level is immediately followed by the EIA accumulations of 1.50-2.20 m thickness in the different parts of the trench. Within this stratum three layers of various thicknesses were distinguished (layers II–IV, respectively). The upper one belongs to the second phase of the EIA in Thrace. The next two, dated to the first period of the EIA, display the most intensive habitation on the site. Radiocarbon analyses of the collected seed samples suggest calibrated dates between 1010-850 BC for the third stratigraphic layer and 1190-1000 BC for the fourth one.5 Under the EIA accumulations and immediately above the bedrock a fifth layer (0.20- 0.40 m thick) was distinguished by traces of a major conflagration. The pottery fragments date back to the end of the Chalcolithic, most of them with traces of a secondary firing. Radiocarbon dating for this last layer provides calibrated dates of 3790-3650 BC. The remains of miscellaneous structures uncovered at different levels should

5 Radiocarbon analyses were performed by Beta Analytic Inc. Miami, Florida, USA.

223 Georgi Nekhrizov, Lynn E. Roller, Maya Vassileva, Julia Tzvetkova, Nadezhda Kecheva

Fig. 5. Miniature Vessels and Anthropomorphic Figurines. be associated with the EIA period: stone accumulations, pieces of burned clay plaster, hearths and even parts of charred oak beams. All these testify to the existence of asynchronous buildings at the site. Worth noting among the artifacts discovered are grinding stones, a large quantity of pottery fragments, spindle whorls, different flint, stone and bone tools. There is an impressive collection of over thirty tripod cup-shaped miniature vessels and also thirteen anthropomorphic male/female terracotta figurines (Fig. 5), all uncovered mostly in the second stratum dated to the EIA second phase. Of particular interest are thirteen hearths revealed at different levels, not always associated with building destructions. One of the best preserved was discovered in 2010. It is constructed like the other hearths: fragments of several ceramic vessels were laid under a thick layer of clay. The unusual features of this hearth are its dimensions of ca. 1.50 in diameter, and the presence of a border at its southern side, rounded on top and ca. 0.25-0.30 m high (Fig. 6). Pottery fragments represent common East-Rhodopean vessel types and dec- orative techniques. Pots, kantharos-shaped vessels, cups, bowls, as well as jugs and amphora-shaped vessels are well represented. Among the over 30,000 pottery fragments processed are no more than a dozen wheel-made fragments of LIA wares. The same is the situation with the few LBA fragments found. No structures or layers of these periods were revealed in the excavated area. This could be explained either by an incidental human pres-

224 GLUHITE KAMANI: OLD QUESTIONS AND NEW APPROACHES

Fig. 6. Fireplace in the SE sector of the Trench: Different Investigation Stages. ence during these periods, or by a horizontal stratigraphy of the site. Animal bones are abundant in all levels. The archaeozoological analysis revealed a great variety of species. Domestic animals are well represented by small ruminants, cattle and pigs; single bones of dogs and horses were discovered as well. The quantity of wild species is relatively high – about 30%; among them are red deer, fallow deer, wild boar, and hare.6 Archaeobotanical analyses show the presence of crops, mainly cereal grains: einkorn and emmer wheat, barley, and millet. Single remains of fruit plants were also found: cornus, elderberry, raspberry and grape. Charred wood from deciduous trees, oak, hornbeam, hazel, cornus and maple7 was found in almost all samples; all these kinds are widespread in the region today. Such interdisciplinary studies can eventually shed more light on the palaeo-environment of the site. In 2009 a project to investigate the church on top of the rocks was started.8 The monument had been severely damaged by looters and treasure hunters. Nevertheless, the archaeological excavations made it possible to clarify the plan of the church, its composition and different building periods. It became clear that this was a three-nave basilica, erected in the 5th-6th century AD. Later 6 The archaeozoological investigations were performed by Assoc. Prof. Dr. Lazar Ninov. 7 The archaeobotanical investigations were carried out by Ivanka Slavova, PhD student at Sofia University. 8 The excavations were conducted by Asst. Prof. Dr. Veselka Katsarova in 2009, and by Doychin Grozdanov and Galina Dyankova in 2010-11.

225 Georgi Nekhrizov, Lynn E. Roller, Maya Vassileva, Julia Tzvetkova, Nadezhda Kecheva

Fig. 7. The Medieval church with the rock-cut chamber and new uncovered rock- cuttings; detailed pictures of the traces of instruments. the church was reconstructed and it continued functioning during the medieval period, when two building phases can be recognized. Excavations uncovered marble altar doors, a re-used stone block with a carved cross, pieces of church inventory, Byzantine luxury pottery, iron tools and arrowheads, and coins of the

226 GLUHITE KAMANI: OLD QUESTIONS AND NEW APPROACHES

Byzantine emperors Justin (518-527) and Justinian I (527-565), as well as those of Alexios I, John II, Manuel I and Andronikos I, all of the Komnenos dynasty (1081-1185 AD). Some of the artefacts discovered during the excavations of the church suggested that it was erected on top of earlier EIA strata. A test trench was set within a previously existing looters’ trench that had destroyed the central nave. The results confirmed the initial assumption: the trench revealed 1.60 m thick depositions under the church floor, comprising four stratigraphic layers. The excavations stopped at an accumulation of large stones without reaching the bedrock. The artifacts found belong mainly to the EIA period, though few LIA fragments were found in the upper levels. This fact illustrates the presence of Thracians here also, on the highest rock group. During the excavations of the church special attention was paid to the rock- cut components in this part of the complex. Alongside with the ones already known, i.e. the cistern, the two-flight staircase and the cave-shaped room, numerous other carvings in the area around the church were registered. At the same time some observations on the church spatial organization within the rock setting were made. The only approach to the rock platform is from the east. That is why, to secure the approach to the entrance of the church narthex, part of the rock was cut out to form a passage. Shallow steps at the eastern end of the passage and in front of the apse were cut to overcome the natural slope. A drainage channel was carved along the northern long side of the church (Fig. 7). The entire southern rock face was vertically smoothed and subsequently the cave-shaped room was cut into it. On this vertical front several grooves were chiseled leading to the entrance of the room and thus directing the rain water inside. This fact, as well as its plan and the tool marks observed inside, make it clear that the previous interpretation as a rock-cut tomb is no longer valid. All cuttings in this part of the complex were performed in the same manner and with similar tools. The instruments have left long oblique traces, forming herringbone-shaped rows in the rock (Fig. 7/c). Such stone treatment can be seen at many other Late Antique and medieval sites in the Eastern Rhodopes, including Perperikon, Harman Kaya, Dolna Kula, and Angel Voyvoda. This observation, alongside with the plan and the setting of the church, allows us to connect these rock-cut features with the periods of the functioning of the church and not with earlier periods, as had previously been suggested.

Preliminaries to Discussing Niches Purpose The four seasons of excavations and one of field survey confirmed the previous interpretation of the Gluhite Kamani site as a complicated cult complex. The remains of the church point to a long tradition of recognizing the place as sacred. Remains of constructions of non-permanent nature were found in EIA

227 Georgi Nekhrizov, Lynn E. Roller, Maya Vassileva, Julia Tzvetkova, Nadezhda Kecheva strata suggesting occasional or seasonal occupation of the site. The significant number of hearths discovered, some of them unrelated to a building and asynchronous, concentrated on such a restricted area, further supports the idea of a non-residential site. The preliminary observations on EIA ceramic assemblage from Gluhite Kamani show that drinking vessels, cups and jugs, did indeed prevail in quantity over the insignificant number of bowls. This disproportion indicates different functional characteristics of the site, since the distribution of the vessel types would be expected to be more balanced in a settlement. The finds suggest ritual drinking and feasts (the animal bones) as well as libations. The anthropomorphic clay figurines and the miniature (again drinking) vessels supplement the impression of a cult site (perhaps a place of pilgrimage?). The main cult area seems to be at the highest place where the church was later built over a large EIA layer. From the view point of rock carvings, the fo- cal spot seems to have been to the south-east of the church where the rock with the greatest number of niches is situated. The rock-cut niches region falls totally within the watershed of the Arda River and its middle flow in the Eastern Rhodopes (Нехризов 1996, 9, обр. 1). Although not studied in detail, the rock-cut niches have already prompted a significant amount of discussion speculating on their interpretation, by both scholars and laymen. The size and careful workmanship of most niches suggests that they were made in order to place something in them. It was suggested that they accommodated votives (Welkov 1952: 30). Nevertheless, whatever was placed in the niches could not have been large and would have been exposed to the elements. The object/s would probably have survived in the niche only for a short time, for example, on the occasion of a religious festival. The association of the niches with funerary cult practices is probably the most widespread interpretation suggested (Колев 1965: 209; Венедиков 1976; Делев 1982: 258; Delev 1984:30; В. Фол 1993: 47; Нехризов 1994: 10; 1996; 1999: 26: Кулов 2002: 113-118). Recent studies tend to consider the niches as part of bigger cult (mega-) complexes or sanctuaries where rock-cut tombs are also present (В. Фол 2000; 2007; rock shrines: Naydenova 1990: 91-93). It has been suggested that the niches were cut as a single (individual or communal) ritual act associated with initiation or other occasions from the ritual calendar (В. Фол 2000: 117; 2007: 284). Placing of votives in them is not excluded. As a great number of niches are located high up on the rocks and are well exposed to sunlight facing mostly the “sunny” directions, south, southeast and southwest, it is a traditional belief of many scholars that they were related to a solar cult (first in Welkow 1952: 34-36, although some doubt this interpretation: Кузманов 2001: 115). At many sites niches occur in the vicinity of rock- cut tombs, which suggests to a number of scholars that they are an evidence for a combination of solar and chthonian cults (Делев 1982: 258; Фол 1986; 1994 passim; В. Фол 1993: 153; Аладжов 1997: 152) which in its turn is associated

228 GLUHITE KAMANI: OLD QUESTIONS AND NEW APPROACHES with Orphic beliefs and rites (in a number of works by A. Fol). A functional connection between rock-cut niches, tombs and graves is suggested not only by their close location, but also by the trapezoidal shape of the niches and the use of the trapezoid shape in the entrances of dolmens and rock-cut and stone-built tombs. The plans and the cross-sections of the rock- cut tombs near the villages of Dolno Cherkovishte and Pchelari are trapezoidal (Колев 1965; Нехризов 1994; 1999: 29 with other examples). This shape suggests the image of a door (and a door frame in some cases). Thus niches were recently interpreted as a door where epiphany occurred, where the divinity would appear (В. Фол 2007: 284-285) or as a symbolic door to the netherworld (Кузманов 2001: 116). These hypotheses were offered on the grounds of parallels with rock-cut monuments and complexes in Anatolia and the Eastern Medi- terranean. Such parallels prompted the interpretation of the complexes as associated with the cult of the Mountain Mother like those of the Phrygian Kybele (A. Фол 1994: 256-264; Vassileva 2001; В. Фол 2007: 300-325). A number of other hypotheses were offered regarding the interpretation of the phenomenon “East-Rhodopean rock-cut niches” (cf. Костов 2001). Only further complex investigations, with the application of interdisciplinary approaches combining not only cultural anthropological and comparative analyses but also petrologi- cal, geochemical, paleoenvironmental and other geological investigations, can allow for more definite conclusions about their function. The project for a more detailed study of the Gluhite Kamani site and its area is still in its early stages. Our preliminary results show that the site was used from prehistoric through medieval times, most intensively during the Early Iron Age. Right now there is no firm indication of how the cult site at Gluhite Ka- mani was used, whether to honor a major deity, local hero, or ancestor figure. Could the trapezoidal shape of the niches be an allusion to burial rites, perhaps commemorative rites for a chieftain clan or hero? We may also wonder whether the niches that occur in groups might signify offerings by members of a social unit, such as an extended family or clan. Future work at Gluhite Kamani and neighboring sites should help address these questions.

BIBLIOGRAPHY

Аладжов, Д. 1997: Селища, паметници, находки от Хасковския край. Хаско- во. Велков, И. 1937: Разкопките при Мезек и гара Свиленград през 1932-1933 г. – ИАИ, ХІ, 1, 117–170. Венедиков, И. 1976: Скални гробници. – В: Тракийски паметници 1. ��Мегали- тите в Тракия 1. София, 82-127. Делев, П. 1982: Сакар планина и Източни Родопи. - В: Тракийски паметници 3. Мегалитите в Тракия 2. София, 173-262.

229 Georgi Nekhrizov, Lynn E. Roller, Maya Vassileva, Julia Tzvetkova, Nadezhda Kecheva

Желев, В., Г. Нехризов, К. Янкова, З. Илиев. 2010: Геотоп “Глухите камъ- ни”, Хасковска област. – Годишник на МГУ “Св. Иван Рилски”, 53, св. 1, Геология и геофизика, 59–64. Колев, Б. 1965: Скални гробници край с. Д. Чековище, Хасковско. – Вести на Народния музей в Хасково 1, 205-209. Костов, Р. 2001: Геология и морфология на скалните ниши от Източните Ро- допи. – В: Фол, В. (ред.) Перперек І. Перперек и прилежащият му микрорегион. Комплексно изследване на хилядолетен мултирелигиозен център в Източните Ро- допи. София, 206-217. Кузманов, М. 2001: Скалните ниши – семантика в Средиземноморски кон- текст. – Seminarium Thracicum 5, 113-118. Кулов, Г. 2002: Принос към типологията и хронологията на скалните гробни съоръжения в Източните Родопи. – ��Rhodopica,�� Дружество на археолозите и исто- риците в Смолян, 2002, 1-2, 99-122. Нехризов, Г. 1994: Принос към проучването на скалните гробници в Източни- те Родопи. – Минало 1.2, 5-11. Нехризов, Г. 1996: Могилните некрополи в Източните Родопи. – Първи меж- дународен симпозиум “Севтополис”, “Надгробните могили в Югоизточна Евро- па”, II, 7-18. Нехризов, Г. 1999: Погребални практики в Източните Родопи през първото хилядолетие пр. Хр. – Rhodopicа, II, 1, 21-34. Нехризов, Г. 2004: Тракийски култов мегалитен паметник (кромлех) при с. Долни Главанак. – Известия на Исторически музей – Хасково, т. 2, 123-140. Попов, Х. 2009: Куш кая. Характеристики на обитаването през от късната бронзова и ранната желязна епоха. – Археология, 1-2, 21–39. Попов, Х., С. Илиев 2004: Теренни обхождания на територията на община Любимец през 2004 г. – В: Известия на Регионален исторически музей Хасково, 3, 46–63. Попов, Х., С. Илиев, 2005: Теренни археологически обходи на територията на община Любимец през 2004 г. – Археологически открития и разкопки през 2004 г. София, 72-74. Попов, Х., С. Илиев, 2007: Теренни обхождания в землищата на селата Вълче поле, Камилски дол и Малко градище. – Археологически открития и разкопки през 2006 г. София, 620-623. Филов, Б. 1937: Куполните гробници при Мезек. – ИАИ, ХІ, 1–116. Фол, А. 1986: Тракийският орфизъм. София. Фол, А. 1994: Тракийският Дионис. Книга втора: Сабазий. София. Фол, В. 1993: Скалата, конят, огънят. София. Фол, В. 2000: Мегалитни и скално-изсечени паметници в древна Тракия. ��Со- фия. Фол, В. 2007: Скални топоси на вяра в Югоизточна Европа и в Мала Азия през древността. (Studia Thracia 10). София. Шкорпил, К. 1912/13: Археологически бележки от Странджа. – Известия на Българското археологическо дружество 3, 235-262. Aleksiev, B., E. Djourova, G. Nehrizov, Z. Milakovska-Vergilova, V. Vladimirov 2000: Zeolithic Rocks from the NE Rhodopes – Natural Buildings and Architectural

230 GLUHITE KAMANI: OLD QUESTIONS AND NEW APPROACHES

Material. – Годишник на СУ “Св. Кл. Охридски”, ГГФ, Кн. 1, Геология, том 92, 167-175. Delev, P. 1984: Megalithic Thracian Tombs in South-Eastern Bulgaria. – Anatolica XI, 17-45. Fol, V. 2008: The Rock as a Topos of Faith. The Interactive Zone of the Rock-Cut Monuments – From Urartu to Thrace. – In: Geoarchaeology and Archaeomineralogy. Proceedings of the International Conference 29-30 October 2008, Sofia, 2008, 153- 162. Kostov, R. 2008: Geological and Mineralogical Background of the Megalithic and Rock-cut Sites in Bulgaria and some other European Countries. – In: Geoarchaeology and Archaeomineralogy. Proceedings of the International Conference 29-30 October 2008, Sofia, 2008, 163-168. Naydenova, V. 1990: The Rock Shrines in Thrace. – Terra Antiqua Balcanica, 85- 100. Nekhrizov, G. 2000: A cromlech near Dolni Glavanak in the Eastern Rhodopes. (preliminary communication) – In: Nikolova L. (ed.) Technology, Style and Society. Contributions to the Innovations between the Alps and the Black Sea in Prehistory. BAR International Series 854, Oxford, 319-324. Pundt, H. 2002: Field Data Collection with Mobile GIS: Dependencies Between Semantics and Data Quality. – GeoInformatica 6:4, 363-380. Tripcevich, N. 2004: Flexibility by Design: How Mobile GIS Meets the Needs of Archaeological Survey. – Cartography and Geographic Information Science, Vol. 31, No. 3, 137-151. Vassileva, M. 2001: Further considerations on the cult of Kybele, Anatolian Studies 51, 51-63. Welkow, I. 1952: Der Fels im Kultus der Thraker. - In: Beiträge zur älteren europä- ischen Kulturgeschichte. Bd. I. Festschrift für Rudolf Egger. Klagenfurt, 28-36. Wheatley, D., M. Gillings. 2002: Spatial Technology and Archaeology. The archaeological applications of GIS. Taylor & Francis, London.

Georgi Nekhrizov – NAIM, BAS; Lynn Roller – UC Davis Maya Vassileva - NBU, Julia Tzvetkova – St. Kliment Ohridski Sofia University Nadezhda Kecheva - NAIM, BAS

GLUHITE KAMANI: OLD QUESTIONS AND NEW APPROACHES

Georgi Nekhrizov, Lynn E. Roller, Maya Vassileva, Julia Tzvetkova, Na- dezhda Kecheva List of Figures: Fig. 1. Map of Gluhite Kamani and its Environment Fig. 2. Map of the Area Covered in the Survey Fig. 3. Niches of Different Type and Shape Fig. 4. Various Rock-Carvings: a) Miniature niches; b) Chanel; c) The Petro-

231 Georgi Nekhrizov, Lynn E. Roller, Maya Vassileva, Julia Tzvetkova, Nadezhda Kecheva glyph Fig. 5. Miniature Vessels and Anthropomorphic Figurines Fig. 6. Fireplace in the SE Sector of the Trench: Different Investigation Stages Fig. 7. The Medieval Church with the Rock-cut Chamber and New Uncov- ered Rock-cuttings; Detailed Picture of the Instrument Traces

ГЛУХИТЕ КАМЪНИ: СТАРИ ВЪПРОСИ И НОВИ ПОДХОДИ

Георги Нехризов, Лин Ролър, Майя Василева, Юлия Цветкова и Надежда Кечева (Резюме)

Големият интерес към Глухите камъни се дължи основно на много- бройните ниши, изсечени по увенчаващите билото скални зъбери. Най- впечатляващи обаче са изсичанията в доминиращия над околните скален масив. Върху заравнения му връх е вкопана дълбока правоъгълна щерна за събиране и съхраняване на вода. До нея води добре оформена двураменна стълба. Южното лице на скалата, от където започва стълбата, е оформено отвесно. На това място е издълбано пещерообразно помещение, с право ъгълен план и куполообразно покритие. Първият опит за системно изследване на обекта е поставено от екс- педицията на Института по тракология през 1975 г. Затова с удоволствие представяме първоначалните си резултати в издание, посветено на 40-го- дишнината на Института. Първите археологически проучвания на Глухите камъни започват през 2008 г. под ръководството на д-р Г. Нехризов. Резултатите веднага показа- ха, че е необходимо ново теренно изследване и документиране на нишите с модерни технически средства и според съвременните стандарти за те- ренно проучване. През 2011 г. с финансиране от Фондация Америка за България чрез конкурс, организиран от Американския научен център в София, започна българо-американски проект с две основни задачи – теренно проучване на района на Глухите камъни и археологически разкопки в централния сектор на обекта. В настоящата работа представяме предварителните ре- зултати от тези изследвания. Основната цел на теренното проучване беше оглед, точно локализира- не с мобилни ГИС и GPS устройства, подробно описание и документира- не на всички изкуствени изсичания върху скалите в м. Глухите камъни. В резултат на теренната работа бяха установени 459 ниши, част от които

232 GLUHITE KAMANI: OLD QUESTIONS AND NEW APPROACHES

неизвестни досега. Те са обединени в 81 единични или групи от ниши, разположени върху 28 обособени скали и скални групи. Вероятно броят на нишите е по-голям, регистрирането им обаче е затруднено от гъстата растителност, която ограничава видимостта към скалите. Още в началото на археологическите разкопки се установи, че на обек- та има значителни културни напластявания от ранната желязна епоха. Археологическите проучвания в централния сектор продължиха четири сезона докато културните отложения бяха напълно изчерпани. В резултат на стратиграфските наблюдения се установи, че под пласт от среднове- ковието е отложен седимент от ранната желязна епоха с обща дебелина над 2,40 м. В него се разграничиха три стратиграфски пласта с различен интензитет. При проучванията на различни нива бяха разкрити огнища, замазки и други структури, както и голямо количество фрагментирани ке- рамични съдове и разнообразни находки. Резултатите от четиригодишните проучвания на пластовете от ранната желязна епоха, както и изследванията на целия комплекс ни дават осно- вания да потвърдим досегашната интерпретация на обекта – сложен ком- плекс с култов характер. Центърът на култовата дейност изглежда е бил на най-високото място, където сега се намират останките от средновековната църква. Предварителните резултати ни дават възможност само предпазливо да се обърнем към хипотези за предназначението на скалните ниши. Връзка- та на нишите с погребалната обредност не може да се изключи напълно. Трапецовидна форма на нишите би могла да е алюзия за погребални риту- али или възпоменателни ритуали за вожд или герой. Групите ниши може да са предназначени или изсечени от членовете на една социална едини- ца, като например семейство или род. Също така може да се предположи, че те са били правени по време на различни ритуално (календарно) важни моменти. Дали става дума за почитане на божество, местен херой или култ към предците все още е рано да се каже.. Бъдещите изследвания на Глу- хите камъни и съседните обекти вероятно ще помогнат за решаването на тези въпроси.

233 234 THRACIA XX

DIE BASTARNEN IN DER PERIODE vom Ende des 1. Jhs.v.Chr. bis Ende des 4. Jhs.n.Chr.

Plamen Petkov

Der Erfolg Augustus’ in der Schlacht bei Aktium am 2. September 31 v.Chr. kennzeichnet den Beginn einer Periode verstärkter militärisch-politischer Ak- tivität der Römer in den Gebieten der heutigen Balkanhalbinsel (Кабакчиев 2000: 171). Laut der antiken Autoren (Liv. Per. 136; Dio Cass. 51, 23��-27) nut- zen die Bastarnen die sich 30/29 v.Chr. herausgebildete Situation in der Region aus, verheeren das Land Mösiens und unternehmen militärische Handlungen gegen die Triballer und die Dardaner. Dann überqueren sie das Haemus-Ge- birge und dringen in das Reich der Dentheleten ein, die zu der Zeit Verbündete Roms sind. Ihre Aktion stellt unmittelbare Bedrohung nicht nur für den blinden Herrscher der Dentheleten, Sitas, dar, sondern auch für Mazedonien, was die entsprechenden Gegenhandlungen des Prokonsuls Marcus Licinius Crassus be- wirkt. Die Nachricht über das Heranrücken des römischen Heeres erweist sich zureichend für die Aufforderung der Bastarnen zum Rückzug; Trotzdem verfolgen die Römer weiterhin den zurücktretenden Feind, wobei sie unterwegs Segetike einnehmen (vermutlich visiert Cassius Dio hier Serdike) und Mösien ausplündern. Vor einer gut verstärkten mösischen Festung erleiden sie jedoch eine unbedeutende Niederlage gegen die Thraker. Als die Thraker die feindlichen Vordertruppen sehen, glauben sie, dass dies die ganze ihnen gegenüber- stehende römische Armee ist, was sie zusätzlich noch ermutigt, aus der Festung zu stürzen und den Feind anzugreifen; Bald werden sie jedoch zurückgestoßen. Kurz darauf belagert Marcus Licinius Crassus die Festung und nimmt sie ein (Dio Cass. 51, 23, 5). Die schwierige Situation, in die die Römer infolge des Abwehrs der Thraker bei der nichtlokalisierten Festung in Mösien geraten, gibt den zurücktretenden bastarnischen Soldaten Zeit: – Sie lassen sich bei Cebrus/Ciabrus (heute Zi- briza) nieder, wo sie den Ausgang der militärischen Handlungen zwischen den römischen Truppen und den Thrakern abwarten (Dio Cass. 51, 23, 5). Nachdem die Letzteren pariert werden, versuchen die Bastarnen, zu einer Vereinbarung mit Marcus Licinius Crassus zu kommen, indem ihre Gesandten erklären, dass sie den Römern gegenüber eigentlich kein Unrecht begehen. Der römische Pro- konsul seinerseits tut ebenfalls sein bestes, um die Gesandten der Barbaren für sich zu gewinnen; So verspricht er ihnen, seine Antwort erst am nächsten Tag zu geben, berauscht sie aber in der Zwischenzeit, um die Absichten und Pläne ihrer Häuptlinge zu erfahren (Dio Cass. 51, 23, 5; 51, 24, 1-2).

235 Plamen Petkov

In derselben Nacht erreicht M. L. Crassus einen Wald, wo er Beobachtungs- posten aufstellt und seinen Truppen eine Auszeit gibt. Die Wache wird jedoch von den Bastarnen bemerkt, die – überzeugt, dass nur diese Verbände da sind – die Römer überfallen und sie tief in den Wald hinein verfolgen, wohin sich die Letzteren zurückziehen. Dort aber erweisen sich die Barbaren vom römischen Heer belagert, wobei viele von ihnen an Ort und Stelle erschlagen werden, die Übrigen aber – während der Flucht, weil Wagen, Frauen und Kinder ihnen im Wege stehen. Die, die sich im Heiligen Wald zu retten versuchen, werden mitten im Wald verbrannt; Andere, die hinter einer Festungsmauer Rettung suchen, sind lebendig gefangen genommen, und eine dritte Gruppe wiederum finden ihren Tod in den Wässern des Istros; Diejenigen, die in verschiedene Richtungen zu entkommen versuchen, sind gefangen und totgeschlagen, und ihr Anführer, Deldo, kommt im Einzelkampf mit Marcus Licinius Crassus ums Leben. Der Römer möchte die Ausrüstung des besiegten Feinds Jupiter Feretrius weihen, kann jedoch den erlangten Triumph nicht richtig genießen, da er nicht ein selb- ständiger Heerführer ist, sondern er handelt im Namen des Augustus (Dio Cass. 51, 24, 3-6; Kos 1975: 282-285; Геров 1977: 20). Einem kleinen Teil der Bastarnen gelingt es, sich an einem gut befestigten Ort zu retten, wo sie von den Römern vergebens mehrere Tage lang belagert werden. Erst als der getische Anführer Rholes ihnen die nötige Hilfe leistet, gelingt es den römischen Soldaten, den Widerstand der Belagerten zu brechen. Für diesen Gefallen wird Rholes zum Verbündeten und zum Freunde des Cä- sars erklärt (Dio Cass. 51, 24, 7; Михайлов 1972: 82). Nach dem Niederschlagen dieses Feindes unternimmt M. L. Crassus eine Offensive gegen die Mösier (d.h. gegen die Barbaren in Mösien). Dabei wen- det er verschiedene Kunstgriffe an, um ihren Widerstand zu brechen, z.B. Ver- handlungen, Zusagen, und/oder auch Gewalt. Somit bleibt nur ein unbedeuten- der Teil der sog. Barbaren unbeugsam vor der Macht Roms (Dio Cass. 51, 25, 1-2). Mit dem Heranrücken des Winters sieht sich der römische Prokonsul gezwungen, abzutreten. Cassius Dio erwähnt noch, dass sein Heer sowohl der Kälte, als auch den feindlichen Handlungen der Thraker, deren Gebiete sie durchziehen mussten, ausgesetzt sei. Als 29 v.Chr. die Bastarnen spüren, dass die Bedrohung durch das römische Heer nicht mehr so ernsthaft ist, unternehmen sie einen neuen Feldzug gegen die Thraker. Der Angriff ist gegen den Anführer der Dentheleten, Sitas, gerich- tet, dem sie das ganze Unheil und Elend, das sie erdulden mussten, unterstel- len. Das bringt Marcus L.Crassus dazu, mit seiner Armee auf sie loszugehen. Trotz des ungünstigen Wetters, bzw. Jahreszeit, werden die Bastarnen erneut niedergeschlagen und sind somit gezwungen, die vorgebrachten Vorschläge zu akzeptieren (Dio Cass. 51, 25, 3). Während der militärischen Handlungen beschließt der römische Heerführer,

236 DIE BASTARNEN IN DER PERIODE vom Ende des 1. Jhs.v.Chr. bis... sich auch an den Thrakern für das angerichtete Unheil zu rächen; Zugleich scheint er aber auch der empfangenen Nachricht zu folgen, dass diese angeblich neue Befestigungsanlagen bauen, und überhaupt wieder zu Kampfhand- lungen aufgelegt seien. Auf einen Überraschungsangriff bauend, zerschlagen die Römer (zunächst) die Meldi1 und die Serden (Serdi), aber erst danach, nach schweren Schlachten, gelingt es ihnen, sie zu besiegen. Einer Verordnung von Marcus L.Crassus gemäß sollen den Gefangenen als Belehrung die Hände ab- gehackt werden (Dio Cass. 51, 25, 4-5). Cassius Dio (Dio Cass. 51, 26, 1-2) berichtet, dass M. L. Crassus auch die Gebiete der anderen Thraker – mit Ausnahme der Odrysen – verheert haben soll. Die Odrysen bleiben verschont wegen der großen Verehrung Dionysos’. Aus diesem Grund nimmt der Römer das wohlbekannte Heiligtum von den unfolgsamen Bessen weg und überlässt es dem odrysischen dynastischen Haus. Diese Auskunft stellt – neben dem Bericht über den Aufstand Vologaeses’ (ca.12 v.Chr.) – den schwächsten Punkt der Hypothese von der großen Autorität der Sapäer (Sapaei) in Thrakien nach dem Tod Sadalas’ dar. So macht Marcus.L.Crassus die bereits feindlichen Beziehungen zwischen den bessischen Priestern und dem prorömischen odrysischen Königshof un- versöhnlich. Seine Vorgehensweise steht völlig im Einklang mit der Tradition der Außenpolitik Roms. Außerdem weist sie aber auch auf die Fortsetzung der Feindseligkeit der Licinier gegenüber den Thrakern hin. Zur Zeit der militärischen Operationen von Marcus Licinius Crassus gegen die Bessen gerät der römische Verbündete Rholes in eine schwierige Situation infolge des Handelns eines anderen getischen Häuptlings, Dapig, der als Ge- gener Rholes’ offensichtlich seine prorömische Einstellung nicht teilt. Cras- sus gelingt es, die Reiterei des Feindes abzustoßen und zu den Infanteristen zu verlagern, indem er dabei die Soldaten Dapigs in Panik versetzt. Während der Verfolgung der feindlichen Truppen unternehmen die Römer massenhaftes Gemetzel. Selbst Dapig versucht, sich in eine Befestigung zu retten, die erst nach einem Verrat ebenfalls eingenommen wird. In der erfolgten Schlacht mit den Truppen Rholes’ kommt der Letztere samt mehreren seiner Soldaten ums Leben; Seinen Bruder jedoch, der anonym bleibt, erhalten die Römer am Leben (Кабакчиев 2000: 167). Marcus Licinius Crassus setzt die Durchführung des geplanten politischen Kurses in Thrakien fort; Indessen werden die einzelnen Dynasten geschickt mit- einander konfrontiert, wobei nicht einmal Rholes sehr stark erscheinen darf. Vermutlich weist die anekdotische Auskunft Flors – in Bellum Moesum zu finden – nämlich auf diese militärischen Handlungen zwischen Römern und Thrakern in Mösien hin (Flor. 2, 26; Jord. Rom. 245). Die nächste Aktion des Prokonsuls ist gegen die Thraker aus der Umgebung

1 Laut mancher Autoren (Михайлов 1972: 82; Danov 1979: 125; Тачева 1997: 73) sollen in den Quellen der Antike die Maedi visiert sein!

237 Plamen Petkov der Kyriss-Höhle, die samt allem Wertvollsten und ihren Herden darin Rettung suchen. Statt eine anhaltende Belagerung zu unternehmen, mauern die Römer alle Ein- und Ausgänge der o.g. Höhle zu, indem sie auf diese Weise die sich darin befindenden Leute zum Hungertod verurteilen Dio( Cass. 51, 26, 3-4). Cassius Dio (Dio Cass. 51, 26, 4-5) bemerkt, dass M. L. Crassus nach den erzielten Erfolgen seinen Blick auf die anderen Thraker (Geten) richtet, obwohl sie Dapig nicht unterstützen. So gelangt er zu der Festung Genukla im Reich des Zyraxes am Ufer des Istros, weil er meint gehört zu haben, dass dort ein Teil der Fahnen aufbewahrt werden, die die Bastarnen bei der Vernichtung Gaius Antonius Hybridas bei Histria geplündert hatten. Aus den Quellen ist ersichtlich, dass das römische Heer Genukla erreicht, unterwegs mit den Geten kämpfend. Der in der Burg weilende Herrscher gehört jedoch zu den Bastarnen, was auch seine Handlungsweise erschließen lässt. Die Römer überfallen Genukla gleichzeitig vom Festland und vom Fluss her, und nach nicht sehr langer Belagerung gelingt er ihnen – wenn auch schwierig – die Festung einzunehmen. Zyraxes beteiligt sich jedoch nicht an der Verteidigung der Festung, weil er – von der Annäherung der Römer hörend – sofort zu den Skythen eilt. Offensichtlich sucht er Unterstützung von anderen bastarnischen Häuptlingen und hofft, mit ihnen Bündnis zu schließen. Zu diesem Zweck hat er auch die nötige Geldsumme bei sich. Leider schafft er es nicht, rechtzeitig zurückzukehren. Aus der Aukunft Cassius Dios kann man schließen, dass Zyraxes – zum Un- terschied von Rholes und Dapig, die ausdrücklich als getische Stammesfürsten angeführt sind – nicht getischer Dynast, sondern höchstwahrscheinlich Herr- scher der Bastarnen gewesen ist. Deshalb sucht er militärische Hilfe und Unter- stützung bei seinen bastarnischen (skythischen) Stammesleuten. Denn nämlich die Bastarnen liegen der Vernichtung von Gaius Antonius Hybrida zugrunde, nach welcher die römischen Kriegsfahnen in die Festung Genukla geraten. Das sollte jedoch nicht die Möglichkeit ausschließen, dass 62/61 v.Chr. auch Geten und Skythen zusammen mit den Bastarnen gegen die Römer kämpfen, ebenso die Einbeziehung der o.e. Festung (Genukla) in die Grenzen der Staats- struktur Burebistas, die verschiedene Völker, bzw. ethnische Gruppen, umfasst. Die Auskunft C.Dios lässt erschließen, dass nach dem Zerfall dieser Formation Genukla zu königlicher Residenz von Zyraxes, dem Anführer eines Teils der Bastarnen, wird. Die militärischen Feldzüge Marcus L. Crassus’ in 29-28 v.Chr. lassen die Herrscher der Gebiete auf dem rechten Ufer des Istros ein und dieselbe Ge- fahr erkennen, die sich in kurzer Zeit in politische Realität verwandelt. Nach den militärischen Operationen Marcus L. Crassus’ in 27 v.Chr. werden Dapig, Zyraxes und sogar Rholes Opfer der Eroberungspolitik Roms in den Gebieten entlang des unteren Laufs des Istros. Das Bündnis Rholes’ erweist sich nicht zuverlässig genug in Bezug auf die militärisch-politischen Interessen und Ziel-

238 DIE BASTARNEN IN DER PERIODE vom Ende des 1. Jhs.v.Chr. bis... setzungen Roms in der Region und erscheint somit sinnlos. Die davon abge- rissenen Territorien werden geteilt – zwischen Rheskuporis, dem Sohn Kotys’, und den Römern, die westlich des Oescus über die sog. Region Triballorum walten. Schließlich führt das römische Heer Kämpfe auch gegen die Artaki/er und diese werden ebenfalls unterworfen, teils mit Gewalt, teils mit Androhungen, dass sie in Gefangenschaft genommen werden (Dio Cass. 51, 26, 5-6; 51, 27, 1-3; Fast. Triumph. - 27 v.Chr; Mócsy 1966: 511-514; Diacoviciu 1977: 889; Геров 1977: 20). M. L. Crassus’ militärisch-politischer Feldzug 29-28 v.Chr. stellt die wich- tigste Etappe der Eroberung Thrakiens und der Neutralisierung der Bestrebun- gen der thrakischen Dynastien dar, denn nämlich diese Aktion hat die wichtig- ste Rolle bei der Gestaltung der römischen Präfektur in Mösien gespielt. Bis dahin hatten die Römer niemals so radikal in die thrakischen Angelegenheiten eingegriffen. Jetzt will man jedoch unbedingt demonstrieren, dass Rom bereits über die Politik in dieser Region bestimmen wird; Man kann demzufolge an- nehmen, dass nämlich von da an die Expansion der römischen Macht in Thra- kien beginnt. Die offizielle Bezeugung der Provinzen Mösien und Thrakien scheint eine Frage der Zeit, der Entscheidung und des Willens der politischen Klasse in Rom zu sein. Erst nach ca. zwei Jahrhunderten nach den militärischen Operationen M. L. Crassus’ in 29-28 v.Chr. werden die Bastarnen erneut in den schriftlichen Quel- len erwähnt, in einer gründlich veränderten Lage in der antiken Welt. Zur Zeit der Markomannenkriege (167-180) berichtet Iulius Capitolinus (SHA M.Aurel. 4, 22, 1),�� dass alle Völker von Illyricum bis nach Gallien sich zusammenschlie- ßen, um Anschläge innerhalb des Römischen Reiches zu unternehmen. Der Autor erwähnt die Markomannen, die Varisker, die Hermunduren, Quaden, Sueben, Sarmaten, Lakringer und Bur(ä)en. Danach folgt eine Lakune im Text, die T. Mommsen mit Vandalen ausfüllt, wobei er sich auf Eutropius (Eutr. 8, 13, 1) bezieht. Bei Dio Cassius (Dio Cass. 71, 3, 1) finden wir die Vandalen, Langobarden und Obii (Obier) aufgezählt. Nach der Lakune fügt Iulius Capi- tolinus noch hinzu, dass die obenerwähnten Volksstämme, zusammen mit den Viktulamen, Sosiben, Sikoboten, Roxolanen, Bastarnen, Alanen, Peukinern und Kostoboken militärische Aktionen unternehmen. Es ist bemerkenswert, dass der Autor bei dieser äußerst genauen Aufzäh- lung der Feinde Kaiser Marcus Aurelius’ (Marcus Aurelius Antoninus 171-180) zwischen Bastarnen und Peukinern unterscheidet – an einer anderen Stelle des Werkes werden diese als ein einziges Volk betrachtet, d.h. die Peukiner als An- gehörige der Bastarnen. In diesem Augenblick gelingt es Mark Aurel die Aggression der Barbaren zu bewältigen und den römischen Limes zeitweilig zu stabilisieren, obwohl die Gefahr von den Parten in Asien und aus den Gebieten Britanniens immer noch

239 Plamen Petkov besteht. Im 3. Jh. sind in den Ostkarpaten und in den nördlichen Schwarzmeergebie- ten, die traditionell als Territorien der militärisch-politischen Union der Bastar- nen gelten, die Karpen und die Goten nachgewiesen. Ungefähr um die Mitte des 3. Jh., zur Zeit der sog. Skythischen Kriege (Go- tenkriege), sind die Peukiner unter den barbarischen Heeren erwähnt, die unter der Führung der Goten Angriffe auf die römischen Provinzen Thrakien und Mösien unternehmen. Jordanes (Jord. Get. 91-92) berichtet, dass Ostrogoth, ein Gotenfürst, beschlossen habe, einen militärischen Feldzug in die Landen des Römischen Reiches einzusetzen. Zu dieser Zeit verfügt er über 300 000 bewaffnete Goten und wird außerdem auch von den zahlreichen Truppenein- heiten der Taifalen, Astringen, sowie von ca. 3000 Soldaten der Karpen, mili- tärisch unterstützt. Jordanes folgend sollen die Letzteren sehr kriegerisch und erfahren im Militärwesen gewesen sein. Sie werden von Galerius Maximianus (Valerius Maximianus, G. Galerius 305-311 n.Chr.) geleitet. Den o.e. Barba- ren schließen sich auch die Peukiner aus der Insel Peuke bei der Mündung des Istros, an. Ostrogoth ernennt Argaithus und Guntherich, die den vornehmsten Goten entstammen, zu Führern des barbarischen Heeres. Die Barbaren verheeren Mösien und Thrakien, und töten schließlich in der Schlacht bei Abritus am 1. Juli 251 auch den Imperator Decius Traianus (Gaius Messius Quintus Traianus Decius 249-251) zusammen mit seinem älteren Sohn Herennius Etru- scus (Quintus Herennius Etruscus Messius Decius). Trebellius Pollio (SHA D.Claud. 25, 6, 1-6; 25, 7, 1-7; 25, 8, 1-5) berichtet, dass 269 n.Chr. verschiedene skythische Volksstämme – so etwa Peuki- ner, Greutungen, Austrogoten, Tervingi, Visi, Gipedes, Kelten und Heruler – in ihrer Begierde nach Beute und Plünderei in die Gebiete des Römischen Rei- ches eindringen und fürchterliche Verheerung säen. Kaiser Claudius (Marcus Aurelius Claudius Gothicus oder Marcus Valerius Claudius Gothicus 168-170), der zu der Zeit mit anderen Angelegenheiten beschäftigt ist, sieht sich gezwungen, diese zu verlegen und sich dringend um die Abwehr des Angriffs zu küm- mern. Das barbarische Heer stellt eine ernsthafte Bedrohung dar – seine Stär- ke beläuft sich auf 320 000 Soldaten und 2000 Schiffe. Trebellius Pollio gibt in seinem Werk den Inhalt Claudius’ Schreiben an den Senat wieder, in dem der Kaiser die Situation schildert. Er berichtet darin, dass ca.320 000 bewaffnete Barbaren innnerhalb der Grenzen des Römischen Reichs eingedrungen seien. Gelinge es ihm, diese zu besiegen, solle er seinen Taten und Verdien- sten entsprechend belohnt werden; Sollte er jedoch besiegt werden, so nehme man Rücksicht darauf, dass er gezwungen sei, nach Kaiser Gallienus (Publius Licinius Egnatius Gallienus 268-278) zu kämpfen, wenn der Staat infolge der ununterbrochenen Kriege außer Atem sei – die Römer führen Kriege nach Va- lerian, Ingenuus, Regalianus, Lollianus, Postumus, Celsus und noch etlichen anderen Kaisern, die wegen der Tatsache, dass Imperator Gallienus eine ab-

240 DIE BASTARNEN IN DER PERIODE vom Ende des 1. Jhs.v.Chr. bis... schätzige Einstellung gegenüber der Macht in Rom einzureden vermochte, vom Imperium ausgeschieden sind. In dieser Periode verfügen die Römer nicht über genügend Ausrüstung; Gallien und Spanien, die das Reich mit militärischen Truppen versorgen, sind Tetricus unterstellt, und die Schützen sind bei Zenobia in Palmyra eingesetzt. Claudius gelingt es jedoch, die Barbaren zu vernichten, so dass nur wenige von ihnen in ihre Heimatsorte zurückkehren. Kaiser Claudius schreibt an Iunius Brocchus, der mit der Verteidigung Illy- riens beschäftigt ist, dass die Römer gerade bei der Vernichtung von 320 000 Goten und der Versenkung von 2000 Schiffen seien. Die Flüsse seien voll von den Schilden der Barbaren, und ihre Waffen liegen, ganz durcheinander, auf den Ufern zerstreut. Von den Knochen und Überresten sei der Erdboden nicht zu sehen, und der große Tross werde leicht zur Beute des römischen Heeres. Dabei fügt er hinzu, dass die Römer so viele Frauen gefangen nehmen, dass es für jeden Soldaten ruhig mindestens 2-3 Barbarenweibe gebe. Zosimos (Zosim. 1, 42-45) berichtet, dass 269 die Skythen, die infolge der bis dahin erzielten Erfolge bei Einfällen in Gebiete des Römischen Reiches zuversichtlicher geworden sind, sich mit den Herulen, Peukinern und Goten verbünden. Die Barbaren versammenln sich am Tyras und bauen an die 6000 Schiffe und Boote, die ca. 320 000 Menschen an Bord nehmen sollen. Die- se Menschenmenge segelt auf dem Pontus Euxinus und überfällt Tomis. Da werden die Feinde jedoch erfolgreich pariert und steuern deshalb auf Marcia- nopolis zu, wo sie allerdings auch keinen Erfolg haben. Dank des Fahrwinds erreichen die Barbaren die Propontis; Da erweist sich die große Anzahl der Segelschiffe nachteilig für die dortigen Meeresströmungen – sie stoßen an- einander, wobei mehrere davon samt den Menschen untergehen, andere aber leer an die Küste gespült werden. Infolgedessen ziehen die feindlichen Horden nach Kyzikos, wo sie ihre Pläne abermals nicht realisieren können, dafür aber über den Hellespont nach Athos vordringen. Dort reparieren sie die übrigen Segelschiffe und unternehmen eine Belagerung von Kassandria und Thessalo- nike. Da ist es ihnen beinahe gelungen, die Festungsmauern mit ihren Belage- rungsanlagen zu zerstören. Nachdem die Barbaren jedoch hören, dass Kaiser Claudius heranrückt, sehen sie sich gedrängt, sich in Richtung Doberus und Pelagonien zurückzuziehen, wo die Reiterei der Dalmatier ca. 3000 Leute von ihnen totschlägt. Claudius zerschlägt den Rest des feindlichen Heeres, obwohl seine Truppen am Anfang Misserfolg haben. Dem Imperator und seiner Armee gelingt es, den Feind auf Seitenwegen und unwegsamen Pfaden zu umgehen und an die 50 000 Mann zu vernichten. Die Barbaren, die sich zurückziehen, segeln nach Thessalien und Epirus ab, verheeren das dortige Land, entführen Menschen von den Feldern; Gegen die gut befestigten Siedlungen sind sie jedoch machtlos (Schmidt 1934: 218). Kurz danach zieht ein Teil der Barbaren, die die Schlacht bei Naissus 269 überlebt haben, nach Mazedonien, wobei sie ihre Wagen als Schutz und Dec-

241 Plamen Petkov kung benutzen; Zugleich haben sie ernste Proviantprobleme. Die römische Rei- terei schlägt viele von ihnen tot, während andere zum Haemus-Gebirge hin abgestoßen werden. Claudius beschließt, die Reiterei von der Infanterie zu tren- nen, infolgedessen sind seine Fußtruppen zerschlagen. Dank der rechtzeitigen Ankunft und des Eingriffs der Reiterei werden die Fußsoldaten vor endgültiger Vernichtung gerettet. Unter den Kaisern Claudius und Aurelian (Lucius Domitius Aurelianus 270- 275��) gelingt es den Römern den Limes zu stabilisieren – die Goten sind neutra- lisiert, und die Bastarnen sind geschwächt und genötigt, nach dem Schutz des Römischen Reiches zu greifen, da sie in die barbarischen Kriege im Europä- ischen Sarmatien hineingezogen werden, in den Kampf um die bestmöglichen Gebiete und Landstücke, die das Überleben des Volkes sichern sollen. Im Jahre 280 siedelt Kaiser Probus (Marcus Aurelius Probus 276-282) ca.100 000 Bastarnen in den Gebieten Thrakiens an, die als Staatsangehörige des Römischen Reiches eingetragen sind. Flavius Vopiskus (SHA Prob. 28, 18, 1-3), schreibt, dass Probus nach seiner Rückkehr vom Perserkrieg 100 000 Bastarnen in Thrakien ansiedelt, die ihre Loyalität der Römischen Republik gegenüber bewahren. Infolge der aggressiven Handlungen der Goten sind diese Bastarnen genötigt, Schutz bei den Römern zu suchen und finden ihn im Land südlich des Istros. Als der Kaiser jedoch auch andere Volksstämme in Thrakien ansiedelt – so etwa Gipeden, Greuthungen und Vandulen, dann verletzen alle diese die Vereinbarungen mit den Römern. Und während der Imperator mit dem Krieg gegen die Usurpatoren beschäftigt ist, wird das Land des Römischen Reichs verheert. Zosimos (Zosim. 1, 71), der dieselben Ereignisse beschreibt, berichtet, dass Kaiser Probus das skythische Bastarnenvolk, welches ihm gehorsam folgt, aufnimmt und in den thrakischen Gebieten ansiedelt. Danach beginnen diese Bastarnen, nach den römischen Traditionen zu leben. Probus ist gezwungen, erbitterte Kämpfe gegen die Barbaren zu führen, wobei das Glück und der Er- folg oft die Seite wechseln, bis die Römer schließlich den Sieg davontragen und nur ein kleiner Teil der feindlichen Soldaten sich retten können. Unter den Barbaren, die in Thrakien Verwüstung anrichten, nennt Zosimos lediglich die Franken (Schmidt 1934: 223; Rappaport 1895: 105; Kулаковский 1912: 125; Besnier 1937: 373; Niese - Hohl 1923; 379). Die Bastarnen sind in den schriftlichen Quellen noch bis Ende des 4. Jhs. auffindbar. Der römische Dichter Claudian (Claud. De cons. Stilich. 1, 93) hält, dass die Bastarnen eigentlich am Untergang des Heerführers Promotus im Jahr 391 schuldig seien. Aus diesem Grund werden sie von seinem Nachfolger und Heermeister, dem Vandalen Stilicho, dem Gemetzel und der Vernichtung ausgesetzt. Claudian scheibt Stilicho im Panegyrikus, dass er der Einzige sei, der die wilden Westgoten aufhalten, die Bastarnen in ihre Gebiete zurückversetzen oder sie in einer großen Schlacht endgültig vernichten könne. Dabei weist er

242 DIE BASTARNEN IN DER PERIODE vom Ende des 1. Jhs.v.Chr. bis... darauf hin, dass Promotus nämlich ihretwegen ums Leben gekommen sei. Ebenfalls von Zosimos (��Zosim. 4, 51��) erfahren wir, dass Promotus in Thra- kien von Barbaren aus dem Hinterhalt überfallen und erschlagen worden ist – die Letzteren sollen unter der Einwirkung des Präfekts Rufinus, eines Favoriten Kaiser Theodosius’ (Flavius Theodosius, Theodosius Magnus 346-395), gehan- delt haben. Diese Bastarnen gehören höchstwahrscheinlich zu denjenigen, die Probus 280 in Thrakien eingesiedelt hatte. Zum zweiten Mal erwähnt Claudian (Claud. Paneg. de Quart. Consul. Honor. Aug. 8, 465) die Bastarnen unter den Barbaren am Rhein, die von Sti- licho gebändigt worden sind. In diesem Zusammenhang bemerkt der Autor, dass selbst die militantesten Häuptlinge von der Quelle des Rheins bis zu seiner Mündung vor Stilicho demütig den Kopf neigen. Alemannia (d.h. Germania), die Sygambrer, die Franken und die kriegerischen Bastarnen schwören dem Imperator des Weströmischen Reiches Honorius (Flavius Honorius Augustus 384-423) treue Ergebenheit. Außer den Berichten Claudians, der offensichtlich die Bastarnen zu den Germanen am Rhein zählt, gibt es vorläufig keine schriftlichen Nachweise, die von Bastarnen in diesen Gebieten zeugen. So mögen die Angaben des Autors eher Ergebnis dichterischer Inspiration und Begeisterung sein, als dass sie prä- zise Information übermitteln – es werden außerdem auch die Kimbern genannt, die nach den militärischen Aktionen gegen die Römische Republik in der zweiten Hälfte des 2. Jhs.v.Chr. überhaupt keine Erwähnung in den schriftlichen Quellen finden. Prokopios von Caesarea (Procop. De aedif. 4, 11) führt Basternas an – eine Festung in Europa, die den Bastarnen gehört haben soll. Bei Niketas Choniates (Nict. Chon. Cron. Dieg=Hist. p. 518) ist τόπον Βαστέρνας ebenfalls nachgewiesen. Auf Karte Nr. 9 von der Beilage zum Werk Klaudius Ptolemäus’(Ptol. Geog. 3, 5, 19; 3, 5, 24-25), bekannt unter dem Titel Geographika, ist der ganze Raum zwischen dem Baltischen Meer (Ostsee), dem Schwarzen Meer, der Donau und dem Don als Europäisches Sarmatien bezeichnet, und das Baltische Meer selbst wird Sarmatischer Ozean genannt. Klaudius Ptolemäus schreibt um die Mitte des 2. Jhs., er holt jedoch von älteren Quellen Auskunft ein. Der Text (des o.a. Werkes) besagt, dass (das Europäische) Sarmatien von vielen Volksstämmen besiedelt ist – Veneter, im ganzen Gebiet der Venedischen Bucht, in Dakien – Peukiner und Bastarnen, und entlang der ganzen Küste der Maeotis – Jazygen und Roxolanen; Tiefer im Innern des Landes befinden sich die Amaxobier (Hamaxobii) und die Skythen-Alanen. Weiter bemerkt Kl. Pto- lemäus auch, dass an der Windung des Flusses Tanais Ophlonen (Oplonen) und Tanaiten leben, danach – neben den Roxolanen – Osylen, dann, zwischen den Amaxobier (Hamaxobii) und den Roxolanen – Rakalanen und Exobygiten, noch weiter nach hinten – zwischen den Peukinern und den Bastarnen – sind

243 Plamen Petkov die Karpen (Karpianer), und hinter ihnen – Givinen, und noch weiter hin – Bo- dini; Zwischen den Bastarnen und den Roxolanen leben Hunnen, und weiter hinter den gleichnamigen Erhebungen – Amadoken und Navaren. Am Ufer des Byke-Sees sollen Torekkaden weilen und entlang des Ἀχιλλέως δρόμον – Tauroskythen, weiter unten, nach den Bastarnen in Dakien – Tagren (Tagroi), und unter ihnen – Tyrageten. Auf der von Conrad Celtis entdeckten Peutingerschen Tafel (Tabula Peutin- geriana) sind die Karpaten als Alpes Bastarnice (аlpes Bastarnice)�� aufgezeich- net (Tab. Peut. аlpes Bastarnice).

Zitierte Autoren

Dio Cassius. Historia romana (Dindorf-Melber; Boissevain). Choniates. Nicet. Historia (van Dieten). Claudianus Cl. De Consulatu Stilichonis (Heinemann-Platnauer). Claudianus Cl. Panegyricus de Quarto Consulatu Honorii Augusti (Heinemann- Platnauer). Eutropius. Breviarium ab urbe condita (Santini). Fasti Triumphales (Degrassi). Florus. Epitomae (Rossbach; Malcovati). Jordanes. De origine actibusque Getarum (Mommsen). Jordanes. Romana (Mommsen). Livius. Periochae (Rossbach). Peutingeriana Tabula Itineraria. (Bretschneider). Procopius. De aedificiis (Haury; Evans). Ptolemaeus Cl. Geographia (Müller). SHA. Marcus Aurelius (Magie). SHA. Divus Claudius (Magie). SHA. Probus (Magie). Zosimus. Historia nova (Mendelssohn; Paschoud).

Zitierte Literatur

Геров, Б. 1977: Земевладението в римска Тракия и Македония (І-ІІІ в.). – В: ГСУ – ФКНФ, LXXII, 2, 1977, 7-143. Кабакчиев, Ю. 2000: Summa Thracologiae 1: Наблюдения върху тракийската държавност. София. Kулаковский Ю. 1912: История Византий, ІІ. Киев. Михайлов, Г. 1972: Траките. София. Тачева, М. 1997: История на българските земи в древността през елинистиче- ската и римската епоха. Второ допълнено издание. София. Besnier, M. 1937: L'Empire Romain de 1'avènement des Sévères au Concile de liicée (Histoire générale. Troisième partie. Histoire romaine, t. IV, première partie). Paris.

244 DIE BASTARNEN IN DER PERIODE vom Ende des 1. Jhs.v.Chr. bis...

Diacoviciu, C. 1977: Dakien und Rom in der Prinzipatszeit. – In: Aufstieg und Niedergang der römischen Welt II, 6, 889-918. Graebner, F. 1905: Eine Zosimosquelle. – Byzantinische Zeitschrift 14, 87-159. Kos, M. 1975: The Military Role of Macedonia from thе Civil Wars to the Establishment of the Moesiаn Limes. – In: Akten des XI. ��Internationalen Limeskon- gresses. Szekesfehervar –Budapest. Mócsy, A. 1966: Der vertuschte Dakerkrieg des M. Licinius Crassus. – Historia 15, 1966. Niese, B - Hohl, E 1923: Grundriss der römischen Geschichte. Neubearbeitet von E. Hohl. München. Rappaport, B. 1899: Die Einfälle der Goten in das Römische Reich bis auf Constantin. Leipzig. Schmidt, L. 1934: Geschichte der deutschen Stämme bis zum ausgang der Völkerwanderung. Die Ostgermanen

Пламен Петков - [email protected]

DIE BASTARNEN IN DER PERIODE vom Ende des 1. Jhs.v.Chr. bis Ende des 4. Jhs.n.Chr.

Plamen Petkov Резюме

През 30/29 г. пр. Хр. бастарните преминават Истрос и побеждават ми- зите, дарданите и трибалите. Акцията продължава и срещу дентелетите, предвождани от слепия владетел Ситас, и поставя под заплаха провинция Македония. Това принуждава проконсула Марк Лициний Крас да отгово- ри на предизвикателството - варварите са победени, а предводителят им Делдо е убит в лична схватка от римския военачалник. През 29/28 г. пр. Хр. Марк Лициний Крас регулира военно-политическата ситуация в земи- те на бъдещите римски провинции Мизия и Тракия. След операциите на Марк Лициний Крас бастарните са обект на внимание у писмените извори след близо два века, в една коренно променена обстановка - отбелязани са във връзка с маркоманските войни (167-180 г. сл. Хр.) на император Марк Аврелий (171-180 г. сл. Хр.). В средата на III в. сл.. Хр. са засвиде- телствани около т.нар. Скитски (Готски) войни. През 280 г. сл. Хр. импе- ратор Проб (276-282 г. сл. Хр.) преселва на територията на Тракия 100 000 бастарни, които са зачислени сред поданиците на Римската империя. Бас- тарните продължават да са фактор във военно-политическите отношения - информация за тях се среща в изворите до края на ІV в. сл. Хр.

245 Plamen Petkov

246 THRACIA XX

Левка: конструиране на свещения топос (1)

Ружа Попова

Този текст е посветен на острова, който се намира в Черно море, сре- щу устието на река Истрос/Дунав. Въпросите, които си поставя, са кога парчето суша в Понта бива разпознато и назована като Белия остров; кога и как е конструиран култът на него, който го превръща в свещен топос на пътя на мореплавателите в този отдалечен от метрополията край на света. Избраната методология е чрез анализ и съпоставяне на на-ранните писме- ни свидетелства, изведени в хронологичен ред, с археологическите данни, резултат от проучванията от век и половина, да бъде изградена картина, която да възстанови, макар и хипотетично, ситуацията към момента на конструиране на култа. Ще бъде разгледан и въпросът за отъждествяване- то на Белия остров – Острова на блажените – Левка в Понта, обвързан с представата за Севера у елините. В модерните изследвания е прието почти аксиоматично, че най-ранно- то споменаване на остров Левка се съдържа у Арктин – епически поет от Милет, на когото се приписва авторството на поемата Етиопида, съставе- на от 5 книги. Съдържанието й достига до нас под формата на резюме у Прокъл в неговата Христоматия. (Procl. Chrest. 199-200 = EGF I. p. 34). Етиопида описва събития, свързани с Троянския цикъл, като започва с пристигането на Пентесилейя на помощ на трояните и завършва със смър- тта на Ахил и спора на Одисей и Аякс за оръжията му. Фрагментът, запазен у Прокъл, гласи: kaˆ met¦ taàta ™k tÁj pur©j ¹ Qštij ¢narp£sasa tÕn pa‹da e„j t¾n Leuk¾n nÁson diakom…zei. Диску- сията около понятието Белия остров, споменато в пасажа, датира от 19 в. и винаги е обвързана с датирането на поемата, от която произхожда, и с нейния предполагаем автор (както предпазливо предпочитат да наричат Арктин част от изследователите). Датирането на киклическите поеми като цяло, на Етиопида като част от тях, поражда очевидно много затруднения, породени от базата – на- лични около 300 стиха за целия епически цикъл, и от недостига на данни. То остава спорно и до днес, както е видимо от представените коренно различни становища на двамата съвременни редактори на изданията на фрагментите – Bernabé и Davis, около чиито заключения кръжат основни- те изследователски групи. В изданието на Bernabé, който следва сведенията на античните автори, фрагментите са поставени в 8 в. пр. Хр. – към същия период античните сведения отнасят и живота на знаменития автора на Етиопида (Bernabé

247 Ружа Попова

1987: 65). Към датировката около 8 – нач. на 7 в. пр. Хр. се обединява една значителна група изследователи (Rohde 1928: 71-72; Bravo 1974: 136; Русяева 1975: 175; Dubois 1996a: 149-160; Иванчик 2005: 75 с посочена лит.). Болшинството от тях обаче отхвърлят категорично възможността споменаването на Белия остров в запазения фрагмент от Етиопида да се отъждествява с острова в Черно море, разпознат по-късно, в хода на ко- лонизацията на северните брегове, като Левка. Основен аргумент на тази група изследователи е, че авторът на Етиопида едва ли би могъл да си представи в тази епоха, че островът на Ахил е бил в Евксинския Понт, където обаче по-късно гръцките моряци ще локализират това напълно ми- тично място – литературен топос, свързано с изначалната представа за Левка – място/остров, обиталище на бледите сенки, подобно на Скалата Левка = Leukas Petre в Одисея (Hom. Od. 24. 11; Rohde 1928: 71-73; Bravo 1974: 136; Bernabé 1987: 65). Най-категоричен в своите заключения относно идентифицирането на Белия остров в поемата, създадена според него най-вероятно около нача- лото на 7 в. пр. Хр., с този в Евксинския Понт е А. Иванчик. Съждението му се основава на приемането за синоними на три митологични понятия – Белият остров – Островът на блажените – Бялата скала и за Левка като единственото тъждество в представите на гърците от епохата (Иванчик 2005: 74-75). Аргументацията е изградена върху набор от хронологично несвързани извори, споменаващи митологичните топоси – Пиндар (Ol. 2. 70-72; 79-80 – Острова на блажените; Nem. 4. 47-51 – блестящия остров в Евксинския Понт), Павзаний (3. 19. 11-13 – на острова освен Ахил с Елена присъстват и други херои, което е основание да бъде отъждествен с Острова на блажените), Плиний (HN 4. 93 – Ахилов остров, наричан също Левка или Макарон (на блажените)), Квинт от Смирна (3. 775-777 – божествен остров в Евксинския Понт, където ще бъде бог завинаги), Авиен (Descr. orb. Ter. 723-725; 728 – Левка, обиталище на душите … дар на благочестивите). Този път на разсъждения отвежда до заключението, че отъждествяването на понятията Бял остров и остров Левка се измества дори в края на 8 или самото начало на 7 в. пр. Хр., т.е. преди основаването на Синопе, Березан, Истрия, Олбия. С това се измества и датирането на основаването на култа на Ахил в района. Археологическите свидетелства засега обаче не потвърждават заключенията на Иванчик.

Другият съвременен редактор на епическите гръцки фрагменти – M. Davies датира епическата киклика в 6 в. пр. Хр., като по този начин под- крепя лингвистичните анализи на немската школа от края на 19 в. (Davis 1989). Авторите, които постулират или приемат тази датировка, се осла- нят на появата на късни мотиви в поемата, като амазонката Пентезилейя, на която дори се приписва вторично интерполиране (West 2003a: 15), и

248 Левка: конструиране на свещения топос (1)

Белият остров – мястото, отредено за живот след смъртта на Ахил, кой- то тази група автори безапелационно превеждат като остров Левка срещу устието на Истрос (West 2003a: 14-15). Те изглежда съвсем правомерно обвързват пасажа от Етиопида с Милет, доминантната метрополия на гръцките апойкии по северното крайбрежие на Черно море, и усвояване- то на новите територии чрез пренасяне на основни култове (Farnell 1921: 286-287; Hedreen 1991: 322-324), а записите на киклическите поеми се по- явяват известен период след началото на колонизацията на черноморските територии (Burgess 2005: 349). Нещо повече: някои от тях виждат в пое- мата сюжети, почерпани от Илиада и Одисея, с което възраждат станови- ще, известно от началото на 20 в. (West 2003b с посочена лит.). Тук обаче остава открит един много важен въпрос, който продължава да търси свое решение: защо в същото време култът към Ахил не е засвидетелстван в другите черноморски апойкии, разположени по южното и западното край- брежие на Понта? Археологическата ситуация, позната от литературата към днешна дата, е най-близка до заключенията на втората група изследователи: най-ран- ните находки от острова, публикувани към момента, са датирани около последната четвърт на 6 в. пр. Хр. (Охотников, Островерхов 1993). Съ- ществуват известни колебания относно по-рано датиран материал, регис- триран по време на обходи: фрагменти от гръцка керамика от около среда- та на 6 в. пр. Хр. (Пятышева 1966: 58-70) и графит-посвещение, поставен от издателя му в 550-500 г. пр. Хр. (Яйленко 1980: 84-86, № 3), датировка, която е възприета като спорна в литературата (вж. Dubois 1996: N 48, кой- то го датира най-общо в 5 в. пр. Хр.). Разбира се, остават очакванията за нов материал, ревизия на находките от 19 – нач. на 20 в. Трябва да се има предвид, че до скоро островът е бил ограничена зона, достъпът до която е бил на практика невъзможен. Едва през 2004 г. е решено той да бъде отво- рен за посещения, като археологическите дейности да бъдат възобновени. Но през 2005 година това решение все още не е било влязло в сила. Съществува и трета група изследователи, които са убедени в същест- вуването на ранна поема, подобна на Етиопида, която е била основен из- точник на мотиви за Илиада (Fenik 1964: 38; 148-154 с цитирана ранна ли- тература; представители на т.нар. неоаналитическа школа: Edwards A. T. 1985: 226; Edwards 1990: 321, n. 40; Kullmann 1999: 95-114; Burgess 1995: 225, n. 31; Burgess 2005: 348-350), а самата Етиопида пресъздава сюжети, плод на многообразна, дълго съществувала традиция за Троянската война (Burgess 1997: 2). Изследователите, принадлежащи към последната гру- па, обаче са много внимателни в съжденията си и смятат, че по-ранният епос, от който черпи материал поетът на Илиада, е съществувал в устна форма, а записът е направен много по-късно – най-вероятно в хода на ко- лонизацията (Kullmann 1999: 95-114). Резюмето на Прокъл обаче пред-

249 Ружа Попова

ставя пост-Омиров цикъл, като самите поеми в него пазят интродукции и последствия от Илиада и Одисея (Burgess 2005: 349). В този смисъл към тази група може да бъде причислен и Иванчик, който определя поемите на Омир, като стоящи в края на дълга традиция на устното творчество, а техният автор принадлежи на тази традиция, опирал се е на нея и е черпел материали от нея (Иванчик 2005: 15). Той обаче категорично отхвърля въз- можността Етиопида да принадлежи към този ранен цикъл. Изследователите и от трите групи са единодушни в едно: работата с киклическата поезия изисква особено внимание, тъй като фрагментите достигат до нас през Христоматията на Прокъл, където е трудно, дори практически е невъзможно да се разделят отделните елементи, използвани от Прокъл, собствено неговите текстове, неговите късни (вкл. и визан- тийски) епитоматори и преписвачи (Monro 1883: 305-334; Severynus 1963: 15-62; Bernabé 1987 и др.). При работата с фрагментите от Етиопида се забелязват уклончиви фрази като „ако може да се има доверие на резюме- то у Прокъл“ (Hedreen 1991: 320); „поемата, чийто предполагаем автор е Арктин“ или „поемата, която се приписва на Арктин“ (Burgess 2005: 349). Прави впечатление и внимателният подход към превода или коментара, в който някои от тях предпочитат Белия остров (Rohde 1928: 72; Severynus 1963: 88; Bravo 1974: 136; Bernabé 1987: 65; Hedreen 1991: 320) пред ос- тров Левка (West 2003a: 113, n. 20 – превежда като Белият остров, но в бележката пояснява, че се намира в Черно море срещу устието на Дунав, дн. о-в Змеиный; Burgess 2005: 349 и др.)

Подобен проблем поставя запазен фрагмент от лесбоския поет Алкей, чието творчество се поставя в края на 7 – първата четвърт на 6 в. пр. Хр., в който Ахил е възпят като Владетел/Господар на скитската земя (Alkaios, fr. 14D = 354 (Z 31) Lobel – Page: <Á÷ßëëåõò | ôAò Óêõèßêáò ěÝäåéò.). Из- казано е мнение, че вероятно фрагментът е част от химн, изпълняван край могилата на Ахил на нос Сигейон, и че Алкей и неговите съвременници са знаели, че погребаният там Ахил вече е бил почитан около бреговете на Северния Понт (Хоммель 1981: 55-56), което изглежда твърде вероятно. За сега обаче археологическите данни не потвърждават това допускане (вж. по-горе; подробно у Попова 2010: 135-137). В лирическия фрагмент е видяна възможност към края на 7 в. пр. Хр., когато в района на Северния Понт първите заселници са се установили, Ахил вече да е почитан като бог, който царува над Скития (Хоммель 1981: 63; Русяева 2006: 105). Хоммель е авторът, който отдава изключително значение на фрагмента, като го отчита като единственото, но несъмнено, запазено свидетелство за почитане на култа на Ахил през 7 в. пр. Хр. в северните предели на Понта. Според него епиклезата по-скоро трябва да се свърже със започналата ня- колко поколения по-рано гръцка колонизация на северните земи, за чиито

250 Левка: конструиране на свещения топос (1)

участници култът на Ахил бил повече от характерен (Хоммель 1981: 56- 57). За съжаление, неговите позовавания са базирани върху доста късни епиграфски паметници, което прави досещанията му уязвими. Авторът� прави опит да свърже появата на Ахил на Левка със същия момент чрез сведението на Павзаний (Paus. 3. 19. 11), в което се споменава поетът от последната третина на 7 – първата половина на 6 в. пр. Хр. Стесихор, извор, ползван и от Иванчик като косвена подкрепа за утвърден култ на Ахил на Левка в края на 7 в. пр. Хр. (Иванчик 2005: 73-74). С изключение на някои опити хероят Ахил да бъде обвързан не само със Скитската земя, но и да бъде произведен в скитски бог (Болтенко 1962: 16-20; Раевский 1980: 49-71), изследователите остават скептични при отнасянето на обръщението у Алкей като пряко назоваване на скит- ските предели. Още по-трудно изглежда да се приеме, че Алкей намеква точно за остров Левка именно поради назоваването на Ахил като Господар на скитската земя (��Bravo ��1974: 136). В такъв случай по-вероятно изглеж- да хероят да е наречен господар на конкретното място, както всъщност е възприето да бъдат назовавани хероите, а нямаше да бъде използвано об- общаващото название Скития. Още повече че самият остров предоставя епиграфски паметник, в който се разчита формата, употребена у лирика ƒò ìİäåéò. Става дума за графит, известен като Посвещението на Главк: Γλα‡κüς με BνÝθηκεν <Áχιλλ\ι Λευκ\<ς> μεδÝοντι, παq{ε }ς ΠοσιδÞï (= SEG 30.869, датиран в ранния 5 в. пр. Хр.; Яйленко 1980: 84-86, № 3; Dubois 1996: 99). Надписът е положен върху едната страна на столче на чернофирнисов лекит; от другата страна има друг надпис – Γλα‡κος, Tσπλqν αtδεο. Видимо е, че посвещението е на Ахил, господаря на Левка. Алюзията на Алкей отвежда към Херодот, според когото Истрос е най- голямата от известните ни реки и е първата скитска река на запад (Hdt. 4. 48). Но като обвързан със Скития, Ахил щеше да бъде упоменат у Херо- дот в Скитския логос редом с Херакъл. Той обаче не намеква за почитане на Ахил в района, а единственото място, което мимоходом споменава, е Ахиловият дромос – лаконично, без детайли, които да го обвързват с култ. Анонимността на култа на Ахил сред сведенията на историка е една от загадките. И така, най-ранните писмени извори, сигурно географски локализи- ращи култа на Ахил на остров в Евксинския Понт, за които може да се приеме, че е Левка, остават двете сведения от 5 в. пр. Хр. Първото дължим на Пиндар (Nem. 4. 47-51): ... Както Аякс държи родния Саламин, а Ахил блестящия остров в Евксинското море, така Тетида владее Фтия ... (= ... ¢t£r A‡aj Salam‹n’ œcei patróan. ™n d’ EÙxe…nJ pel£gei faenn¦n ‘AcileÚj n©son’ Qštij dS krate‹ Fq…v: … ИИТ І: 76). Второто, което е оспорвано като източник на информация, е на Еврипид, който в трагедия- та Андромаха, написана ок. 20-те на века, оставя съвсем кратка бележка за

251 Ружа Попова

островен дом на хероя (Eurip. Androm. 1260-1262): … Ахил, обитаващ ос- тровния дом на Белия бряг сред Евксинското море (ИИТ І: 107; ср. Schol. ad 1262 – схолиастът смесва две от местата на почитане на Ахил – Левка и Тендра, което остава дискусионен проблем и до днес). Ранните лаконични сведения, за съжаление, не носят информация за самия култ. По-мащабни са наративите на авторите от римската епоха, но тези све- дения се фокусират върху едни ранни мито-сюжети, които нямат отноше- ние единствено и конкретно до Ахил и неговото почитане на блестящия остров Левка, а са шаблонизирани разкази, възпроизвеждани по повод раз- лични херои и свързани с тях представи. Пространни легендарни разкази за пребиваването на Ахил на Левка се съдържат у Павзаний (3. 19. 11-13), Ариан (PPE 32 = 21h – за множеството птици, които всяка сутрин умиват и очистват храма с намокрените си от морската вода криле; PPE 33 – за саможертващи се животни, които сами отиват при олтара на Левка, след като са били измолени от самия херой; PPE 34 – за Ахил, който се явява в съня на приближаващите към острова моряци, за да им даде указания, къде е най-безопасно акостирането), Максим от Тир (Diss. 9. 7 – за храм и олтари, посветени на Ахил, при които жертвените животни идват добро- волно), Филострат (Heroic. 19. 16 = 748.30 = 56.4 – за олтар, посветен на хероя, при който жертвените животни отиват доброволно; Heroic. 19. 17 = 750.23 – за лечителските способности на хероя, от когото са получавани и оракули) (Попова 2010: 139-150). Сред сведенията от началото на новото хилядолетие най-сигурно из- глежда това на Дион Хризостом в неговата Бористенска реч, произнесе- на след посещението му на града през 95 г. (Dio. Chrys. 36, 9). Ораторът от Пруса е впечатлен от особената любов, която изпитват олбиополитите (или бористенитите) към Омир, което според него вероятно се дължи на това, че те самите и днес са войнствени, но и поради преклонението им пред Ахил, когото изключително почитат и са му издигнали два храма – единия на острова, наречен на неговото име, а другия в града. Дали обаче сведението се отнася за остров Левка, известен като острова на Ахил, или до остров Тендра, който носи името също на хероя като Ахилов дромос, е възможно само да се гадае. В заключение считам, че за времето, преди и в което се датира поемата Етиопида, 8 – нач. на 7 в. пр. Хр., названието Белият остров съществува в гръцката традиция и се отъждествява с другите мито-литературни поня- тия като Остров на блажените и Бяла скала и това съществуване е неза- висимо от острова в Черно море и заселения на него Ахил в началото на колонизационните плавания в района (вж. Rohde 1928: 72-73; Bravo 1974: 136; Edwards A. T. 1985: 215, n. 1; Hedreen 1991: 322-324; 328, n. 105). Данните към момента показват, че култът на Левка – острова сре- щу устието на Истрос, е конструиран като посветен на хероя Ахил най-

252 Левка: конструиране на свещения топос (1)

вероятно към първата половина на 6 в. пр. Хр. – с установяването на апой- киите в района на северозападното крайбрежие на Понта. Със сигурност името Левка или Бялата скала съществува много преди елинските апой- кисти да локализират, припознаят и назоват малкото скалисто парче суша в Черно море като Белия остров или Острова на Блажените. Твърде ве- роятно е именно тук да се намира ключът/един от ключовете към нари- чането на този земен къс на пътя на плаващите каботажно към северната шир точно с името Левка. Образът-идея/идеята-образ Левка, Белият/Блес- тящият остров/скала, вероятно е много плътно обвързан с представата за Севера у елините/йонийците. Процесът на формиране на понятието за Се- вера в историографията на йонийците (Vassileva 1998: 69-77) е резултат от постепенната замяна на космологията с историята и натурфилософията. Представата за Океана, като стихия, която заобикаля Земята от всичките й страни (Hdt. 4. 36. 2), идва от теогонията (Hes. Theog. 776). Самото по- нятие Океан има основна роля в древногръцката география и митологиче- ската космология (Иванчик 2005: 68 за етимологията). Северът се явява един от пределите на известната на гърците суша, която от една страна е чисто географско понятие, което включва познатия свят, от друга обаче то съдържа в себе си понятието за непознатото, непонятното, далечното. У Омир Северът е онзи предел на Земята след края на Океана, който се намира при самия вход в царството на сенките (Hom. Od. 19. 13-29; Hes. Op. 170). За да стигнат своето обиталище, те минават течението на Океана и покрай Скалата Левка, преминават през Слънчевата врата, където на- мират душата на Ахил (Hom. Od. 24. 11-12). Океанът, островът/скалата Левка и Слънчевата порта лимитират Омировата представа за света и са границата между светлината и тъмнината, живота и смъртта (Nagy 2007: 236). Интерпретирането на Евксинския Понт като обиталище на мъртви- те, т.е. като място, свързано с преминаването Отвъд, без съмнение има своето огромно значение. Скептична съм към наличието на скитски концепции, оказали влия- ние върху формирането на култа и мита за Ахил (Хоммель 1981; Burgess 1995: 219, n. 7). Скептицизмът ми се отнася и до съжденията на Pinney, която се опитва да докаже на базата на изображения на персонажи в т. нар. „източно облекло” (понятие, възприето в литературата) в атическата вазопис (основно от втората пол. на 6 – нач. на 5 в. пр. Хр.), че връзката на Ахил със Скития няма отношение към неговия култ на Левка, а че хероят е изначално обвързан със скитите (Pinney 1988: 127-146). Персонажите, които тя анализира, очевидно не са свързани с Ахил, а с различни гръцки и негръцки херои. Оставам обаче с убеждението, че в този район гръцките мореплаватели са заварили обредност, в която са припознали известния им мито-литера- турен топос като място – обиталище на хероя Отвъд (вж. Köhler ��1826;�� Рос-

253 Ружа Попова

товцев 1918). Допускам, че сянка от тази „среща” се съдържа в метафо- ричната тропа на Алкей, за когото земята над Истрос е наречена Скития. Изводите, направени в този текст, са окуражени и от изследванията на Гръцката колонизация в последните десетилетия, в които у някои авто- ри тя е разглеждана като един непрекъснат процес на взаимоотношения, контакти и взаимодействия. В своята терминология на колонизацията I. Malkin въвежда понятието respect for precedents of sacredness, с което обяснява защо на новите територии са почитани non-Greek heroes and gods (Malkin 1987: 150-152). Относно култа на Ахил на Левка изследователят предполага, че е резултат на синкретизъм с местни култове, тъй като атри- бутите му в района не се откриват никъде другаде в гръцкия свят (Malkin 1987: 162-163). Изказаното съждение е въвлечено в дискусията по пробле- мите на колонизацията. C. Antonaccio е по-склонна да разглежда този тип взаимоотношения като показателни за гръцката практика териториите да се разчертават чрез гръцки понятия (Antonaccio 1999: 118 с извори).

Литература

Antonaccio, C. M. 1999: Colonization and the Origins of the Greek Hero Cults. – In: Hägg R. (ed.) Ancient Greek Hero Cults (Actes of the 5th International Symposium on Greek Religion. Göteborg University, 1995). Gothenburg, 109-121 Bernabé, A. (ed.) 1987: Poetae epici Graeci. Testimonia et fragmenta. ��Vol.1. Lep- zig Bravo, B. 1974: Une letter sur plomb de Berezan’: colonization et modes de contact dans le Pont. – DHA 1, 111-187 Burgess, J. S. 1995: Achilles’ Heel. – CA 14/2, 217-244 Burgess, J. S. 1997: Beyond Neo-Analysis: Problems with the Vengeance Theory. – AJPh 118/1, 1-19 Burgess, J. S. 2005: The Epic Cycle and Fragments. – In: Folly J. M. (Ed.) A Companion to Ancient Epic. Oxford, 344-352 Burgess, J. S. 2009: The death and afterlife of Achilles. Baltimore Davis, M. (ed.) 1988: Epicorum Graecorum fragmenta. Göttingen Davis, M. 1989: The Date of the Epic Cycle. – Glotta 67, 1/2, 67-100 Dubois, L. 1996: Inscriptions grecques dialectales d’Olbia du Pont (=IGDOP). Ge- neva. Dubois, L. 1996а: Poésie et lyrique antiques. Lille Dzikowski, N. 1939: The Olbian Inscription CIG 2080 Rediscovered. – JHS 1, 84-91 Edwards, A. T. 1985: Achilles in the Underworld: Iliad, Odyssey, and Aethiopis. – GRBS 26/3, 215-227 Edwards, M. W. 1990: Neoanalysis and Beyond. – CA 9/2, 311-325 EGF I = Kinkel, G. 1877: Epicorum Graecorum Fragmenta. I. Lipsiae Fenik, B. C. 1964: “Iliad X” and the “Rhesus”: The Myth. Brussels Hedreen, G. 1991: The Cult of Achilles in the Euxine. – Hesperia 60/3, 313-330

254 Левка: конструиране на свещения топос (1)

Hind, J. G. F. 1983/1984: Greek and Barbarian Peoples on the Shore of the Black Sea. – AR 30, 71-97 Köhler, H. K. E. 1826: Mémoire sur les îles et les courses consacrées a Achille dans le Pont Euxin. – In: Mémoire de l’Académie impériale des Sciences de St. Péterburg, 531-716 Kullmann, W. 1999: Homer and Historical Memory. – In: E. A. Mackay (ed.). Signs of Orality: the oral tradition and its influence in the Greek and Roman world (= Mnemosyne, bibliotheca classica Batava, Suppl.). Leiden, 95-114 Malkin, I. 1987: Religion and Colonization in Ancient Greece. Leiden, New York, København, Köln Monro, D. B. 1883: On the Fragment of Proclus’ Abstract of the Epic Cycle Contained on the Codex Venetus of the Iliad. – JHS 4, 305-334 Na g y , G. 2007: Greek Mythology and Poetics, 9: Phaethon, Sappho’s Phaon, and the White Rock of Leukas: “Reading” the Symbols of Greek Lyric. – In: http://chs. harvard.edu/publications.sec/online_print_books.ssp/ Center for Hellenic Studies, Washington, DC. Pinney, G. F. 1983: Achilles Lord of Scythia. – In: V. G. Moon (Ed.) Ancient Greek Art and Iconography. Madison, 127-146 Rohde, E. 1928: Psyché. Le culte de l’âme chez les Grecs et leur croyance à l’im- mortalité. Paris Severyns, A. 1963: Recherches sur la Chrestomathie de Procles. IV. La Vita Ho- meri et les sommaires du Cycle. Texte et traduction. Paris Vassileva, M. 1998: Greek Ideas of the North and East. – In: Tsetskhladze G. (Ed.). The Greek Colonization of the Black Sea Area. Historical interpretation of archaeology. Brill, 69-77 West, M. 2003a: Greek Epic Fragments. Cambridge West, M. 2003b: Iliad and Aethiopis. – CQ 53/1, 1-14 Болтенко, М. Ф. 1962: Herodoteanea. – МАСП 4, 16-20 Иванчик, А. И. 2005: Накануне колонизации. Северное Причерноморье и степные кочевники 8–7 вв. до н. э. в античной литературной традиции, фольклор, литература и история. (=Pontus Septentrionalis, III). Москва-Берлин ИИТ І = Велков, В., З. Гочева, В. Тъпкова-Заимова (Съст.) 1981: Извори за историята на Тракия и траките. Т. І. Институт по тракология – БАН. София Охотников С. Б., А. С. Островерхов 1993: Святилище Ахилла на острове Левке (Змеином). Киев Попова Р. 2010: Тракийска култура в Северното Черноморие до ІІІ в. София Пятышева Н. В. 1966: Археологическое обследование острова Левки (о. Зме- иный) осенью 1964. – В: Труды ГИМ, вып. 40. Археологический сборник. Мос- ква, 58-70 Раевский, Д. С. 1980: Элинские боги в Скифии? (К семантической характе- ристике греко-скифского искусства). – ВДИ 1, 49-71 Ростовцев, М. И. 1918: Новая книга о Белом острове и Таврике. – ИАК 65, 177-197 Русяева, А. С. 2004: О храме Ахилла на острове Левка в Понте Эвксинском. – ВДИ 1, 177-190 Хоммель, Х. 1981: Ахилл – Бог. – ВДИ 1, 112-121 (= Hommel H. 1980. Der

255 Ружа Попова

Gott Achilleus. – In: Sitzungsberichte der Heidelberger Akademie der Wissenschaften. Phil-Hist. Klasse, 7-52) Яйленко, В. П. 1980: Граффити Левки, Березани и Ольвии. – ВДИ 2, 72-99. Яйленко, В. П. 1980: Граффити Левки, Березани и Ольвии. – ВДИ 3, 75-116.

AJPh – American Journal of Philology AR – Archaeological Reports CA – Classical Antiquity CQ – Classical Quarterly DHA – Dialogues d’histoire ancienne GRBS – Greek, Roman, and Byzantine Studies JHS – Journal of Hellenic Studies ВДИ – Вестник древней истории МАСП – Материалы по археологии Северного Причерноморья ИАК – Известия императорской археологической комиссии

Leuka: Constructing the Sacred Topos (1)

Ruja Popova

The present paper attempts at reconstructing the initial situation when the cult of Achilles was founded on the island of Leuka. To this effect the earliest written evidence related to it is being discussed: Aetiopis’ fragment by Arktinos from Miletos, Alkaios’ fragment, Pindar’s and Euripides’ verses. These are considered against the background of the archaeological evidence from the island gathered for a century and a half. Greek concept of the North and identification of the small piece of land with the White Island – The Island of the Blessed – Leuka provides a useful context for the discussion. Research results show that the earliest written evidence that locate geographically the cult in the Pontos Euxeinos and on this specific island date back to the 5th century BC: those are the texts by Pindar and Euripides. It is generally accepted that in the time when Aetiopis was created and even before that, e.g. in the 8th – early 7th century BC, the name White Island existed in Greek tradition and was associated with other mythological and literary notions as the Island of the Blessed and the White Rock, which had nothing to do with the Black Sea island and Achilles planted there in the beginning of the Greek colonization of the area. So far data confirms that the cult on the island of Leuka, the island opposite the Istros delta, was most probably constructed as worship of Achilles in the first half of the 6th century BC when apoikoi were settled along the northwestern Pontic coast. The name Leuka or White Rock certainly existed long before Greek colonists located, recognized and gave a name to the small piece of rocky land in the Black Sea. Greek interpretation

256 Левка: конструиране на свещения топос (1) of the Pontos Euxeinos as the abode of the dead, as the place of crossing over to the netherworld, an idea related to the Greek/Ionian concept of the North, significantly facilitated the process. The author is skeptical about Skythian contributions to the shaping of Achilles’ myth and cult as claimed by some scholars. However, it is demonstrated that Greek seafarers in the region found there rituality that they recognized as a mythological and literary topos known to them as the abode of the hero Beyond. This “meeting” is echoed in Alkaios’ metaphor calling the land beyond the Istros, Skythia. The offered conclusions have highly been stimulated by the research of the Greek colonization during the last few decades when scholars considered it as an unceasing process of interrelations, contacts and interactions.

257 Ружа Попова

258 THRACIA XX

DER MYTHOS VON PHINEUS UND DER VOLKSGLAUBEN VON DEM MAULWURF

Ratschko Popov

Das Problem über die Stelle, die die Tiere in den mythologischen Vorstellun- gen und Gläuben jedes Volkes nehmen, ist besonders interessant, am meisten angesichts der Klärung ihrer Symbolik im alltäglichen und feierlichen Leben. Nicht zufällig sprechen die Erforscher auf dem Gebiet der Relligionen von dem Vorhandensein einer eigenartigen mythologischen zoomorphen Code, mit Hilfe derer in vielen Fällen das kosmogonische Weltanschauungssystem einen vollen- deten Ausdruck bekommt. Wenn wir uns auf eines der meistverbreiteten Beispie- le zum Modelieren des Weltalls in senkrechtem Plan beziehen – den kosmischen oder Weltbaum des Lebens, werden wir uns überzeugen, daß seine drei Sphä- ren abstrakt und konkret von den verschiedenen Tierarten dargestellt werden. Öftest ist der Vogel (der Adler) ein Symbol der „Oberwelt“ und des Himmels, weshalb der Adler in der Krone des Weltbaums zugeordnet wird. Die Schlange (der Drachen) und der Fisch, als universelle mythologische Personifikationen der chtonischen Mächte befinden sich in den Wurzeln des Baumes. Und der mittlere Weltraum – der Stamm des Baumes, gehört der Kuh, dem Pferd und dem Hirsch. Wo ist der Platz des Maulwurfes (Talpa europea)? Die Bulgaren widmen diesem unterirdischen Tier verschiedenenartige Glauben, Vorstellungen und rituel-magische Praktiken. Diese waren fast bis zur Mitte des vorigen Jahrhunderts vorwiegend in den Weltanschauungen und in der Folklore aufbewahrt, sowie in der volksmedizinischen Praktik, und teilweise auch in den Kalenderfeiertagen. Ihre historische, typoligische und semantische Vergleichsanalyse wird uns im Laufe der Feststellung der mythologischen Symbolik dieses Tieres erleichtern. Deshalb beginnen wir mit einem kurzen Blick zurück in die Antike. In der griechischen Mythologie ist die Herkunft des Maulwurfes in dem My- thos von Phineus nachgebildet. Nach einer der Varianten dieses Mythos (Apol- lod., 1. 9, 21) war Phineus Sohn des phönizischen König Agenor oder des Mee- resgottes Poseidon und König der thrakischen Stadt Salmydessos (Soph., Antig.; Apollod., 1. 9, 21; Apollon. Rhod., 2. 178, 237; Schol. ad eund. 2. 177). Apollon- Smintheus hatte ihm das Talent eines Sehers gegeben, der fähig war (Apollon. Rhod. ii. 180), die Gottesvorhaben zu ermitteln und sie den Menschen mitzutei- len, wodurch er ihnen helfen konnte. Nachdem Phineus die Tochter des Gottes des Nordwindes Boreas – Kleopatra – geheiratet hat, wurden seine zwei Söhne Plexippos und Pandion (Apollod., 3. 15, 3) geboren. Aber die zweite Gattin von Phineus hat die Kinder so sehr gehasst, daß sie ihren Mann dazu gebracht hat, ihnen die Augen herauszunehmen (sie zu blenden). Wegen dessen wurde er von

259 Ratschko Popov den Göttern (Apollod., 1. 9, 21) grausam bestraft, indem sie auch sein Sehver- mögen weggenommen haben. Gemäß den verschiedenen Varianten des Mythos sind es: der große Zeus (Apollod. 1. 9, 21), der wütend wurde, weil seine Gedanken den Menschen zu- gänglich wurden; der für seine Enkelkinder leidende Poseidon; der böse Apollon- Smintheus (не намирам никъде указание за Сминтеос?) oder die Söhne von Boreas – die mächtigen Boreaden, die Götter der Winde (Мифы 1983: 563). Im Mythos wird von dem blinden Phineus weitererzählt, wem die Götter die zornigen geflügelten Harpyien geschickt haben. Diese mythischen Vögel-Frauen haben immer dem Blinden das Essen geraubt und haben ihn auf dieser Weise auf ewigen Hunger unterworfen. Nachdem der blinde Seher den Argonauten den Weg in der Meeresenge zwischen den Symplegaden-Felseninseln gezeigt hat (Apollod., 1. 3, 21), haben sie ihn aus Dankbarkeit von den Harpyien gerettet. Doch wird in der Erzählung von Apollodor (не намирам у Аполодор такъв мит!) klargestellt, daß nach diesem Ereignis Phineus von den Boreaden zu einem Maulwurf verwandelt wurde, der die Blindheit und die Gefrässigkeit von Phineus geerbt hat (Срејoвиħ 1987: 436). Eine andere alte Überlieferung erzählt, daß der Maulwurf zu einer ewigen Blindheit von der Mutter-Göttin der Erde bestraft ist, da er ewig ihre Früchte vernichtete. Plinius der Ältere teilt mit, daß eine ganze Stadt in Thessalien von den unter der Erde wühlenden Maulwürfen zugrunde vernichtet wurde. Und der Römer Arthemidor schreibt in seinem Traumbuch, daß der Maulwurf Symbol eines blinden Menschen ist, und Ausweglosigkeit bedeutet (Pauly-Wissowa 1930: 2339-2342). Ein besonderes Interesse stellt auch die Tatsache dar, daß manche Erforscher die Vorstellung von der Maus und dem Maulwurf mit dem Kultus zu Apollon und seinem Sohn Asklepius vergleichen. In Nordgriechenland, Thrakien und Klei- nasien trägt der Sonnengott den Namen Smintheus (Maus), und sein Sohn – der Beschützer der medizinischen Fähigkeiten, wird mit dem Epitheton Asklepion Phineus bezeichnet, das nach A. Gregoire die Ethimologie eines Maulwurfes trägt (Maразов 1992: 98-99). In den bulgarischen Volksmärchen ist der Ursprung des Maulwurfes folgen- derweise dargestellt: „Der Maulwurf war ein Mann – Sohn von dem Popen. Der Pope war sehr gierig auf Boden und hatte sich immerfort den Acker seines Bru- ders (eines Nachbarn oder eines armen Menschen) aneignen wollen. Um den gestohlenen Boden zu legalisieren, hat er einmal seinen eigenen Sohn in einem Loch mitten im Acker begraben, indem er ihn beraten hat, was er von da aus sprechen soll. Der Vater ging zusammen mit seinem Bruder (Nachbarn) und dem Kadi des Dorfes auf den Acker. Er wollte sie überzeugen, daß der Streit geglichen werden kann, nur wenn der Boden selbst antwortet, wem er gehört. Auf seine Frage antwortete der Sohn: „Ich gehöre dir!“. Am Abend kam der Pope nach Hause und wartete auf die Heimkehr seines Sohnes. Aber der Junge kam nicht und kam nicht. Er wurde zu einem Maulwurf verwandelt. So hat der gerechte

260 DER MYTHOS VON PHINEUS UND DER VOLKSGLAUBEN VON DEM...

Gott den gierigen Popen bestraft, indem er seinen einzigen Sohn in Tier verwandelt hat. Seitdem stammt der Brauch, dass die Popen einen langen Bart tragen, auf welcher Weise sie über den Verlust des Sohnes trauern.“ Eine andere Variante ermittelt folgendes: „Ein Pope hatte zwei Söhne. Als sie erwachsen waren und bereits Männer geworden sind, wurde einer von den beiden reich und der ältere blieb viel ärmer. Der reiche Sohn beschloss, den Boden seines Bruders zu ent- nehmen und brachte zum Acker die reichen Leute und den Richter des Dorfes. Sie sollten entscheiden, wo der Rain zwischen den Feldern liegen soll. Da sie aber von dem reichen Bruder bestochen waren, haben sie die Trennpflöcke so in die Erde gestoßen, daß sie immer mehr von dem Boden des armen Bruders entnahmen. Der arme Bruder fühlte sich so verbittert und hilflos, daß er den Gott gebeten hat, ihn in irgendein Ungeziefer zu verwandeln, damit er irgendwie gegen die Ungerechtigkeit kämpfen kann. Gott hat seine Bitte gehört und setzte ihn in einen Maulwurf um. Der Maulwurf-Bruder kroch in den Boden hinein und begann die Pflöcke nach oben hinauszustoßen. Die reichen Leute erschraken und haben Gott gebeten, daß er selbst den Ackerboden gleichgerecht verteilt. So ist es auch passiert, aber der arme Bruder blieb für immer unter dem Boden um wie ein Maulwurf sein ganzes Leben lang zu schaufeln (СбНУ 1894: 71). Und die dritte Variante der Legende erzählt: “Ein Pope hatte 40 Söhne, die sich ständig wegen des Besitzes ihres Vaters zankten. Obwohl der Pope seinen Boden in gleichen Teilen getrennt und verteilt hat, kam die Zankerei nie zu Ende. Zum Schluss hat der elende Vater seine Söhne verflucht, in solche Tiere verwandelt zu werden, die immer zu in den Boden graben und schaufeln und nie davon genug haben. Der Fluch wurde in böser Stunde und an einem bösem Tag ausgestoßen und die vierzig Söhne wurden wirklich in Maulwürfe verwandelt. Deshalb grabt bis heute noch jeder Maulwurf 40 Löcher für sich aus (Попов 1993: 176-177). Sehr interessant ist der Umstand, daß ähnliche ätiologische Legenden auch unter den anderen Balkanvölkern verbreitet sind. Nach der serbischen Basisvari- ante wollte ein unersättlich auf Besitzeigentum gieriger Mann den Acker seines Nachbarn rauben. Er hat seinen Sohn in den Acker vergraben und hat ihm bei- gebracht, was er von da aus antworten soll. Als der Richter kam, hat der Vater angeblich den Boden gefragt: „Sag mir. Wem gehörst du?“ Der Junge antwortete: „Ich gehöre dir!“ Nachher ging der Vater auf den Acker und wollte seinen Sohn ausgraben, aber er hat den Jungen dort nicht mehr gefunden. Er sah im Loch nur ein schwarzes und hässliches Tier, das in den Boden schaufelte (Mиличевиħ 1894: 52). Eine andere serbische Variante erzählt über zwei Brüder, die um den Boden ihres Vaters gestritten haben. Der ältere und habgierigere Bruder hat seinen Sohn in den Acker begraben. Gott hat das gesehen und verwandelte den Jungen in einen Maulwurf, und seinen unredlichen Vater – in einen Uhu. Zur Vergeltung ordnete Gott an, daß der Vater als Vogel sein ganzes Leben lang auf seinen Sohn sucht und nach ihm ständig ruft. Durch gewisse Verschiedenheiten und Nuancen zeichnet sich das ätiologische

261 Ratschko Popov

Sujet in den rumänischen Überlieferungen von dem Ursprung des Maulwurfes aus. Obwohl tatsächlich die Legende von dem vom Gott verfluchten Popensohn, mitten im Acker von seinem Vater vergraben, für unsere Nachbarn im Norden bekannt ist, sieht es bei ihnen aus als ob eine weitere Verbreitung der Volksglaube findet, demgemäß der Maulwurf die ehemalige Schwester der Sonne, oder ein Mädchen sei, das tief in der Sonne verliebt ist und seine Gattin werden möchte. Als er von der unnatürlichen leidenschaftlichen Liebe seiner Tochter erfahren hat, hat der Vater seine Tochter verflucht, in ein solches Tier verwandelt zu werden, das nie mehr den sonnigen Jüngling sehen werden kann. In einer anderen rumänischen Legende ist der Maulwurf als ein unglückseliger Bräutigam oder Brautwerber dargestellt, der die Schwester der Sonne heiraten möchte. Aber Gott stellt ihm eine Bedingung: Sonntags morgen früh, vor Sonnenaufgang sollte er 24 Maulwurfshügel bilden. Der Maulwurf schaffte es nicht mit dem Schaufeln fertig zu werden und hat die Wette mit Gott verloren. Dieses Beispiel bringt uns auf gewisse Analogie mit dem bulgarischen Volksmärchen von der Maus, die sich auf die Suche nach dem großartigsten Gatten machte. Zuerst hat sie die Sonne gebeten, dann den Wind und die Wolke, aber sie haben abgesagt sie zu heiraten. Zum Schluß ging die Maus zum Maulwurf und wurde seine Frau (Даскалова, Добрева, Mицева, Koсева 1985: 37). Beachtenswert ist auch eine andere ru- mänische Variante. Eine Königstochter prahlte einmal vor Gott, daß sie mit geschlossenen Augen 24 Maulwurfshügel in gerader Reihe machen könne. Sie konnte aber nicht das Versprochene einhalten, und Gott hat sie in ein blindes Tier verwandelt, das ewig zu schaufeln hat. (Oman 1986: 125-127). Bei der so gemachten Übersicht der bekannten ätiologischen Sagen von dem Ursprung des Maulwurfes stoßen wir auf eine Reihe strukturlegende Elemente. Das erste davon könnte mit dem Mythologem von dem Oberstgott und seiner Familie korrelieren. In diesem konkreten Fall wird die Idee von den Gestalten des Vaters (Pope und König) und des Sohnes, oder seiner zwei, oder vierzig Söhne (Töchter) nachgebildet. Der Eindruck ist, daß meist populär der Auftritt der Ge- stalt des Popen mit seinen Elternfunktionen ist. Vom mythologischen Gesichts- punkt könnte die Person des Popen als Vater, als ein irdischer, oder besser gesagt niederirdischer Prototyp der göttlich – männlichen Wesensart behandelt werden. In der Rolle eines Dieners des christlichen Kultus, ist der Pfarrer ein „Bote Got- tes“ und „Gottesvertreter“ unter den Laienbrüdern. Er ist ein eigenartiger Ver- mittler zwischen der himmlischen Gottesmacht und den gemeinen Gläubigen auf Erden. Der Pfarrer gründet die Verbindung zwischen der jenseitigen Welt der Urahnen und der realen Welt ihrer lebenden Verwandten. Ihm ist eine Prie- sterfunktion zugewiesen; ihm ist es zugesprochen mit den religiösen Riten und Zeremonien zurechtzukommen; gegen den bösen Geistern zu kämpfen und durch seinen Glauben und seinen Träumen Erleuchtung zu bekommen (Jobes 1961: 1293). Daraus folgt die Schlussfolgerung, daß er gleichzeitig ein Stammvater, ein Pater, ein Priester und Patriarch ist. Deshalb gehört seine Gestalt absolut selbst-

262 DER MYTHOS VON PHINEUS UND DER VOLKSGLAUBEN VON DEM... verständlich in der mythologischen Kette Totem – Uhrahn – Gott – Vater – Kö- nig – Herrscher – Richter (Фрейденберг 1978: 32-33; 80-85). Das ist auch der Grund dafür, daß die märchenhafte Gestalt des Popen als ein irdisches, lebensbe- dingt überlegtes Äquivalent von dem himmlischen Gott-Vater akzeptiert werden sollte, und seine Söhne – als die Söhne des Hauptgottes. Während die Symbolik der „Popen“-Gestalt in den ätiologischen Legenden und Überlieferungen von dem Maulwurf geklärt wird, kann unserer Aufmerk- samkeit der Umstand nicht entgehen, daß auf lebensbedingter Ebene die Figur des religiösen Vertreters irgendwie herabgesetzt in der Hierarchie und zusätz- lich mit negativen Nuancen gefärbt vorkommt. Man sprüht (?) bei einem Teil der Balkanvölker ein gewissermaßen spezifisches Verhältnis zu den geistlichen Personen. So zum Beispiel wird das Begegnen eines Pfarrers in Bulgarien, Ma- zedonien und Griechenland als ein schlechtes Omen betrachtet, das Unheil und Pech verkündet (Bonnerjea 1969: 303). Es gibt eine Überlieferung, stammend von dem frühen Mittelalter, daß die Pest, die Epidemien und die dämonischen Mächte während der Herrschaft von Justinian des Zweiten nach Konstantinopel im Gepräge von Mönchen und Pfarrern übertragen wurden (Meyer 1884: 137). In der Volksdichtung gibt es genügend Märchen von Pfarrern, die nach ihrem Tod Vampire geworden sind. Die Serben erzählen von einem Gottesdiener, dessen Seele nach 40 Tagen aus dem Grab herauskam und die Bauern nachts immerzu gequält hat. Die Bauern haben die Leiche des Popen ausgegraben und sie mit den Dornen des Hagedorns durchstochen (Чаjкановиħ 1929: 361-362). Alle beigeführten Beispiele sprechen ausdrücklich für sich und weisen ein- deutig darauf, daß die Menschens-Maulwurf-Methamorphose ein Ergebnis infolge des Verletzens der Moralnormen im Benehmen gemäß dem Gewohnheitsrecht ist. Das Umwandeln des Menschen in Maulwurf ist eine Vergeltung für began- gene Sünden. Die Legenden weisen auf noch eine Gesetzmäßigkeit auf: die Me- tamorphose erfolgt mithilfe von Worten. Nach der Aussage von O. Freidenberg wirkt der Zauber der Worte in zwei Richtungen – positiv und negativ. Die guten Worte haben die Macht von Segenssprüchen und führen zu einem erfolgreichen Ergebnis. Dafür aber wirken die schlechten Worte, ausgesprochen an bösem Tag und in böser Stunde, wie eine verbale Magie in der Art von Verfluchung oder Anathema (Фрейденберг 1978: 58). Der berühmte bulgarische Volkserforscher D. Marinov schreibt auch, daß die Flüche, ausgesprochen von den Eltern, am härtesten sind, daß sie vom Gott gehört und erfüllt werden, und von Kindern auf Enkeln und Urenkeln übertragen werden. Die von ihren Eltern verfluchten Kin- der sind zum Unglück auf Erden und jenseits verurteilt. Die Bulgaren glauben, daß die Leichen der verfluchten Söhne und Töchter im Grab nicht verwesen. Dieser Glauben ist gültig auch für alle, die in ihrem Leben eine Sünde begangen haben, sowie für diejenigen, die von der christlichen Kirche verbannt sind. Die Erde nimmt solche Verstorbenen nicht auf und deshalb werden ihre Leichen von den Naturgewalten – von Regen und Überwaesserungen, unzerstört ausgegraben.

263 Ratschko Popov

Wir können von all dem bis jetzt gesagten schließen, daß der Fluch der Eltern und des Popen eine unmächtige magische Kraft besitzt, so daß er mit dem „Got- tesurteil“, sowie den Wahrsagungen der mythischen Nornen vergleichbar ist. Ein solcher Fluch führt zu unvermeidlichen Konsequenzen; er ist ein Äquivalent des „Gottesurteils“ auf Erden, sowie der Vater und der Pfarrer herabgesetzte Vertreter des mythischen Himmelsgottes sind. In der überkömmlichen Volkskultur der Bulgaren ist der Maulwurf ein Sym- bol der bösen Kräfte der unterirdischen Welt und hängt unmittelbar mit der Ma- gie und Medizin zusammen. Wir finden Angaben für diese Schlussfolgerung in den Geburts-, Beerdigungs- und Kalenderbräuchen, sowie in den medizinischen Praktiken. Vor(Her?)kömmlich ist es den schwangeren Frauen verboten auf Maul- wurfshügeln zu treten, oder über sie zu springen, weil wenn das Kind geboren ist und zu krabbeln beginnt, es „mit seinem Mund in die Erde wühlen wird“. Die schwangere Frau darf nicht Sauerampfer (Rumex acetosa) und Brennnessel (Ur- tica dioica) essen, die in der Nähe von Maulwurfshügeln wachsen. Man glaubt, daß widrigenfalls das Neugeborene Wunden und Ausschläge auf dem Körper bekommen wird. Und diese Krankheit heilt sehr schwer – es dauert drei Jahren. Das Kind wird mit Wasser gebadet, das von einer „reinen Frau“ (ein Mädchen oder eine ältere Frau in unfertilem Alter) aus drei Flüssen gesammelt wurde, die in verschiedenen Richtungen fließen. Das Wasser solle eine Nacht lang unter einem Rosenbaum verbleiben. Nachdem das kranke Kind damit gebadet wird, wird das Wasser auf einen Hund weggeschmissen. Wenn man sich auf einen langen Weg begeben hat und einen Maulwurfshügel vor sich sieht, muß man aufhalten und den Maulwirfshügel aufwühlen. Überall ist bei uns der Aberglaube verbreitet, daß wenn ein Maulwurf unter der Türschwelle oder unter einem Fenster des Hauses wühlt, jemand von den Familienangehörigen sehr bald sterben wird. In diesem Sinne passt die Einschätzung von A. Gubernatеs, daß einige von den Besonder- heiten des Maulwurfes – Blindheit, schwarze Farbe des Fells, Auswühlen von grabähnlichen Löchern, perfekt zum Thema der Beerdigung im mythologischen Plan, sowie zu dem Beerdigungsritus selbst, und ist absolut genau (Gubernatеs 1872: 73). Auf assoziativem Die Löcher der Maulwürfe werden als Grab assoziiert, und das Tier – als Vorbote des Todes wahrgenommen. Den „Kern“ der Erde bewohnend, steht der Maulwurf in Verbindung mit der Hölle und mit der Welt der unreinen Verstorbenen. Deshalb wird der Maulwurf für ein Blinder für die Realität auf der Erde erklärt. Ein Rätsel über den Maulwurf aus der Region des Strandja Gebirges lautet: “Es läuft ein schwarzes kleines Wesen und baut Straßen unter der Erde und Beulen über die Erde. Es stirbt, wenn es die Sonne sieht?“ (Горов 1983: 916). Im System des bulgarischen Festtagskalenders werden zwei christlichen Schützheiligen der Maulwürfe verehrt. Das sind Trifon (am 1. Februar) und der Winter-Tеodor (am vorletzten Samstag vor dem Beginn der Fastenzeit). Ihre Schirmherrschaft über den Maulwurf ist typisch vorwiegend für die Bevölkerung

264 DER MYTHOS VON PHINEUS UND DER VOLKSGLAUBEN VON DEM... in Nordbulgarien. Früh morgens am Trifons Tag ebnen die Wirtinnen den Hof und den Garten, und stecken in den Boden brennende Holzscheite und Gluten aus dem Herd. Manchmal wird das auch in dem Acker oder im Weingarten gemacht. Das Ziel dieser Praktik ist die Maulwürfe zu verjagen. Den ganzen Tag fangen die Frauen keine Hausarbeit an, besonders wichtig ist es, daß sie nicht mit der Spindel spinnen. Wenn dieser Verbot nicht eingehalten wird, wird es geglaubt, daß „der Maulwurf in die Erde wühlen wird, so wie sich die Spindel dreht“. Dieser Glaube von dem Zusammenhang zwischen dem Maulwurf und der Spindel ist besonders interessant, da er uns einen zusätzlichen Anlass zur Deutung der Symbolik dieses Tieres gibt. Fast in ganz Nordbulgarien ist die rituelle magische Praktik festge- stellt, bei der beim Beweinen des Grabes darin einige Spindel gesteckt werden – sie sollen meistens eine ungerade Zahl sein. Öfters sind die Spindel vorher mit Absicht versengt und werden verdreht ins Grab gestochen, als ein Mittel gegen die Verkörperung der Seele des Toten, d.h. gegen seine Umwandlung in Vampir (Вакарелски 1990: 162). In Mittel-Südbulgarien wurden die rituellen Praktiken gegen den Maulwurf am Winter-Tеodorstag erfüllt. Schon am frühen Morgen vor Sonnenaufgang zerstreuen die Frauen Maiskörner in den Garten, um die Maulwürfe mildzustimmen. In der Region von Kjustendil hacken sie zum ersten Mal den Hof und schmeißen ein Teil von dem Boden in die Nachbarngärten, „damit die Maulwürfe dorthin verjagt werden“. Während des traditionellen Pferderennens galoppieren die Männer mit den Pferden in den bestellten Feldern, da nach dem Volksglauben „wo ein Pferdehuf getreten hat, kein Maulwurf wühlen wird.“ In der Gegend von Sofia zerstreuen die Frauen die Körner des gekochten Maises, wenn sie nach der Liturgie aus dem Kirchenhof hinausgehen, und beschwören dabei: „Das ist für den Maulwurf, damit er hier seine Hügeln macht und nicht in den Gemüsegärten und Feldern!“ In dieser rituellen Praktik können wir einen anderen Zusammenhang zwischen den Vorstellungen von dem Maulwurf und dem geistlichen Diener wahrnehmen, da der Kirchenhof vorwiegend als den „Hof des Popen“ gilt. Die Bindung zwischen den magischen Praktiken gegen den Maulwurf und dem christlichen Kultus zu den Heiligen Trifon und Winter-Tеodor ergibt sich in höchster Stufe aus dem Umstand, daß die Feiertage der beiden Heiligen den Übergang vom Winter zum Frühling und Sommer kennzeichnen. Die zwei Heili- gen wecken die Natur von ihrem Winterschlaf (von dem Tod) und bereiten sie für ein neues Leben vor. Sehr weit verbreitet ist der Glauben, daß die Heiligen Holz- scheite in den Boden stecken und auf dieser Weise die Erde erwärmen und sie für neue Erträge befruchten, da im mythologischen Plan die Holzscheite (das Feuer) vorwiegend die Symbolik der Befruchtung trägt. Es besteht der Volksglauben, daß der Maulwurf nur einmal in der Woche von seiner Grube hinausgeht. Das geschieht am Sonnabend vor Sonnenaufgang. Nur dann können die Zauberrinnen und die Kurpfuscherinnen das Tier töten und seine Leiche für die Heilung eini-

265 Ratschko Popov ger Krankheiten verwenden, eine von denen den volkstümlichen Namen „Maul- wurfskrankheit“ trägt, und der Knochentuberkulose, der Entzündung der Lymph- gefäße, dem Adenom und Myom entspricht. Mit dem selben Namen werden auch jegliche Schwellungen, Geschwüre, Eiterwunden, Geschwülste und Her- nien bezeichnet (Попов 1993: 186-187). Grundsätzlich unterscheiden wir zwei Heilmethoden. Bei der ersten verwendet die Kurpfuscherin Teile von der Leiche des Maulwurfes, und bei der zweiten – den Boden von dem Maulwurfshügel. Üblicherweise wird die Leiche des am Sonnabend vor Sonnenaufgang getöteten Tieres enthäutet. Das Fleisch wird gekocht oder verbrannt. Das dabei entstandene Fett oder die Asche von dem Verbrennen wird auf das entzündete Gewebe aufgelegt. Manchmal wird der Fleisch oder das Herz direkt auf die Wunde gelegt. Aber öftestens machen die Kurpfuscherinnen kreisförmige Bewegungen mit der Maulwurfspfote in der Hand um die kranke Stelle und murmeln Beschwörungen, was sie auch bei Unfruchtbarkeit bei den Frauen tun. In der Region von Samokov wird es geglaubt, daß Geschwüre diejenigen bekommen, die auf einem Maul- wurfshügel Wasser gelassen haben. Die Geschwüre werden auch mit Boden, von dem Maulwurfshügel genommen, oder mit einer Pfote belegt. Der volkstümliche Aberglaube, daß der Maulwurf von seinem Loch nur am Samstag hinausgeht, ermöglicht interessante Deutungen. In ganz Bulgarien ist sehr populär der Volksglaube, daß die Vampire nur am Sonnabend nicht aus dem Grab hinausgehen. An diesem Tag sind sie schwachlos und ihre von dem Blut verschwollenen Körper bleiben unter der Erde liegen. Deshalb können die Vam- pire nur am Sonnabend bekämpft werden. Ihre Vernichtung ist von der Kom- petenz besonderer Leute, die nach dem Volksglauben am Sonnabend geboren sind. So sind die verwandelte „unreine“ Verstorbenen nur am Sonnabend kraftlos und hilflos – am Tag, der allen Verstorbenen gewidmet ist. Die ältere Generation nennt den Sonnabend den „Totentag“, weil immer am Sonnabend alle Gedenkfei- ern und Totenmahle gefeiert werden. Zu Gedenken an die Verstorbenen wird am Sonnabend nichts gearbeitet. Am Sonnabend geht der Vampir nicht aus dem Grab hinaus, deshalb aber geht der Maulwurf nur an diesem Tag aus seinem Loch hinaus. Am Sonnabend wird das Grab des Vampirs mit einem Zweig von Hagedorn oder glühendem Eisenstück bestochen, damit er vernichtet wird. Auf ähnlicher Weise werden in die Löcher der Maulwürfe brennende Holzscheite, Zweige von der am Palmentag gesegneten Weide, oder ein Stück Holz von einem Baum, der von einem Blitz geschlagen ist, gesteckt, damit sie nicht in den Gärten und Fel- dern wühlen. Ein interessanter magischer Brauch zum Verjagen von Mäusen und Maulwür- fen ist bei den banatischen Bulgaren bekannt. Eine Frau geht auf den Acker und findet einen Maulwurfshügel. Dort zieht sie sich ganz nackt aus und wäscht ihren Kopf, den Körper und ihre Füße mit rotem Wein ab. Sie spricht ein Gebet aus und gießt den Rest des Weines in das Loch des Maulwurfes (Цибрус 1885: 46). Dieser Brauch erinnert gewissermaßen an das rituelle Begießen des Grabes mit

266 DER MYTHOS VON PHINEUS UND DER VOLKSGLAUBEN VON DEM...

Wein, was anlässlich der Totentage gemacht wird. Er korrespondiert aber auch mit der magischen Praktik, in das Loch des Grabes Wein zu gießen, aus dem, dem Aberglauben nach, der Vampir hinausgeht. Und so, in der zoomorphen Code der Bulgaren ist der Maulwurf ein chtoni- sches Tier. Er symbolisiert die unterirdische Welt der Toten und Ahnen, indem er im höchsten Grade mit den Vorstellungen von den sündigen Verstorbenen korre- liert, die keine Ruhe Jenseits finden. Und das bedeutet, daß sie nicht ein genau fixiertes, sondern irgendwie ein Zwischenstatut haben. Nach den Ansichten und der Überzeugung des Volkes verwandeln sich die Verstorbenen, die eine Sünde begangen haben, in verschiedenen dämonischen Mächte, die auf der Erde bleiben, oder zu einer genau bestimmten Jahreszeit zurückkommen, um ihren leben- digen Verwandten Schaden zu bringen. In der Rolle eines typisch chtonischen Symbols wird der Maulwurf ganz selbstverständlich mit der Magie und Volksme- dizin assoziiert. Und wenn wir auf unser vereinfachtes Beispiel von dem räumli- chen Kosmos-Model des Lebensbaums zurückkommen, können wir ohne Zwei- fel auch den Maulwurf in die Wurzeln dieses Baumes zuordnen. Gezwungen im “Kerne” der Erde, in ewiger Kälte und Finsternis zu leben, wird der Maulwurf ganz natürlich zu einem Symbol der Erde. Sämtliche bulgarische Überlieferun- gen weisen darauf, daß im Zentrum der Erde die Hölle liegt – der jenseitige Auf- enthaltsort der gestorbenen Sündigen. Und da der Maulwurf selbst ein verfluchter Sünder ist, ist in den Vorstellungen von dem Maulwurf die negative Symbolik noch stärker ausgeprägt, was den Maulwurf in eine Kategorie zuordnet, die der Kategorie der umgewandelten “nicht reinen” Verstorbenen – der Vampiren, sehr ähnlich ist. Aus diesem Grunde kann der Maulwurf bei gewissen Umständen auch als ihre zoomorphe mythologische Vertretung betrachtet werden. Es ist auch noch offensichtlich, daß wenn wir auf die historischen Wurzeln dieser Vorstellungen und Glauben von dem Maulwurf suchen, wir keinesfalls auf dem antiken Mythos von dem geblendeten Phineus und seinen Söhnen verzichten dürfen.

Literatur:

Вакарелски, Хр. 1990: Български погребални обичаи. София. Горов, Г. 1983 : Странджански фолклор. – Сборник народни умотворения, Т. 57, София. Даскалова, Л., Добрева, Д., Е. Мицева, Й. Коцева 1985: Народна проза от Благоевградски окръг. – Сборник народни умотворения, Т. 58, София. Маразов, Ив 1992: Видимият мит. София. Миличевиħ, М. 1894: Живот срба селяка. – Српски етнографически зборник, Кн. 1, Београд. Мифы 1982: Мифы народов мира. Т. 2, Москва. Попов, Р. 1993: В подземния свят на къртицата. – В: Етнографски проблеми на народната култура. Т. 3, София, 173-194.

267 Ratschko Popov

СбНУ: Сборник народни умотворения. София. Срејовиħ, Др. 1987: Речник грчке и римске митологије. Београд. Фрейденберг, О. 1978: Миф и литература древности. Москва. Цибрус, Г. 1885: Южноунгарските българи. – Периодическо списание, бр.13, Средец. Чакајновиħ, В. 1929: Српске народне приповетке. Београд. Bonnerjea, L. 1969: Dictionary of Superstition and Mythology. London. Gubernates, A. 1872: Zoological Mythology. V. 2, London. Jobes, G. 1961: Dictionary of Mythology, Folklore and Symbols. New York. Meyer, C. 1884: Der Aberglaube des Mittelalters und der nächstfolgenden Jahr- hunderte. Berlin. Oman, M. 1986: Mitologie popular romaneasc. Bukuresti. Paulys-Wissowa 1930: Paulys-Wissowa Real-Encyclopedie. Band XIV-2, Stutt- gart.

Институт по етнология и фолклористика с етнографски музей - БАН

МИТЪТ ЗА ФИНЕЙ И НАРОДНИТЕ ВЯРВАНИЯ ЗА КЪРТИЦАТА

Рачко Попов

В гръцката митология произходът на къртицата е претворен в мита за Финей. Според една от версиите на този мит Финей бил син на морския бог Посейдон. Аполон-Хелиос го дарил с таланта на прорицател, който откривал божествените помисли и ги споделял с хората, за да им помага. След като се оженил за Клеопатра – дъщеря на Бога на северния вятър Борей, се родили двамата ву синове – Плексип и Пандион. Но втората съ- пруга на Финей мразела силно децата и подтикнала мъжа си да им извади очите (да ги ослепи). Заради това той бил жестоко наказан от боговете, които отнели и неговото зрение. В българските народни приказки къртицата произхожда от прокъл- натите синове на един поп. Тя е митологичен символ на нечистите сили на подземния свят и е в непосредствена връзка с магията и медицината. Данни за подобен извод откриваме в родилната, погребалната и кален- дарната обредност на българите. В християнски план светци покровители на къртицата са св. Трифон и св. Атанас. Особено известна в народната медицина е и “къртичата болест”.

268 THRACIA XX

THRACIA PONTICA OF THE EMPIRES, THE RESIDENCES, THE MARKETPLACES AND THE POLEIS IN THE EUROPEAN SOUTHEAST

Kalin Porozhanov

1. THE EMPIRES. By the end of the 6th and particularly after the mid-5th century BC the Odrysian kingdom-basileia acquired an active role and fully integrated the international relations developing tendencies. These tendencies outlined the prevalence of states with centralized royal government over subject peoples (ethne) and over other poleis with non-royal, civic government. They determine the cultural and historic pattern of their interdependence and interconnectedness. This occurred first in Asia Minor in the 6th century BC, when the Lydian kingdom took control over the local ethne and the Hellenic poleis along the Anatolian shores and later on with the Persian kingdom, which inherited from Lydia the power over these same ethne and poleis. Since the end of the 6th and the first decades of the th5 century BC the Persian kingdom seeks to expand the geographical perimeter of its control by gaining a foothold in Europe too. The manifestation of these aims – apparent expansion of power outside their own ethnic boundaries and beyond and particularly the inclusion of poleis in the Lydian and Persian economy turn these kingdoms into Empires. They mark the beginning of an epoch, i.e. the proto-Hellenistic, when these tendencies got their full development up to the mid-4th century BC, and came to their final realization in the period between the years 20 of the 4th up to the years 20 of the 1st century BC, or the Hellenistic epoch proper. During these two centuries (mid-6th – mid-4th century BC) of the proto-Hellenism, the poleis on the coastal lines of the kingdoms-Empires gave up, each one to a different extend, their au- tonomies. The cause for that were their market economies, which had reached the peak in the development of commodity-money relations for those times. These intensive market-orientated city economies had to feed the Empires too. Since the mid-6th century BC onwards, just like Lydia and Persia in Asia Minor, the Odrysian kingdom in Southeastern Europe turned from an ethnic state, in which the king governed his own ethnos into an Empire. This Empire ruled also other ethne – in this case, some smaller Thracian ethnic states and Hellenic poleis on its own seashores, controlled by royal residences along these same shores or deeper in the continent, not far from the seas – the Thracian, the Black and the Sea of Marmara. Similar imperial developments in Southeastern Europe are observed also

269 Kalin Porozhanov to the West of the Odrysian basileia. They are related to the development of the Macedonian kingdom, from the middle of the 5th century BC, which also extended its rule over neighboring ethne and Hellenic poleis on and around the Chalkidike Peninsula in Northwestern Aegeis. But there lies the essential difference. While the Odrysian kings have their own royal residences along the seashores of the above mentioned seas, it took the continental Macedonian state more time and more efforts to impose on the Hellenic poleis for it had no foothold there. Although there were visible signs already at the times of Perdikkas (455/454 – 414/413 BC) and Archelaus (414/413 – 400/399 BC) to get the rule over some of the city-states on the Chalkidike and in Pieria, only the Macedo- nian king Philip (359 - 336 BC) will succeed to establish himself durably and incontestably on the shores through a successful rule/domination over the great and strategically important Hellenic poleis, first on and around the Chalkidike and later beyond its limits. The league of the city-states, or the so-called Delian symmachia, headed by Athens since 478 BC also turned into Empire. From the middle of the 5th century BC the symmachia-league became an arché-Empire. Athens’ imperial be- havior towards its allied poleis deprived them of their autonomy – in each case to different extend – as did before that Lydia and Persia to the poleis in Ana- tolia. Another important Hellenic Empire at that time was the Peloponnesian League, under the hegemony of Sparta. The third is the Boeotian Confederacy, headed by Thebes of Pelopidas and Epaminondas in the 4th century BC will be short lived, just in time to overpower Sparta, without leaving a memorable trace in the further political developments. Thus, in this political situation, the existing Empires – Hellenic or not – re- lieved the poleis along the seashores of Western Anatolia and Southeastern Eu- rope of their inherent features of the city-state organization, i.e. their autonomy. This fact has not passed unnoticed and controversially evaluated by the ancient authors. It has also been analyzed by the contemporary researchers of Antiq- uity, as it is presented in the capital Inventory of Archaic and Classical Poleis (Inventory 2004: 20). Great part of the poleis on the shores of the Odrysian basileia-Empire from the middle to the end of the 5th century BC are integrated – by their own free will or by force – as taxpayers in the Athenian Empire-arché. This continued throughout the first half of the 4th century BC and the Second Athenian Em- pire. The development of the economy in the Odrysian kingdom at the same time – the second half of the 5th and the first half of the 4th century BC – which transformed from ethnic into imperial demanded of the policy of the Odry- sian kings, to be taxed not only the ethne – those that have ethnic states, but the Hellenic poleis, situated along the basileia shores, also. Exactly as did the other abovementionned Empires. The taxation of the Hellenic poleis in cash, in the coins they emmited was indispensable for the Empires, since the taxable

270 THRACIA PONTICA OF THE EMPIRES, THE RESIDENCES, THE... subordinated ethnic states was in kind and in objects of highest value. And one more thing that should be noted: the imposition over the poleis with highly de- velopped comodity-money relations, opened their markets for the products of the royal economy and its exchange for money in cash, which entered either the treasury or were used in the political maneuvres outside the Empire proper. The empire and the poleis are the two essential historic characteristics of the Ancient world, from Asia Minor to Europe in the 1st mill. BC. They are in opposition, but coexist because of the mutually profitable realities on both sides. As a rule the Empires of the 1st mill. BC represent and develop the capture of greater and greater territories of exploitation of people and putting them into a relationship. This is a tendency in the social development originating in the 2nd mill. BC, then, seen through the Hittite Empire in Anatolia and Egypt - from the New Kingdom era. The poleis in the 1st mill. BC seem originally to be a happy exception of this rule. Because of the whims of the historical circumstances the royal institution in the ethnic societies of the future and yet unnamed Hellas has begun by the end of the 2nd – the beginning of the 1st mill. BC to loose momentum, sense and meaning and content in order to finally fade away as such. There, where is retained, it exists only nominally. This development took place in favor of the ever growing role of the National Assembly of the citizens, as well, as other governmental and judicial institutions in the polis world of Hellas, in process of constructing itself in the 8th – 6th centuries BC. In the developping poleis is born the reality of the the free citizens, who are not subjects to anyone and are governed by their own civic institutions, in which they are participate actively. In these developing poleis the ownership from communal turns mostly into private. Thus, free citizens of the polis appreciation personality, with its private ownership and initiative are among the most valuable achievements of the Hel- lenic world, the art on a human dimension to history. All this, in the 8th – 6th century BC by Greek displacement incorrectly referred to as colonization is accompanied by the proliferation of these achievements and values throughout the Mediterranean world. These newly resettled Hellenes created their cities on the shores of Europe, Asia and Africa which continued throughout the times to develop as poleis. The whole process of passage from ethnic to a polis form of state government is essentially finalized by the end of the 6th century BC. All the Hellenic poleis on the sea shores, no matter what form and variants of government they had adopted had their agora where intensive develop domestic and international trade. These were the cites where the commodity-money relations ran most intensively. The traditional ethnic economies of the Empires provided no such opportunities, thus the poleis had to find their way – peace- fully or by force – to the Empire’s economies. The Empires had enormous po- tentials as human resources and raw material, the poleis – market opportunities and a new social system, value freedom of the human person. Both sides were

271 Kalin Porozhanov indispensable to each other. Obviously, one polis can not fight with an Empire. The end of such a war is known in advance. But the Empires themselves have no interest in destroy- ing the poleis, for they needed them as smoothly operating markets and well functioning city centres. Therefore, both the historical and cultural context and interdependence require the polis, seeking to retain their autonomy, to seek protection and military protection from neighboring Empires, and they give it to them and to provide it. In order to gain from this situation, the Empires let be to a great extend the autonomy in the government and the development of their subordinated poleis. This, as demonstrated, it is because of the polis markets with highly commodity-money relations and urban forms of life. This could be observed also in the cases of Lydia, Persia and the Athenian Empire, regarding its member cities. The rulers of the Odrysian basileia in Southeastern Europe followed in their footsteps.

2. THE RULERS’ RESIDENCES. Herodotus describing the 429 BC expedition of Darius 1st against Hellas mentions that the Persian fleet left Ionia and headed for the Hellespont, where it overtook the entire left coast, while the cities on the right were submitted by the Persian land troops; here he adds that in Europe on the Hellespont there are the Chersonese, where there are many poleis, and Perinthus, and the fortresses of/by Thrace, and Selymbria, and Byzantion (Hdt. 6. 33.1). It is clear that for Herodotus the Hellespont as a geographic notion includes not only the channel of the Dardanelles, but also the Sea of Marmara. With this account he declares that at that time the Thracian Chersonesos was still spotted with numerous poleis although it is well-known that from the middle of the 6th century BC these shores were dominated by the Graeco-Thracian Miltiades state, it was under the influence of Athens. On the European coast of Herodotus’ Hellespont, i.e. the northern shores of the Sea of Marmara were the three largest poleis: Perinthos, Selymbria and Byzantion. But here Herodotus is discriminate and adds the fortresses of/by Thrace. Now, which are these fortresses and why are they mentioned apart from the Hellenic poleis? Pseudo-Skylax enumerates the Thracian fortresses beyond the Chersonesos as Leuke Akte, Teiristasis, Herakleia, Ganos, Ganias, Neon Teihos, Perinthos polis and harbour, the fortress Damnion, Selymbria polis and harbour (Pseu- do-Skylax 67). This enumeration goes from Southwest to Northeast following the European coast of the Sea of Marmara and the fortresses and the poleis with ports are beyond the Hellespontic coast of the Thracian Chersonesos. Before this excerpt on the Thracian fortresses on the northern shores of the Sea of Marmara, other poleis, such as Alopekonessos, Araplos, Eleusa, Mady- tos, Sestos, Kresa, Kritote, Paktie on the Thracian Sea and also the aforemen-

272 THRACIA PONTICA OF THE EMPIRES, THE RESIDENCES, THE... tioned Perinthus and Selymbria on the Sea of Marmara, are marked by Pseudo- Skylax as polis with harbour. Besides poleis he mentions also emporia, such as Deire, Zone, Drys, et al. Amongst the other settlements on the Thracian Sea only Doriskos is listed as fortress. All the rest are poleis and emporia. With one exception: on the fortresses of the Ainosites, listed after Ainos, polis with harbour. Here Pseudo-Skylax on the Hellenic fortresses explicitly mentions to which city-state they belonged, in this case – to Ainos. Elsewhere, in the case of the fortress Damnion, he doesn’t bother to elaborate whom it belonged to. But since it is not explicitly said that the fortress was Thracian and being in- serted between Perinthus and Selymbria, two poleis with harbours, one should assume it was Hellene. It is to be noted that the fortresses on the Sea of Marmara listed after the Thracian Chersonesos in northeastern direction are mentioned by Pseudo-Ski- laks not explain what a polis who is, and says that they are Thracian. Appar- ently they have being conceived rather as Thracian fortresses-residences on the northern Propontic shores. By the way, I couldn’t retain myself not to indicate that the editors of The Athenian Tribute Lists categorically declare, that The western half of this coast (north shore of the Propontis – K.P.) was normally under the direct control of the Odrysian kings (ATL I: 482). It stands to reason that the Odrysian rulers exercised control and imposed taxes on the Hellenic poleis and emporia on the Propontis based in these same fortresses-residences mentioned by Pseudo- Skylax. The discovery in 1986 of the Treasure of Rogozen, in the village by the same name, Vratza district gave the opportunity to Alexander Fol to localize 6 Odrysian residences in the Thracian Southeast, the names of which became known from the inscriptions on the royal silverware, i.e. Apros, Beos, Beos Kainos, Geistoi/Gestos, Ergiske, Sauthaba/Sauada (Фол 1987: 1-3). Later on (Fol 2000: 91-99) he added another 10 Odrysian royal residences, excerpted from the written sources: Kabyle, Masteira, Drongilon, Myrtiske, Kypsela, Doriskos, Mokarsos, Ganos and Ganias, Serreion Teichos, Hieron Oros. The number of these 16 residence – Thracian fortresses is confirmed as outlining the nucleus of the Odrysian state by Dimitar Popov too (Попов 2007: 203-205). To these one should add about 10 more, which are either on or connected to the Sea of Marmara, the Thracian or the Black Seas. (Порожанов 2008: 137-144; Porozhanov 2009: 255-270). All of them are known residences and could be grouped as follows: – on the Sea of Marmara, from the Thracian Chersonesos to the North- east: Leuke Akte, Teiristasis/Tiristasis, Herakleia, Orni, Ganos and Neon Teichos/Heraion Teichos. Here lies, dominating the Propontis, Ganias – the Sacred Mountain of the Odrysae, known to the Hellenes as Hieron Oros. Somewhere there, between Ganos and Serreion Teichos were Ergiske and

273 Kalin Porozhanov

Myrtenon/Mirgiske. To the North/Northwest of Hieron Oros were Apros and Beos Kainos. On the continent, north of Perinthos, about 10 km deeper inland was Beos and another 20 km inside – Mokarsos. There were 8 coastal residences and another 4 deeper inland, or 12 in all; – on the Thracian Sea: to the East of Maroneia there were Ismaros, Ser- reion Teichos on the cape by the same name, projecting into the sea between Ismaros and Doriskos and Doriskos proper, on the right bank of the delta of the Maritsa River. About 20 km to the North of Doriskos, on the left bank of the river was Kypsela and Geistoi/Gestos – another 60 km to the North of that one. Another 20 km further north, in the water-catchment area of the rivers Maritsa, Arda and Tundzha was Odrysa/Odrysia. To the East/Southeast from Doriskos was Sauthaba/Sauada, which lies on the continent and dominates the Melas Bay and the Thracian Chersonesos. Thus, the Odrysian kingdom had on north the Thracian Sea 3 coastal and 4 continental residences, or 7 in all; – on the Black Sea: entrance to the Pontus, or the mouth of the Bosporus – Phineon-Phinopolis, then Salmydessos on the Southwestern Black Sea coast and the continental line is Byza/Byze. Here, on the Western Black Sea coast, to the north-west of Apollonia and to the south-west of Mesambria is another, archaeologically attested residence-sanctuary on the Shiloto Peak near Burgas (Кияшкинa, Карайотов 2000: 58-61; Карайотов 2004: 10-12). There is reason to believe that the Odrysian paradynasts or sub-paradynasts resided here – the Inscription from Mesambria (the end of the 4th-early 3rd century BC) features the names of five of them: Mopsiestas, Tarouthinas, Medistas, Kotys and Sada- las, succeeding each other. The inscription in question had been made to honor Sadalas, a Thracian coastal ruler: it announces the privileges bestowed on him by the polis and its financial obligations towards him. (Гълъбов 1950: 7-22; Mihailov G., 1970: 257-262, № 307). The residences here are 3 coastal and 1 continental, or 4 in all; – in the upper Thracian Plain: by and on the bend of the Tundzha River, the northernmost were Drongilon and Kabyle, to the south and Northwest of the water-catchment area of the rivers Maritsa, Arda and Tundzha was Mas- teira, or 3 in all. By the way, judging by the texts in Herodotus (Hdt. 7. 137) and Thucydides (Thuc. 2. 67, 1-3) Bisanthe was undoubtedly used as an Odrysian royal residence during the second half of the 5th century BC at the time of king Sitalkes (444 – 424 BC). The authors mention that site in connection with the royal administration taking hostage a Spartan diplomat set out on a mission to Persia from that place. It is also attested for the times of king Medokos/Amadokos 1st (405/404 – 387/386 BC), represented by his paradynast Seuthes (2st) (401/400 – 387/386 BC) in Xenophon (Xen. Anab. 7. 5, 8), who mentions that he held as Thracian the nice coastal fortresses Bisanthe, Ganos and Neon Teichos. Particularly significant is the fact, that the archaeological investigations lead

274 THRACIA PONTICA OF THE EMPIRES, THE RESIDENCES, THE... on the territory of the polis-emporion Zone-Mesambria proved some strong Thracian presence there. It is illustrated not only by the quantities of Thracian earthenware found on site, but also by the Thracian anthroponyms, scratched on numerous potshards along with other findings, in the nearby temple of Apol- lo (Tsatsopoulou 1997: 615-630; 2001: 27; 2009: 1-2; Parissaki 2002: 465). Thracian names are to be found also on some stone blocs re-used in the building of the western fortress wall. There has been also found a stone slab bearing a bilingual inscription, in Greek and in Thracian (Brixhe 2006: 121-124; Tsatsopoulou 2009: 1-2). These facts let us assume that the presence of the Thracians there had been non negligible and that both languages – the Greek and the Thracian – had been equally in use in the religious as well as in the political life of the polis (Tsatsopoulou 1997: 615-630; 2009: 1-2; Ilieva 2007: 219; Matsas 2007: 387-402), as languages of a community which spoke Greek, Phrygian and Thracian (Порожанов 1998: 49; Brixhe 2006: 121-146). All this suggests with high probability that the Thracian kings had been in control of the residence and thus laid hand on the emporion in the 5th – mid-4th century BC, incorporating it in the Odrysian kingdom-empire in order to profit from the commodity-money relations and its market functions. Thus, together with Bisanthe and Zone-Mesambria, the coastal residences of the Odrysian basileia add up to 16; with the continental ones – to 28. The location of these 28 ruler’s residences outlines the essential part of the seashores over which the Odrysae could impose themselves either through di- plomacy or by sheer force. It illustrates beyond doubt that the shores they held were in the Western and middle part of the Northern Sea of Marmara region, mostly by and around Hieron Oros/Ganias, the Eastern part of the Thracian Seashores and the Southwestern Black Sea coasts with the input of the Pontus – at the Northern mouth of the Bosporus. It is obvious that along these coasts bordering the Odrysian kingdom there were not only Hellenic poleis but also a good number of ruler’s residences backed by others deeper inland. It is particularly important that the Odrysian basileia had and maintained residences or its own on the coasts of the seas – the Black, Thracian and the Sea of Marmara, through which it kept in touch with near and relatively faraway/distant Hellenic poleis and emporia in order not only to tax them, but to help themselves to their commercial outlets. In these foreposts of the Odrysian kingdom the ruler’s power was generated, they could gather taxes from their Thracian subjects as well as the Hellenic poleis. Speaking of the military and political activities led by the ruler’s residences it is proper to quote (Pseudo-Aristot. Oecoпom. 1351 A 22-27) on the relations between the Odrysian king Kotys 1st and the polis Perinthos, which clearly indicate that he (Kotys) kept manned garrisons of his own in these residential sites.

275 Kalin Porozhanov

Undoubtedly, keeping military garrisons there was a rule not only for Kotys but for all other Thracian kings. The manpower garrisoned there they can suc- cessfully control the subject to over the subordinated territories and seashores.

3. THE POLEIS-EMPORIA AND THE THRACIAN MARKETPLAC- ES. At the time the Thracian kingdom-basileia began to manifest itself as am empire by the middle of the 5th century BC, the Delian symmachia founded by Athens developed as an empire-arché. The social and political changes in both basileia and arché layed their imprint on the social and economic parameters in the relations between the two parties in the process in which the Greek coastal cities were the main players (Picard 2007: 466-467). These changes manifested themselves in the increased trade and in the enforced taxation of the subordinated poleis and ethne. But the poleis these two empires wanted to rule over were the same, up to a point. They were localized on the basileia’s seashores, although most of them were members of the arché. Otherwise, the relations of the Odrysian kings were, to a certain extent, not only with the poleis as such on the confines of their kingdom, but relations approved also by Athens as head of the empire- arché. It is one thing to collect taxes and another to use the markets of the poleis too. Taxes were levied either by force or by law, based on a treaty signed with the leader Athens. The use of the markets, though, is laying on different basis. Essentially, the larger and stronger poleis opened their markets to the Odrysian empire in order to benefit from its raw materials, keeping to a greater extent their autonomy. The smaller and weaker ones were fully, or almost, dependent on the Thracian rulers. The Odrysian kings used as currency in these markets money of the polis, but what is significant – and they cut themselves and use their coin issues. Speaking about the high tribute, paid to Athens – and in some years to the Odrysian royal court – by Abdera, Ainos and Maroneia Russell Meiggs (Meiggs 1972: 269) specifically mentions that the prosperity of these cities depended much on their relationships with the Odrysian kingdom. And that was only too natural. In the written sources some of the poleis on the Odrysian shores are mentioned as emporia, i.e. marketplaces. These usually were relatively small cities over which the Odrysians could and did easily impose. According to the Athe- nian Tribute Lists such could easily be Deire, Sale, Zone and Drys on the shores of the Thracian sea, Daunion Teichos, Didymon Teichos, Bisanthe and Serreion Teichos on the coasts of the Sea of Marmara – these poleis-emporia were members of the arché and paid Athens next to nothing. The scanty data preserved in this invaluable source give us implicitly reason to assess when and to what amounted the taxes they probably paid to the Odrysian court. Being included within the boundaries of the Odrysian empire, they certainly were used as its commercial outlets too.

276 THRACIA PONTICA OF THE EMPIRES, THE RESIDENCES, THE...

In this context particularly meaningful is the testimony of Demosthenes, who said that the Odrysian king Kersebleptes (359 – 341 BC) predatory robs the Thracian Chersonesos: his yearly income from that land, when it was at peace, was no more than 30 talents, when it was at war not even a talent; besides, Kersebleptes receives from its emporia, who ruled it, would be blocked as ports, more than 200 (or according to other sources more than 300 – K.P.) talents yearly income (Demosthen. 23. 110). These emporia, who ruled it, would be blocked as ports, but only for Athens. These allegations of Demosthenes’ indicate without any doubt that the Odry- sian king had used them precisely as ports, i.e. as locations where an intensive trade was taking place and to the benefit of that one who ruled over them, in this case – the Odrysian king Kersebleptes and not Athens. These emporia of his are mentioned by Demosthenes apart from the poleis on the Thracian Cher- sonesos and thus they should be localized on the shores of the Sea of Marmara and the Thracian Sea – and why not – on the coasts of the Black Sea. The sum of 200 or 300 talents levied by this Odrysian king is very impressive, since it was collected excclusively from his emporia, not taking here into account the bigger poleis. This sum represented half or three-quarters of the 400 talents entering each year the treasury of the great Odrysian kingdom at the times of king Seuthes 1st (424/423 – 405/404 BC) levied from both the Hellenic poleis and emporia on the seashores under his control and the subordinated Thracian peoples/ethne (Thuc. 2. 97, 3). Thus it appears that ruling mostly over the emporia was of the highest interest for the Odrysian basileia. Moreover, to maintain the functioning of the emerging imperial economy fully, due to lack of Hellenic poleis ruled coastal and emporia kings of mighty Odrysian basileia offset by the establishment and maintenance of new market centers – emporia – on their lands. These turned out to attract a mixed population. At those times, when it manifested itself as an empire i.e. from the middle of the 5th to the middle of the 4th centuries BC and after, there could be counted up about 20 new marketplaces-emporia (Velkov, Domaradska 1994: 1-15; Bouzek, Domaradska 2002: 391-398; Bouzek 2005: 1-8; Archibald 2005: 9-12; Domaradska 2005: 19-26). Such marketplaces-emporia can be seen in northern Greece, North of Maro- niea, on the sites of Lenos and Strimi near Komotini as well as on those near Makri and Plotinopolis. As such are also considered the sites in Southeastern Bulgaria – those near Mezek, Simeonovgrad, Gorno Belovo, Parvenez, Asen- ovgrad, Ardzos (Bouzek, Domaradska 2002: 391-398, Fig. 2). Most likely, it can be said about the impressive sites of the investigated large settlements in the upper Stryama valley, between the Balkan range and Sredna Gora mountain, by the present day villages of Vasil Levski and Domlyan near Karlovo, featuring local and imported Greek earthenware dated to the 5th – 4th centuries BC and inhabited by Thracians as well as by Hellenes. Their inves-

277 Kalin Porozhanov tigator supposes they could be defined as political and administrative centres where considerable trade was going on (Кисьов 1994: 104-110). The emer- gence of the settlement by the village of Vasil Levski in particular is considered to be related to the Odrysian state and for some political reasons had been developed as an urbanized centre with mainly residential character (Попов 2002: 72-76). To this I should add that these settlements were within the limits of the Odrysian basileia at the time of its imperial period. In this same case falls another such actively functioning from the first half of the 5th to the middle of the 4th centuries BC emporion deep in the lands of the Odrysian kingdom – to the South of the Balkan range, at the Southern foots of Sredna Gora mountain, on the left bank of the Pyasachnik River, left conflu- ent of the Maritsa River, near the village of Krastevich, Hissarya municipality (Маджаров, Танчева 2008: 217-220). It has been dated from the second half of the 5th century to the end of the time of the great Thracian king Kotys I (383/382 – 360/359 BC). The investigations on the site proved that the emporion had been founded already at the times of Teres 1st or Sparadokos at the latest. Such is the case of the emporion near the village of Vetren, Pazardzhik district, from the end of the 5th to the end of the 4th centuries BC, on the Hebros (Maritsa) River in Thrace. Revealed by archaeological excavations, it was called Emporion Pistiros after the inscription and the coins found on its site (Домарадски 1994: 44-52; Domaradska 2005: 19-26; Bouzek, Domaradzka 2007: 86-94; Гоцев et al. 2008: 202-211). It had emerged and developed as a urban centre because of its commercial, production and transporting functions (Попов 2002: 92) and validated within the basileia by decree of the said Odry- sian King Kotys 1st. In this context particularly interesting are the results of the archaeological excavations conducted for many years near the village of Prilep by Karnobat. They give us reasons to believe that at the very beginning of the 6th century BC there existed at least two considerable centres – settlements or trading/ transportation outposts … which were the link between Apollonia … and the lands to the west and to the north of Karnobat. It cannot be excluded that the imported artifacts and part of the goods from the investigated graves from the 6th – 5th centuries BC in this region were acquired thanks to the participation of the local aristocracy in this distribution of goods coming from and going to Apollonia. (Георгиева, Момчилов 2010: 13). This is one more excellent example of actively functioning marketplaces with connection to the seas and with the strategic trade routes through the Eastern Balkan Range passes and which were undoubtedly included within the limits of the Odrysian kingdom in the 5th century BC. Thus about 15 mixed marketplaces–emporia could be enumerated deep inland of the Odrysian kingdom-empire. Similar to these are the marketplaces–emporia on the Western Black Sea

278 THRACIA PONTICA OF THE EMPIRES, THE RESIDENCES, THE... coasts, as, for instance those on the coast of Burgas in the northern district of Izgrev and in the southern Pobeda and those by the Burgas’ Mineral Baths. These have been registered, archaeologically perfectly documented and with proofs for their existence throughout the Antiquity, intensively functionning as marketplaces on the seashore, under the tight control of the Thracian rulers – paradynasts or sub-paradynasts – of the Odrysian king, residing in the fortified residence-sanctuary on Shiloto Peak of the low mountain range between the lake of Burgas and Mandra lake also known as Cherni Vrah (Кияшкина, Карайотов 2000: 58-61; Карайотов 2004: 10-12; Гюзелев 2009: 98-101). About 10 km deep inland, to the Northwest of Burgas and to the West of the town Pomorie were the ancient Aquae Calidae, or the present-day Burgas’ Min- eral Baths, undoubtedly another marketplace and regional cult centre of the local Thracians related to the curative virtues of the hot waters. This is one more example corroborating the fact that the contacts with the sea and the trade were backed by the active functioning of the marketplace dominated by the above mentioned Thracian residence-sanctuary (Balabanov 1990: 34-38). There is no way the nameless up to now Thracian coastal settlement situated in the Gerena locality, to the west of the town of Pomorie and sea outlet most probably by the cape Krotirion. The publication of the results of the investigations lead there prove that life on that site had begun in the 8th century BC and continued throughout the Antiquity of which testify the ruins of stone walls and quantities of local and imported Greek earthenware (Стоянов 1993: 17-25; Гюзелев 2009: 95, 228). Not only internal and coastal Thracian auctions with mixed populations such as those listed, but the actual Hellenic emporia the sea coasts, but as far as possible and larger poleis situated thereon, also controlled by the Odrysian regal residences, for their marketing functions related to the accelerated development of commodity-money relations in those centuries.

4. POLEIS ON THE SEASHORES OF THE ODRYSIAN KINGDOM IN THE ATHENIAN TRIBUTE LIST The Northern Sea of Marmara Byzantion (ATL I: 250-251). It is highly probable that in that Sparadokos received taxes from Byzantion for 1 year – 448/447 BC – or possible 2 years, up to 447/446 BC which was the difference in the reduction of the tax to Ath- ens, amounting to about 5 talents or more. Selymbria (ATL I: 400-401, 541). The years with highly probable payments to the Odrysian royal court represented the differences in the reduction of the tax to Athens, from 443/442 up to 439/439 BC: 1 talent for 5 years, 4 talents and 5,100 drachms for 4 years, which is almost 5 talents; 9 years in all, under Sitalkes. Daunion/Damnion Teichos (ATL I: 260-261, 480). Payments by its popu-

279 Kalin Porozhanov lation to the arché were possible for 14 years, though not reliably attested. Pay- ments to the Odrysian royal court are only assumed, being probably equivalent to the tax paid to Athens: the symbolic amount of 1000 drachms. Perinthos (ATL I: 374-375). Probable payment to the Odrysian royal court is argumented on the basis of the difference in the reduction of the tax to Athens of 9 talents and 4,485 drachms, i.e. almost 10 talents for 1 year (432/431 BC), but it is assumed for another 3 years (436/435, 434/433 and 429/428 BC), during the reign of Sitalkes as well, which are about undisputed year of tax taken. Didymon Teichos (ATL І: 262-263, 481). During the 13 years of symbolic payments to Athens of 1000 drachms, it is assumed that the strong Odrysian kingdom also collected at least another 1000 drachms a year from the polis, but this remains hypothetical for lack of reliable evidence. Bisanthe (ATL І: 246-247, 475-476). The name is absent from the respective panels for 4 years that have been reliably attested for non-payment of tax to Athens, i.e. for the years 443/442, 442/441, 435/434 and 433/432 BC. This is considered to be a sign that during these 4 years it was perfectly possible for the Odrysian king Sitalkes to have received that tax from the city. Having in mind the tax evaluation of Bisanthe made by Athens for the years 425/424, 421 and 410/409 BC, it probably amounted to 2 talents. Serreion Teichos (ATL І: 398-399, 545-546). The 4 years, 443/442, 442/441, 435/434 and 433/432 BC when its name was absent from the entire panels reliably attest non-payment to Athens. The payment was probably to Sitalkes during that time. The assumed payments to the Odrysian royal court amounted probably to 1000 drachms or 2 talents, on the analogy with the payments to Athens by the similar Daunion Teichos, and 2 talents – with the nearby Bisanthe. The Thracian Sea Deire (ATL І: 260-261, 480). The 4 years, 443/442, 435/434, 432/431 and 430/429 BC when its name was absent from the entire panels are interpreted as uncertain payment to Athens, and are assumed as probable payments to the Odrysian royal court under Sitalkes. The probable tax paid by Deire to the Odrysians was 1000 drachms or 2 talents by analogy. Ainos (ATL I: 220-221, 465). For 7 years, 446/445, 445/444, 444/443, 443/442, 442/441, 441/440 and 440/439 BC the tax paid by the polis to Athens was reduced from 12 to 10 talents, for the year 436/5 BC – from 10 to 4 talents, and for 3 years, 435/434, 432/431 and 430/429 no payments were effected to Athens, because the citizens of Ainos are totally absent as compliant taxpayers from the respective panels. Hence this suggests with a high degree of probability that Ainos paid taxes to the Odrysian kings for 11 years: 2 payments of about 2 talents each to Sparadokos and 9 years payments to Sitalkes: about 2 talents for 5 years, about 4 talents for 1 year, and about 10 talents for 3 years. Samothrace (ATL I: 394-395, 544). The tax paid was of unidentified amount for the years 442/441 and 441/440 BC. There was reduction of the tax as fol-

280 THRACIA PONTICA OF THE EMPIRES, THE RESIDENCES, THE... lows: 2 talents for the year 440/439, 4 talents for the year 430/429 and 4 or ? talents for the year 429/428 BC. Thus, Samothrace most probably paid taxes to the Odrysian royal court for 3 years under Sitalkes. Sale (ATL I: 394-395, 544). On the basis of the absence of its name from the entire panels for the years 443/442, 435/434, 432/431 and 430/429 BC, it is certain that Sale paid nothing to Athens. This suggests probable payments to the Odrysian royal court under Sitalkes. On the basis of a comparison with Samothrace it may be assumed that the tax paid to the Odrysian king amounted to about 2 talents. Zone (ATL I: 278-279). On the basis of the absence of its name from the panels for the years 443/442, 435/434, 432/431 and 430/429 BC, it is certain that Zone paid nothing to Athens. This suggests effective levying of taxes to the Odrysian king Sitalkes. By analogy, the tax imposed by the Odrysae was most probably about 2 talents. Drys (ATL I: 266-267). On the basis of the absence of its name from the panels for the years 443/442, 435/434, 432/431 and 430/429 BC, it is certain that Drys paid nothing to Athens, probably contributing a tax to the Odrysian kingdom. The tax to Athens, as seen from the evaluation of the tribute, was 1 talent for the year 421/420 BC. During these 4 years it was most probably around 1 talent to the Odrysian royal court under Sitalkes. Maroneia (ATL I: 338-339, 489). Based on the difference in the tax reduction of 10 talents paid to Athens for the year 436/435 BC one could make the assumption that these payments were directed to king Sitalkes. For the year 432/431 BC Maroneia is absent from the lists, which should be considered as non-payment of 10 talents to Athens and consequently – to the Odrysian king. For the year 429/428 BC the tax to the arché was paid, but it is not evident weather it amounted to 3 talents only; most probably another 7 were directed towards Sitalkes’ treasury. Such is the case for the year 418/417 BC too. The total duration of the tax payments to the Odrysian royal court was assumed to be 3 years, of which there is proof only for the year 432/431 BC. Dikaia (ATL I: 264-265; 517). In view of reductions observed in the payments to Athens it is assumed with a high degree of probability that the Odry- sian kingdom received the differences amounting to about 1000 drachms for the years 446/445 and 445/444 BC, for the year 443/442 BC – about 3000 drachms, and for the year 430/429 BC that was probable but not completely certain. These were 2 years under Sparadokos and 1 year under Sitalkes. Abdera (ATL I: 216-217; 463; Meiggs 1972: 550-551). On the basis of the absence of its name from the panel for the respective year and the reductions of the tax paid to Athens, the most probable tributes to the Odrysian royal treasury for 4 years were as follows: about 15 talents for the year 443/442 BC and about 5 talents for the years 432/431, 430/429 и 429/428 BC. In total, the non-payment of taxes to Athens looks like this:

281 Kalin Porozhanov

The Northern Sea of Marmara tax area: Byzantion – 5 talents and more; Selymbria – 1 to 5 talents; Daunion/Damnion Teichos – 1000 drachms (?); Perinthos – 10 talents; Didymon Teichos – 1000 drachms (?); Bisanthe – 2 talents; Serreion Teichos – between 1000 drachms and 2 talents. The Thracian Sea tax area: Deire – between 1000 drachms and 2 talents; Ainos – between 2 and 10 talents; Samothrace – between 2 and 4 talents; Sale and Zone – 2 talents each; Drys – 1 talent; Maroneia – between 7 and 10 talents, Dikaia – between 1000 and 3000 drachms; Abdera – between 5 and 15 talents. It turns out that the 16 poleis didn’t pay Athens in total about 40–50 talents per year, and which most probably entered the treasury of the Odrysian court. As it appears from the payment and the non-payment of taxes to Athens, the bigger and stronger poleis such as Byzantion, Selymbria and Perinthos on the Sea of Marmara and Ainos, Samothrace, Maroneia and Abdera on the Thra- cian Sea, although members of the arché were relatively free poleis, independent up to a point from the assumed domination of the Odrysian basileia over them, with the exception of Selymbria on the Sea of Marmara and Ainos on the Thracian Sea. The lesser ones, though, such as Daunion Teichos, Didymon Teichos, Bisanthe and Serraion Teichos on the northern Propontis and Dikaia, Drys, Sale, Zone and Deire on the Thracian Sea also enjoyed some relative autonomy, but by being just emporia were probably to a higher degree exploited by the Odrysian state-empire. In such a case they would function according to their common interests and take into account to a lesser degree the interests of the Athenian arché. In this context one should stress that the most important role in the policy of the Odrysian kings played the coastal residences: on the northern Propontis, near Ganias – Leuke Acte, Tiristasis, Herakleia, Orni, Ganos, Neon/Heraion Teichos, on the Thracian Sea Coast – Doriskos, Serreion Teichos and Ismaros, on the Southwestern Black Sea Coast – Phineon–Phinopolis, Salmydessos and probably that one by the Shiloto Peak near Burgas. Without doubt it is from these residences, but also by others and by others that we still do not know, broadcast strongest impulses of statesmanship Odrysian kingdom. That is why they may be considered as the factor imposing the Odrysian rule over the coastal poleis, to a higher degree and for longer duration over the closer and weaker poleis-emporia, to a lesser degree and for shorter time – over the furthest and strongest.

LIST OF CITED LITERATURE

Георгиева, Р., Д. Момчилов. 2010: Проучвания на тракийската култура в Кар- нобатския край в периода 1996 – 2007 г. – В: Югоизточна България през ІІ-І хил. пр.Хр. Книгоиздателство ЗОГРАФ. Варна, 7-14. Гоцев, Ал. et al. 2008: Археологически проучвания на емпорион Пистирос

282 THRACIA PONTICA OF THE EMPIRES, THE RESIDENCES, THE...

край гр. Ветрен, община Септември. – АОР през 2007. София, 202-211. Гълъбов, Ив. 1950: Един новооткрит надпис от Несебър. – Известия на На- родния музей, Бургас, т. 1, 7-22. Гюзелев, М. 2009: Западният Понт между Емине и Босфора през първото хилядолетие пр. Хр. Бургас, Домарадски, М. 1994: Емпорион Пистирос в Тракия. – В: Поселищен живот в Древна Тракия, ІІІ международен симпозиум „Кабиле”, 17-21 май Ямбол, 1993. Ямбол, 44-52. Карайотов, Ив. 2000: Месамбрия и владетелите на Крайбрежна Тракия (спо- ред нумизматични данни). – Известия на Народния музей Бургас, 3. (= Studia in honorem Ivani Galabov), 66-82. Карайотов, Ив. 2004: Бургас – пристанището на тракийските царе. – Море, Национално маринистично списание. Бургас, година ХІІ, 9-10, 10-12. Кисьов, К. 1994: Някои аспекти на селищното развитие в горното течение на река Стряма през Късната желязна епоха. – In: Поселищен живот в Древна Тракия. ІІІ международен симпозиум „Кабиле”, 17-21 май Ямбол, 1993. Ямбол, 104-110 Кияшкина, П., Ив. Карайотов. 2000: Светилище на върха. – In: Бургас – веч- ното пристанище. Бургас, 58-61. Маджаров, М., Д. Танчева. 2008: Археологически разкопки на селище от V-ІV в.пр.Хр. при с. Кръстевич, община Хисаря. – АОР през 2007. София, 217- 220. Попов, Д. 2007: Тракийските царе. Поведение и превъплъщения. Издателска къща ЛИК. София, 252 p. Попов, Хр. 2002: Урбанизация във вътрешните райони на Тракия и Илирия през VІ–І в. пр. Хр. София, Порожанов, К. 1984: Сведението на Диодор за надмощията по море в Егей- ския басейн през ХІІІ - VІІІ в. пр. н. е. – Векове, 2, 19-22. Порожанов, К. 1998: Общество и държавност у траките средата на ІІ – нача- лото на І хил. пр. Хр. (в контекста на палеобалкано-западномалоазийската общ- ност). София, 208 p. (= Studia Thracica, 6). Порожанов, К. 2008: Крайбрежни резиденции на одриските царе на Тракий- ско, Мраморно и Черно море. – Анали, 2-4, 137-144. Стоянов, Т. 1993: Археологически данни за неизвестно тракийско селище край Анхиало (Поморие). – Археология, 3, 17-25. Фол, Ал. 1987: Опит за локализация на селищата от Рогозенските надписи. – Археология, 3, 1-3. ATL = Meritt, B. D., H. T. Wade-Gery, M. F. McGregor. The Athenian Tribute Lists. Harvard University Press. Cambridge, Massachusetts, 1939-1953, Vol. I-V. Archibald, Z. 2005: Pre-Roman Cities in Thrace and the notion of civic identity. – In: BAR International Series 1350. The Culture of Thracians and their Neighbours. Proceedings of the International Symposium in Memory of Prof. Mieczyslaw Domaradski, with a Round Table “Archaeological Map of Bulgaria”, Edited by Jan Bouzek and Lidia Domaradzka. Oxford, 9-12. Balabanov, P. 1990: The cities of Ancient Thrace before the Campaigns of Philip II. – In: Terra Antiqua Balcanica, V. Sofia, 34-41.

283 Kalin Porozhanov

Bouzek, J. 2005: Urbanization in Thrace. – In: BAR International Series 1350. The Culture of Thracians and their Neighbors. Proceedings of the International Symposium in Memory of Prof. Mieczysław Domaradski, with a Round Table “Archaeological Map of Bulgaria”, Edited by Jan Bouzek and Lidia Domaradzka. Oxford, 1-8. Bouzek, J., L. Domaradska. 2002: More than 300 Talents from the Emporia for Kersobleptes (With Reference to Demosthenes’ Against Aristocrates 110). – In: Thrace and the Aegean. Proceedings of the Eighth International Congress of Thracology, Thrace and the Aegean, Sofia-Yambol, 25-29 September 2000, Vol. I. Sofia, 391-398. Bouzek, J., L. Domaradzka. 2007: The Greek Emporion Pistiros Near Vetren Between Greater Powers: 450-278 BC. – In: Thrace in the Graeco-Roman World. Proceedings of the 10th International Congress of Thracology, Komotini – Alexandroupoli, 18-23 October 2005. Athens, 86-94. Brixhe, C. 2006: Zone et Samothrace: lueurs sur la langue thrace et nouveau chapitre de la grammaire comparée?. – Comptes rendus des sciences de l’Académie des inscriptions et belles-lettres (CRAI), Janvier-Mars 2006. Paris, 121-146. Domaradska, L. 2005: Graeco-Thracian relations in the Upper Maritza ??? valley (5th-4th c. BC) (based on epigraphic evidence). – In: BAR International Series 1350. The Culture of Thracians and their Neighbors. Proceedings of the International Symposium in Memory of Prof. Mieczyslaw Domaradski, with a Round Table “Archaeological Map of Bulgaria”, Edited by Jan Bouzek and Lidia Domaradzka. Oxford, 19-26. Fol, Al. 2000: Odrysische Siedlungsorte unter Kotys I und Kersebleptes. – Thracia, 13. Studia in memoriam Velizari Velkov. Serdicae, 91-99. Ilieva, P. 2007: Thracian-Greek óõìâßùóéò on the Shore of the Aegean. – In: Thrace in the Graeco-Roman World. Proceedings of the 10th International Congress of Thracology, Komotini – Alexandroupoli 18-23 October 2005. Athens, 212-226. Inventory 2004 = An Inventory of Archaic and Classical Poleis. An Investigation Conducted by The Copenhagen Polis Centre for the Danish National Research Foundation. (Eds. M. H. Hansen and Th. H. Nielsen). Oxford University Press, 1396 p. Matsas, D. 2007: Archaeological Evidence for Greek-Thracian Relations on Samothrace. – In: Thrace in the Graeco-Roman World. Proceedings of the 10th International Congress of Thracology, Komotini – Alexandroupoli 18-23 October 2005. Athens, 387-402. Meiggs, R. 1972: The Athenian Empire. Clarendon Press. Oxford, (1972; 2002), 632 p. Mihailov, G. 1970: Inscriptiones Graecae in Bulgaria repertae, Vol. I Inscriptiones orae Ponti Euxini. Serdicae, MCMLXX. Parissaki, M.-G. 2002: Greeks and pre-Greeks in Society of Abdera. The Evidence of Prosopography and Omomastics. – In: Thrace and the Aegean. Proceedings of the Eighth International Congress of Thracology, Sofia – Yambol, 25-29 September 2000, vol. I. Sofia, 463-468. Picard, O. 2007: Esquisse d’une histoire des rapports économiques entre Grecs et Thraces. – In: Thrace in the Graeco-Roman World. Proceedings of the 10th International Congress of Thracology, Komotini – Alexandroupoli 18-23 October 2005. Athens, 464- 473. Porozhanov, K. 2009: The Residences of the Odrysian Rulers. – Thracia, 18,

284 THRACIA PONTICA OF THE EMPIRES, THE RESIDENCES, THE...

In Memory of Alexander Fol. Professor Alexander Fol Centre of Thracology, Eyes Advertising Agency. Sofia, 255-270. Tsatsopoulou, P. 1997: Excavations at Aegean Mesembria in the last decade. – In: Thrace Ancienne. Actes du 2-e symposium international des etudes Thraciennes, Vol. 2. Komotinti, 615-630. Tsatsopoulou, P. 2009: Archaeological site of Zone. Informations. Editing and Printing: Epikoinonia Ltd. Komotini, 1-2. Velkov, V., L. Domaradska, 1994: Kotys I (383/382-359) et l’emporion de Pistiros en Thrace. – BCH, 118, 1-15.

[Pseudo] Aristot. Oeconom. (ed. Susemihl) Demosthen. Orationes (ed. Butcher – Rennie) Herodot. Hist. (ed. Hude) [Pseudo] Skylax (ed. Müller) Thuc. Hist. (ed. Smith; Hude)

[email protected] [email protected] Prof. Dr.Hist.Sc. KALIN POROZHANOV: -South-West University “Neofit Rilski” - Blagoevgrad; - Centre of Thracology “Prof. Alexander Fol” in IBSt&CTh at BAS - Sofia BULGARIA

ТРАКИЯ ПОНТИКА НА ИМПЕРИИ, РЕЗИДЕНЦИИ, ТЪРЖИЩА И ПОЛИСИ В ЕВРОПЕЙСКИЯ ЮГОИЗТОК

(резюме)

Калин Порожанов

1. ИМПЕРИИТЕ. От средата на 5 в.пр.Хр. насетне, Одриското цар- ство в Югоизточна Европа, подобно на Лидия и Персия в Мала Азия, от етносна държава, в която царят властва само над собствения си етнос, се превръща в империя. От средата на 5 в.пр.Хр. Делоската симахия от съюз става Атинска архе-империя. Голяма част от полисите по крайбрежията на Одриската базилея-империя, от средата до края на 5 в.пр.Хр., се включват като данъкоплатци в Атинската архе. През първата половина на 4 в.пр.Хр. това продължава и при Втората Атинска империя. Развитието на икономи- ката на Одриското царство от втората половина на 5 и първата половина 4 в.пр.Хр., от етносна в имперска, налага на царете да облагат с данъци не само поданите етноси, но и елински полиси. 2. РЕЗИДЕНЦИИТЕ. Местоположението на 28 владетелски резиден-

285 Kalin Porozhanov

ции потвърждава, че държаните от одриските царе крайбрежия са: запад- ната и средната част на Северното Мраморноморие – най-вече при и около Хиерон орос/Ганиада, източната половина на крайбрежието на Тракийско море и в Югозападното Черноморие. Видно е, че по тези морски крайбре- жия на Одриското царство има не само елински полиси, но и достатъч- но крайбрежни владетелски резиденции, които се допълват и от други на континента. В тези управленски пунктове на Одриското царство се гене- рира владетелска мощ, от тях се налагат и се събират данъците, както от подвластните траки, така и от елинските градове. 3. ТЪРЖИЩАТА. Около 20 вътрешни и крайбрежни тракийски тър- жища със смесено население, но и същинските елински емпориони по морските крайбрежия, а доколкото е възможно и по-големите полиси, на- миращи се по тях, се контролират от одриските владетелски резиденции заради техните пазарни функции, свързани с ускореното развитие на сто- ково-паричните отношения през тези векове. 4. ПОЛИСИТЕ. 16 полиса не плащат на Атинската архе минимум около 40-50 таланта, които най-вероятно отиват в хазната на Одриския двор. По-големите и силни полиси като Бизантион, Селимбрия и Перинт от Мраморно море; и Енос, Самотраки, Маронея и Абдера от Тракийско море, макар и членове на Архета, са относително свободни полиси, ко- ито, до голяма степен са сравнително независими спрямо политиката на властване над тях от Одриската базилея. Изключение в това отношение правят Селимбрия на Мраморно море и Енос на Тракийско. По-малките като Даунион тейхос, Дидюмон тейхос, Бизанте и Серейон тейхос от Се- верна Пропонтида и Дикая, Дрюс, Зоне, Сале и Дейре от Тракийско море, също имат относителна автономия, но като емпориони по същината си, по-реално са включвани в границите на Одриската империя. При това, те ще функционират, съобразно нейните и техните собствени интереси, а не толкова и само, съобразно интересите на Атинската архе.

286 THRACIA XX

ARTIUM MINUTISSIMUS SCISCITOR DE REBUS THRACORUM SCRIBENS

Мирена Славова

Римският историк от ІV век Амиан Марцелин нарича граматика Херо- диан (180–250) „най-тънък познавач на изкуствата”. Той е родом от Алек- сандрия и неговият баща също е известен граматик – Аполоний Дискол. Не знаем много подробности за живота му1, освен че заминава за Рим, където създава повече от трийсет съчинения по проблемите на старогръц- кото ударение, граматика и лексикология. Едно от тях, обемистото „Всич- ко за ударението”, е посветено на император Марк Аврелий, автора на написания на гръцки трактат „Към себе си”. Енциклопедичният характер на Херодиановото творчество му спечел- ва не само слава на голям познавач на езиковедската проблематика сред съвременниците, но и авторитет в очите на следовниците му в продълже- ние на почти десет века. Като последен голям филолог на гръко-римския свят той се превръща в един от най-цитираните (често анонимно) извори за лексикографските пособия, схолиите и граматическите съчинения на късноантичните и византийските граматици. Поради спецификата на тех- ническата граматическа терминология обаче неговите сведения понякога остават недоразбрани2, а сложната съдба на ръкописите превръща осмис-

1 Сведенията за биографията на Херодиан дължим на Теодосий Александрийски, който е ав- тор на кратка Herodiani vita. Текстът ѝ е поместен в предговора към изданието на Ленц (Lentz 1867:VІ). 2 Срв. например неверния превод у Фрийман (Freeman 2001: 86) на глагола παροξύνω “имам остро ударение на втората сричка от края” в пасажа Τὰ εἰς <ερνος> Ἰταλιωτικὰ παροξύνεται, <Φαλέρνος, πατέρνος, Ἰουέρνος> ἔθνος ἐν τῷ πόντῳ τῷ Πρετανικῷ (Pr. Cath. 3, 1, 175, 25) като „The Italians provided the stimulus for the form in -ερνος, such as Phalernos, paternos, and Iwernos, a tribe in the Pretanic Sea” вместо „Думите от италийски про- изход, окончаващи на -ερνος, имат остро ударение на втората сричка от края като Фалèрнос, патèрнос, Ивèрнос – племе, живеещо (на остров) в Британското море”. Не са редки и греш- ните преводи на заглавията на самите трактати. Така при справка в мрежата може да се уста- нови, че съчинението му Περὶ μονήρους λέξεως („За думите изключения”) неправилно се превежда като „За едносричните думи” (On monosyllabic words) или като ”За особения стил” (Sur le style particulier, On peculiar style, Der besondere Stil).

287 Мирена Славова

лянето на текстовете му в истинско предизвикателство3. Херодиановото обширно творчество4 не е било обект на специален ин- терес в тракийското изворознание, макар че не липсват препратки към не- гови съчинения в „Тракийските езикови остатъци” на Дечев, но най-вече тогава, когато неговото сведение е „самотно” и уникално и не е цитирано от по-късните му последователи. При изучаването на корпуса от текстове на Херодиан5 могат да се иден- тифицират над 400 пасажа със сведения за траките в 16 от неговите съчи- нения. Най-многобройни (близо 300) те са в трактата „Всичко за ударени- ето”, следван от „За правописа” (35) и „За деноминативите” (30)6. Те могат да се обособят в четири големи групи, които за прегледност онасловявам „Митография”, „Глотография”, „География” и „Етнография” на траките. Няколко са специфичните характеристики на работата с този изворов материал: 1. Стегнатото изложение на граматическите правила и справочният ха- рактер на Херодиановите трактати са причината те да се епитомизират и цитират многократно през късната античност и във Византия, така че много цитати от творчеството му могат да бъдат идентифицирани от VІ до ХІІ в. както в речници (Хезихий, Etymologicum Genuinum, Etymologicum Orionis, Etymologicum Magnum), така и в граматически (Хойробоск), ко- ментарни (Евстатий) и други справочни книги като Ἐθνικά на Стефан Византийски. Цитатите могат да са и анонимни, понякога буквални, но нерядко и съкратени или допълнени, нещо което особено обича да прави Етнологът, както Стефан Византийски често е наричан7.

3 Вж. например за ръкописната традиция на „Всичко за ударението” у Ботли (Botley 2010:4): „Ясно е, че повечето от това, което е останало от голямото произведение на Херодиан, е съхранено в две отделни епитомета. Първото епитоме вероятно е направено от Аристоте- ловия коментатор от VІ в. Йоан Филопон и се разпространява под негово име. Изглежда, че то не е имало голяма популярност през Ренесанса. Второто епитоме е приписано погрешно на Аркадий от Антиохия или – с по-голяма вероятност – на Теодосий от Александрия. Кон- стантин Ласкарис преписва това, което днес е известно като най-стария ръкопис на въпрос- ното Теодосиево епитоме. Той прави този препис от един загубен ръкопис, който намира в манастира "Сан Салваторе" в Месина около 1480 г. Очевидно Ласкарис добре се възползва от своето откритие. През 1482 г. той създава един трактат върху ударението на глаголите, ...това произведение няколко години по-късно е последвано от едно друго, по-дълго съчине- ние, също извлечено от Теодосиевото епитоме, което написва в Месина през 1488 г.”. Срв. и аналитичната студия на А. Дик за проблемите на Херодиановия корпус (Dyck 1993). 4 Само в съчинението „Всичко за ударението” има близо 60 000 коментирани лексеми съглас- но сведение на Йоан Александрийски (Io. Al. 4, 9). 5 Достъпен в електронната база данни TLG. За разночетения и тексткритически бележки се позовавам на изданието на Lentz 1867, Lentz 1868, Lentz 1870 и Boissonade 1819. 6 Вж. Приложение 1 със списъка и съкращенията на Херодиановите съчинения със сведения за траките. 7 За начина, по който Стефан Византийски преработва, цитира или допълва текста на Хероди- ан, както и за принципите, по които възстановява Херодиановия текст от този на Етнолога, издателят на Херодиан, Август Ленц, отделя 45 информативни страници в предговора на първия том от съчиненията на Граматика (Lentz 1867: CXХХVІ–CLXXX).

288 ARTIUM MINUTISSIMUS SCISCITOR DE REBUS THRACORUM SCRIBENS

2. Възстановяването на текста на Херодиан е голямо предизвикател- ство, тъй като той е достигнал до нас в епитометата и в множество цита- ти (често анонимни). Стратегията, избрана от издателя му, Август Ленц, всъщност се състои в допълване на епитометата с цитати от Херодиан у други автори. Въпреки че Ленц подробно излага в предговора на изданието принципите за идентифициране на анонимните цитати, той е обвиняван не без известно основание в неудачно и прекалено обемисто възстановяване на текста, описано от Х. Шулц като „трагедия” (Canfora 2007: 95), докато други намират труда му за полезен8. Затова всяко извороведско сведение в Херодиановия текст изисква задължителна проверка в тексткритичните бележки на издателя под черта и в текста на Стефан Византийски9. 3. Голяма част от информацията си Херодиан заимства от автори, жи- вели преди него. Когато привежда сведения за траките, той се позовава на повече от 50 автори. Предпочита големите авторитети – от поетите Омир (17 пасажа), от логографите – Хекатей (25), от авторите на историческа про- за – Херодот (11), Тукидид (7), Теопомп (23), Полибий (9), от географите – Страбон (13). Граматикът познава ранната елегическа поезия на Калин, текстовете на тримата трагици – Есхил (2), Софокъл (5), Еврипид (1), на представители на старата комедия, за някои от чиито фрагменти е и един- ствен извор – Евполид (2) и Стратис (1), а също и на знакови автори от елинистическата епоха – поетите Аполоний Родоски (7 пасажа) и Ликофрон (6). Но по отношение на привежданите цитати за траките Херодиан може би е по-интересен за изследователя с позоваванията си на сравнително мал- ко известни автори, чиито съчинения не са запазени. Неговата енциклопе- дична начетеност се проявява в ползването на автори от елинистическата и римската епоха, които са написали недостигнали до нас локални истории, периплуси и географски описания като историците Александър Полихис- тор, Андротион, Артемидор от Ефес, Демостен от Витиния, Дурис, Ктесий, географите Филей, Диофант, Ератостен, Тимостен, Флегон и други. Той не пропуска съчиненията на свои колеги по перо – граматиците Аристарх, Де- метрий, Дидим, Епафродит, Калистрат, Сем, Теон, Хераклеон. Не забравя и „малките” елинистически и късни поети – Пизандър от времето на Севери- те или Евфорион от ІІІ в. пр.н.е. При това Херодиан често обобщава сведе- нията на повече автори по един въпрос, без да заема критическа позиция за верността на разминаващите се мнения. 4. Поради големия си обем и спецификата на неговото възстановяване Херодиановият корпус нерядко предлага някои особено подходящи при- мери повече от веднъж за илюстрация на различни граматически правила.

8 Срв. мнението на издателите на „Известия древних писателей о Скифии и Кавказе”: „Труд воссоздания его сочинений из сохранившихся остатков с изумительным усердием исполнен Авг. Ленцом” (ВДИ, 2, 1948: 484). 9 За коректност ще означавам с астериск свидетелствата (преди всичко за етноними и топони- ми) от Херодиановия корпус, които Ленц реконструира от текста на Стефан Византийски.

289 Мирена Славова

Той често съдържа повторения на едно и също сведение, буквално или отчасти променено според изискването на контекста.

Митографски сведения По своето съдържание митографските сведения на Херодиан представля- ват или генеалогии на родоначалници на тракийски племена и ойкисти на техни градове, или етиологически митове. Те са само от трактата De prosodia catholica (Pr. Cath.) – „Всичко за ударението”. Наброяват 27, като четири двойки дават идентична информация, но илюстрират различни акцентуални правила, което е обичаен маниер на изложение за Херодиан. Така например информацията за Бистон като родоначалник на племето на бистоните и син на Арес и Калироя, дъщерята на Нестос, се споменава два пъти – при склоне- нието на етнонима Βιστών с кратка основа Βιστών, όνος* и при Βιστονία*, илюстрираща правилото за остро ударение при женски имена на -ία. Ана- логичен е случаят с Βίθυς, сина на Арес, който се споменава веднъж в пра- вилото за етноними, изгласяващи на -ύας, като родоначалник на племето на битиите (ед.ч., м.р. Βιθύας) и втори път – при имената от м.р., изгласяващи на -υς с ударение на втората сричка: Πόλτυς, Σῆλυς/Ζῆλυς, Βίθυς. Само че в единия случай той е син на сестрата на Резос, Сете (Σήτη*), а втория път – на Синте (Σίντη)10. Други двойки, съдържащи идентична информация, са Βισαλτία/ Βισάλτης* и Гραστός*/Παρθενόπολις*. Въз основа на първата група митографски сведения можем да заклю- чим кои са легендарните генеалогии, засягащи тракийския етнос, и колко органично те са обвързани с гръцкия олимпийски пантеон в античната литературна традиция по времето на Херодиан. Сред родоначалниците на тракийските племена се установява известно степенуване по древност и божествен статус, което би могло да намери различни антропологически и исторически интерпретации. Най-древни божествени родители още от предолимпийското поколе- ние имат родоначалникът на бизалтите Бизалт, син на Хелиос и Гея, и на долонките Долонк, син на Кронос и титанидата Траке. Бащи измеж- ду по-младите богове, населяващи Олимп, имат родоначалниците на бистоните и на битиите – Бистон, син на Арес и речната нимфа Кали- роя, и Битюс, син на Арес и Сете/Синте, както и епонимът на Витиния Битюнòс, син на Зевс и титанидата Траке, и на Абдера – Абдер, син на Хермес и любим на Херакъл, когото разкъсват Диомедовите кобили. Трети са потомци на полубожествени герои като Олинт, син на Хера- къл и ойкист на Олинт11, или на божествени същества с по-нисък статус

10 Макар че липсват разночетения на това място, вероятно става дума за грешка в разчитането на текста или в работата на кописта. 11 Херодиан често изтъква еднаквото звучене на името на родоначалника на племето и етнони- ма с бележката καὶ τὸ ἐθνικὸν ὁμοφώνως.

290 ARTIUM MINUTISSIMUS SCISCITOR DE REBUS THRACORUM SCRIBENS

като титаниди, речни богове (Нестос) и нимфи (Траке, Калироя). Една четвърта група легендарни основоположници нямат божествен произ- ход. Такива са братята Мигдон, родоначалник на мигдоните, Едонòс, ро- доначалник на едоните, и Бистон, родоначалник на бистоните. Братя са и Битюнòс, епоним на Витиния, и Долонк, родоначалник на долонките – те имат обща майка Траке, но различни бащи, съответно Зевс и Кронос. Деца на Мигдон са: 1. Грастòс – той е епоним на областта Γρηστωνία* в Тракия и дъщери- те му дават името на Партенополис. 2. Крусис – епоним на Крусис, част от Мигдония12. 3. Тирса – една от дъщерите му, епоним на град Тирса (Τίρσαι*) в Ми- гдония. В тази четвърта група са и ойкистите на два града в Тракия – Перинт и Галепсòс. Перинт е син на Епидаврий, воювал заедно с Орест, а Галепсòс – син на Тасос и Телефа. Трябва непременно да отбележим факта, че Херодиановият текст съ- държа наименованията на още почти сто тракийски племена, за които няма митологическа информация, което всъщност не е и целта на неговия наръчник. Едно вероятно обяснение за наличието на известна на гърците митографска традиция за едни племена и липса за други може да се търси и в по-близкото или по-далечното им географско разположение до същин- ския гръцки културен свят. Етиологическите митове, които Херодиан разказва, засягат произхода на няколко географски наименования в тракийските земи – Ψυκτήριος*, Ῥακώλη*, Δαρδανός/Δαρδανία* и Σκιώνη*. И четирите мита не са осо- бено популярни в античната книжнина. Например името на местността Ψυκτήριος в Тракия (τόπος ἐν Θρᾴκῃ) е изведено от глагола ψύχω „ох- лаждам, освежавам”, защото там Херакъл избърсал потта си и се освежил след своята победа в боя с иначе малко известния ни от изворите против- ник Ἀδραμύλης*. При Скионе е разказана историята за основаването на града от завръщащите се от Троя ахейци, на които троянските пленнички подпалили корабите, за да не бъдат отведени за робини на съпругите им в Гърция, а при Дардания – митът за заселването на Дардан на о. Самотраки и завръщането му в Троада. Може би най-интересен е случаят с обиталището на пигмеите от мита за войната между пигмеите и жеравите – Ῥακώλη (Pr. Cath. 3, 1, 324, 9). Д. Дечев привежда за Κάττουζα*, поселение на пигмеите, което гърците наричат Герания (до Дионисополис), два извора. Единият, по-старият, е от І в. от н.е. – Плиний Стари (Pl. NH 4, 44, 9), който говори за място на име

12 Когато ударенията на епонима и племето или географското наименование се различават, Херодиан изрично го отбелязва, както в случая Κροῦσις ὁ Μυγδόνος υἱός, Κρουσὶς μοῖρα τῆς Μυγδονίας.

291 Мирена Славова

Rhоcobae13, а другият е Стефан Византийски от VІ в., чието сведение е реконструирано в Херодиановия текст от Ленц. Съществува следователно възможност заедно с Плиний, един век по-късно и Херодиан, а не Стефан Византийски да принадлежи към оригиналните извори за този топоним, като по всяка вероятност те са ползвали общи източници – периплуси и/ или географски описания на тези земи. Между митографията и историографията трябва да поставим две све- дения, които демонстрират интереса на Херодиан към онова отдалечено минало, където, по израза на Фрейзър, „мъглата на мита” все още обгръща действителните исторически събитията. Става дума за две изолирани и „самотни” исторически сведения на Херодиан в съчинението му „Всичко за ударението”, възстановени от текста на Стефан Византийски (St. Byz. 609, 9; St. Byz. Epit. 80, 1). Те свидетелстват за два военни конфликта меж- ду траки и скити и между траки и елини в Тесалия, за чиято хронология можем само да спекулираме:  “Τάφραι и ед. ч. Τάφρη – област край Азовско море, покрита с пепел от изгорените трупове на роби – те се сношили с господарките си по време на дългогодишната война на скитите, тъй като господарите им воювали с траките или с обитателите на земите отсам Истър, както казва Калистрат в трета книга” (Pr. Cath. 3, 1, 340, 22–341, 3).  “Имената, които завършват на <ωϊον> имат остро ударение на третата сричка от края. Ἀλώϊον – град в Тесалия в Темпейската доли- на, който заселили Алоадите14, след като сломили траките” (Pr. Cath. 3, 1, 361,16–18).

Глотографски сведения Цялото творчество на Херодиан е посветено на граматически пробле- ми на гръцкия език и неговото описание. За илюстрация той понякога използва лексеми, склонитбени и словообразувателни типове на имена, които са свързани с тракийската култура и език, но са се превърнали в неотменна част от гръцкото словно богатство. Най-богато на сведения е голямото му съчинение „Всичко за ударението” (почти 50 посочвания), следват „За склонението”, „За правописа” и „За промените, които търпят думите” с по около двадесетина илюстрации на правила, свързани с тра- кийската ономастика и лексика.

13 Повече у Н. Шаранков, който посочва, че на това място у Плиний очевидно става дума за коруптно изписване на оригиналното гръцко име Ῥοκώλη, което е идентифицирано от него в един от новонамерените надписи в храма на Кибела в Дионисополис (Sharankov 2010: 31–32). 14 От и Ефиалт, синове на Ифимедия и Посейдон. Били с огромен ръст, силни и дръзки спрямо боговете – заплашвали ги с война, струпали планината Оса върху Олимп и Пелион върху Оса, оковали Арес и даже се осмелили да искат за съпруги Хера и Артемида. Кощунството им било наказано със смърт на о. Наксос (Smith 1867 s.v.).

292 ARTIUM MINUTISSIMUS SCISCITOR DE REBUS THRACORUM SCRIBENS Най-многобройни и нерядко повтарящи се са примерите и наблюденията на Херодиан за склонението, ударението и производните на етнонима Θρᾷξ, Θρᾳκός, ὁ. Причината за неговия интерес е в изолираността на това име в гръцкото склонение, където то се съотнася само с αἴξ, αἰγός, ὁ/ἡ и Γραίξ, Γραικός ὁ/ἡ, но за разлика от тях не е ἐπίκοινον и има извито ударение, което го сродява само с βῶξ15. Другата особеност на името е, че се отклонява от правилото „Във формата на всеки именителен падеж на име от мъжки род, което има в края си две гласни, те се произнасят”, тъй като етнонимът има подписана непроизнасяща се йота. Той разбира се познава двусричната форма Θράϊξ и епическия ѝ вариант Θρήϊξ с падежните му форми Θρηϊκός, Θρήϊκας и Θρήϊκες, като дори на три места в корпуса от негови текстове се отбелязва, че йотата се съкращава в падеж: Θρήϊκος συστέλλει τὸ <ι>, ἔχον διαλλαγήν (Pr. Cath. 3, 1, 525, 2; Dichron. 3, 2, 9, 14; Path.3, 2, 332, 15). Правилото за образуване на женски род на етнонима „тракийка” фигурира на няколко места в Херодиановия корпус, където двойката Θρᾷξ/Θρᾷσσα* е поставена заедно с Κίλιξ/Κίλισσα, Λίβυς/Λίβυσσα, Μάγνης/ Μάγνησσα и Κρῆς/Κρῆσσα (Orth.3, 2, 521, 23–25; Phil. 98, 2; Exc. Her. 34, 2; Loc. Prav. 261, 30). За етнонима в женски род граматикът отбелязва, че винаги се пише с йота: καὶ πάντα τὰ ἀπ' αὐτοῦ θηλυκὰ διὰ τοῦ <ι> γράφεται, Θρήϊσσα γυνὴ καὶ Θράϊσσα, Ἀθηναῖοι δὲ Θρᾷττα λέγουσι (Orth. 3, 2, 521, 23). В периода на налагащ се монофтонгизъм и итацизъм той отбелязва специално, че Θράϊσσα прави изключение в правописа заради писането си чрез <ΑΙ> в групата от женски съществителни, изгласяващи на <σα> като ἐρώεσσα, τιμήεσσα, χαρίεσσα, които не се пишат с диграфа <АΙ> (Orth. 3, 2, 425, 28). Производното прилагателно „тракийски” Θρᾴκιος и Θρηΐκιος също е спо- менато като илюстрация на правописното правило за писането на такива про- изводни прилагателни с <Ι>, а не с <ΕΙ> и с остро ударение. В добавка идва и правилото, че „всички думи, започващи с θραι- се пишат с йота”, но едно от изключенията е Θρήϊκες и Θρῆσσα (sic) (Part. 58, 8–59, 2). Трябва да отбе- лежим и набитото око на филолога за многозначността на Θρᾷσσα/Θρᾷττα – освен „тракийка” лексемата се е специализирала да означава „тракийска робиня”, „вид птица” и една риба, която на друго място той нарича πέρκη (Pr. Cath. 3, 1, 314, 11). Научаваме и за две производни от етнонима. Едното е наименование на тракийски вятър, очевидно северняк, който гърците на- ричали Θρᾳκίας или Θρᾳσκίας с добавка на <σ> съгласно уточнението на Херодиан (Orth. 3, 2, 521, 22–25), а другото е антропонимът Θρακίδας (sic). Той е приведен на две места като пример за имена на -ιδας, които имат остро ударение на втората сричка от края (barytona) и се пишат с <Ι> пред Δ (Pr. Cath. 3, 2, 54, 8; Decl. 3, 2, 636, 21). Херодиан се вълнува и от правилата за ударение при сложните думи.

15 Херодиан старателно отбелязва разлика в ударението на αἴξ, αἰγός, ὁ/ἡ в атически, където лексемата има извито ударение (Pr. Cath. 3, 1, 397, 12).

293 Мирена Славова

Три пъти той илюстрира отмятането на ударението при сложните думи с двойката Θρᾷξ/ Σαμόθρᾳξ (Pr. Cath. 3, 1, 83, 4; 240, 11 и Gen. 235, 3). Поради очевидна грешка третото свидетелство в съчинението му „За фор- мите на родителния падеж в диалектите” дава безсмисленото и убягнало на издателите Θρᾷξ/σακόθραξ вместо Σαμόθρᾳξ и изисква корекция. Херодиановият граматически корпус съдържа и сведения, засягащи тракийския ономастикон. Той използва за илюстрация на акцентуал- ни и склонитбени правила тракийските теоними Βενδῖς, Μολῖς, Τοτῖς, Ἀταργατῖς (Pr. Cath. 3, 1, 107, 21), както и антропонимите Πόλτυν, Κότυν и Σπόρδοκος16 (Pr. Cath. 3, 1, 150, 23). Седем са позоваванията на антропонима Πόλτυν, в които се посочва, че има остро ударение на втората сричка, родителен падеж Πόλτυνος и удължаване на юпсилона в косвените падежи (Pr. Cath. 3, 1, 18, 15; 185, 17; 523, 18; 529, 15; Dichr. 3, 2, 10, 18; Path. 3, 2, 369, 34; Nom. 3,2, 628, 36). На Дечев (Detschew, s.v. Πολτυμβρία) не е убягнал фактът, че Херодиан всъщност постули- ра наличието на две форми на това име – Πόλτυς, υος и Πόλτυν, υνος, каквато хетероклисия не е чужда и на други имена в гръцки. Формата с вокална основа се среща в три пасажа от корпуса, занимаващи се с етимо- логията на няколко известни имена на тракийски градове – Πολτυμβρία*, Σηλυμβρία* и Μεσημβρία* (Pr. Cath. 3, 1, 236, 3; 299, 20; 288, 1–4). В тях проличава вкусът на Херодиан към етимологизуване въз основа на сведе- нието, че βρία означава полис (βρία γὰρ τὴν πόλιν φασὶ Θρᾷκες). В корпуса на Херодиан са засвидетелствани и десет тракийски глоси: βρία, βρίλων, ζελᾶς, καβησσός, βρύττιον, γέντον, ζεῖρα, σιρός, σκάλμη и ῥομφαῖα. Независимо дали е, или не е първи извор за тях, след ІІ в. от н.е. тъкмо Херодиан става основният източник на този тип сведения за автори- те на лексикографска и граматическа литература. Много често речниците на Хезихий или Суда, както и етимологическите речници просто заимстват информация от Херодиан, без да го цитират. От десетте налични в Хероди- ановия корпус глоси той е пръв извор за βρίλων, ζελᾶς и καβησσός, но изрично посочва като тракийски само βρία, ζελᾶς и καβησσός. Херодиан е пръв извор за глосата βρίλων, цитиран буквално седем века по-късно от Теогност в „Правописни правила”. Нито един от двамата не посочва, че глосата със значение βαλανεύς („който обслужва баня- та, теляк”) е тракийска. Единственото основание на Томашек (Tomaschek 1894:7) и после на Дечев за тракийската ѝ принадлежност е наличието на тракийски собствени имена с подобен корен. Действително в надпис от светилището на нимфите в Бурдапа веднъж е засвидетелстван патро- ним Βριλος (IGBulg III, 1, 1373 Σεύθης Βριλου εὐχήν), но като се има предвид значението на глосата и липсата на други ономастични паралели, нейният тракийски произход вероятно трябва да се постави под съмнение,

16 В „Правописните правила” на Теогност Σπάρδοκος (Lentz 1867:150).

294 ARTIUM MINUTISSIMUS SCISCITOR DE REBUS THRACORUM SCRIBENS

както смята и Ж. Велкова (Velkova 1986: 110–111). Що се отнася до βρία, извор на Херодиан за тракийското ѝ значение по всяка вероятност е Страбон, когото той цитира многократно при гео- графските и етнографските си бележки. На две места в съчинението „За промените, които търпят думите” изрично се посочва тракийската ѝ при- надлежност: βρία γὰρ κατὰ Θρᾷκας ἡ πόλις* (Path. 3, 2, 288, 10-11) и βρία γὰρ τὴν πόλιν φασὶ Θρᾷκες* (Path. 3, 2, 297, 12). Тракийската глоса за вино ζελᾶς е засвидетелствана на две места като ζελᾶς (Orth. 3, 2, 421, 23) и ζίλαι (Orth. 3, 2, 515, 25) в съчинението „За правописа”. Други извори за тези форми са Хойробоск (Choer. Dict. 124, 11) и Хезихий. И в двата случая читателят научава със сигурност, че това е тракийска дума: в първия пасаж се казва οὕτως δὲ λέγεται κατὰ Θρᾷκας ὁ οἶνος, а стотина страници по-късно и ζίλαι ὁ οἶνος παρὰ Θρᾳξί. По- следното лаконично сведение е цитирано в речника на Хезихий, докато другото се радва на по-голяма популярност и традиция. От една страна то се появява в още едно съчинение на Херодиан в малко по-различен вари- ант – „За склонението на имената” (Decl. 3,2, 666, 24), а от друга и Фотий през ІХ в. го включва в лексикона си, като вокалът в корена е предаден с диграфа <ΕΙ> (Phot. Lex. 51, 20). Всъщност глосата е дадена от Херодиан като илюстрация за непроизно- симостта на подписаната йота. Граматикът се позовава на един стих от неиз- вестна комедия на Евполид, в който той metri causa е употребил въпросната дума в дателен падеж без подписана йота в окончанието, за да получи нуж- ната му за случая кратка сричка. Така съществителното ζελᾶς би трябвало да има дателен падеж τῷ ζελᾷ, но във въпросния стих на Евполид поради споменатата причина тя е τῷ ζελά. Двата пасажа от две различни съчинения на Херодиан с очевидно различна ръкописна традиция се различават първо по името на поета – в първия той е Еврипид, а не Евполид. Втората отлика е в самия стих, който и на двете места изисква тексткритическа намеса, за да бъде изряден метрически в края си. Затова и първият му вариант ταὐτὸν ποιεῖ τό τ' Ἀττικὸν τῷ ζελὰ συγκεραννύς (Orth. 3,2, 421, 23) получава в добавка една сричка и се превръща в каталектичен ямбиче- ски тетраметър във втория пасаж ταὐτὸν ποιεῖ τό τ' Ἀττικὸν τῷ ζελὰ σὺν γὰρ κεραννοῖς (Decl. 3,2, 666, 24), като тук последната форма очевидно трябва да се изпише като κεραννύς, за да представлява им. падеж, ед. ч., м. р. на сегашното дейст- вително причастие на глагола συγκεράννυμι. В прозаичен превод на български, макар и да не познаваме контекста, стихът означава: „Същото прави, като смесва и атическото (вино) със зелас”. Последната лексема, на която искам да се спра, също е цитирана в корпуса на Дечев, но нейното значение е останало някак незабелязано в тракийското езикознание. Причината без съмнение е изваждането на па-

295 Мирена Славова

сажа от контекста на „Всичко за ударението”, където Хекатей е цитиран като извор. Става дума за име на няколко града Καβησσός – в Кападокия (където според Апион има село, а не град), отвъд Хемус и в Ликия. Ето и целия пасаж (Pr. Cath. 3, 1, 211, 13): Καβησσός – πόλις ἐν Καππαδοκίᾳ, πατρὶς Ὀθρυονέως. Ὅμηρος «Καβησσόθεν ἔνδον ἐόντα» (Ηom. Il. 13, 363). Ἑκαταῖος δ' ὁ Μιλήσιος πόλιν εἶναί φησιν ὑπερβάντι τὸν Θρᾴκιον Αἷμον. καὶ συμφωνεῖ καὶ ἡ τοῦ γάμου ἐλπὶς τῶν Θρᾳκῶν ἀκολασίᾳ. Ἑλλάνικος δὲ τῆς Λυκίας πόλιν. Ἀπίων δὲ ἀληθέστερόν φησι κώμην εἶναι Καππαδοκίας μεταξὺ Ταρσοῦ καὶ Μαζάκων. За съществуване на омонимен на топонима апелатив свидетелства тре- тото изречение от пасажа, което казва: „По същия начин звучи и (думата за) ‘желание за сношаване без мяра’ на траките”. Многоженството и прекомер- ното желание за сексуален контакт на траките, което най-добре е да означим като „сладострастие”, е locus communis в античната книжнина и особено в атическата комедия, за което свидетелства Страбон с приведения цитат от Менандрова комедия (Str. 7, 3, 4). В него един трак, който участва в разго- вора, споделя, че траките не са много въздържани (οὐ σφόδρ' ἐγκρατεῖς ἐσμέν) и се женят за десет-дванайсет жени, а който има само четири-пет жени е „ἀνυμέναιος ἄθλιος ἄνυμφος”. Върху този образ на траките сред гърците подробно се спира Г. Кацаров, като привежда и други антични сви- детелства (Kazarov 1916: 12–15)17. Сведението на Херодиан обаче е останало неизползвано досега, а е очевидно, че собственото име на селището на тра- ките и нарицателното име „сладострастие” са станали взаимозаменяеми. Херодиан споменава тракийски топоними и етноними, за да илюстри- ра различни правила за ударението като например имената на областите Βρυγίς*, Βιστονίς*, Ὀδρυσίς*, Ὀδομαντίς* с остро ударение на първата сричка от края. Обръща внимание и на писането на два тракийски етнони- ма с дълга и кратка гласна по метрически съображения – така Βιστόνιος* поетично може да стане Βιστώνιος (Pr. Cath. 3, 1, 117, 32) и обратно – в “Одисеята” Κίκωνες са с кратък вокал във фразата Κικόνεσσι πέλασσεν заради метрическата схема (Odyss. 3, 2, 148, 20). Херодиан има набито око и ухо за разлика и/или варианти в произ- ношението. Така алтернацията звучен / беззвучен спирант в тракийски се илюстрира добре от неговите забележки за вариантност: λέγεται καὶ Ζάλμοξις καὶ Σάλμοξις (Orth. 3, 2, 514, 25), а наблюдението му, че ви- тините произнасят глагола φῴζω като φώγω хвърля допълнителна свет- лина върху езиковата ситуация в гръкоезичния свят (Orth. 3, 2, 602, 27). На две места тя е дообогатена с наблюдения върху загадъчния карийски език. Благодарение на Херодиан узнаваме, че карите наричали Имброс Имбрамос (ὃν Ἴμβραμον λέγουσιν οἱ Κᾶρες* (Pr. Cath. 3, 1, 202, 31),

17 Срв. и по-новата работа върху социалния пол на Котова 2010: 495.

296 ARTIUM MINUTISSIMUS SCISCITOR DE REBUS THRACORUM SCRIBENS

а пигмеите, чието поселение Катуза се локализира около Дионисополис, наричали Τουσσύλοι, срв. Τουσσύλος· οὕτως οἱ Κάττουζοι ὑπὸ Καρῶν ἐκαλοῦντο* (Pr. Cath. 3, 1, 163, 17).

Географски сведения Географската информация на Херодиан за земите, обитавани от траки, е почерпана от авторитетни източници – Омир, Хекатей, Херодот, Теопомп, Страбон. Той използва имена на различни географски обекти в Тракия за илюстрация на правила за ударението, като нерядко дава и допълнителна информация за произхода на името или подробности за съответното място. Най-често споменава имена на градове, които се намират в Тракия, с нюан- сирани уточнения за местонахождението – πόλις Θρᾴκης, ἐν Θρᾴκῃ, κατὰ Θρᾴκης, πρòς τῇ Θρᾴκῃ. Понякога допълнително прецизира, като спомена- ва кои населяват тези градове – гърци или траки. Така научаваме, че Zώνη* е град на киконите (πόλις Κικόνων), Βισάνθη* е гръцки град в Македония до Тракия (πόλις Μακεδονίας κατὰ Θρᾴκην Ἑλληνίς), а Ὄδρυσα* е град на одрисите (πόλις Ὀδρυσῶν). Дава сведение и за административния ста- тус на Βιζύη*, че е град в Тракия и столнина на астите (πόλις Θρᾴκης τὸ τῶν Ἀστῶν βασίλειον). Информиран е за основателите на редица апойкии на тракийска земя – така Ἄνθεια* на черноморското крайбрежие е основана от милетци и фокейци (Μιλησίων καὶ Φωκαέων ἄποικος), Βρέα* в Тра- кия е приела апойкисти от Атина (εἰς ἣν ἀποικίαν ἐστείλαντο Ἀθηναῖοι), а Καλύβη* в Тракия е апойкия на македонците (ἄποικος Μακεδόνων). Херодиан прави разлика между различни по големина поселения – освен град (πόλις) в неговите съчинения неведнъж се среща χωρίον Θρᾴκης (на- пример Δρόγγιλον*, Χυτρόπολις*, Μόκαρσος*, Τρῆρος*, Δραβησκός*) и веднъж „градче” (Θρᾴκης πολίχνιον Κοσσαία*). По-големите географски територии означава като област (χώρα), част от област (μοῖρα, μέρος) или просто като τόπος Θρᾴκης. Не са пропуснати имена на тракийски планини (Αἷμος*, Ἄθως*), реки (Ἕβρος, Ἄρισβος*), пещери (Ζήρυνθος πόλις καὶ ἄντρον Ἑκάτης ἐν Θρᾴκῃ*), даже хълмове и морски носове. И разбира се, филологическата прецизност на Херодиан изисква нерядко да дава по няколко варианта на едно име Νάστος/Νέστος* (Pr. Cath. 3, 1, 217, 12) или Βίστιρος πόλις Θρᾴκης καὶ <Πίστιρος> τὸ ἐμπόριον* (Pr. Cath. 3, 1, 198, 20), както и ортографически бележки като например Βέννα πόλις Θρᾴκης δι' ἑνὸς <ν> καὶ διὰ δύο. καὶ ἡ γραφὴ διάφορος καὶ διὰ διφθόγγου καὶ διὰ τοῦ <ε>, ὅπερ κρεῖττον*.

Етнографски сведения Покрай информацията за ударенията на етнонимите Херодиан съоб- щава допълнителни сведения за обиталища на траките и за начина, по който са заселени. Читателят научава, че долионите населяват Кизик, а

297 Мирена Славова

киконите – Исмар (Pr. Cath.3,1, 20, 16 и Denom. 3,2, 887, 37), че град Ан- тедон в Беотия е възникнал в резултат на сливане на тракийски поселения (συνῴκισαν δ' αὐτὴν Θρᾷκες*, Pr. Cath.3,1, 26, 19), град Антандър се нарича още Едонида, защото в него живеят траки едони (διὰ τὸ Θρᾷκας Ἠδωνοὺς ὄντας οἰκῆσαι, Pr. Cath.3,1, 96, 14), а бригите имат град на име Κύδραι* (Pr. Cath.3, 1, 266, 2). Граматикът знае, че синтите са първите обитатели на о. Лемнос, че гетите живеят на изток, близо до черноморския бряг, а пеонското племе агриани – между Хемус и Родопите. Прави впе- чатление, че той прилежно цитира извора си за всяко сведение – Хекатей, Аристотел, Ликофрон, Омир и преди всичко Страбон. Не пропуска да спомене и за различни варианти на тракийските етно- ними, които се дължат на нагаждането на съответното тракийско име към морфофонетичната система на гръцкия език и на различните му извори. Херодиан привежда дублетни форми на немалко тракийски етноними, ре- конструирани най-вече от текста на Стефан Византийски, като долиеи / долиони (Δολιεῖς / Δολίονες*), Ἠδῶνες / Ἠδωνοί / Ἠδῶναι за едоните, за сапеите – Σάπαι, Σαπαῖοι и Σάϊοι*, за гетите – Γέται и Γετηνοί*, йонийския вариант на името на дереите – дерсеи (Δερραῖοι / Δερσαῖοι*), за синтите – Σιντοί, Σίντιες и Σίντιοι*. За пеонското племе агриани съ- ществуват цели четири варианта – агрии, аграи, агриеи и агриани (Ἀγρίαι, Ἀγράϊοι, Ἀγριεῖς, Ἀγριᾶνες*). Един показателен пример за отношението на Херодиановия корпус към многообразието на налични извори е паса- жът за абиите, възстановен от текста на Стефан Византийски (Pr. Cath. 3, 1, 118, 19–30), в който са използвани сведения от шестима автори. Опре- делят се като скитско племе, после е цитиран известният пасаж от ХIII песен на „Илиада” за „млекоядните и най-справедливи” абии (Hom. Il. 13, 6), привеждат се две мнения за етимологията на името – според Алек- сандър, автор на книга за Евксинския понт, който цитира от своя страна Диофант, името е свързано с река Абианòс, край която абиите живеят, а според друго мнение – алфата е привативна и те са наречени така, защото не притежават имущество (ἄ-βιοι), а живеят на каруци. Следва мнението на Дидим, че са траки, а не скити, и втори цитат от текста на незапазена- та трагедия на Софокъл „Освободеният Прометей”, където вече името на абиите има облик Γάβιοι и те олицетворяват Златния век18: „А сетне ще отидеш при народ най-справедлив и най-гостоприемен, га- биите, където нито рало, нито раздираща почвата мотика прорязва орната земя, ами от само себе си нивите дават изобилна прехрана на смъртните”. Херодиан проявява филологическата си компетентност в уточнение на правилното мястото на ударението, словообразуването и семантиката на етнонима. Понякога той просто определя семантичната принадлежност на

18 Повече за рецепцията на този мотив в творчеството на Хораций, Тибул и Овидий в римската литература вж. у Г. Кацаров (Kazarow 1916: 43–45).

298 ARTIUM MINUTISSIMUS SCISCITOR DE REBUS THRACORUM SCRIBENS

дадено име, като посочва, че дадена лексема е етникон, τὸ ἐθνικόν – на- пример Βιθυνός*, Μαριανδυνός*, Βεσσός*, Βιστών*. В близо петдесет случая обаче той уточнява тракийския етнически произход на носителите на съответния етноним с фразите Θρᾴκιον ἔθνος, ἔθνος Θρᾴκης, ἔθνος Θρᾳκῶν или ἔθνος Θρᾳκικόν. Не забравя да спомене и кога етниконът е омофонен с името на легендарния прародител на племето, както в случая с бизалтите: Βισάλτης ὁ Ἡλίου καὶ Γῆς, ἀφ' οὗ Βισαλτία πόλις καὶ χώρα Μακεδονίας. καὶ τὸ ἐθνικὸν ὁμοφώνως· ἔστι καὶ Βισάλτης ποταμός или тините: Θῦνος ἐθνικὸν ὁμοφώνως τῷ οἰκιστῇ* (Pr. Cath. 3, 1, 78, 1 и 177, 3). Херодиан е първият граматик, който в три от своите съчинения (Pr. Cath. 3, 1, 23, 12; Sing. 3, 2, 915, 8; Decl. 3, 2, 728, 31–37) използва като при- мер за склонението на дълги ντ-основи в старогръцки името на гетския цар Χαρναβῶν, ῶντος, ὁ от стих на незапазената Софоклова трагедия „Триптолем”: καὶ Χαρναβῶντος, ὃς Γετῶν ἄρχει τανῦν И на Харнабонт, който сега управлява гетите. В два случая той дава и интересни сведения за религията и бита на траките. Пасаж от Херодиановото съчинение „За склонението на имена- та”, реконструиран по цитат на Хойробоск от Prolegomena et scholia in Theodosii Alexandrini canones isagogicos de flexione nominum (328, 12), дава едно напълно изолирано и неизвестно преди неговия текст свидетелство за склонението на имената на божествата Бендида, Атаргатида, Молида и Тотида, почитани от траките – Βενδῖς Βενδῖδος Βενδῖν, Ἀταργατῖς Ἀταργατῖδος Ἀταργατῖν19, Μολῖς Μολῖδος Μολῖν, Τοτῖς Τοτῖδος Τοτῖν (Decl. 3, 2, 761, 3). Важното място на Херодиан в традицията на граматическите и лекси- кографските съчинения като извор за правила и сведения, към който по-къс- ните автори се обръщат, проличава добре от случая с тракийското библинско вино (Orth. 3, 2, 482). Макар че то се споменава в по-ранни текстове (Хезиод, Еврипид, Аристотел, Теокрит), обширна лема за произхода на виното и името му дава Херодиановото съчинение „За правописа”, като привежда фрагмент от неидентифицирана комедия и информация от Сем и Епихарм: „Библинско вино – например ‘И вода пие, а библинското мрази’. Назо- вано е по този начин по така наречената библинска тракийска лоза, която заради плодовитостта си е пренесена в Елада и в Сицилия от Полид, си- ракузкия тиранин. Затова и някои наричат виното полидско. Епихарм пък смята, че лозата е наречена по Библинските планини в Тракия, там расте. Сем в шестата книга на съчинението си за „Илиада” твърди, че в Наксос има река Библине, по която наричат виното „библинско” заради растящите

19 Това име е на сирийска богиня, срв. Detschew 1976 s.v. = θεὰ Συρία, а също и Scholia vetera към Il.II. 461d, 4: ἡ δὲ Δερκετὼ παρὰ Σύροις καλεῖται Ἀταργατῖς.

299 Мирена Славова

там лози. Пишат името на реката с М – Бимблине, а и на наксоското вино – бимблинско”. Тази лема е възстановена от Ленц въз основа на речника на Хезихий, ет- нографския труд на Стефан Византийски и Etymologicum Magnum (Lentz 1867: 482). Тя е методологически полезна за принципите на проследяване на „родословното дърво” на сведенията за траките у античните автори. Отчитането на произхода, жанра, контекста, приемствеността, епитоми- зирането и цитирането на едно сведение и неговата „вътрешна история” в гръко-римската книжнина е по-надежден подход при интерпретацията на сведенията за траките вместо проста ексцерпция на интересуващия ни па- саж. Тракийското изворознание в последните десетилетия често обръща по-голямо внимание на т. нар. Interpretatio Thracica (Fol 1983: 219–225), но не бива да губи от поглед и голямата панорама на античната литературна традиция. А анализът на „текстовата археология” на античното свидетел- ство несъмнено може да хвърля допълнителна светлина върху неговата надеждност, съдържание и хронология.

Цитирана литература

Котова 2010: Котова, Д. Античните текстове и конструирането на социал- ния пол (джендър) в тракийските общества. – В: Studia classica Serdicensia I. София:Университетско издателство „Св. Климент Охридски” 2010, 488–496. Βoissonade 1819: Boissonade, J. Fr. Herodiani Partitiones. Londini, 1819. Botley 2010: Botley, P. Learning Greek in Western Europe 1396-1529. Grammars, Lexica, and Classroom Texts. Transactions of the American Philosophical Society. FindArticles.com. 12 Sep, 2011. Copyright American Philosophical Society 2010. Provided by ProQuest Information and Learning Company. All Rights Reserved Transactions of the American Philosophical Society 2010. http://findarticles.com/p/articles/mi_7759/is_201003/ai_n55070985/ Carnoba 2007: Carnoba, L. The True History of the So-called Artemidorus Papyrus. Bari: Edizioni di Pagina. 2007. Detschew 1976: Detschew, D. Die thrakischen Sprachreste. 2. Auflage. Wien, 1976. Dyck 1993: Dyck, A. Aelius Herodian: Recent Studies and Prospects for Future Research. – In: Aufstieg und Niedergang der römischen Welt. Bd. 34. Sprache und Literatur (Einzelne Autoren seit der hadrianischen Zeit und Allgemeines zur Literatur des 2. und 3. Jahrhunderts). Hrsg. von W. Haase. Berlin–New York: de Gruyter. 1993, 772–794. Fol 1983: Fol, A. Interpretatio Thracica. – The Journal of Indo-European Studies, 1, № 3-4, 1983, 217–230. Freeman 2001: Freeman, Ph. Ireland and the Classical World. University of Texas Press. Austin, 2001. Kazarow 1916: Kazarow, G. Beiträge zur Kulturgeschichtе der Thraker. Sarajevo, 1916 (Фототипно издание. София: Университетско издателство „Св. Климент Ох- ридски”, 2004 = Университетска библиотека № 390. Серия „Университетска кла- сика”).

300 ARTIUM MINUTISSIMUS SCISCITOR DE REBUS THRACORUM SCRIBENS

Lentz 1867: Herodiani technici reliquiae. Collegit, disposuit, emendavit, explicavit, praefatus est Augustus Lentz. Volumen I praefationem et Herodiani prosodiam catholicam continens. Lipsiae (T), 1867 (= Grammatici Graeci recogniti et apparatu critico instructi. Partis tertiae volumen I). Lentz 1868: Herodiani technici reliquiae. Collegit, disposuit, emendavit, explicavit, praefatus est Augustus Lentz. Voluminis II fasciculus prior reliqua scripta prosodiaca pathologiam orthographiam continens. Lipsiae (T), 1868 (= Grammatici Graeci recogniti et apparatu critico instructi. Partis tertiae volumen II, fasc. I). Lentz 1870: Herodiani technici reliquiae.Voluminis II fasciculus secundus. Scripta de nominibus verbis pronominibus adverbiis et librum monadicorum continens (accedunt indices ab Arthuro Ludvich confecti). Lipsiae (T), 1870 (= Grammatici Graeci recogniti et apparatu critico instructi. Partis tertiae volumen II, fasc. II). Sharankov 2010: Sharankov, N. Inscriptions. – In: Lazarenko, Ι. et al. The Temple of the Pontic Mother of Gods in Dionysopolis. Ancient Sacral Monuments in the Black Sea. Ed. by E. K. Petropoulos and A. A. Maslennikov. Thessaloniki. 2010. 27–62. Smith 1867: Smith, W. Dictionary of Greek and Roman Biography and Mythology. Boston: Little, Brown, and Company, 1867. Tomaschek 1894: Tomaschek, W. Die alten Thraker. Eine ethnologische Unter suchung. Sitzungsberichte der philosophisch-historischen Klasse der kaiserlichen Akademie der Wissenschaften. Unveränderter Nachdruck. Wien, 1980. Velkova 1986: Velkova, . The Thracian Glosses. Contribution to the Study of the Thracian Vocabulary. Amsterdam, 1986.

Приложение 1

1. Всичко за ударението (За целокупното ударение) Περὶ καθολικῆς προσοδίας/ De prosodia catholica (ΕΚ ΤΩΝ ΗΡΩΔΙΑΝΟΥ) Vol. III, 1, 1-550 = Pr. Cath.

2. За гласните, които могат да бъдат дълги и кратки = Dichron. Περὶ διχρόνων, Vol. III, 2, 7-20

3. За ударението в „Илиада” = Iliad. Περὶ Ἰλιακῆς προσῳδίας Vol. III, 2, 22-129

4. За ударението в „Одисея” = Odyss. Περὶ Ὀδυσσειακῆς προσῳδίας Vol. III, 2, 129-165

5. За промените, които търпят думите Περὶ παθῶν Vol. III, 2, 166-389 = Path.

301 Мирена Славова

6. За правописа Περὶ ὀρθογραφίας Vol. III, 2, 407-611 = Orth.

7. За склонението на имената Περὶ κλίσεως ὀνομάτων Vol. III, 2, 612-777 = Decl.

8. За имената = Nom. Περὶ ὀνομάτων Vol. III, 2, 634

9. За деноминативите = Denom. Περὶ παρονύμων Vol. III, 2, 849-897

10. За думите изключения = Sing. Περὶ μονήρους λέξεως Vol. III, 2, 908-952

11. За фигурите на речта = Fig. Περὶ σχημάτων /De figuris

12. Правописен речник по азбучни раздели = Part. Ἐπιμερισμοί/Partitiones

13. Езиков наръчник за приятеля = Philet. Φιλέταιρος /Philetaerus

14. Извадки от Херодиан Ἐκ τῶν Ἡροδιανοῦ /Excerpta e Herodiano = Exc. Her.

15. За проблемните случаи при различни типове думи Περὶ τῶν ζητουμένων κατὰ πάσης κλίσεως ὀνόματος/ = Loc. Prav. De locutionum pravitatibus

16. За формите на родителния падеж в диалектите = Gen. Περὶ παραγωγῶν γενικῶν ἀπὸ διαλέκτων

СУ „Св. Климен Охридски” Катедра по класическа филология [email protected]

302 ARTIUM MINUTISSIMUS SCISCITOR DE REBUS THRACORUM SCRIBENS Artium minutissimus sciscitor de rebus Thracorum scribens

Mirena Slavova (résumé)

The paper scrutinizes the testimonies about Ancient Thrace and the ancient Thracians in the text corpus of Herodian the Grammarian. After some preliminary considerations concerning the tangled history of its manuscript tradition and Lentz’s reconstruction of the text the author focuses on the specific of Herodian’s data dividing them into mythographic, glottographic, geographic, and ethnographic ones. She points out that the peculiarity of ancient grammatical terminology and the complicated restoration of Herodian’s texts often hinder the understanding of his information. Two cases are indicative. The first one is the meaning of the toponym Καβησσός – a small note of Herodian has escaped the scholars’ attention so far, informing that this toponym is homonymous to “the excessive desire of Thracians for sexual congress”. The second one demonstrates that the thorough analysis of an ancient author’s whole text is a prerequisite for a more precise understanding of his data as a source for Thracian history and culture. As a result of such an approach, two discrepancies in Herodian’s corpus are identified and should be revised – the name of Rhesus’ wife is given twice as Σήτη and Σίντη, and the rule of the accentuation of the compound words is illustrated with the pair Θρᾷξ/σακόθραξ and Θρᾷξ/Σαμόθρᾳξ. Apart from other particular observations of the philological work of Herodian as a source on Thracian culture the paper constantly renders an account of the part, which other ancient authors play in Herodian’s corpus – both his sources of information and authors, thanks to whom his text has been restored (for instance Stephanus of Byzantium). Thus, it gives a more general perspective in analyzing the true value of ancient testimonies by tracing their origin and text archaeology.

303 Мирена Славова

304 THRACIA XX

ТРАКИЙСКОТО ИМЕ НА СЕЛИЩЕТО КРАЙ ПЪТНАТА СТАНЦИЯ CASTRA RUBRA – SUB ZUPARA

Тошо Спиридонов

Пътната станция Кастра Рубра, с друго име Субзупара, се споменава в няколко итинерарии и извори:

TP (Tabula Peutengiriana): Castris rubris. Намира се на 16 римски мили до Burdenis или Burdipta, на 19 римски мили от Arzum, на 36 римски мили до Hadrianopolis. IB (Itinerarium Burdigalensе) 568, 11: mansio Castozobra, на 7 мили от Palae, на 18 мили от Arzo и на 18 мили до Burdista (което е вариант на Burdipta). IA (Itinierarium Antonini) 137,1: Subzupara на 18 мили до Burdipta; 231, 5: Castra Iarba, на 30 мили от Augusta Traiana, на 25 мили до Burdipta и на 57 мили до Hadrianopolis. Proc. De aedif. 4, 11: Καστράζαρβα

В. Тъпкова и В. Велков в коментарите към съответните места в пъте- водителите споменават, че Кастра Рубра се е намирала в м. Кастариите според картата на Миков-Георгиев, а според Miller, IR, col. 537 тя е при Харманли. Пак според тях ��mansio Castozobra ��е�� с неустановено местополо- жение (Тъпкова, Велков 1958: 21, бел. 8; 41). Измежду изворите най-рано се датира ТР – през ІІ в. – началото на ІІІ в., редактирана окончателно през ІV в., което прави датировката на посо- чените селищни имена колеблива. По-сигурно е датирането при ІА – ІІІ в. ІВ се датира в ІV в., а Прокопий e от VІ в. Тази относителна датировка се прави, за да се получи по-ясна представа както за имената, така и за развоя на събитията тук. Първите сведения за археологическия обект дават братя Шкорпил в “Паметници из Българско, част I, Тракия” (Шкорпил 1888: 48). В статията си “От Burdensis до Arzus” П. Детев локализира пътната станция Кастра Рубра край с. Изворово, Харманлийско. Той дава сведения и за разкопана от иманяри базилика с дължина 12 и широчина 8 м., в при- твора на която бил намерен надпис (Обр. 1). Авторът споменава и за реди- ца археологически материали, сред които и монета на Константин Велики (Детев 1946: 172–176). Той описва подробно трасето на пътя (Карта 1). Сведения за Кастра Рубра дава и П. Делирадев. Според него в м. Ка- лето се намирала крепост, покрай която минавал римският път, известен

305 Тошо Спиридонов

като Друма, а в близост до крепостта се намирала пътната станция, из- вестна от античните пътеводители като S��ubzupara или Castozorba. По-на- татък той отново споменава за разкопаната от селските иманяри базилика (Делирадев 1953: 75–76). Станция Субзупара се споменава в Антониновия пътеводител ((IA 137, 1) между Арзус и Бурдипта, т.е. там, където в TP е поставена Кастра Рубра. Най-пълното описание на археологическите останки около с. Изворово дължим на Г. Кацаров в сборника, посветен на Д. Дечев (Kazarow 1958: 521–526��), където са изброени накратко почти всички обекти в землище- то на селото, обозначени на една карта (с. 523), тук Карта 2 (изчертана наново и обновена), но понеже статията му е посветена на религиозната история, тези сведения са останали почти незабелязани от съвременните изследователи. Както се вижда от описанието и от картата, те са доста на брой и принадлежат на силно развита поселищна система, която има свое- то начало още през неолита. Особено внушителен е броят на надгробните могили – ако сумираме само изброените от Г. Кацаров могили, те са 46. През 1964 г. Г. Михайлов публикува надписите, намерени около Из- ворово (Mihailov IGBulg. III, 2, №№ 1636, 1710). Той единствен използва данните на Г. Кацаров за землището на с. Изворово. Първият надпис, публикуван от Г. Михайлов под № 1636, е намерен в м. Литова могила, на около 1 км южно от селото. Вторият, под № 1710, е намерен в м. Калето, на около 100 м. от античните руини, след което е поставен в къщата на Вълчо Д. Пиперов в селото; по-късно е преместен, според автора – в музея в Харманли, където обаче липсва. В местността Козлари (мястото на пътната станция) през 1975 г. е била намерена колона с надпис на старогръцки език от първата половина на III в. От този надпис става ясно, че през 222–223 г. Кастра Рубра е попадала в провинция Хемимонт, а не в Тракия, както се смяташе преди публикува- нето му (Герасимова-Томова 1983: 183–185). Пътната станция Кастра Рубра (Кастразарба) е спомената и от П. Сус- тал в т. 6 на Tabula Imperii Byzantini (Soustal 1991: 305), като са изброени основните топоними и е дадено отново грешно разстояние – 3 км югоза- падно от с. Изворово. От крепостта и пътната станция са намерени много археологически ма- териали, сред които заслужава да се споменат и два моливдовула на неиз- вестни стратези на Македония и Месопотамия. Според Ив. Йорданов пе- чатите датират от последната четвърт на IХ в. (Йорданов 1991: 128–129). Подробни сведения за обекта дава Д. Аладжов. Той се спира на топо- графията на „Калето” и на известните дотогава находки, като дава описа- ние на разкопаната от иманяри базилика. Той споменава още, че на 100 м североизточно от „Калето“ се намира „града”, където се локализира път- ната станция „Сastra Rubra” (Аладжов 1997: 95–98). Според автора край

306 ТРАКИЙСКОТО ИМЕ НА СЕЛИЩЕТО КРАЙ ПЪТНАТА СТАНЦИЯ...

нея минава „Друма”, т. е. римският път от Пловдив за Одрин и Истанбул. Д. Аладжов споменава още и за редица археологически материали, наме- рени в пътната станция, както и за една колективна находка от монети от началото на IV в., публикувана от Т. Герасимов (Герасимов 1962: 230). Междувременно излезе от печат монографията на М. Маджаров, посве- тена на римската пътна мрежа (Маджаров 2010: 118–124). В нея са суми- рани данните, посочени по-горе, което прави излишно тяхното историо графско анализиране тук. През 2007-2008 г. в рамките на проект по програма „Трансгранично сътрудничество” започнаха редовни разкопки на пътната станция, некро- пола и крепостта Кастра Рубра. Успоредно с това беше направен и обход на района, при което беше установено наличието на скално светилище, в близост до което имаше иманярски изкоп с останки от градеж с римски тухли; разкопките бяха ръководени от Б. Борисов. Беше разкопан входът на крепостта, жилищни помещения, стълбище и част от крепостната сте- на. Беше намерено златно съкровище от монети, надпис на крепостната стена, в м. Козлари беше установено мястото на пътната станция, а в не- кропола бяха установени два периода – от римската епоха и от среднове- ковието (Борисов 2010; Борисов 2011). През 2008 г. екип на Б. Бориславов предприе разкопки на надгробна мо- гила (Могила 1), намираща се в м. Йорговите могили. Оказа се, че могилата, която лежи в рамките на селище от римската епоха, има два периода – съз- дадена е през бронзовата епоха и е била преизползвана в римската епоха. През 2010 г. бяха предприети разкопки на следваща могила (Могила 2), раз- положена в съседна местност, която като структура се оказа идентична с Могила 1; публикацията на могилата и материалите предстои. През 2011 г. по препоръка на комисия на Националния институт за недвижимо културно наследство бяха предприети сондажни проучвания от екипа на Б. Борисла- вов за уточняване на границите на селището от бронзовата епоха, като пред- стои резултатите да бъдат публикувани. В Могила 1 беше намерена златна огърлица, както и много други находки, свидетелстващи за богат живот на хората, обитавали мястото (Бориславов 2011). Без да повтарям казаното вече от авторите, следва да направя един ис- торико-географски анализ. Това ще рече, че по всички данни – писмени, археологически, топонимични и географски – районът трябва да бъде ана- лизиран, за да видим има ли основания за локализирането на mansio Кас- тра Рубра–Субзупара в него и ако да, защо. За целта ще разгледам микрорайона на Кастра Рубра – Субзупара, като ще изследвам неговия картографски образ (Карта 4), построен върху лич- ни наблюдения на терена от 2005 г. до 2011 г. Както се вижда, той обхваща едно малко поле, което основно включва местностите Козлари, Калето, Йорговите могили и околните неголеми височини. Местността разполага

307 Тошо Спиридонов

с основния източник за живот – вода – в обилни количества. И днес тук има един голям язовир, два по-малки, както и доста извори и чешми. Жи- вотът тук се е развил още през неолита – за това говорят материалите от праисторическите селища в изследвания микрорайон и в землището на с. Изворово. По-късно, през бронзовата епоха, животът е продължил, кое- то е засвидетелствано от селището (вероятно не само едно), открито при сондажните разкопки на Б. Бориславов, както и от надгробните могили от това време. За това, че е било добре развито общество, говори златната огърлица, очевидно принадлежаща на богат (за времето и представите на хората тогава) владетел на района. През ранножелязната епоха имаме засвидетелствано тракийско селище близо до съвременното село Изворово. С други думи животът се е „изтег- лил” в по-високите части на планината. Че това е било относително богато селище, говори могилният некропол, който (в една негова част само) е включвал 24 могили от общо 46. Едва ли едно обикновено селище ще си позволи такова разточителство. Според данните на Г. Бончев в землището на селото е имало (по негово време) 9 долмена, по времето на Д. Аладжов – 7, а през 2008-2011 г. – 1 долмен („Блага черква”) край селото (Обр. 2). През римската епоха, когато основен „двигател” на живота стават пъ- тищата, поселищният живот се доближава отново до трасето на пътя. За- пазен и до днес на три отсечки на територията на Харманлийска община, едната от които е в почти непокътнато състояние, пътят показва, че рим- ляните са използвали възможностите, които им е давал теренът, както и че той е построен далече от руслото на Марица, която вероятно е заливала прилежащата ù равна част. Пътната станция в м. Козлари е построена на единственото удобно мяс- то. Това е мястото, където голямата река прави завой около един нос, ми- ниатюрно копие на Царевец при В. Търново. Мястото е обградено от три страни от неголеми височини и отворено от четвърта – толкова, колкото е необходимо да преминава пътят. В същото време теренът е достатъчно широк, за да поеме постройките на пътната станция и позволява поглед във всички посоки. Пътната станция, която се локализира тук, е позната с две имена – Кас- тра Рубра и Субзупара. Всички останали са варианти или неправилни за- писи/прочити на тези две имена. Като знаем навика на римляните да име- нуват новосъздадените обекти с имената на селища, които са разположени най-близко, въпросът е кое е това селищно име, което те са използвали в случая. Очевидно това не е Кастра Рубра. Името се появява в ТР, но, както видяхме по-горе, последната редакция на ръкописа е от ІV в. – т.е. от едно сравнително нестабилно време, когато нуждата от нови и поправката на стари крепости вече нараства. Дали това е името, под което е позната стан- цията през ІІІ в.? Едва ли. Тук се появява името Субзупара, което се чете в

308 ТРАКИЙСКОТО ИМЕ НА СЕЛИЩЕТО КРАЙ ПЪТНАТА СТАНЦИЯ...

ІА, датиран в ІІІ в. Ако гледаме името от гледна точка на латинския език, то би трябвало да е Sub ��Zupara.�� Така нещата ще си дойдат на място, защо- то „sub” на латински означава „под” - тогава името всъщност ще означава „Под [селището] Зупара”. Имаме ли и други доказателства за това? Ако гледаме на пътната станция от географска гледна точка, тя е раз- положена на надморска височина от около 200 м. В същото време тракий- ското селище, означено тук с Pr, отговарящо на времето на съществуване на пътната станция, е разположено на височина с една значителна разлика от 30 м, която не е останала незабелязана от строителите на станцията. И днес, ако човек се намира на мястото на пътната станция, тракийското селище (Карта 3) е над нея, така че пътната станция отговаря на разпо- ложение под селището. Името е отбелязано у Д. Дечев като Subzupara, селище между Арзос и Бурдипта (Detchew 1957: 467), но подобни имена, образувани с латинския предлог sub „под”, има засвидетелствани в ин- тинерариите: Sub radice = Субрадице, край днешното село Хр. Даново, Пловдивско (TP; Spiridonov 2007: 435, Carte № 1); sub Radice (ND, XL, 48); често има и имена с ad „до, при” - Ad radices – при днешното село Камен мост, Троянско, Ad putea – при село Рибен, Плевенско (TP) и др. При това в случаите Sub radice, Ad radices и Ad putea издателят правилно е разделил ad / sub от останалата част на името, докато в българския превод двете части са слети. При Subzupara пък писането е слято и на латински. Кога се появява Кастра Рубра? Въпросът за най-ранната дата на кре- постта, чието име означава в превод „Червената крепост”, ще се реши от археологическите проучвания. Във всеки случай преди появата на „Чер- вената крепост” на височината е имало някакъв вид укрепление – показа- телно за това е наличието на фрагменти, макар и много малко на брой, от ранната желязна епоха; такъв фрагмент имаше и на скалното светилище, разположено на скалите през реката срещу крепостта. Тези фрагменти подсказват, че на мястото е имало – ако това не е било селище, разпо- ложено на естествено укрепено място, някакъв вид защитно укрепление. Такива случаи за ранната желязна епоха има достатъчно в древна Тракия (Spiridonov 1989). Тъй като текстът на Прокопий не дава ясни указания кои укрепления са построени наново и кои са възстановени, то едва ли можем да кажем дали на това място е имало укрепление или не – просто по негово време то е било ��[��от]��ново построено. Че това е възстановена кре- пост, ни подсказва присъствието на Кастра Рубра в ТР – ако последната редакция е действително от ІV в. и появата на името Кастра Рубра в ІА не се дължи на по-късни преписвачи, то ІІІ в. (датата на ІА) е най-ранната дата на името. Очевидно е, че тук имаме смесване на двете имена. При първия слу- чай името Субзупара се отнася само и единствено до името на пътната станция. Във втория случай името Кастра Рубра, възникнало като име на

309 Тошо Спиридонов

крепостта, по-късно се пренася и върху пътната станция. Ето защо можем да приемем, че името Кастра Рубра се отнася само до укреплението, все едно от кое време е то. Името на тракийското селище от римската епоха, разположено над станцията, е било Zupara.

Аладжов, А. 1997: Селища, паметници, находки от Хасковския край. Хасково, 1997. Бориславов, Б. 2011: Археологически разкопки в Югозападен Сакар, община Харманли, 1995-2010. – В: Castra Rubra 1, София, 51–96. Борисов, Б. 2009: Кастра Рубра през Античността и Средновековието.– В: Пътуванията в Средновековна България. В. Търново, 185–198. Борисов, Б. 2011: „Кастра Рубра”.– В: Castra Rubra 1, София, 7–50. Герасимов, Т., 1962: Монетни съкровища в България през 1958 и 1959 г.– ИАИ ХХV, София, 225–237. Герасимова-Томова, В. 1983: За границата между териториите на градовете Августа Траяна и Хадрианопол през III в. – Родопски сборник V, София, 183– 185. Делирадев, П. 1953: Принос към историческата география на Тракия, II. Со- фия. Детев, П., 1946: От Burdenis до Arzus.– ИАИ ХV, София, 172–176. Йорданов, И. 1991: Византийски оловни печати от долното течение на Тунджа и Марица.– “Марица-Изток”. Археологически проучвания, 1. София, 125–137. Йорданов, И. 2010: Византийски печати от землището на с. Изворово, Ха- сковско.– В: ВТУ и българската археология, 1. В. Търново, 703–710. Маджаров, М. 2009: Римски пътища в България. В. Търново. Спиридонов, Т. 2009: Мегалитна култура в Харманлийска община – Западен Сакарски дял.– В: Мегалитите на Балканите. София, 117–124. Тъпкова, В., Велков, В. 1958: Римски пътеводители. – В: ЛИБИ, I. София, 11–27. Шкорпил, К и Х. 1888: Паметници из Българско, ч. I, 1: Тракия. Пловдив. Detchew, D. 1957 (19762) Die thrakischen Sprachreste. Wien. Kazarow, G. 1958: Neue Denkmäler zur Religionsgeschichte Thrakiens.– В: Сб. Д. Дечев. София, 521–526. Mihailov, G. 1964: Inscriptiones Graecae in Bulgaria repertae. Serdicae, vol. III, 2. Soustal, P. 1991: Tabula Imperii Byzantini. Band 6, Thrakien (Thrakē, Rodopē und Haimimontos). Wien. Spiridonov, T. 1989: Das Siedlungssystem im Altthrakien im I. Jahrtausend v.u.Z. – Thracia 9. София, 53–68. Spiridonov, T. 1995: The Thracian Name of the Settlement near Svilengrad. – Thracia 11. Serdicae, 471–480. Spiridonov, T. 2007: Montemno – Temenites Mons – Sveta gora. – Thracia 17. Serdicae, 425–436.

310 ТРАКИЙСКОТО ИМЕ НА СЕЛИЩЕТО КРАЙ ПЪТНАТА СТАНЦИЯ...

Карта 1. Карта на обходения от П. Детев участък от Диагоналния път

311 Тошо Спиридонов

Обр. 1 План на базиликата край крепостта Кастра Рубра

Карта 2. Карта на обектите в землището на с. Изворово според Г. Кацаров

312 ТРАКИЙСКОТО ИМЕ НА СЕЛИЩЕТО КРАЙ ПЪТНАТА СТАНЦИЯ...

Карта 3. Диагоналният път от [Рим – Белград – София – Пловдив] – Калугерово- Овчарово - Изворово-Свиленград-Капитан Андреево – [Одрин – Истанбул]

313 Тошо Спиридонов

Карта 4. Карта на района на пътната станция Суб Зупара и крепостта Кастра Рубра

Карта 5. Карта на Могила 1, римското селище и римския некропол в м. Йорговите могили

314 ТРАКИЙСКОТО ИМЕ НА СЕЛИЩЕТО КРАЙ ПЪТНАТА СТАНЦИЯ...

Обр. 2. Долменът „Блага черква” край с. Изворово, Харманлийско – 2008 г.

The THracian Name of the SettlEment Near the Road Station Castra Rubra – Sub Zupara

Tosho Spiridonov (résumé)

This essay interprets data from existing text records, archaeological observations, and archaeological digs from the area. Based on personal observations and analysis of historical and geographical conditions, conclusions about the origins of the name Zupara of the Roman Age Thracian village and its chronology were made. The settlement displey a higt living standard from the Neolithic period till the Middle Ages. A golden necklace from the late Bronze Age was discovered in the area in the grave of a noble Thracian, as well as a big necropolis from the Thracian period (1st millennium BC) near today’s village of Izvorovo, and

315 Тошо Спиридонов a large settlement from the Roman Age. The mansio Sub Zupara was built on a lower altitude “beneath” this settlement. The station was later named Castra Rubra after the fortress that was built nearby.

Исторически музей, град Харманли [email protected]

316 THRACIA XX

“Quantifying the Cult”. A GIS Approach towards the Cult Places of the Thracians from the Iron Age

Julia Tzvetkova

Since the time of Herodotus the cult places of the Thracians have provoked the interest of various people. Unfortunately, when compared to Herodotus times, after decades of scientific investigations, we are now not much more able to give adequate and definite answers even to questions like the appearance of the Thracian cult places, the nature of the deities worshiped there or the characteristics of the performed rituals. This situation could be ascribed to the poor evidences in the primary sources: as a pre-literal culture the Thracian society has not produced its own narrative documents. Respectively, the historical reconstructions are based on accounts by the Graeco-Roman authors, whose mostly fragmentary and limited evidences are already affected by their interpretations from a foreigner’s viewpoint. This especially concerns the information about the Thracian cult places, where the literary sources are more than scarce and with enigmatic sounding, probably because of the author’s ignorance or the specific essence of the matter. Actually, the authentic Thracian “documents” about their cult places and rituals are delivered by the archaeology and the excavations on such sites. Therefore, an investigation of this topic should be widely based on archaeological data. The Thracian cult places have long been recognized as a separate topic by Bulgarian scholars (cf. Domaradzki 1994 and cit. lit.; Домарадски 2002). Their interpretations are generally related to the studies of the Thracian religion, where multiple researches on this subject have lead to the establishment of theoretical notions, based rather on socio-cultural anthropological interpretations (cf. Фол, Ал. 2002; Фол, В. 2007). This, however, influenced and sometimes pre-defined the analysis of the archaeological data and the interpretation of the investigated sites. In consequence some speculations guided by the will to “prove” the theory have gained publicity. The last, otherwise, provoked wide scientific scepticism (justified or not) towards every site newly or previously qualified as sanctuary (cf. Ботева 1994; Тачева 2007; Спиридонов 2009; Bozhinova 2007; Попов 2009: 34ff.; see similar discussion on Greek sanctuaries in Nowicki 1994). As sacred and secular might be very ambiguous when inferred from archaeological remains, the raised discussion requires much more profound investigations and good elaborated methodological framework for defining a site as such (cf. Gilmour 2000), than handling with selected cases.

317 Julia Tzvetkova

In Bulgarian scholarship there are already several attempts for systematization and typology of the Thracian cult places and their role as an element of the settlement system (Делев 1985; Кисьов 1990; Domaradzki 1994; Домарадски 2002; Christov 2001; Nekhrizov 2005; for the Bronze Age see Костова 2006), but a comprehensive overview is lacking as a whole. On the other hand, the archaeological excavations on Thracian cult places since 1990s have been constantly generating new data (cf. the excavation report in AOR, esp. after 2006)1. A quick bibliographical enquiry shows a total of more than 400 sites up to now from the two most common categories of cult places – the peak sanctuaries and pit fields, only for Southern Thrace (cf. for pit complexes Nekhrizov, Tzvetkova 2012). In comparison with the relative small number of identified and excavated Iron Age settlements, the cult places, revealing traces of a long habitation and functioning, remain constant landmarks within the settlement system of ancient Thrace. It could be assumed they were the integrating centres in the formation period of the classical Thracian society. All these make an unbiased overview of the accumulated material and a rethinking of some already established concepts much more necessary. Of course, such an attempt could not be a single review, but a long-term systematical investigation subject of different scholars. The decades of investigations of the sanctuaries and sacred topography in neighbouring Hellas and the Mediterranean region has established methodological approaches and defined already some research aspects, offering additional possibilities for understanding and reconstructing the cultural development of the pre-historical societies where the literary evidences are similarly lacking2.

In the last decades the use of Geographic Information Systems (GIS) has become wide spread in science as well as in social studies. Its application goes far beyond cartography and geography in almost all Earth-based investigations. In the field of humanities archaeologists have accepted GIS as an important tool for both storing and analysing of archaeological data (cf. Wescott, Brandon 2000; Wheatley, Gillings 2002; Verhagen 2007: 15ff; Farinetti 2011). GIS offers a batch of tools for data editing, visualization and, most importantly, querying. All of these facilitate the analysis of archaeological landscapes, and allow for modelling of spatial phenomena such as settlement systems, and relationships or communications between the settlements features. In the field of ancient history GIS is used mainly in historical-geographical investigations, especially in cases where the literary sources provide more statistically significant information for analysing, e.g. the social development (cf. Gregory 2003). What concerns modern Thracian studies the GIS application

1 АОR: Археологически открития и разкопки. 2 It is not possible to cite all related bibliography but some basic titles could be found in the selected bibliography below.

318 “Quantifying the Cult”. A GIS Approach towards the Cult... is in the beginning (Tzvetkova, in print). In terms of the Thracian cult places GIS offers a very promising new methodological approach. Its possibility for storing and systematizing plethora of non-spatial data both from literary sources (when possible) and archaeological excavations and incorporating them in a single database, together with the spatial information, might provide some statistically retrieved data to endorse questions aimed at geographical configuration, preferred geomorphological features, spatial organisation and distribution within the complexity of the settlement system in Thrace, etc. In this sense it could be regarded as an attempt for quantifying the otherwise elusive traces of cultic activities thus producing seizable and fact-related pictures for further analyses. An initial attempt in this direction was developed in 2010 as a small ranged project of the author3. It was aimed at preparing a GIS database comprising publication data and spatial information about the peak sanctuaries in Southern Thrace from the Iron Age – the period of the genuine Thracian culture before the Roman conquest. The main accent was put on sites, investigated in the years before the 1990s, which are providing more statistically worth data for analysing and comparing with the literary evidences. At present the catalogue comprises 223 sites identified as cult places in the literature, 54 from which archaeologically investigated. This represents a solid database for comparing the achieved results and analysis. At first stage the database was designed to gathered information according some basic criteria as site code and name, administrative affiliation, geographical coordinates, type of investigations (survey, trial or full excavations), site type (according the Doma- radzki’s classification of the cult places), chronology, short description, bibliographical references, etc. The second level of systematization includes detailed data about the archaeologically investigated sites. Here is included information provided by the excavations, as thickness of the cultural accumulations, occupied area, presence of fencing walls, existence of architecture, rock-cuttings, fireplaces, daub, bones, pottery, miniature vessels, anthropo– and zoomorphic terracotta figurines, and other small finds, etc. These criteria actually are expected to allow a detailed further analysis. Some of the uncovered artefacts or structures, such as pottery fragments, daub (resp. traces of buildings), fireplaces, might be (and sometimes are) interpreted as undisputable traces of non-cultic activities (Попов 2009; Bozhinova 2007). As far as the cult practices are an indivisible part from the everyday life of the ancient people it is normal in both cases the archaeological remains to be identical. It is logical to assume the existence of buildings, connected with

3 The project “Contributions to the Historical Geography of Ancient Thrace: Topography of the Cult Places in Pre-Roman Thrace (South from Haimos), No 146/15.04.2010, was implemented at the Faculty of History, Sofia University.

319 Julia Tzvetkova cultic activities4 or serving to the pilgrims5 within the context of Thracian cult places. That is why the interpretation of such uncovered structures should be undertaken only related to the uncovered artefacts, though there always could be a kind of subjectivism how do we “read” those artefacts. It is recommended at this level of systematization to include the results from archaeobotanical or archaeozoological analyses (if available), and the analysis of the ceramic repertoire, too. The repeated regularities by the occurrence of some specific animal species (Тонкова 2010; see also Hamilakis, Konsolaki 2004) or by the provenance of one type vessels could provide some indications to the functional characteristics of the site (Нехризов 2005). The main aim of data collecting is not just mapping but conducting different spatial analysis in GIS environment. As analysis base here were used freely distributed digital data as the 30 m version of digital elevation model (DEM) of ASTER GDEM6. The integrated multispectral satellite imagery of LANDSAT and the georeferenced topographical maps of Bulgaria will serve in future for digitizing the present geographical features as vegetation cover and hydrology. Their incorporation is required in a GIS-aided historic-geographical analysis. One main precondition for the spatial analysis is the presence of precise geographical location of the discussed sites. Unfortunately, exactly this information is commonly lacking in the primary publication or is very general. The possibility for figuring the geographic position from the map or from the inter- net recourses could be misleading as the accuracy sometime could come to 5 m.7 For 49 sites, 25 from which excavated, it was able to get precise geographic coordinates, also by visiting some of them personally (fig. 1). It is obvious that these figures represent the current state of research and do not cover the whole territory of South Thrace. For such kind of study much more systematical regional investigations are required. The present overview could provide survey parameters for these. On this stage the collected spatial data might be useful for case studies. Several functions of GIS spatial analysis could be applied. One possibility�� offers the Voronoi/Thiessen polygons analysis (cf. Boots 1987). By this function a

4 e.g. as Macrobius’, Sat. 1, 18, 11 described round roofless building in the sanctuary of Sabazios at the mountain peak Zilmissus; the existence of such round buildings was already archaeologically testified at Ada tepe sanctuary near Krumovgrad (Нехризов, Миков 2002). For other cited examples about fencing structures see Nekhrizov 2005. 5 Similar buildings, which might be regarded as pure secular outside the excavation context, are found in the Greek sanctuaries, as in the case of the sanctuary of Athena Alea at Tegea, where an metal workshop was excavated, dating from the II phase of site functioning in 750-660 BC (see Voyatzis 2004). Otherwise, Larson 2007: 8 with cit. lit., points clearly out that “Certain sanctuaries were renowned as places of asylum, and it was possible (though presumably not very comfortable) to live on their grounds for months at a time”. 6 Provided by The Japan Ministry of Economy, Trade and Industry (METI) and NASA (http://www. ersdac.or.jp/GDEM/E/index.html). 7 For example by a viewshed analysis it might depend on which slope of the site the GPS point was taken.

320 “Quantifying the Cult”. A GIS Approach towards the Cult... cellular network around given points is created representing theoretical partition of the analyzed area. This could allow for schematical modelling the catchment area of the sites, thus suggesting the spatial distribution and the size of ancient site territory in the attempts to characterize patterns of spatial dependence between the cult places. The available spatial data for Thracian cult places are not sufficient yet for applying this kind of analysis: the created picture won’t be relevant for the territory of whole Thrace, as the region is not equally studied and the collected points a randomly acquired. Its application might be useful in well surveyed region, where the most settlement components are expected to be registered. Another opportunity offers the viewshed analysis, where the visible area from a specific observer point could be modelled. This could provide the idea of the visual contact between the sites, to define the controlled/observed area, or suggest other associated sites. The analysis here (fig. 2) is performed only at the hand of the elevation model, not calculating the canopy height, as we do not know the vegetation cover in antiquity, but for a precise picture it should be taken into account in future. It should be also considered that the visibility range is different from diverse points of the whole site area, which should be testes, too. Computer simulation could be used also for modelling of path routs (with the least cost path analysis function), allowing studying the spatial connections between given sites (cf. Tzvetkova, in print), and their place in the local settlement system as in regional macro-frames. The present article had the purpose to introduce this GIS-aided methodological approach regarding the cult places of the Thracian. The interpretation of the achieved results is a subsequent task. For its implementation the initial database needs to be further appended for performing more reliable analyses. The last is a necessary precondition for drawing a more detailed picture of the Thracian cult places and creating a new base for interpretation in the scientific discussion.

Selected Bibliography

Ботева, Д. 1996: Етрополският Свети Атанас, Сабазий и светилището на бе- сите. - Минало, 2. (= Ботева-Боянова, Д. 2000. Проблеми на тракийската история и култура. София, 142-160). Делев, П. 1985: Проблемите на скалните мегалитни паметници в Североиз- точна България. – В: Древност и съвремие. София, 46-56. Домарадски, М. 2002: Тракийските култови места (втората половина на ІІ-І хил. пр. Хр.). – В: Studia Archaеologica. Suppl. II. Сборник изследвания в чест на проф. Ат. Милчев. София, 57-85. Кисьов, К. 1990: Скални светилища в Родопите и Горнотракийската низина, предста вени с археологически материали и обекти от Смолянско и Пловдивско. - В: Тракийска култура в Родопите и горните поречия на Марица, Места и Струма. Смолян, 64-74.

321 Julia Tzvetkova

Костова, Кр. 2006: Свещени места и ритуални структури от бронзовата епоха в Древна Тракия (ІІІ-ІІ хил. пр. Хр.) Типология и проблеми на интерпретацията. (Автореферат на дисертация). София. Нехризов, Г. 2005: Керамичният комплекс от ранната желязна епоха в Източ- ните Родопи. (Автореферат на дисертация). София. Нехризов, Г., Р. Миков 2002: Спасителни археологически проучвания на обект “Ада тепе” при гр. Крумовград през 2001 г. – Археологически открития и разкопки през 2001 г. София, 37–39. Попов, Хр. 2009: Куш кая. Характеристика на обитаването през късната брон- зова и ранната желязна епоха. – Археология 1-2, 21–39. Спиридонов, Т. 2009: Светилището на Дионис в древна Тракия. – В: Сборник в памет на професор Велизар Велков. София, 43–56. Тачева, М. 2007: Изворите за прорицалището на Дионис в Тракия и т. нар. Свещен град Перперикон. – Rhodopica 1, 251–258. Тонкова, М., Ал. Гоцев 2008 (ред.): Тракийското светилище при Бабяк и не- говата археологическа среда. (Проект „Тракийските светилища от двете страни на българо-гръцката граница”). Тонкова, М., М. Василева 2011: Археологически проучвания на тракийско- то светилище при с. Бабяк, Западни Родопи (община Белица, Благоевградска об- ласт) през 2010 г.: сектор Топ. – Археологически открития и разкопки през 2010 г., 179–181. Фол, Ал. 2002: Тракийският Дионис. Книга 3. Назоваване и вяра. София. Фол, В. 2007: Скални топоси на вярата в Югоизточна Европа и в Мала Азия през древността. (Studia Thracica 10). София. Alcock, S. E., R. Osborne 1994: Placing the Gods: Sanctuaries and Sacred Space in Ancient Greece. Oxford. Berndt-Ersöz, S. 2006: Phrygian Rock-Cut Shrines: Structure, Function, and Cult Practice. Leiden – Boston. Brill. Biehl, P. F, Bertemes, F., Meller, H. 2001 (eds): Archaeology of Cult and Religion. (Archaeolingua, 13). Budapest. Boots, B. N. 1987: Voronoi (Thiessen) Polygons. (CATMOG 45). Bozhinova, Е. 2007: The Bronze and Iron Age Site of Dragoyna. 14 Jun. 2007. Aegeo-Balkan Prehistory. (http://www.aegeobalkanprehistory.net/article.php?id_art=1 (25 May. 2009). Christov, Iv. 2001: Rock sanctuaries of Mountain Thrace. Faber. Domaradzki, M. 1994: Les lieux de culte thraces (deuxième moitié du II-e - I-er mil. Av. J.-C.). - Helis 3, 69-108. Droß, K. 2006: Zum Einsatz von Geoinformationssystemen in Geschichte und Archäologie. – Historical Social Research 31, 3, 279-287. Gregory, I. N. 2003: A Place in History. A Guide to using GIS in Historical Research. Oxford. Gilmour, G. 2000: The Archaeology of Cult in the Ancient Near East: Methodology and Practice. – Old Testament Essays 13/3, 283-292. Polignac, F. de 1984: La naissance de la cité grecque: cultes, espace et société VIII- e-VII-e siècles avant J.-C. Paris. Farinetti, E. 2011: Boeotian Landscapes. A GIS-based study for the reconstruction

322 “Quantifying the Cult”. A GIS Approach towards the Cult... and interpretation of the archaeological datasets of ancient Boeotia (BAR International Series 2195). Freitag, K., P. Funke, M. Haake 2006: Kult – Politik – Ethnos. Überregionale Heiligtümer im Spannungsfeld von Kult und Politik. Kolloquium, Münster, 23.-24. November 2001 (= Historia-ES, Bd. 189). Stuttgart. Hamilakis, Y., E. Konsolaki 2004: Pigs for the Gods: Burnt Animal Sacrifices as Embodied Rituals at a Mycenaean Sanctuary. – Oxford Journal of Archaeology 23(2), 135–151. Hägg, R. 1981 (ed.): Sanctuaries and Cults in the Aegean Bronze Age. Paul Aströms Förlag, (Skrifter utg. av Svenska institutet i Athen, Series in 4:o, 28.). Stockholm. Hägg, R. 1998 (ed.): Ancient Greek cult practice from the archaeological evidence. Proceedings of the Fourth International Seminar on Ancient Greek Cult, Organized by the Swedish Institute at Athens, 22-24 October 1993. Paul Åströms Förlag. Stockholm. Hägg, R., N. Marinatos, G.C. Nordquist 1988 (eds.): Early Greek Cult Practice: Proceedings of the fifth international symposium at the Swedish Institute at Athens, 26-29, June, 1986. Stockholm. Jones, D. W. 1999: Peak Sanctuaries and Sacred Caves in Minoan Crete (Studies in Mediterranean Archaeology and Literature, Pocket book 156). Jonsered. Marinatos, N., R. Hägg 1993: Greek Sanctuaries: New Approaches. Routledge. Nekhrizov, G. 2005: Cult Places of the Thracians in the Eastern Rhodopes Mountains (end of the 2nd – 1st millennium BC). – In: The Culture of the Thracians and their Neighbours. Proceedings of the International Symposium in memory of Prof. Mieczyslaw Domaradszki with a Round Table “Archaeological Map of Bulgaria”. BAR International Series 1350, Oxford, 153-158. Nekhrizov, G., J. Tzvetkova 2012: Ritual Pit Complexes in Iron Age Thrace. The Case Study of Svilengrad-site. – In: Anatolian Iron Ages 7. The Proceedings of the Seventh Anatolian Iron Ages Colloquium Held at Edirne, 19-24 April 2010 (Ancient Near Eastern Studies Supplement Series, 39, ISBN: 978-90-429-2562-5) (in print). Nowicki, K. 1994: Some remarks on the Pre- and Protopalatial Peak Sanctuaries in Crete. – Aegean Archaeology 1, 31-48. Pedley, J. 2005: Sanctuaries and the sacred in the ancient Greek world. Cambridge. Renfrew, C. 1985: The Archaeology of Cult: the sanctuary at Phylakopi. (British School at Athens: Supplementary volume no.18) London. Roller, L. 1999: In Search of God the Mother: The Cult of Anatolian Cybele. University of California Press. Rutkowski, B. 1972: Cult places of the Aegean world. Wroclaw. Schachter, A., E. Kearns, B. Bergquist, F. Graf 1992: Le Sanctuaire Grec. Geneve. Soetens, S., J. Driessen, A. Sarris, S. Topouzi 2002: The Minoan peak sanctuary landscape through a GIS approach. – Archeologia e Calcolatori 13, 161-170. Tzvetkova, J. in print: From Heraion to Apollonia: a GIS tour through South-Eastern Thrace. – In: Proceeding of the 11th International Congress of Thracology “Thrace and Thracians between two Continents”, Istanbul 8-12 November 2010 (in print). Verhagen, P. 2007: Case Studies in Archaeological Predictive Modelling. Leiden University Press.

323 Julia Tzvetkova

Wescott, K., R. Brandon 2000 (eds.): Practical Applications of GIS for Archaeologists: A Predictive Modelling Toolkit (GIS Data Series). (Taylor&Francis). London Wheatley, D., M. Gillings 2002: Spatial Technology and Archaeology. The archaeological applications of GIS. (Taylor&Francis)London.

Sofia University Sv. Kliment Ohridski Faculty of History Tsar Osvoboditel Blvd. 15 BG-1504, Sofia Bulgaria E-mail: [email protected]

„Оцифряване на култа”. ГИС подход към тракийските култови места от желязната епоха

Юлия Цветкова

Резюме: Тракийските култови места са обособени отдавна като само стоятелен изследователски обект в съвременната българска тракология. Многобройни изследвания разглеждат различни аспекти на тази пробле- матика. Често обаче интересът към тях е тясно, а понякога и емоционално, свързан с изследванията върху тракийската религия. Това води до форму- лирането на предположения, базирани на погрешна интерпретация или даже несъобразени с археологическите факти. Въпреки че съществуват някои опити за систематизация и типология на култовите места в Тракия, все още липсват обобщаващи изследвания в тази насока. В последните години броят на археологически проучваните култови места се увеличи значително в рамките на двата основни типа обекти – светилища на връх и ямни светилища. Това поставя отново въпросът за обективната интерпретация на новата информация и преосмислянето на някои вече добили популярност хипотези. Настоящият текст не претендира да обобщи новите археологически из- следвания. Тук е представен един иновативен подход спрямо тракийски- те култови места чрез приложението на съвременните ГИС технологии за организиране на данните и пространствени анализи. Този подход цели създаването на солидна и систематизирана база, която фактологично да подплъти научните дирения относно интерпретацията и характеристики- те на обектите, сакралната топография, както и детайлното очертаване на ролята на култовите места в селищната система и значението им в интег риращите процеси на тракийското общество.

324 “Quantifying the Cult”. A GIS Approach towards the Cult... (Fig. 1. Map of Thracian cult places with available GPS positions). (Fig. 1. Map of

325 Julia Tzvetkova

(Fig. 2. GIS model of visibility analysis for selected sites.).

326 THRACIA XX

ЗА ЕПИТАФИЯТА ОТ МАЛКО ТЪРНОВО

Ирина Шопова

От района на днешния град Малко Търново произлизат няколко епи- графски паметника, свързани с култа на Дионис, които предоставят из- ключително интересни изворови данни за организацията на култа и почи- тателите на божеството. Един от тези паметници представлява мраморна плоча с надгробна епиграма (епитафия). В горния край на плочата се е запазил долният десен ъгъл от релефно изображение, от което може да се различи фигурката на куче в скок наляво. В сегашния си вид плочата е с височина 1,48 м., широчина 0,81 м. и дебелина 0,20 м.

Тексът гласи: [ – – – – – τεῦξ]εν τύμβον, παρο|[δεῖτα], – – – μελίθρους μυστιπό|[λος –] [Χρή]στῃ τῇ χρηστῇ, τὴν μύρα|[το –θα] νοῦσαν, ἣν τίεν ὡς Σεμέλην||⁵[Βάκχος] ὁ λυσίπονος. 5 Τὴν κτέρισεν συνό|[μευνο]ς ἐπηετανοῖς κτερέεσσιν μεῖ|[νε τέλ]ος βιότου τοῦτο γέρας νέκυος˙ σῆ|[μα τε σ]ώμ(α)τι τοῦτο καὶ αὐτῷ καὶ συνομεύ|[νῳ] θήκατο Σωσύβιος κ– – – –||¹⁰ –ς. Μύρονται Χρήστ[ην – – βάκ|χαι Σ]άτυροί τε 10 τὴν ἱερ[οῦ θιάσου μει]|λιχίην πρόπολ[ον].

Litterae in ligatura: ³ ηνμ; ⁴ ην, νως, ην; ⁵ νσ; ⁸ ωκ.

Паметникът се съхранява в Историческия музей на гр. Малко Търново, публикуван е отдавна (IGBulg. III 2, n. 1862, im. phot., IGBulg. V, n. 5656, im. phot.) и е коментиран от специалистите (Делев, П. 1983: 1-11; IGBulg. V, n. 5656). Текстът не може да бъде датиран прецизно, но най-вероятно е от първата четвърт на III век.

От надписа става ясно, че съпругът на починалата „добродетелна Хреста” се е погрижил за направата на нейния гроб. Преди да бъде погре- бана, Хреста е била почетена „като Семела” – израз, който няма паралели в други епиграфски извори, но може да бъде потърсена аналогия в текста на една епиграма, запазена в Anthologia Graeca (3, 1, 1-3): Εἰς Διόνυσον Σεμέλην τὴν μητέρα εἰς οὐρανὸν ἀνάγοντα, προηγουμένου Ἑρμοῦ, Σατύρων δὲ καὶ Σιληνῶν μετὰ λαμπάδων προπεμπόντων αὐτούς.

327 Ирина Шопова

Въз основа на този паралел си позволявам да предложа вариант за до- пълването на редове 10-11 от текста на надписа. Запазили са се началото и част от края на хекзаметъра, както и краят на пентаметъра в ред 12. Този последен ред, както и краят на ред 11 са възстановени от проф. Михай- лов, което улеснява възможността за допълването на предходния 10 ред. Предложеното в IGBulg��. ��V��, ��n��. 5656�� четене на третия и четвъртия хекзаме- три дава възможност да се установи дължината им – най-малко 36 букви. Стиховете са разпределени върху камъка в редове с дължина не повече от 32 букви. Следователно, петият хекзаметър би трябвало да съдържа приблизително 40 букви, а липсващата част да се разположи във втората половина на ред 10 и началото на ред 11. Смятам, че и като дължина, и като метрика, лакуната може да се допълни по следния начин: ред 10: Μύρονται Χρήστ[ην Σιληνοί||τε καὶ Σ]άτυροί τε

В този случай на ред 10 ще се добавят 22 липсващи букви, като общият им брой ще стане 24-25 (най-вероятно в началото на реда са загубени една или две букви преди запазената сигма), a следващият 11 ред ще съдържа 29 букви. Петият хекзаметър ще се състои от 44-45 букви, от които най- вероятно 20 на ред 9 и 24-25 на ред 10.

Основание за подобно допълване на текста може да се потърси в пис- мената традиция за Дионисовите митографски обредници. Платон (Leges 7, 815c), описвайки видовете танц, характеризира "танца от Бакхическо естество" ὅση μὲν βακχεία τ’ἐστὶν καὶ τῶν ταύταις ἑπομένων, ἃς Νύμφας τε καὶ Πᾶνας καὶ Σειληνοὺς καὶ Σατύρους ἐπονομάζοντες, ὥς φασιν, μιμοῦνται κατῳνωμένους, περὶ καθαρμούς τε καὶ τελετάς τινας ἀποτελούντων, ..., а Страбон (Geogr. 10, 3, 10) заявява, че всич- ки, които са πρόπολοι ... Διονύσου δὲ Σειληνοί τε καὶ Σάτυροι καὶ Τίτυροι καὶ Βάκχαι, Λῆναί τε καὶ Θυῖαι καὶ Μιμαλλόνες καὶ Ναΐδες καὶ Νύμφαι προσαγορευόμεναι.

Епитафията съдържа още един изключително интересен факт – Хреста е била πρόπολος в сдружението от Дионисови обредници. Употребата на πρόπολος в значението на „този, който интерпретира пред хората волята на бога” (LSJ��, s��.��v��.)�� възхожда към писмената традиция от времето на Оми- ровите химни (In Cer. 440), запазена е в Страбоновата „Географика” (10, 3, 10), както и в множество епиграфски паметници от предримската и импе- раторската епохи (PHI, s.v.). В нашите земи лексемата се среща в надпис, намерен във Филипополис (IGBulg. III 1, n. 920, im. phot.).

Ролята на служителя – тълмач на божествената воля е известна още

328 ЗА ЕПИТАФИЯТА ОТ МАЛКО ТЪРНОВО

от Делфи, където жреците – тълмачи са същинските посредници между вярващите и бога, а тълкуването-пророкуването е мислено като послание на присъстващия бог ��(Фол,�� Ал. 1998: 69, 86)��. Писмената традиция е запа- зила сведенията за тълкуването – прорицание, което жреците извършвали в кръглото „Дионисово светилище” с отворен покрив по слънчевите лъчи или огнените пламъци върху олтара (Фол, Ал. 1994: 103; Фол, Ал. 1998: 87; Фол, Ал. 2002: 303–304��).�� Такова светилище, наречено от Херодот „про- рицалище на Дионис”, ако се разтълкува като Сабазиево, т.е. кръгъл1 храм на огъня, може да бъде идентифицирано със светилището в местността Мишкова нива (Фол, Ал. 1989: 71–80; Фол, Ал. 1990: 175–178; Фол, Ал. 1991: 160; Фол, В. 2007: 170–171��)��, откъдето произлиза паметникът с епи- тафията на Хреста.

Цитирана литература

Делев, П. 1983: Епитафията на Хреста и на Зевс-Дионис в Малко Търново. – Археология, 3, 1-11. Фол, Ал. 1989: Главното светилище на тракийския Дионис. – Култура, 2, 71–80. Фол, Ал. 1990: Политика и култура в древна Тракия. София. Фол, Ал. 1991: Тракийският Дионис. Книга първа: Загрей. София. Фол, Ал. 1994: Тракийският Дионис. Книга втора: Сабазий. София. Фол, Ал. 1998: Древната култура на Югоизточна Европа. София. Фол, Ал. 2002: Тракийският Дионис. Книга трета: назоваване и вяра. София. Фол, В. 2007: Скални топоси на вяра в Югоизточна Европа и в Мала Азия през древността. София. IGBulg. = Mihailov, G. Inscriptiones graecae in Bulgaria repertae. Serdicae, I2 (1970), II (1958), III/1 (1961), III/2 (1964), IV (1966), V (1997). LSJ = H.G. Liddell. R. Scott. A Greek-English Lexicon. Revised and augmented throughout by Sir H. S. Jones. http://stephanus.tlg.uci.edu/lsj PHI = The Packard Humanities Institute CD-ROM 7: Greek Papyri and Inscriptions (CD-ROM "PHI 7").

Irina Shopova

SUMMARY

On the basis of the preserved texts in Anthologia Graeca 3, 1, 1-3, Plato, Leges 7, 815c, and Strabo, Geographica 10, 3,10, the author suggests a new reading of the 10th and 11th lines of a Greek inscription last published by Prof. G. Mihailov in IGBulg. V, n. 5656.

1 За кръглата форма като равнозначна на Сабазиево-мистериална срв. Фол, Ал. 2002: 314.

329 Ирина Шопова

The suggested reading is as follows: line 10: Μύρονται Χρήστ[ην Σιληνοί||τε καὶ Σ]άτυροί τε

Институт за балканистика с Център по тракология E-mail: [email protected]

330 THRACIA XX

Тракийските експлозивни съгласни 1. Ономастичният материал

Светлана Янакиева

Идеята за изместването на експлозивните съгласни (Lautverschiebung) в тракийски е изказана за първи път от Стефан Младенов в една статия, в която той се занимава с eтимологиите на хидронимите Utus и Фьнжпт. Ст. Младенов отхвърля предложените по-рано от В. Томашек две ети- мологии на речното име Utus и предлага нова етимология – от и.е. *ud-, *Ìed-, *Ìod- “вода” с изместване на [d] в [t], който преход според него “ще да е бил свойствен на някои наречия от трако-фригийската група”. В случай че не се приеме обяснението от корен *ud- с прехода [d]>[t], Ст. Младенов предлага и друго тълкуване – съпоставка със зендското aota- “студен” (Младенов 1915: 42–45). От този текст става ясно, че както предложената етимология, така и възможността за изместване на съгласните в тракийски, са смятани от автора за една хипотеза, а не за доказани етимология и фонетично развитие на индоевропейски консо- нанти в тракийски. Още по-неубедителна е етимологията на речното име Фьнжпт, за кое- то Ст. Младенов предлага без никакви аргументи „да търсим корен със значение “тека” и казва, че това може да е *dān- „течение, река, вода” (Младенов 1915: 67��–��70). Тази етимология по-късно не се приема от ни- кого. Предложените четири етимологии за това име показват ясно, че поради невъзможността да се разбере значението му авторите наглася- ват произволно етимологиите си към известни индоевропейски основи. Именно липсата на значение е причина никоя от тези догадки да не може да се смята за доказана. За разлика от Фьнжпт ��всички, които възприемат идеята за измества��- не на експлозивните съгласни в тракийски език, безрезервно приемат етимологията на речното име Utus от и.е. *ud-. Според Д. Дечев, който развива тезата за изместването на съгласните в тракийски, и. е. звучни експлозивни b��, d��, g�� са�� преминали в беззвучни ��p��, t��,�� k,�� а беззвучните екс- плозивни – в беззвучни аспирирани, но поради по-слабата аспирация са били предавани ту с р, ф, к/ p, t, c, ту с ц, и, ч/ ph, th, ch (Дечев 1952: 6; Дечев 1954: 269; Detschew ��1957: 349; Detschew�� 1960��). Примерите, кои- то той дава, отново са от областта на ономастиката. За застъпването на звучните с беззвучни експлозивни освен Utus той посочва селищното име РЭфсб < и.е. *bend-, речното име <БсфЬнзт < и.е. *ard-, селищното име Фьмйт от и.е. <*dem- и т. н. (Detschew 1960: 151–153). За премина-

331 Светлана Янакиева

ването на и.е. беззвучни в беззвучни аспирирани изброява речното име Цэллйт < и.е. *pel-, личното име Рйффбкьт / Цйффбкьт < *pet-, втора- та съставна част -рбсб на многобройни тракийски селищни имена < и.е. *per-, селищното име Кэшблб/ Chympsala < *kupa- и др. (Detschew 1960: 148–149). Проблемът при аргументацията на Д. Дечев, въпреки че е изградена въз основа на повече примери, е същият като при Стефан Младенов – етимологиите на собствените имена не могат да се смятат за сигурни поради неизвестната им семантика. Тезата за изместването на съгласните в тракийски се приема и от дру- ги изследователи (Георгиев 1977: 169��–��171; Georgiev ��1983: 1171; Дурида��- нов 1976: 101–102 и др.; Vlahov 1966; Влахов 1976; Poghirc 1976; 1989; Velkova 1986). Към възприетата идея за изместването на съгласните В. Георгиев прибавя още една – че това изместване се е случило само в тра- кийски, но не и в дако-мизийски, който той смята за отделен език. Така двата проблема – за изместването на експлозивните и за това дали между Карпатите и Егейско море съществува един или два езика – се оказват взаимно свързани. Поради това този въпрос от областта на тракийската фонетика е от изключително значение и при решаването на въпроса «два езика или два диалекта» и определя ключовата му позиция при изучава- нето на тракийския език. Друга група изследователи не приема тезата, че в тракийски има из- местване на експлозивните. Й. Русу смята предаването на беззвучните с аспирирани за късно явление и го обяснява с грецизиране, като за ден- тала допуска, че е възможно и произношение като леко постдентален спирант (Russu 1969: 166–167). Неговата теза за липса на изместване на експлозивните и в т. нар. същински тракийски по-късно е поддържана и подкрепена с повече примери от М.-М. Радулеску (Rãdulescu 1987) Редица езиковеди се отнасят изобщо предпазливо към изводите за ис- торическата фонетика на тракийския език, като казват, че правилността на определяните фонетични характеристики зависи от това дали са ве- рни съответните етимологии, като очевидно имат резерви по отношение на тези етимологии (Masson�� 1960: 173; ��Pisani 1961: 242,�� 248��–��250; ��Бернш- тейн 1978: 5; Crossland 1971: 225; Polomé 1982: 885 и 887–888 и др.). Съвсем различен подход към тълкуването на варирането аспирирана/ неаспирирана предлага С. Тохтасиев. Според него това е начин на преда- ване на съществуващи в тракийски език спиранти , Þ, h, аналогичен на предаването в гръцки на иранските спиранти (Тохтасьев 1984: 42–43). Г. Михайлов също приема, че в тракийски няма изместване на съглас- ните. Примерите за названия, съдържащи такова изместване според него не принадлежат на тракийски, а на друг език – “пелазгийски” или идиом от неговата група (Mihailov 1986: 384–385). К. Брикс и А. Панайоту отбелязват трудността да се докаже наличи-

332 Тракийските експлозивни съгласни 1. Ономастичният...

ето на изместване на съгласните в тракийски (Brixhe, Panayotou 1994: 191–193). В изследването си върху тракийската хидронимия стигнах до изво- да, че данните от анализа на водните названия не подкрепят тезата за изместване на съгласните в тракийски, но поради това, че хидронимите са само част от тракийските езикови остатъци, за по-категорично заклю- чение е необходимо да се направи преглед на предаването на експлозив- ните съгласни и при другите категории на тракийската ономастика – се- лищните, личните и етническите имена и божеските епитети (Янакиева 2009: 162–163). Именно това е предмет на настоящото изследване. * При проучването на тракийската фонетика са използвани два основ- ни метода – етимологичен и съпоставителен. Първият господства през цялата втора половина и почти до самия край на ХХ век. Той е прило- жен от Д. Дечев в неговата „Характеристика на тракийския език” (Дечев 1952; Detschew 1960), която всъщност представлява историческа фоне- тика на тракийския език. Тя е изработена въз основа на етимологии на малобройните тракийски глоси и на многобройни собствени имена – се- лищни, речни, планински, лични, божески и племенни. Същият метод е използван по-късно и от В. Георгиев и И. Дуриданов в книгите им за тракийския език (Георгиев 1977; Дуриданов 1976), както и от други ав- тори (Vlahov 1966; Russu 1969; Poghirc 1976 и др.). Несигурността на този метод, както беше посочено по-горе, се корени във факта, че тъй като глосите са много малко, се етимологизират собст- вени имена при липсата на познания за апелативната лексика на тра- кийския, т. е. значенията на собствените имена, които авторите приемат, нямат реална обосновка. Поради това и т. нар. фонетични закономернос- ти на тракийския език или твърденията за наследяването по определен начин на индоевропейските вокали и консонанти не могат да се считат за надеждно доказани. По-подробно съм критикувала този метод на друго място (Янакиева 2009: 149). Съпоставителният метод се състои в съпоставка на различните гра- фични варианти на тракийските имена. Поради факта, че тракийският език не е имал собствена писменост, при предаването на едно и също име от античните автори и в надписите чрез чуждите старогръцка и ла- тинска азбука често съществуват по няколко различни варианта. Чрез анализ на тези варианти може да се установи каква е била звуковата стойност на записани по различен начин фонеми в тракийските имена, а в някои случаи – и тяхното последващо развитие. Методът е приложен за първи път при анализа на диграфи с втори елемент [i] в тракийската ономастика (Slavova 2006; Славова 2007), а после и при изследването както на вокализма, така и на консонантизма при тракийските хидрони-

333 Светлана Янакиева

ми (Janakiewa 2007; Янакиева 2009: 151–165). При него не се търсят ис- торикофонетични закономерности, а установяване на фонемния състав на тракийския език към времето на писменото засвидетелстване на тра- кийските езикови остатъци – от Омир до края на античността. В редица случаи са възможни наблюдения и върху фонетични развития в течение на този период. Смятам, че именно вторият метод трябва да бъде основен при изслед- ването на тракийските експлозивни съгласни. Причините за това се коре- нят в характера на езиковия материал, с който разполагаме. Тъй като той е предимно ономастичен, методът е подходящ, защото съпоставянето на вариантите не се влияе от непознаването на значенията на собствените имена, което е слабост на етимологичния метод. Едва след получаването на тази картина, при това непременно съобразена с редица географски и хронологични характеристики, може да се пристъпи предпазливо и към търсене на данни за наследяването на индоевропейските експлозивни, но главно въз основа на глосите и само в отделни случаи – при по-голяма вероятност на етимологиите – и въз основа на собствени имена.

1. Редуване на беззвучен и беззвучен аспириран консонант 1. 1. ф/ и 1.1.1. Хидроними: #Бисхт/ Iatrus/ Ieterus <Биэсбт / Atyras Èéáãüëá/ Tiagula (второто само в карти) Кьмшбнфпт/ Кьшбнипт (колебание в суфикса) Pathissus/ РЬийупт/ Parthiscus/ РбсфЯукпн ÔÝáñïò/Tearus/ ИЭбйспт Utus/ Uthis (второто е лично име) Още примери, а също и сведенията на старогръцките и латинските автори за хидронимите и подробности около мненията на различните из- следователи са детайлно разгледани в „Тракийската хидронимия” (Яна- киева 2009: 16–19, 71–72, 85, 108–109, 130–131, 106–109), поради което тук няма да ги повтарям. 1.1.2. Антропоними Dentis/ Денийт, мъжко лично име, Денфпхт, женско лично име и вто- рата съставна част -денизт на мъжките лични имена Бхлпхденизт, Вб- сгйденизт, Веупденизт, Деспденизт, Жбйкеденизт и Кбсденизт. При едноосновното име се срещат и двата варианта – с беззвучен не- аспириран и с беззвучен аспириран дентал, а при втората съставна част – с аспириран консонант (Detschew 1957: 125–126). Вж. и по-долу за вариантите Дендпх-/ Денфпх-. Вторият елемент -кенипт, -centhus/ -кенфпт, -centus е един от най-

334 Тракийските експлозивни съгласни 1. Ономастичният...

често срещаните в тракийскиата антропонимия. В двата си варианта той се среща при имената: Бхлпхкенипт/ Aulucentus, Дйбукенипт /Diascentus, Diascinthus, Де- убкенипт/ Disacentus, Дйнйкенипт/ Dinicentus, Ерфбкенипт/ Ерфбкен- фпт, Eptacentus, Жзлйкйнийпт/ Zelicintius, Меуфйкенипт/ Меуфйкенфйпт, Мпхкбкенипт/ Mucacentus, Сзвпхкенипт/ Raebucentus, Упхдейкенипт/ Sudicentius. За някои от имената примерите в надписите са многобройни, както при Ерфбкенипт/ Eptacentus (над 20) и Мпхкбкенипт/ Mucacentus (около 10). При други е засвидетелстван само един от двата варианта – само с ас- пирирана съгласна (Вейихкенипт, Bithicenthus, Жймйкенипт, Zipacenthus, Ursucenthus) или само с беззвучна (Впхскенфйпт). Както се вижда от примерите у Д. Дечев (Detschew 1957: 239), а също и от индексите на IGBulg.��, при засвидетелстваните с гръцка азбука име- на преобладават формите с беззвучна аспирирана съгласна, а при тези с латинска азбука има лек превес на тези с беззвучна неаспирирана. При личните имена, при които Кенип-/ Cento- е първа съставна част, както и при едноосновните имена, по-чести са случаите с беззвучна неаспири- рана: Кенипт, Кенфйт, Cintis, Кйнфпт, Кенфейуйт, Centetra, Centozaera, Кенфпхжбйрпхт, Кенфпхт (Detschew 1957: 240). Пак към същата основа според Д. Дечев принадлежат и вариантите Cendus и Кйнфпт/ Кйндпт. Основата Кпхнф-/ Кпхни- в мъжките лични имена Кпхнфйт и Кпхний- узт и първият елемент на селищното име Cuntiegerum, които се срещат в надписи (Detschew 1957: 263). КпхфЯлбт / КпиÞлбт, мъжко лично име. Името на гетския владетел, който след войната с Филип ІІ Македон- ски омъжва дъщеря си Меда за него, се среща у трима антични автори в различни форми – КпиÞлбт у Атеней, който цитира Сатир (Athen. 13, 557d), КпхфЯлбт и ГпхдЯлбт – у Прокопий (Proc. Bell. 6, 2, 10; 7, 30, 6 и 19) и Gudila у Йорданес (Iord. Get. 65). И двата варианта се срещат като имена на частни лица в надписи: с беззвучна неаспирирана – Кпхфйл[зт], Cutiula, а с беззвучна аспирирана – Кпхийпхлбт, Кпхийпхсбт (Detschew 1957: 262).�� Възможно е, но не е сигурно дали към същата основа при- надлежат имената Кпипт, Кпийзт и Кпийнбт, образувани съответно с -n- суфикс или без суфикс. Интересно е тройното предаване на дентала – с [t], [th] и [d]. УйфЬлкзт/ Sithalcus, мъжко лично име. Името на одриския цар Ситалк е известно още от Херодот (Hdt 4, 80; 7, 137) и след него се споменава от много антични автори (Thuc. 2, 29; 2, 67; 2, 95; 2, 98; 4, 101; Arist. Acharn. 134; 141; Demosth. 12, 9; Diod. 12, 50–51; Athen. 1, 27e и др.). У пишещите на гръцки автори формата навсякъде е УйфЬлкзт с неаспирирана беззвучна съгласна. Единствено

335 Светлана Янакиева

у Йорданес се среща вариантът с аспирирана беззвучна Sithalcus (Iord. Get. 66), а един надпис дава формата [У]йдблк[зт] (Detschew 1957: 451). С беззвучна неаспирирана се изписва и името на тракийския владетел от времето на Александър Велики УйфЬлкзт у Ариан (Arr. Anab. 1, 28), това на един магистрат Уейфблкзт, секъл монети в Лаодикея, както и името на няколко частни лица в надписи (Detschew 1957: 451–452). Основата Tiu-, Фйпх-/ Ийпх-, Ийб- и -thias, -ийпт, -ийпхт -ийбй- в женското лично име Фйпхфб и като първи и втори елемент на мъжките лични имена Бвлпхийзт, Фйпхийпт, на женските имена Ийбийпхт, Ий- бийбйийт или втори елемент на божеските епитети Вбукйдйийбт, Впск- зйийбт и Ebistithias. Като първи елемент същата основа се среща и в хидронима Ийбгьлб (виж по-горе), а едновременно като първи и втори – в селищното име Tiutiamenus (vicus). Вариантът Фйпхийпт е от един но- вонамерен надпис от храма на Понтийската майка на боговете в Диони- сопол (Шаранков 2010: № 5), а останалите форми се съдържат в корпуса на Д. Дечев (Detschew 1957: 2, 43, 75, 162, 202–203, 507). 1.1.3. Селищни имена Sparata, Sparton/ Sparthon, име на пътна станция между Сердика и Егерика. Формата Sparata се среща в Йерусалимския пътеводител (IH 567, 6),�� а Sparthon ��–�� у Анонимния географ от Равена ��(GR�� 191, 8).�� Веро- ятно с грешка (изпускане на -p-) същото селище е споменато като Sarto в Певтингеровата карта (TP�� 8, 1��). Без съмнение от същата основа са се- лищното име УрЬсфз кώмз и името на планината УрЬсфпн – и двете близо до черноморския бряг според Стефан Византийски. Фьмпй, Tomi/ Thomi, Thomes, град на черноморския бряг. Името на град Томи е много добре известно от античните автори (Страбон, Ови- дий, Птолемей, Ариан, Йорданес и др.) и от надписи, като обичайната му форма е с беззвучна неаспирирана съгласна. Вариантите с беззвучна ас- пирирана се срещат у Йорданес – (Acc.) Thomos и несклоняемо Thomes – и в жития на светци – (Abl.) Thomis (Iord. Rom. 221; Get. 65; Acta SS. Nov. 2, 5). 1.1.4. Етноними ФсбхупЯ, Thrausi, племе в района на Маронея. Този етноним се споменава от Херодот (Hdt ��5, 3),�� Стефан Византий- ски (St. B. s. v.) и Тит Ливий (Liv. 38, 41). Формата у двамата гръцки автори е с неаспирирана беззвучна, а у Ливий – с аспирирана.

1.2. к/ ч 1.2.1. Хидроними Timachus/ Timacum, ФЯмбкпн Речното име е споменато само от Плиний Стари. Формата е с аспи- рирана беззвучна съгласна, както и формата на племенното название от

336 Тракийските експлозивни съгласни 1. Ономастичният...

същата основа Timachi ��(��Plin.�� 3, 149). ��С неаспирирана беззвучна са фор- мите на селищните имена от същата основа ФЯмбкпн у Птолемей (Ptol. 3, 9, 4), Timacum maius, Timacum minus и първата съставка на Timogitia в римските пътеводители (TP 7, 4; 8, 4; IA 228, 1), както и името на кастела ФймбкЯплпн у Прокопий (Proc. De aed. 4, 4). 1.2.2. Антропоними Втората съставна част -дпкпт / -дпчпт / -фпкпт / -фбкпт / -ticus/ -фхчпт на многобройни тракийски мъжки имена като Бмбдпкпт, Мз- фпкпт, Убсбфпкпт, Укхипдпкпт, Урбсфбкпт и др. Тук ни интересува варирането на неаспириран и аспириран гутурал к/ ч, което се среща при имената Бмбдпкпт и Урбсфбкпт. Бмбдпкпт/ Amadochus, често срещано мъжко лично име. Като име на одриските царе Амадок І и Амадок ІІ се споменава от ня- колко гръцки автори (Xen. Hell. 4, 8; Aristot. Pol. 5, 10; Isocr. 5, 6; Harpocr. s. v.; Demosth. 23, 8 и др.; Strab. 7, fr. 48), а също в надписи върху монети и епиграфски паметници. Името Amadocus на друг тракийски владетел от ІІ в. пр.н.е. се среща у Ливий (Liv. 39, 35, 4). Същите форми с беззвучна съгласна намираме и в гръцки и латински надписи както от тракийските земи, така и извън тях. Вариантът с аспирирана беззвучна е засвидетел- стван само в един латински надпис от Дакия (Amadochus) (CIL 3, 8055) и един гръцки надпис от Атина (Бммпдпчпт) (Detschew 1957: 16). Урбсфбкпт/ Sparticus/ Урбсфхчпт, често срещано мъжко лично име. Както и при Бмбдпкпт, обичайната форма е с беззвучна неаспирира- на съгласна -фпкпт / -фбкпт / -tacus/ -ticus, като тя е засвидетелствана в повече от четиридесет примера у гръцки и латински автори и в надпи- си. Вариантът с аспирирана беззвучна Урбсфхчпт се среща само в един пример от надпис като име на две лица – баща и син (Detschew 1957: 473–475). Ерфзухкпт/ Ерфзухчйт, женско лично име. Формата с беззвучна съгласна се среща в два надписа (IGBulg. ІІІ 2, 1701 и IGBulg. IV 1963), а тази с аспирирана беззвучна – в един (IGBulg. III 2, 1831). В други лични имена само с беззвучна експлозивна се срещат втората съставка -ухкпт/ -упхкпт (Денфп(х)ухкпт и Схмзухкйт) и ед- ноосновното мъжко име Упхкпхт, Ухкпт, Упхкйбт, Упхкйпт (Detschew 1957: 469–470). Към същата основа най-вероятно принадлежи и името на прохода Succi/ Упэкейт, както и първата съставна част на селищното име Sucidava/ УпхкЯдбхб. Zimarcus/ Жймбсчпт, мъжко лично име и Жйбмбскз, женско лично име. Вариантът с беззвучна аспирирана съгласна е със сравнително по- голяма честота – както у антични автори (Прокопий, папируси), така и в надписи са засвидетелствани формите Жймбсчпт и Жзмбсчпт (пет

337 Светлана Янакиева

пъти), а по веднъж – формите с беззвучна неаспирирана Zimarcus, Уй- ммбскпт и Жйбмбскз (Detschew 1957: 188). Втора съставна част от ос- новата мбск- се среща и в името на селището ДсбуЯмбскб, кастел в областта на Ремесиана (Proc. De aed. 4, 4). 1. 2. 3. Селищни имена Кэшелб/ Cypsala /Chympsala (n. pl.), селище в района на Хеброс, днес Ипсала. Името се среща за първи път у Тукидид (Thuc. 5, 33), след това у Страбон, Ливий, Помпоний Мела, Плиний Стари, Полиен, Птолемей, Стефан Византийски, в римските пътеводители и др., включително у византийски автори, както и върху монети от ІV век пр.н.е. Обичайната форма е с беззвучна неаспирирана съгласна както в гръцките, така и в ла- тинските текстове. Единствената форма с аспириран гутурал Chympsala е от латински източник от началото на ХІІ век (Gesta Tancredi 10). Има и трети вариант на предаването на гутурала – Gypsala, Gipsila в римските пътеводители (IA 332, 2; IH 602, 5).

1.3. р/ ц 1.3.1. Хидроними: Укьрбт/ Scopius/ Scophias/ Scophius/ Scophyas, име на река във Ви- тиния, десен приток на Сангарий. По-често срещаният вариант е с беззвучна неаспирирана – в надписи върху монети, у Прокопий и у Плиний Стари. Формите с беззвучна ас- пирирана са разночетения в кодексите на Плиний. По-подробно по този въпрос, както и за наличието на основата в селищни и лични имена вж. в „Тракийската хидронимия” (Янакиева 2009: 127–128). 1.3.2. Антропоними Първата съставна част Ерфб-/ Efte- на лични имена като Ерфбкенипт, Ерфбкпспт, Ерфбрпсйт, Ерфбфсблйт, Ерфеженйт и др. Ерфбкенипт/ Eftecentus, мъжко лично име. Многобройните примери за варианта Ерфбкенипт с беззвучен неас- пириран лабиал бяха посочени по-горе при анализа на съставката -ке- нипт. Единствената форма с аспирирана беззвучна съгласна Eftecentus се среща в надпис от Глава Панега (ILBulg. 209). Ерфбрпсйт / Efteporis, мъжко лично име. Познати са ни десетина примера от гръцки и латински надписи за ва- рианта с беззвучна неаспирирана съгласна (Detschew�� 1957: 168��).�� Един- ствената форма с беззвучна аспирирана Ef[��te]��por��[��i]��s е от латински над- пис от с. Ресен в околностите на Никополис ад Иструм (ILBulg. 375). 1.3.3. Селищни имена: Втората съставна част -рбсб/ -phara на едни от най-характерните тракийски селищни имена като Вбжпрбсб, Вендйрбсб, Bessapara, Всен-

338 Тракийските експлозивни съгласни 1. Ономастичният...

фпрбсб, ДспхуЯрбсб, Жбрбсб, Ксбублпрбсб, Урйнпрбсб, Tranupara и др. Формата -рбсб, -para с беззвучен неаспириран консонант се среща в около четиридесет названия (Detschew 1957: 356–357). Вариантът -phara е засвидетелстван само веднъж в топонима Breierophara в Йерусалим- ския пътеводител (IH 603, 1). Поради това двойно предаване на беззвучния лабиал в тракийската ономастика съществува вероятност речното име ЦЬснпхфйт, Pharnacias във Витиния да е от същата основа като името на кастела Рбснпуфб у Прокопий (Янакиева 2009: 140), а речното име Цэллйт също във Ви- тиния (Detschew 1957: 533) да е от същата основа като първата съставна част на селищното име Рхлемщлпт от района на Траянополис (Detschew 1957: 385��).�� Тези�� паралели са хипотетични, тъй като нямаме засвидетел- ствани двойни форми при едно и също название. Двата варианта на предаване на лабиала в латинските форми – с [ph] (Scophias, -phara) и с [f] (Eftecentus, Efteporis) се дължат най-вероятно на развитието на старогръцката аспирирана беззвучна експлозивна ц в посока към фрикативност.

2. Редуване на звучен и беззвучен консонант 2.1. д/ ф 2.1.1. Хидроними *Ублдпвхуупт/ *Ублфпвхуупт, име на извор при с. Златна Панега, засвидетелстван в производния от него епитет на Тракийския Херос и Асклепий Ублдпвхуузнпт/ Ублфпвхуузнпт с многобройни графични варианти (IGlulg. II, 510–512, 514, 521, 525–526, 529–530, 532, 536–537, 539, 544, 552, 564, 573, 577).�� Първата�� съставна част на името се съдър- жа и в латинския полупревод на епитета Saldaecaputenus/ Saltecaputenus. Повече подробности около названието могат да се видят в „Тракийската хидронимия” (Янакиева 2009: 121–122). От графичните варианти в случая ни интересува варирането на звуч- ния и беззвучния дентал, което в записаните с гръцка графика епитети е 13: 3 в полза на звучния. Варирането звучен/ беззвучен е налице и в латинските форми. 2.1.2. Антропоними Дбндзт, Dando, мъжко лично име и Danda/ Дбнфщ, женско лично име. Форми със звучен дентал са засвидетелствани както в литературни източници (Diod��. 11, 53; ��Acta ��SS��. ��Nov��. 2, 29��), така и в надписи, а вариан- тът с беззвучен консонант – само в надписи (Detschew 1957: 115). Първата съставна част Дендпх-/ Денфпх-, Dentu- на мъжките лични имена Дендпхрпсйт, Денфпхрзт, Dentubrisa и на женските Dentusucu, Денфпхухкпт и Dentustaina (Detschew 1957: 125–126).

339 Светлана Янакиева

Дйндбт/ Дйнфбт, Dindius, мъжко лично име и първата съставна част Дйндй-/ Дйнфй- на имената Дйндйрпсйт / Дйнфйрпсйт. Не е ясно дали формите с гласни [e] и [i] Дендпх-/ Денфпх- и Дйндй-/ Дйнфй- представляват една и съща основа, както смята Д. Дечев (Detschew 1957: 125). По-интересен проблем поставят тройните варианти Денд-/ Денф-/ Дени- (за варирането Dentis/ Денийт/ -денизт вж. по-горе), ако приемем, че това е една и съща основа. Обясненията биха могли да бъ- дат различни – както озвучаване на беззвучната [t] в съседство с назална съгласна, така и опит да бъде предаден приблизително по три различни начина един консонант, който няма точно съответствие в старогръцката и латинската фонемна система. Втората съставна част -дпкпт/ -фпкпт на мъжките лични имена <БмЬдпкпт/ Бмбфпкпт, Кбвбдпкпт/ Кбвбфпкпт, МЮдпкпт/ Мзфпкпт, УЬдпкпт/ Убфпкпт, УрбсЬдпкпт/ Урбсфпкпт/ УрЬсфбкпт и др. Интересен факт за името <БмЬдпкпт/ Бмбфпкпт е, че в литературни- те източници, както гръцки, така и латински, се среща само формата със звучен дентал, докато в епиграфските паметници преобладават вариан- тите с беззвучен (Detschew 1957: 15–16). По същия начин стоят нещата и с имената Убдпкпт/ Убфпкпт (Detschew 1957: 410) и МЮдпкпт/ Мз- фпкпт (Detschew 1957: 301–302). За последното има и форми Мзфбкпт/ Мзибкпт. Вариантът с беззвучна аспирирана съгласна е засвидетел- стван в два надписа – от Танаис и от Пантикапей (IPE 2, 451 и 4, 207). И в този случай имаме три графични варианта както при основата Денд-/ Денф-/ Дени- по-горе.�� От Тукидид и от надписи върху монети е вариан- тът УрбсЬдпкпт, докато епиграфските паметници дават Урбсфпкпт, но УрЬсфбкпт е само с беззвучна както в литературните текстове, така и в надписите (Detschew 1957: 473–475). Кефсйрпсйт/ Кедсйрплйт, мъжко лично име. Преобладаващата част от формите, сред които и надписи върху моне- ти, са с беззвучен дентал. Със звучен са примерите от литературни из- точници, но има и един от надпис. Само с беззвучен консонант е същият първи елемент в имената Кефсежесйт и Кефсзжейт (Detschew 1957: 243). 2.1.3. Селищни имена Основата Впхсд-, Burd-/ Впхсф-, Burt-�� в няколко тракийски топони- ма: Burdidizos, Впхсдйжпн/ Burtudizos, Впхсфпэдежпн, Burtizon, пътна станция на река Ергене. Различните варианти се споменават в римските пътеводители, в Житието на св. Александър, в Юстиниановия кодекс и у Прокопий. Любопитно е, че в Антониновия пътеводител на две места се среща Burtudizo (IA 137, 5; 230, 4), а на едно – Burdidizo (IA 323, 1). При другите селищни имена се среща само един от вариантите – Burdapa, Burdipta, Впхсдьмйнб, Впхсдщрет, Burticum, но няма съмнение,

340 Тракийските експлозивни съгласни 1. Ономастичният...

че това е една и съща основа заради дублетните форми при Burtudizos. ФЬсбнфпт/ ДЬсбндпт, град във Витиния. Сведението и за двете фор- ми е на Стефан Византийски, като за първата е цитиран епическият поет Демостен, а за втората няма източник (St. Byz. s.v. ФЬсбт). ДЯеснб, Dierna/ Tierna, селище в Дакия на брега на Истрос. У Птоле- мей и в един надпис се среща формата със звучен дентал, а в Певтинге- ровата карта – с беззвучен. Прокопий и други надписи дават вариантите ЖЭснзт, Zernae,�� Zernensis��,�� Tsiernensis�� (Detschew ��1957: 132)��, вероятно�� ре- зултат на развитие на съчетанието от дентала и меката гласна [i]. 2.1.4. Божески епитет Известният епитет на Аполон във Филипопол Кендсейупт, Кендсей- узнпт е споменат и като епитет на Пития в същия град в двете форми Кендсейуейб/ Кенфсейуейб в надпис върху монети и в епиграфски па- метник (Detschew 1957: 239).

2.2. г/ к 2.2.1. Хидроними: Grisia, Gresia/ Êñßóïò, река в Дакия, днес Криш, ляв приток на Тиса. Формите със звучен гутурал се срещат у Йорданес и Анонимния географ от Равена (Iord��. ��Get.�� 113–114; GR�� 4, 14��), а тази с беззвучен – у Констан- тин Багренородни (Const��. ��Porphyrog��. ��De�� admin.�� imp.�� 40��). Възможно е ва- риантите със звучна съгласна да се дължат на озвучаване в съседство с [r] (Янакиева 2009: 162). Pingus/ селищно име Pincus/ РйгкпЯ и име на жителите му РйкЮ- нуйпй. Името на реката в Горна Мизия се споменава само от Плиний Ста- ри (Plin. NH 4, 149), а разположеното на реката селище и жителското име – в надписи върху монети, в Списъка на ранговете, у Прокопий и у Птолемей (ND or. 41, 4, 12; Proc. De aed. 4, 6, 1; Ptol. 3, 9, 2). Вероятно от същата основа е и тракийското лично име Рйнкйупт в надпис от с. Лозен, Хасковско (IGBulg. III 2, 1813). 2.2.2. Антропоними Основата Bring-/ Всйнк- в личните имена или първия елемент на личните имена Bringa, Brincasus, Всйнкбжесйт, Всйнкбжейт, Всйнкпжйт. Вариантът със звучен гутурал Bringa се среща в една военна диплома от 158 г. на тракийски войник от VІІ фригийска ала (Sharankov 2009: 56; Шаранков 2010: № 10), а примерите с беззвучен (над петнадесет) са от надписи от Тракия (Detschew 1957: 89). Според Н. Шаранков формата Bringa се дължи на озвучаване на беззвучния консонант в групата -nc- (Sharankov 2009: 57; Шаранков 2010: 201–202). ГпхдЯлбт, Gudila / КпхфЯлбт, мъжко лично име. Името на гетския владетел КпхфЯлбт, за което стана дума по-горе при

341 Светлана Янакиева

имената с вариране на ф/ и, се среща и с начален звучен гутурал. Инте- ресно е, че у Прокопий са засвидетелствани и двата варианта – КпхфЯлбт (Proc. Bell. 6, 2, 10) и ГпхдЯлбт (Proc. Bell. 7, 30, 6). Латинската форма Gudila е спомената от Йорданес (Iord. Get. 65). 2.2.3. Селищни имена <БсгЯдбхб/ Arcidava, град в Дакия, днес Варадя в Банат. Най-ранното споменаване на селището е в един декрет от Дионисо- пол от 48. г. пр.н.е. във формата Бсгедбхпн (IGBulg. I2, 13). Също със звучен гутурал е името у Птолемей – <БсгЯдбхб (Ptol.�� 3, 8, 4),�� а с беззву- чен – Arcidava, Arcidaba – в римските пътеводители (TP 8, 3; GR 204, 4). ВсхгЯбт, Всэгйпн/ Brucida, селище в Македония, днес Букова, чието име вероятно е свързано с това на племето бриги. Двете форми със звучен гутурал са засвидетелствани от Стефан Ви- зантийски (St��. ��B.�� s��. ��v��.��), а вариантът с беззвучен – в Йерусалимския пъте- водител (IH 607, 2). 2.2.4. Етноними Всэгпй, Всэгет, ВсЯгет/ Всэкет, тракийско племе в Югозападна Тракия, Македония и Северен Епир. Името се среща за първи път в приписваната на Евгамон от Кирена и цитирана от Прокъл „Телегония” (Procl. Chrest. 2), после у Херодот (Hdt 6, 45) и други автори до края на античността (Scymn. 434; Strab. 7, 7, 8; App. BC 2, 39; Plin. NH 4, 40 и др.). Вариантът с беззвучен гутурал Всэкет, Всэкбй, Всхкеqт е споменат единствено от Стефан Византий- ски (s.v.) също като тракийско племе, но отделно от ВсЯгет. Все пак най- вероятно е двете форми да се отнасят за името на едно и също племе, но лексикографът явно ги е взел от различни автори и не е направил връзка помежду им. Възможно е към същата основа да принадлежат личните имена Brigo, Brigena (Bricena). Ксзуф™нет/ Гсбуф™нет, племе в Югозападна Тракия, производните от него названия на областта КсзуфщнЯб, КсзуфщнйкЮ/ ГсзуфщнЯб ГсбуфщнЯб, както и селищно име КсЮуфщн. Най-ранните и по-често срещани форми са тези с беззвучен гутурал (Hecat. fr. 153; Pind. fr. 309; Hdt 5, 3; 7, 124; 7, 127 и др.; Thuc. 4, 109; Lycophr. Alex. 937; Strab. 7, fr. 41 и др.). Варианти със звучна съгласна се споменават от Атеней, който цитира Теопомп (Athen. 3, 77e) и от Стефан Византийски (s. v. ГсбуфщнЯб), у когото отделно има и форми КсЮуфщн, Ксзуф™нет. И при тези имена е възможно да имаме озвучаване в съседство с [r] (Янакиева 2009: 162). Дьлпгкпй/ Dolongi, Dolongae, тракийско племе на полуостров Тра- кийски Херсонес. По-ранната форма у Херодот (Hdt ��6, 34),�� както и в дру- гите източници на старогръцки език (St. B. s. v.; Eustath. ad Dion. 322) е с беззвучен гутурал, а примерите със звучен са у Плиний Стари и Солин

342 Тракийските експлозивни съгласни 1. Ономастичният...

(Plin. NH 4, 41; Solin. 68, 3).

2. 3. в/ р 2.3.1. Антропоними ЖйвпЯфзт/ ЖйрпЯфзт, витински владетел и ЖйрпЯфйпн, град във Вити- ния, наречен по неговото име. Голямо разнообразие на вариантите има и във вокализма. Формите със звучен и с беззвучен лабиал са разпределени почти равномерно между засвидетелстваните примери: беззвучен у Мемнон, Плутарх, Павзаний, Стефан Византийски и Суда, а звучен – у Полибий, Ливий, Диодор и в надпис от Кизик (Detschew 1957: 190–191). Жейрбт, Жйрбт/ Жейвбт, мъжко лично име. Примерите с беззвучен консонант са около двадесет (Detschew 1957: 189–190), а само един е със звучен – според Н. Шаранков името Жейвбт в наскоро открит декрет от храма на Понтийската майка на боговете в Дионисопол е вариант на Жейрбт (Шаранков 2010: № 9), което е твърде вероятно. Мпхкбвпсйт/ Мпхкбрпсйт, мъжко лично име. Тази съпоставка поставя въпроса дали вторите елементи -впсйт и -рпсйт, засвидетелствани в десетки тракийски антропоними, както и на- чалните Впс- и Рпс-, представляват варианти на една и съща основа. Д. Дечев ги разграничава и ги извежда етимологически от различни ин- доевропейски корени (Detschew 1957: 80 и 374), но тези етимологии са несигурни и не могат да бъдат доказателство, че основите са различни. Поради наличните други примери на вариране в/ р възможността това да са дублетни форми съществува, но може да бъде доказана само ако имаме пример на два варианта на името на едно и също лице, какъвто засега нямаме. 2.3.2. Селищни имена Мзкэвеснб/ Мзкэреснб, град на полуостров Палене. Обичайната форма е със звучен лабиал (Hdt 7, 122; Thuc. 5, 39; Plin. NH�� 4, 37; ��P��. ��Mela ��2, 34��). Вариантът с беззвучна съгласна е засвидетел- стван само у Страбон (Strab. 7, fr.fr. 29)29) и в Атинските данъчни списъ-списъ- ци (Meritt, Athen. Trib. 1, 340), в които се среща и формата Мзкэвеснб (Meritt, Ath. Trib. 1, 340–341). Двата варианта са от списъци за различни години. * Събраният ономастичен материал от всички категории – хидроними, антропоними, етноними, селищни и божески имена – потвърждава изво- дите, направени предимно върху материала от хидронимията (Янакиева 2009: 158–161) – варирането аспирирани/ неаспирирани не се дължи на изместване на беззвучните експлозивни в тракийски и предаването им

343 Светлана Янакиева

поради по-слабата аспирация ту с беззвучни, ту с беззвучни аспирирани. То не е свързано и с различно застъпване на и. е. беззвучни експлозивни в два различни езика или диалекта, тъй като териториално имена с двата варианта са разпространени от Карпатите до Пропонтида, Егейско море и островите. Ако варирането се дължеше на изместване на беззвучните експлозивни в тракийски и липсата на такова изместване в т. нар. дако- мизийски, то вариантите с беззвучни аспирирани биха били ограничени само в Тракия. Вместо това ние имаме дублетни форми на имена как- то от Тракия (<Биэсбт/ Atyras; Кэшелб/ Chympsala; ФсбхупЯ/ Thrausi), така и от Дакия, Мизия и Малка Скития (Pathissus/ РЬийупт/ Parthiscus/ РбсфЯукпн; #Бисхт/ Iatrus; Timachus/ Timacum; Фьмпй/ Thomi). В този случай са много важни данните на топонимията, тъй като географските имена са териториално закрепени. Важни са обаче и данните на антропо- нимията, защото са по-многобройни и тъй като произхождат предимно от надписи, по-ясно отразяват колебанията в предаването на експлозив- ните съгласни, докато данните от литературните източници са повлияни в по-голяма степен от традицията при предаването на едно име, заето от по-стари автори. Потвърждава се с повече примери и друго наблюдение върху вари- рането аспирирана/ неаспирирана – че формите с аспирирани съглас- ни в едни от случаите са по-ранни от тези с неаспирираните, както е при #Бисхт и Timachus, в други са по-късни (Breierophara, Chympsala, Thomi, Amadochus, Sithalcus, Урбсфхчпт и др.).�� Следователно явлени- ето не се дължи и на някакво вътрешноезиково развитие (по-подробно Янакиева 2009: 160). Масовостта на явяването на графични варианти с беззвучна неас- пирирана и беззвучна аспирирана експлозивна съгласна потвърждава предположението на К. Брикс и А. Панайоту за липсата на аспирира- ни съгласни в тракийски, която е породила възможността за двойните писания: ф/ и, к/ ч, р/ ц (Brixhe, Panayotou 1994: 199). Резултат на тази липса на аспирирани е и графичното предаване на гръцките беззвучни аспирирани с неаспирирани в тракийска езикова среда в новонамерени надписи от Зоне на егейското крайбрежие, датиращи от VІ-V в. пр.н.е. и съставени според К. Брикс на „местен” език, напр. предаването на лично име Цйлбqпт като рйлбйе (Brixhe 2006: 129; 137). Подобни примери от Тракия са <ЕрЯрйпт вместо <ЕцЯррйпт, Бхлбскзнпт вместо Бˆлбсчзньт и обратното писане цбмйлйбсйчьн вместо цбмйлйбсйкьн. Не бива да се изключва и предположената от С. Тохтасиев възможност за употреба на аспирираните за предаване на спиранти, но с уговорката, че може да става дума именно за двойна употреба (предаване на беззвучни експлозивни и на спиранти, а не само на спиранти). Такова предаване на дентален спирант вероятно може да се предположи за някои редки

344 Тракийските експлозивни съгласни 1. Ономастичният...

случаи на редуване и/ у като Дениел\фбй/ Denseletae, Жвелипхсдпт/ Жвелийпхсдпт/ Жвелупхсдпт/ Zbeltiurdus/ Svelsurdus и Уеэибт с варианта на генитивната форма Узхуб. Същевременно двойните писания предполагат някакво по-различно, вероятно по-напрегнато произношение на беззвучните експлозивни в сравнение с произнасянето им в старогръцки и латински. На такава ми- съл навеждат и случаите на тройни писания на едно и също име с без- звучна, беззвучна аспирирана и звучна експлозивна съгласна: Кэшелб/ Chympsala/ Gypsala; Кенипт/ Кйнфпт/ Кйндпт; УйфЬлкзт/ Sithalcus/ [У]йдблк[зт]. При това положение липсата на беззвучни аспирирани в тракийски, по-напрегнатото произношение на беззвучните експлозивни и тяхното двойно предаване с неаспирирани и с аспирирани беззвучни е по-добро обяснение на езиковия материал, с който разполагаме, отколкото старата теза на Д. Дечев, В. Георгиев и техните последователи за изместването на беззвучните експлозивни в беззвучни аспирирани и предаването им както с аспирирани, така и с неаспирирани поради по-слабата им аспирация. Редуването на графични варианти със звучен и с беззвучен консо- нант също е добре засвидетелствано в тракийската ономастика, въпреки че случаите са значително по-малко, отколкото при вариантите беззвуч- на/ беззвучна аспирирана. И тук явлението е разпространено от Дакия (ДЯеснб, Dierna/ Tierna) до Егейско море и Витиния (Мзкэвеснб/ Мз- кэреснб; ДЬсбндпт/ ФЬсбнфпт). Най-вероятно и тук обяснението трябва да се търси не в изместването на звучните в беззвучни експлозивни, а в неточното съответствие между тракийските и гръцките, респективно латинските звучни, поради което за графичното предаване на тракийските в някои случаи са използвани и беззвучни. При отделни имена трябва да се отчита и възможността за вторично озвучаване на беззвучни, особено в съседство с [r], каквито най-вероятно са вариантите на речното име Êñßóïò/ Grisia, на племенно- то Ксзуф™нет/ Гсбуф™нет, на личното Кефсйрпсйт/ Кедсйрплйт. Въз- можно е да се мисли за озвучаване и в групата [nc], напр. Всйнкбжесйт/ Bringa, както смята Н. Шаранков. Това обяснение обаче е неприложимо към повечето от случаите, тъй като редуването на звучна и беззвучна се намира в началото на думата пред гласна или между две гласни (личните имена <БмЬдпкпт/ Бмбфпкпт и всички имена с втори елемент -дпкпт/ -фпкпт; ГпхдЯлбт/ КпхфЯлбт; ЖйвпЯфзт/ ЖйрпЯфзт, селищните имена ДЯ- еснб, Dierna/ Tierna; Мзкэвеснб/ Мзкэреснб; ДЬсбндпт/ ФЬсбнфпт, етнонимът Всэгет/ Всэкет). Примерите за двойно писане със звучна и беззвучна са много по-малко от тези с редуване на беззвучна и беззвучна аспирирана. Обяснението вероятно се дължи на наличието на беззвучни в тракийски (за разлика от липсата на беззвучни аспирирани), което е

345 Светлана Янакиева

ограничило двойните графии при звучните въпреки по-различното им (по-меко) произношение от съответните гръцки. Предполагам, че такова по-меко произношение е и причината за подобни писания при гръцки имена като ’БсфЭмйфй вместо ’БсфЭмйдй и ’БлкйрйЬдзт вместо ’Блкй- вйЬдзт в надписи от Тракия (IGBulg. ІІ, № 565 и ІІІ,1, № 1094), въпреки че е възможно и друго обяснение – за влияние на фонетичното обкръже- ние, както смята М. Славова (Slavova 2004: 92). Писане на звучна вместо беззвучна съгласна се среща в един от но- вонамерените надписи от Зоне. Според К. Брикс Бвплп върху един от фрагментите може да се тълкува като = <Брьллщнй (Brixhe 2006: 131). Такова предаване на беззвучна експлозивна съгласна чрез звучна, об- ратно на горните примери с ’БсфЭмйфй и ’БлкйрйЬдзт вероятно също се дължи на по-мекото произношение на звучните в тракийски, което е пре- дизвикало объркването на записвача, т.е. можем да предполагаме случай на обратно писане. Евентуални нови примери биха могли да хвърлят по- вече светлина върху това явление.

Цитирана литература

Бернштейн, С. Б. 1971: Палеобалканистический аспект карпато-балканской проблематики. В: Античная балканистика 3. Языковые данные и этнокультурный контекст Средиземноморья. Москва, 4–6. Бешевлиев, В. 1990: Следи от предтракийски език. – Известия на народния музей във Варна 26 (41), 9–20. Влахов, К. 1976: Тракийски лични имена. Фонетико-морфологични проучва- ния (Studia Thracica 2). София. Георгиев, В. 1977: Траките и техният език. София. Дечев, Д. 1952: Характеристика на тракийския език. София. Дечев, Д. 1954: Тракийски названия на наши реки. – Известия на института за български език 3, 267–283. Дуриданов, И. 1976: Езикът на траките. София. Георгиев, В. 1960: Българска етимология и ономастика. София. Младенов, С. 1915: Имената на десет български реки. – Списание на БАН, 10, 41–70. Славова, М. 2007: <Й> диграфите в тракийските имена. София. Тохтасьев, С. Р. 1984: О передвижении согласных во фракийском языке. – В: Античная балканистика. Карпато-балканский регион в диахронии. Предваритель ные материалы к международному симпозиуму. Москва, 42–43. Шаранков, Н. 2010: Нови тракийски имена. – В: Studia classica Serdicensia 1, 193–205. Янакиева, С. 2009: Тракийската хидронимия (Studia Thracica 12). София. Brixhe, Cl. 2006: Zôné et Samothrace: lueurs sur la langue thrace et nouveau chapitre de la grammaire comparée? – Comptes rendus de l’Académie des incriptions et belles-lettres 1, 121–146.

346 Тракийските експлозивни съгласни 1. Ономастичният...

Brixhe, Cl., A. Panayotou, 1994: Le thrace. – In: Langues indo-européennes. Paris, 179–203. Crossland, R. A. 1971: The position in the indo-european language-family of Thracian and Phrygian and their possible close cognates: some general observations. – In: L’ethnogenèse des peuples Balkaniques. Sofia, 225–236. Detschew, D. 1957: Die thrakischen Sprachreste. Wien. (2. Aufl. 1976). Detschew, D. 1960: Charakteristik der thrakischen Sprache. – Linguistique Balkanique 2, 146–213. Georgiev, V. 1983: Thrakisch und Dakisch. – In: Aufstieg und Niedergang der römischen Welt II 29.2. Berlin, New York, 1148–1194. IGBulg.: Inscriptiones Graecae in Bulgaria repertae. Edidit G. Mihailov. Serdicae. Vol. I2 (1972), vol. II (1958), vol. III, 1 (1961), vol. III, 2 (1964), vol. IV (1966), vol. V (1997). ILBulg.: Inscriptiones Latinae in Bulgaria repertae (Inscriptiones inter Oescum et Iatrum repertae). Edidit B. Gerov. Serdicae 1989. IPE: Inscriptiones Ponti Euxini. Edidit V. Latyschev. Petropoli 1890. Janakiewa, S. 2007: Die thrakische Hydronymie und einige Diskussionsprobleme der thrakischen Sprache. – In: Proceedings of the 10th International Congress of Thracology (Komotini, Alexandrupolis, 18–23 October 2005). Athens, 238–244. Masson, O. 1960: Dimiter Detschew. Die thrakischen Sprachreste. – Kratylos 5, № 2, 168–175. Mihailov, G. 1986: On the character of the Thracian language. Onomastic problems. – In: Fourth International Thracian Conference (Boston 7–10 June 1984). Milan, 379– 388. Pisani, V. 1961: Libri recenti sulla lingua dei traci. – Paideia 16, 1961, № 4, 238–258. Poghirc, C. 1976: Thrace et daco-mésien: langues ou dialectes? – In: Thraco- Dacica. Bucureşti, 335–347. Poghirc, C. 1989: Considérations chrono-géographiques sur l’oscillation a/o en thrace et en daco-mésien. – In: Thracians and Mycenaeans. Proceedings of the Fourth International Congress of Thracology. Leiden, Sofia, 296–306. Polomé, E. 1982: Balkan Languages (Illyrian, Thracian and Daco-Moesian). In: Cambridge Ancient History III, 1, 866–888. Rãdulescu, M.-M. 1987: The Indo-European position of Illyrian, Daco-Mysian and Thracian: a historico-methodological approach. – Journal of Indo-European Studies 15, № 3–4, 239–271. Russu, I. 1969: Die Sprache der Thrako-Daker. Bucureºti. Sharankov, N. 2009: Three Roman Documents on Bronze. – Archaeologia Bulgarica 13/2, 53–72. Slavova, M. 2004: Phonology of the Greek Inscriptions in Bulgaria (Palingenesia – Band 83). Stuttgart. Slavova, M. 2006: Thracian Names Written through Greek and Latin Letters: a Philological Approach. – Orpheus 16, 79–89. Velkova, Ž. 1986: The Thracian Glosses. Contribution to the Study of the Thracian Vocabulary. Amsterdam. Vlahov, K. 1966: Die Vertretung der indoeuropäischen a und e im Thrakischen. In: Годишник на Софийския университет, Филологически факултет 60, 43–134.

347 Светлана Янакиева Thracian Plosive Consonants 1. Onomastics (Summary)

Svetlana Yanakieva

In connection with the key issue in Thracian phonetics of the graphic variants with alternation of voiceless and voiceless aspirated plosive consonant and variants with alternation of voiced and voiceless consonant different kind of Thracian names have been examined in the paper: hydronyms (#Бисхт/ Iatrus/ Ieterus, <Биэсбт/ Atyras, Èéáãüëá/ Tiagula, Pathissus/ Parthiscus/ РбсфЯукпн, ÔÝáñïò/ ИЭбйспт, Utus/ Uthis, Timachus/ Tima- cum, *Ублдпвхуупт/ *Ублфпвхуупт, Pingus/ Pincus etc.); personal names (like Бмбдпкпт/ Amadochus, Бхлпхкенипт/ Aulucentus, Dentis/ Денийт, Danda/ Дбнфщ, Ерфзухчпт/ Ерфзухкпт, Ерфбкенипт/ Eftecentus, Zimar cus/ Жймбсчпт, Жейрбт/ Жейвбт, Кефсйрпсйт/ Кедсйрплйт, УйфЬлкзт/ Sith- alcus, Урбсфбкпт/ Sparticus/ Урбсфхчпт); settlement names (<БсгЯдбхб/ Arcidava, ДЯеснб/ Tierna, Кэшелб/ Chympsala, Мзкэвеснб/ Мзкэреснб, Sparton/ Sparthon, ФЬсбнфпт/ ДЬсбндпт, Фьмпй/ Thomi); tribal names (Всэгет/ Всэкет, Дьлпгкпй/ Dolongi, Ксзуф™нет/ Гсбуф™нет, ФсбхупЯ/ Thrausi); god epitheta (Кендсейупт, Кендсейуейб/ Кенфсейуейб) etc. The usual explanation of this phenomenon is that it was due to the shifting of consonants in the Thracian language. The following view is substantiated in the paper: The occurrence of names with the variants aspirated/non-aspirated consonants was territorially spread from Dacia, Moesia and Scythia Minor (Pathis- sus, #Бисхт, Thomi, Amadochus) to the Propontis, the Aegean Sea and the islands (<Биэсбт, <БисхÀлбфпт). Consequently, this variation is not due to the different presence of the Indo-European consonant in two different languages or dialects. A look at the variation of aspirated/non-aspirated consonant shows that some forms with aspirated consonants are earlier than those with non-aspirated ones, as in #Бисхт and Timachus, whereas in others they are later (Ama- dochus, Breierophara, Sithalcus, Урбсфхчпт); in a third category it is not possible to determine a chronological difference (Ерфзухчпт, Жймбсчпт). Hence, the phenomenon was not a result of any internal linguistic evolution either. In the light of these facts a more appropriate explanation of the cited graphic variants can be the following: the voiceless plosive consonants in Thracian, due to their different pronunciation compared to the Greek sounds (probably more tense), were also rendered by means of Greek aspirated consonants, which was possible because such consonants were absent in Thracian. There is also the possibility of dual use of the Greek aspirated consonants: on the one hand, for voiceless plosives, and on the other – for spirants. The ren-

348 Тракийските експлозивни съгласни 1. Ономастичният... dering of a dental spirant can possibly be assumed for some rare cases of и/ у alternation as in Дениел\фбй/ Denseletae, Жвелипхсдпт/ Жвелупхсдпт and Уеэибт with the form of the genitive variant Узхуб. In variants of names rendered in some cases by means of a voiced and in other cases – by a voiceless consonant, the explanation should probably be sought again in the imprecise correspondence between the Thracian and Greek or Latin voiced consonants, that is why voiceless consonants were also used in some cases for the graphic rendering of the Thracian ones. The examples of double writing with voiced and voiceless consonant are much fewer than those of alternation of voiceless and voiceless aspirated ones, which might be assumed as an indirect confirmation of the idea of absence of aspirated voiceless consonants in Thracian. I believe that for this reason the Greek aspirated consonants may have also been used to render simple voiceless consonants, whereas the presence of voiceless consonants limited the double transcriptions of the voiced consonants, in spite of their different (softer) pronunciation compared to the respective Greek sounds.

Институт за балканистика с Център по тракология [email protected]

349 Съдържание

Диляна Ботева ХЕРОДОТ (8, 115, 3-4) ЗА КСЕРКС, ПЕОНИТЕ (ПРИ СИРИС?) И „СВЕЩЕНАТА КОЛЕСНИЦА НА ЗЕВС”...... 5 Galya D. Bacheva DETECTING A SATRAPY: THE SKUDRA CASE...... 11 Дамян Дамянов ТРАКИЙСКАТА КРЕПОСТ „ГРАДИЩЕ” ПРИ СЕЛО ГЕЛА, СМОЛЯНСКА ОБЛАСТ ...... 27 Диана Димитрова АРХЕОЛОГИЧЕСКИЯТ КОМПЛЕКС КРАСТАВА МОГИЛА ПРИ СЕЛО ДРАГОДАНОВО, СЛИВЕНСКО...... 49 Мирослав Издимирски АРИСТОФАН ЗА СМИКИТА – „ЦАРЯ НА ТРАКИТЕ” (Aristoph. Equit. 967-969 et scholia)...... 73 Румен Иванов ПОСВЕТИТЕЛЕН АЛТАР НА ХЕРКУЛЕС ОТ АБРИТУС...... 83 Кирил Йорданов Политикът и държавникът Филип II в първите години на своето управление (359 - 357 г. пр. Хр.)...... 87 Ваня Лозанова-Станчева ПРОРОЧЕСТВАТА НА МНОГО(НА)ДАРЕНИЯ...... 103 Цвете Лазова ОМИР И ТРОЯ В КУЛТУРНОТО ПРОСТРАНСТВО НА СРЕДИЗЕМНОМОРИЕТО: ПОЛИТИКИ НА НАСЛЕДСТВОТО...... 135 Gregorio Luri QUID SIT DEUS?...... 155 Ivan Marinov LA CLASSIFICATION EN ARCHÉOLOGIE BULGARE: UNE QUESTION DE MÉTHODOLOGIE OU DE THÉORIE?...... 171 Васил Марков КЪМ ВЪПРОСА ЗА ДРЕВНОТРАКИЙСКОТО НАСЛЕДСТВО В ПРАЗНИКА ГЕРГЬОВДЕН ОТ БЪЛГАРСКАТА НАРОДНА КУЛТУРА...... 181

350 Кабалан Мукарзел АМУЛЕТ С КЪСНО-ВАВИЛОНСКА СЦЕНА ОТ КРАСТАВА МОГИЛА, СЕЛО ДРАГОДАНОВО ...... 197 Georgi Nekhrizov, Lynn E. Roller, Maya Vassileva, Julia Tzvetkova, Nadezhda Kecheva GLUHITE KAMANI: OLD QUESTIONS AND NEW APPROACHES.....215 Plamen Petkov DIE BASTARNEN IN DER PERIODE vom Ende des 1. Jhs.v.Chr. bis Ende des 4. Jhs.n.Chr...... 235 Ружа Попова Левка: конструиране на свещения топос (1)...... 247 Ratschko Popov DER MYTHOS VON PHINEUSUND DER VOLKSGLAUBEN VON DEM MAULWURF...... 259 Kalin Porozhanov THRACIA PONTICA OF THE EMPIRES, THE RESIDENCES, THE MARKETPLACES AND THE POLEIS IN THE EUROPEAN SOUTHEAST...... 269 Мирена Славова ARTIUM MINUTISSIMUS SCISCITOR DE REBUS THRACORUM SCRIBENS...... 287 Тошо Спиридонов ТРАКИЙСКОТО ИМЕ НА СЕЛИЩЕТО КРАЙ ПЪТНАТА СТАНЦИЯ CASTRA RUBRA – SUB ZUPARA...... 305 Julia Tzvetkova “Quantifying the Cult”. A GIS Approach towards the Cult Places of the Thracians from the Iron Age...... 317 Ирина Шопова ЗА ЕПИТАФИЯТА ОТ МАЛКО ТЪРНОВО...... 327 Светлана Янакиева Тракийските експлозивни съгласни 1. Ономастичният материал...... 331

351 Редакционна колегия Светлана Янакиева Румяна Георгиева Ваня Лозанова-Станчева Калин Порожанов Камен Димитров Ружа Попова Добриела Котова

Секретар Росица Щерева

Превод и езикова редакция: София Търнина, Ружа Попова, Ирина Шопова, Мария Петрова

Формат: 70x100/16 Тираж: 300

ISSN 0204-9872

352